ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№…
04.06.2020г., гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII състав, в закрито
заседание на 04.06.2020г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДЕНИЦА
СЛАВОВА
като
разгледа докладваното от съдията гр.дело № 3297 по описа за 2020г. на ВРС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени
искове от „И." ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***
представлявано от управителя Русанка Костова Манолова против „К.Г.” ЕООД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление ***, „П.М.” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление *** и „Г.Г.Г.Е." ЕООД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, за приемане за установено в
отношенията между страните, че „И." ЕООД, ЕИК ********* е титуляр на вземане в размер на 532,93
лв., представляваща платена без основание стойност на коригирана потребена електрическа енергия по издадена от „Енерго-Про
Продажби" АД фактура № **********/28.06.20Юг., на осн.
чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, което вземане е
прехвърлено от „К.Г." ЕООД на „И." ЕООД с Договор за цесия от
23.10.2014г., за която сума има издаден изпълнителен лист от 15.02.2019г. от
Районен съд - гр. Варна по гр.д. № 12808/2014г., 31 с-в в полза на „К.Г."
ЕООД.
Съдът намира, че така предявеният
иск е недопустим.
Исковата претенция е
квалифицирана от самия молител като иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК /иск за
установяване съществуване или несъщестуване на едно
право или правоотношение/, но формулираният петитум
отговаря на иск по чл. 124 ал. 4 от ГПК /установяване на факт – факта, че
бъдещият ищец Е ТИТУЛЯР на вземане/.
За да е налице допустим иск по
чл. 124 ал. 1 от ГПК следва да е ясно кое е правоотношението и/или кое е
правото. Налице са твърдения за наличие на правоотношение между „И." ЕООД
и „К.Г.” ЕООД – по договор за цесия от 23.10.2014г., както и на правоотношения
между „И." ЕООД и „К.Г.” ЕООД и „Г.Г.Г.Е."
ЕООД по Спогодба – анекс към договора за цесия от 23.10.2014г. Налице е
твърдение и за наличие на облигационно правоотношение по договор за цесия от
21.10.2017г. между „К.Г.” ЕООД и „П.М.” ЕООД. Липсва правоотношение обаче между
„И." ЕООД и „П.М.” ЕООД. С други дими налице са три броя различни
облигационни правоотношения, които са относителни права. Само абсолютните права /като правото на
собственост/ могат да бъдат защитавани чрез иск срещу всяко трето лице. В
конкретния случай обаче се касае за облигационно правоотношение, поради което
определено поведение може да се иска само от страната в правоотношението, не и
по отношение на всяко трето лице /както при абсолютните права/. Поради това не
е ясно точно кое от трите облигационни правоотношения ще се установява по иска
с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК, както и от къде произтича пасивната
легитимация на „П.М.” ЕООД да отговаря по иск с правно основание чл. 124 ал. 1
от ГПК по отношение на „И." ЕООД. Само в изрично определени от закона
случаи е допустимо и други лица, извън страните по конкретното договорно
правоотношение, да отговарят по облигационни искове /напр. по чл. 135 от ЗЗД,
чл. 26 от ЗЗД и др./, но настоящият случай не е такъв, доколкото разпоредбата
на чл. 124 ал. 1 от ГПК е обща и за същата важат общите правила.
Отделно от това ищецът претендира
титулярство на вземане, което вече е било предмет на
установяване с влязло в сила решение и за което има издаден изпълнителен лист,
като титуляр на вземането по ИЛ е първият ответник. Въпросът кой се легитимира
като носител на вземането по издаден изпълнителен лист към момента на
образуване на изпълнителното дело или подаване на молба с искане за
конституиране като взискател не подлежи на изследване
по предвиденото в Глава Тринадесета от ГПК общо исково производство, а се
решава от съдебния изпълнител пред когото то е образувано, съобразно чл. 426 и
чл. 429 ГПК, като съдебния контрол на тази преценка е по изрично уреден
извънреден способ - чл. 435 ГПК, с което този спор приключва окончателно.
Възможността отказът на ЧСИ да
конституира едно лице като взискател да бъде обжалван
по чл. 435 ГПК, т.е защитата му по
нормативно уреден специален ред, не е изрично предвидена в цитираната норма на
ГПК, но в практиката е възприето като допустимо - пр. решение на ВОС по гр.
2531/2018г., определение по в.ч.гр.д. № 1648 по описа на САС за 2016 г.,
определение по в.ч.гр.дело № 654 по описа на ПАС за 2018г. и др.
