Решение по дело №2062/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК вр. чл. 10, ал. 6 и ал. 7 от Закона за семейните помощи за деца.

Образувано е по подадена жалба от З. А. Г., срещу Заповед № ЗСПД/Д-А/18964 от 14.10.2024г. на началник отдел СЗ в ДСП Бургас. Жалбоподателката, чрез процесуалния си представител, развива подробни съображения в насока, че ограничението на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, на което се позовава административният орган, не следва да се прилага, тъй като не съответства на минималните стандарти за предоставяне на временна закрила. Извършва анализ на разпоредби от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20.07.2001г. Обръща внимание, че са нарушени разпоредби от Конвенцията на правата на детето. С тези доводи моли оспорената заповед да бъде отменена. Претендира възнаграждение в размер на 1000 лв. по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата вр. чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ответникът - началник отдел СЗ в ДСП Бургас, чрез процесуалния си представител, заема становище за неоснователност на жалбата. Счита, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД. Обръща внимание, че не са нарушени нито правото на социално подпомагане на жалбоподателката, нито Конвенцията за правата на децата. С тези доводи моли жалбата да бъде отхвърлена. Отправя възражение за прекомерност на претенцията за разноски на жалбоподателката, като счита, че следва да се приложи чл. 8, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните, на основание чл. 172а, ал. 2, чл. 168, ал. 1 и чл. 7, ал. 2 от АПК намира, че се установява следното от фактическа страна:

З. Г., гражданка на Украйна, е регистрирана в държавна агенция за бежанците при МС, вкл. като придружаваща дете под 14-година възраст – родената на 11.10.2016г. А. Г., с дата на първоначална регистрация 24.03.2022г. и продължен за момента срок на регистрацията – до 04.03.2025г. (видно регистрационна карта на л. 6 от делото).

На 04.10.2024г. жалбоподателката З. Г. подала заявление-декларация (на л. 26 – л. 27 от делото) вх. № ЗСПД/Д-А/18964/04.10.2024г. за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по чл. 10а от ЗСПД. Декларирала, че е гражданка на Украйна, като поискала помощ да бъде отпусната във връзка с детето й А. А. Г., ученичка във 2Б клас за учебната 2024/2025г. Към молбата приложила служебна бележка № УВД-18-39 от 03.10.2024г. (на л. 28 от делото), с която удостоверила, че А. Г. е записана във 2 Б клас за учебната 2024/2025г. в ОУ „Христо Ботев“ [населено място].

По така подаденото заявление от началник отдел СЗ при ДСП Бургас (оправомощен със заповед № 0201-РД01-0271 от 19.07.2024г. на директора на ДСП Бургас) била издадена Заповед № ЗСПД/Д-А/18964 от 14.10.2024г., с която на З. Г. е отказано отпускането на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД - за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас по отношение на детето А. Г.. Отказът е мотивиран с разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и фактът, че членовете на семейство са граждани на Украйна, като няма сключена спогодба между Република България и Украйна за изплащане на семейни помощи за деца. Така постановената заповед е обжалвана пред настоящата инстанция и се явява предмет на делото.

При така установеното фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи по смисъла на чл. 172а, ал. 2 от АПК:

Съдът, при извършена проверка, вкл. и служебна такава по смисъла на чл. 168, ал. 1 и ал. 2 от АПК, достигна до извод, че заповедта е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 10, ал. 4 вр. ал. 5 от ЗСПД – от упълномощено от директора на ДСП Бургас лице. Същата е съставена в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, включително и мотивиране на отказа по смисъла на чл. 10, ал. 5 от ЗСПД (с посочване, че същият се основава на липсата на сключена спогодба за изплащане на семейни помощи между Република България и Украйна). С оглед изложеното, съдът приема, че административният акт е и формално законосъобразен. Съдът не намира, че решението противоречи на целите на закона, тъй като преследва именно цели закрепени в ЗСПД. Не се установяват и нарушения във връзка с административнопроизводствените правила, като е спазена процедурата по чл. 10 от ЗСПД.

Настоящият съдебен състав констатира, че заповедта е издадена в противоречие с материалните разпоредби по смисъла на чл. 146, т. 4 от АПК, като съображенията за този извод са следните:

Съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Видно от чл. 63, ал. 18 от Закон за държавния бюджет на Република България за 2024г. размерът на еднократната помощ за ученици по чл. 10а от Закона за семейни помощи за деца за учебната 2024 - 2025 г. е 300 лв.

В случая няма спор, че жалбоподателката е украинска гражданка, майка на дете, записано във втори клас за учебната 2024 – 2025г. Няма спор, че семейството трайно пребивава на територията на Република България и е регистрирано в държавна агенция за бежанците. Спорен по делото е въпросът дали на З. Г., като трайно пребиваващ чужд гражданин на територията на Република България, се дължи помощта по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, или такава не и се дължи на соченото в заповедта основание – чл. 3, т. 5 от ЗСПД.

Според чл. 3, т. 5 от Закона за семейните помощи за деца право на семейни помощи имат семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Действително Република България и Република Украйна са страни по Договор между Република България и Украйна за социално осигуряване. В чл. 2 от този договор е предвиден неговият обхват, като е възприето, че в Република България се отнася за изрично изброени области на социалното осигуряване, сред които не са паричните обезщетения за семейства с деца (същите са предвидени като относима към договора област, но в Република Украйна). По арг. от чл. 2, ал. 3 от договора неговите разпоредби обаче не изключват задължения на страните, произтичащи от други международни споразумения (впрочем другите международни споразумения също следва да се вземат предвид при преценката по чл. 3, т. 5 от ЗСПД).

Във връзка с горното следва да се отбележи, че Република България и Република Украйна са страни, ратифицирали (видно и от интернет страницата: https://indicators.ohchr.org/) Международен пакт за икономически, социални и културни права. В чл. 9 от пакта е въведено задължение за всички страни по него да признават на всяко лице правото на социална сигурност. Конкретно за децата подобно задължение е предвидено и в чл. 27, пар. 3 от Конвенция на ООН за правата на детето (също ратифицирана и от двете страни), според който текст държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Самият текст на Конвенцията е ясен, поради което не се приемат доводите на административния орган, че същата е неприложима, тъй като помощта се изплаща на родителя, а не на детето. Именно на родителите следва да се осигурят (както е посочено в Конвенцията) необходимите средства за отглеждане на дете.

Настоящият съдебен състав счита, че тези международни актове, попадат в обхвата на чл. 2, ал. 3 от Договор между Република България и Украйна за социално осигуряване и в тази връзка в обхвата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и от тях произтичат задължения за българските държавни органи да осигурят социални помощи и на семействата на децата – украински граждани, по смисъла на ЗСПД. Съображенията за подобен извод са следните:

Както се посочи всяко лице има право на социална сигурност, а децата – право на подпомагане във връзка с отглеждането им. В случая социалната сигурност на децата би могла да бъде осигурена само при равно третиране с другите деца, учащи на територията на Република България, за обучението на които са осигурени помощи по смисъла на ЗСПД. В същата посока е и практиката на ЕСПЧ – Решение от 28.11.2011г. по жалба № 5335/05, дело „ПОНОМАРЬОВИ срещу БЪЛГАРИЯ“, според което (т. 52) Държавите се ползват с определена свобода на преценка, когато преценяват дали и до каква степен разликите в иначе сходни ситуации оправдават различно третиране, но следва да бъдат представени много сериозни аргументи, за да може да се счете разлика в третирането, основана единствено на гражданство, за съвместима с Конвенцията. От друга страна (т. 54 от решението) образованието е право, което се ползва с пряка защита съгласно Конвенцията. То е изрично закрепено в член 2 от Протокол № 1 към Конвенцията и е много особен вид публична услуга, от която не само се ползват пряко тези, които я използват, но и която обслужва по-широки социални функции. С оглед тези мотиви в съдебното решение е направен извод, че е налице нарушение на чл. 14 от ЕКПЧ в ситуации, при които не е осигурен достъп до безплатно образование на чужденци (вкл. и на такива с нелегален статут – т. 60 от съдебното решение). Постановките на това решение намират в пълна степен приложение и към настоящия случай, тъй като от една страна става въпрос за законно пребиваващи на територията на Република България бежанци (за което са представени доказателства), а от друга страна – макар и да не е препятстван достъпът до безплатно образование, на практика същият е затруднен в известна степен, след като на родителите на останалите учащи, които отговарят на същите условия, се отпуска еднократна помощ по ЗСПД (за покриване част от разходите в началото на учебната година), а на жалбоподателката – единствено поради гражданството й, такава помощ не се отпуска. По този начин е налице затруднение по отношение на достъпа до образование, тъй като именно улесняването на този достъп (с използване на средствата за закупуване на облекло и необходими материали за детето във връзка с посещаване на училище) е целта на отпускането на тази помощ.

Крайният извод е, че отказът да бъде отпусната такава помощ е в противоречие с чл. 9 от Международен пакт за икономически, социални и културни права, чл. 27, пар. 3 от Конвенция на ООН за правата на детето и чл. 14 от ЕКПЧ, по които международни договори Република България и Република Украйна са страни. След като по силата на тези актове подобна помощ следва да бъде отпусната, то същите са с приоритет пред разпоредбите на договора между Република България и Република Украйна, а от своя страна представляват международни актове по смисъла на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, които дават основание за отпускане на помощта в настоящия случай. Такъв извод напълно кореспондира и с чл. 13, пар. 2 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20.07.2001г., според който текст държавите-членки следва да осигурят предоставяне на помощи за съществуване на лицата, ползващи се с временна закрила (каквато е жалбоподателката).

При това положение са налице всички предпоставки за издаване на заповед от компетентния административен орган по чл. 10, ал. 4 от ЗСПД – за отпускане на помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, ведно с последиците от издаването на такава заповед, предвидени в чл. 10а, ал. 6 от ЗСПД – „Помощта по ал. 1 се изплаща на два пъти, като 50 на сто от нейния размер се изплаща след влизане в сила на заповедта за отпускането и, а остатъкът се изплаща в началото на втория учебен срок, ако детето продължава да посещава училище.“. Преписката следва да бъде върната на административния орган за издаване на административен акт по чл. 10, ал. 4 от ЗСПД – заповед за отпускане в полза на жалбоподателката на помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД. По арг. от чл. 174 от АПК на административния орган следва да бъде определен 14-дневен срок за издаване на административния акт (с оглед изричната разпоредба на чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗСПД).

При този изход на спора на адвоката, осъществил безплатна адвокатска помощ в полза на жалбоподателката, се дължи възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (съобразно приложен договор на л. 12 от делото). В случая присъденото възнаграждение при оказана безплатна адвокатска помощ цели да възмезди положения труд от адвоката, а не да възстанови на спечелилата делото страна изцяло или частично направените от нея разходи за адвокатско възнаграждение. Трайно е разбирането в съдебната практика, че размерът на възнаграждението за безплатно осъществена правна помощ се определя от съда - според защитения интерес, при отчитане действителната фактическа и правна сложност на делото. Следователно в случая съдът не е обвързан нито от искането на адвоката, обективирано в списък за разноски на л. 35 от делото, нито от възражението на процесуалния представител на ответника, а следва сам да определи възнаграждението на адвоката, ръководейки се от посочените по-горе правила. В рамките на предоставената му преценка, настоящият съдебен състав достигна до извод, че на адвоката следва да бъде определено възнаграждение в размер на 400 лв. От една страна с оглед текста на чл. 63, ал. 18 от Закон за държавния бюджет на Република България за 2024г. делото е с материален интерес от 300 лв., поради което по арг. от чл. 8, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения именно 400 лв. е минималното възнаграждение, което отговаря на интереса по делото. От друга страна, съобразно трайната практика на ВКС (приложима в настоящото производство с оглед факта, че правилата на ГПК за разноските са приложими на основание чл. 144 АПК) Решение на Съда на Европейския съюз (втори състав) от 25.01.2024г. по дело С-438/22, ECLI:EU:C:2024:71, следва да намери приложение при определянето на възнаграждение по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, а посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото – Определение № 2813 от 07.06.2024г. по гр.д. № 2053/2024г. по описа на III гр.о. на ВКС. Следователно дори и да се приеме, че става въпрос за минимален размер на възнаграждението от 1000 лв. по чл. 8, ал. 3 от Наредбата, на което се позовава процесуалният представител на жалбоподателката, то при собствена преценка настоящият съдебен състав достига до извод, че дори и при такава ситуация, възнаграждението от 400 лв. отговаря на фактическата и правна сложност на спора. Самият спор е без фактическа сложност и с известна правна такава, изискваща тълкуване на международни актове, като именно тази правна сложност определя възнаграждението от 400 лв. като адекватно за настоящия случай, съобразно заложените критерии, вкл. в съдебната практика на Съда на Европейския съюз.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на З. А. Г., гражданка на Украйна, дата на раждане: 15.03.1987г., [ЛНЧ], Заповед № ЗСПД/Д-А/18964 от 14.10.2024г. на началник отдел СЗ в ДСП Бургас, с която й е отказано отпускането на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас.

ВРЪЩА преписката на административния орган за издаване на административен акт по подаденото заявление-декларация вх. № ЗСПД/Д-А/18964/04.10.2024г. от З. А. Г., съобразно указанията, дадени в мотивната част на настоящото решение, като ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 174 от АПК 14-дневен срок от връщането - за издаване на посочения административен акт.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане [населено място] да заплати на основание чл. 143, ал. 1 АПК вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адвокат Д. Г. О. от Адвокатска колегия - Бургас, личен № **********, сумата от 400 лв., представляваща възнаграждение за безплатна правна помощ.

Решението не подлежи на обжалване.