В същия смисъл е и актуалната
практика на Върховния съд - решение № 71/24.07.2019г. по гр.д.№ 2576/2018г. на
ВКС – „Чл. 429, ал. 1 ГПК предвижда правоприемство в
правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист. То
следва изпълнителния лист и настъпва по силата на закона (на основание чл. 429,
ал. 1 ГПК). Съдебният изпълнител е органът, който е длъжен да го установи.
Следователно същите лица разполагат и с жалба срещу отказа на съдебния
изпълнител да го зачете (чл. 435, ал. 1, т. 1 ГПК). Съдът разглежда жалбата по
реда на раздел I от глава ХХХIХ-та ГПК.“
Видно от дадените от ВКС разяснения, съдът не
е легитимиран да замести преценката на компетентния орган - съдебен изпълнител,
кое лице следва да се конституира като взискател по
образувано пред него изпълнително дело, извън нормативно лимитативно уредения
ред в чл. 435 ГПК.
Според правната теория и трайната
практика на съдилищата, вкл. ВКС, при наличието на друг уреден в специална
норма способ за защита на твърдяно накърнено право на едно лице, предявяването
на субсидиарния установителен
иск по чл. 124 ГПК за защита на същото право е недопустимо. Видно от
твърдението на молителя, той не се е възползвал от горепосочения законоустановен
способ за защита – да поиска конституирането му като взискател
и да обжалва евентуален отказ на съдебния изпълнител по съответния ред
предвиден в чл. 435 ГПК.
Друг аргумент за недопустимост на
така предявения иск е наличието на предвиден в нормата на чл. 439 ГПК специален
иск за защита на евентуално засегнатите
права на бъдещия ищец. В цитираното решене на ВКС са посочени допустимите
процесуални способи в хипотеза като настоящата – „Законът овластява
съдебният изпълнител да проведе държавната принуда по неудовлетвореното
гражданско притезание (на дълга по изпълнителния
лист), но изключва неговата компетентност да проверява материално-правните
предпоставки за допустимост на изпълнителния процес (съществуването на дълга/
на изпълняемото право). Проверката за съществуването
на дълга законът възлага на съда, а той я осъществява в производството по
снабдяване с изпълнително основание (изпълнителен титул), в производството по
издаване на изпълнителен лист и в производството по исковете, предвидени в ГПК,
чийто предмет е материалната (не)законосъобразност на изпълнителния процес по
конкретно изпълнително дело (исковете по чл. 439, ал. 1, чл. 240, ал. 2 и 3,
чл. 242, ал. 2 и 3, чл. 440 ГПК).“
С други думи налице са изрично
предвидени в ГПК способи за защита на правата на ищеца, но в конкретния случай
бъдещият ищец не се възползва от тях. Съдът намира, че ищецът не предявява и
иск по чл. 464 от ГПК, тъй като той предполага две отделни вземания, и наличие
на двама конкуриращи взискатели, титуляри на
конкуриращи вземания, а не спор за титулярството на
едно и също вземане. Отделно искове не може да бъдат предявявани по аналогия.
От всички изложено до тук следва,
че предявеният иск не е нито един от специално предвидените искове за защита на
участниците в изпълнителния процес, нито иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК. В конкретния
случай съдът намира, че предявеният иск, видно от петитума,
се явява иск по чл. 124 ал. 4 от ГПК. И доколкото не е нито иск за установяване
неистинност на документ, нито е налице друг предвиден изрично от закона случай
/конкретна специална правна норма, която да обосновава неговата допустимост/,
то искът, формулиран по посочения начин, се явява недопустим.
В случай, че правата на ищеца са
накърнени, той действително има правен интерес да предяви иск, но този иск
следва да е и допустим /т.е. не е достатъчно да има интерес от предявяване на
някакъв иск, без да е ясно какъв е иска/.
Допустимата защита на ищеца е само
по отношение на първия ответник и само въз основа на договора за цесия /каквато
претенция не се предявява/. За да ангажира отговорност и спрямо другите ответници е допустим иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД
по отношение на последващите договори за цесия, стига
да са налице предпоставките за това! /следва да се отбележи, че такива искове
вече са предявявани във ВРС между същите страни/. Така формулиран иск, както по
настоящата искова молба, обаче се явява недопустим.
Предвид
изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И
:
ПРЕКРАТЯВА производството
по гр.д. № 3297 по описа за 2020г. на
ВРС, на основание чл. 130 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд с частна жалба в
едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: