Решение по дело №2967/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. От АПК вр.чл.63в от ЗАНН и е образувано по касационна жалба от К. Г. У., [ЕГН], от [населено място], против решение №1211/18.10.2024г по АНД № 2477/2024г по описа на РС – Варна, ІІI с-в, с което е потвърден издаденият от ОДМВР – Варна ЕФ серия К №8482602 и наложената му глоба в размер на 400лв. на осн.чл.189 ал.4 вр.чл.182 ал.1 т.4 от ЗДвП. Релевирано е основанието по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, приложим по препращането на чл.63в от ЗАНН – неправилно приложение на материалния закон, състоящо се в неправилна преценка от страна на въззивния съд на възраженията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения в АНП и непълно установена фактология; както и неправилно приложение на материалния закон с оглед недоказаността на вмененото му като извършител нарушение. Изложени са подробни съображения в подкрепа на всяко от наведените възражения, въз основа на които се настоява за отмяна на решението на ВРС и на потвърденото с него НП като незаконосъобразни, или в евентуалност – връщане на делото да ново разглеждане от друг състав на ВРС; претендира се и присъждане на сторените във въззивната инстанция съдебни разноски, вкл. тези за адвокатски хонорар в пълен размер. В съдебно заседание по същество касаторът се явява лично и поддържа изцяло жалбата си на изложените в нея съображения.

Касационният ответник ОДМВР - Варна, надлежно уведомени, не се представляват и не ангажират становище по жалбата.

Участващият в производството представител на Варненска окръжна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата.

Касационната инстанция счита жалбата за неоснователна.

Анализирайки събраните в хода на съдебното следствие релевантни писмени доказателства, с проверяваното си решение въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че на 10.12.2021г в 14:36ч в [населено място], по А. мост в района на Южен пътен възел в посока на движение от Автомагистрала „Хемус“ съм центъра на града се придвижвал л.а. „Фиат Мареа“ с рег. № [рег. номер] **, собственост на Г. К. У.. При преминаване в района на монтираното и функциониращо АТСС „ТRF1 – М524/07“, техническото средство отчело скорост на движение 85 км/ч. След приспадане на толеранс от 3 км/ч, скоростта била определена на 82 км/ч, надвишаваща с 32 км/ч допустимата за градски условия от 50 км/ч. За установеното нарушение, квалифицирано по чл.21 ал.1 от ЗДвП и съответно описано от фактическа страна, срещу собственика бил издаден ЕФ с.К №5678452, с който на осн.чл.189 ал.4 вр.чл.182 ал.4 вр.ал.1 т.4 от ЗДвП на Г. К. У. била наложена глоба в размер на 800лв. По повод съдебното обжалване на този ЕФ било образувано АНД №5520/2023г на РС – Варна, ХХХІІ с-в, и в хода му била представена декларация от 27.11.2023г с пр.осн.чл.189 ал.5 от ЗДвП, с която настоящият касатор К. Г. У. декларирал, че на посочените във фиша място, дата и час той лично е управлявал л.а. „Фиат Мареа“, собственост на баща му. ВРС прекратил така образуваното производство и изпратил АНП на АНО за довършване на процедурата по чл.189 ал.5 от ЗДвП във фазата на административнонаказателното производство. При тези данни бил издаден и оспореният понастоящем ЕФ с.К №8482602 на ОДМВР – Варна, с което при същите фактически установености за нарушението по чл.21 ал.1 от ЗДвП на осн.чл.189 ал.4 вр.чл.182 ал.1 т.4 от ЗДвП на К. У. е наложена глоба в размер на 400лв. Видно от приложената към АНП справка, този ЕФ е създаден на 20.12.2023г и е връчен на адресата му на 11.06.2024г.

Тези установености съдът приел въз основа на събраните по АНП и в хода на съдебното следствие доказателства, които са безпротиворечиви и взаимно допълващи се по отношение на релевантните факти.

При така установената фактология въззивният съд приел от правна страна, че ЕФ е издаден от компетентната териториална структура на МВР – ОДМВР – Варна, при спазване на изискванията на чл.189 ал.4 от ЗДвП и съдържа всички описани там реквизити. Приел също, че АНП е проведено в рамките на сроковете по чл.34 от ЗАНН; че правилно АНО е квалифицирал установеното нарушение по чл.21 ал.1 от ЗДвП с оглед установеното превишение на скоростта от 32 км/ч; отхвърлил като неоснователно възражението за неизяснена фактическа обстановка с позоваване на съдържанието на ЕФ, от което се установяват точното време и място на извършване на нарушението; възражението за неустановеност на авторството на нарушението също отхвърлил като неоснователно и приел, че органите на МВР са установили извършителя на нарушението, тъй като ЕФ е издаден въз основа на декларация по чл.189 ал.5 от ЗДвП, подадена от самия К. У.; счел, че със събраните по преписката доказателства (подробно изброени в решението) нарушението е безспорно доказано, а измерването на скоростта е извършено в съответствие с предвижданията на Наредба №8121з-532/12.05.2015г за условията и реда за ползване на автоматизирани технически средства и системи за контрол на правилата за движение по пътищата, като по отношение на използваното АТСС - „ТRF1 – М524/07“ приел, че същото отговаря на метрологичните изисквания за техническа изправност. Съдът адресирал и възражението за неправилно определена превишена скорост на движение, като посочил, че отчетената от техническото средство такава била 85 км/ч, а К. У. е наказан за движение със скорост 82 км/ч, респективно – за превишение от 32 км. Относно основното възражение – за изтекла давност за ангажиране на административнонаказателната отговорност, въззивният съд се позовал на ТР №1 от 27.02.2015г на ОСС на НК на ВКС и ОСС на ІІ колегия от ВАС относно приложимостта на нормите на чл.80 и чл.81 от НК за погасяване на наказателното преследване по давност като посочил, че абсолютният давностен срок от 4 години и 6 месеца за конкретното административно нарушение не е изтекъл от датата на извършването му 10.12.2021г до момента на постановяване на решението. В заключение ВРС посочил, че нарушението не представлява маловажен случай, както и че наложеното наказание в е абсолютния размер по чл.182 ал.1 т.3 от ЗДвП. Поради изложеното съдът потвърдил изцяло ЕФ, като присъдил в полза на АНО юрисконсултско възнаграждение в размер на 80лв.

Настоящият касационен състав преценява така достигнатите правни изводи като доказателствено обвързани и законосъобразни, изцяло ги споделя и се позовава на тях на осн.чл.221 ал.2 изр.2 от АПК.

Преобладаващата част от възраженията, обективирани с касационната жалба, са идентични с тези от въззивното производство, били са обсъдени и обосновано отхвърлени като неоснователни от предходния съдебен състав по съображения, които и настоящият съд споделя и счита за безпредметно да преповтаря.

Неоснователно е възражението за немотивираност на правните изводи на ВРС, и то се опровергава от прочита на решението му. На практика предходният съдебен състав е обсъдил всяко от възраженията и е изложил – макар лаконични – но достатъчни мотиви за тяхната неоснователност; фактът, че те не се споделят от настоящия касатор, не означава, че такива липсват.

По конкретните възражения в касационната жалба следва да бъде коментирано следното:

На първо място несподеляемо е становището на касатора за приложимост на сроковете по чл.34 от ЗАНН в производството по санкциониране на административно нарушение с електронен фиш. По този въпрос е налице изобилна съдебна практика на съдилищата в РБ, която в последните години се уеднакви. Случаите, в които се издава ЕФ, и неговото императивно съдържание са изрично уредени от законодателя с разпоредбата на чл.189 ал.4 от ЗДвП. Сред задължителните реквизити на електронния фиш липсва дата на създаването му (от автоматизирана електронна система). Поради това, освен че при санкциониране на административно нарушение с ЕФ липсва основание за проследяване сроковете по чл.34 от ЗАНН, то обективно липсва и възможност за това.

Най-главният аргумент за неприложимост на сроковете по чл.34 от ЗАНН в случая обаче е, че те са срокове за издаване на правораздавателен акт, като първият от тях касае издаването на АУАН, а вторият – последващото го издаване на НП. За разлика от общия случай на производството по ЗАНН, в случаите по чл.189 ал.4 от ЗДвП директно се издава такъв акт под формата на ЕФ, който не е предшестван от издаване на АУАН. Именно защото в това съкратено производство АУАН не се издава, сроковете по чл.34 от ЗАНН са неприложими – те принципно са концентрирани върху момента на съставяне на АУАН: шест месеца/една година от откриване на нарушителя или от извършване на нарушението, и шест месеца след издаване на АУАН. В случаите по чл.189 ал.4 от ЗДвП, когато се издава директно правораздавателен акт под формата на ЕФ, е неприложимо изискване за спазване на друг срок освен общия давностен такъв по чл.80, съотв.чл.81 от НК съгл. изричното препращане на чл.11 от ЗАНН, според цитираното от ВРС ТР № №1 от 27.02.2015г на ОСС на НК на ВКС и ОСС на ІІ колегия от ВАС. Така в случая нарушението е извършено на 10.12.2021г, а ЕФ е издаден през м.декември 2023г, т.е. в рамките на краткия срок по чл.80 ал.1 т.5 от НК, респективно – при неизтекла давност за ангажиране на административнонаказателната отговорност на касатора. Независимо от горното, в случая е приложим именно дългият срок от 4.5 години, понеже първоначално с ЕФ е била ангажирана отговорността на собственика на МПС, т.е. спрямо действителния нарушител течението на давността е било спряно, и е възобновено едва с издаване на ЕФ против него. И само за пълнота на настоящото изложение – позоваването на особеното мнение на съдиите, подписали ТР с различно от диспозитива му съдържание, е без правна стойност.

Относно авторството на деянието – вярно е, че съгл.чл.189 ал.5 от ЗДвП именно собственикът на МПС е лицето, на което е предоставена възможност в 14-дневен срок от връчване на ЕФ да посочи водачът, управлявал превозното средство в момента на нарушението. Тази възможност е предоставена на собственика поради две причини – от една страна, защото след като се е разпоредил с владението на собственото си МРС в полза на конкретно лице, той очевидно може да идентифицира действителния нарушител; от друга страна именно собственикът има правен интерес да не бъде наказван за извършено от друго ФЛ нарушение. Липсва обаче законова пречка действителният нарушител сам да декларира пред контролните органи, че той е управлявал МПС на инкриминираните дата и място, и липсва причина декларацията, съдържаща самопризнание за неблагоприятните за него факти, да не бъде кредитирана като годно доказателство за авторството на нарушението. Независимо дали декларацията изхожда от собственика на МПС или от водача, управлявал същото при извършване на нарушението – целта на законодателя да идентифицира нарушителя по несъмнен и изключващ всякакво съмнение начин е постигната и в двата случая. Поради това и противно на поддържаното от касатора, фактът, че декларацията, чието правно основание той сам е посочил като чл.189 ал.5 от ЗДвП, изхожда от нарушителя, а не от собственика на МПС, не е основание съдържащата се в нея информация да не бъде кредитирана от контролните органи, респективно – липсва и основание за съмнение относно авторството на нарушението в конкретния случай.

По отношение доказаността на нарушението – на първо място предходният съд не се е позовал на отменената разпоредба на чл.7 ал.2 от Наредба №8121з-532/12.05.2015г, за да мотивира извод за извършено от касатора нарушение, а е цитирал приложената към АНП снимка, за чието изготвяне изобщо липсва изискване при постановяване на проверявания съдебен акт; независимо от горното – такова доказателство съществува и то правилно е съобразявано от решаващия съдебен състав, което не съставлява процесуално нарушение от категорията на съществените.

По отношение на валидността на удостоверението за одобрен тип средство за измерване, съдът намира за нужно да отбележи, че Законът за измерванията (ЗИ) предвижда две самостоятелни процедури. Първата е регламентирана в разпоредбите на чл.29 – чл.37, при която се одобрява тип средство на измерване (а не конкретен уред) преди въвеждането му в експлоатация. При тази проверка на контрол подлежи технологията, инкорпорирана в техническото средство, като чрез изпитване и оценяване по реда на чл.32 ал.1 от ЗИ се цели да се установи дали е налице съответствие на типа средство за измерване с изискванията към него от гледна точка на резултатите при тестовете. Втората процедура е регламентирана в чл.38 – чл.46 от ЗИ и се отнася до проверка на конкретното средство за измерване, като посредством същата се установява съответствието му с действащите технически изисквания.

Към АНП са представени Удостоверение за одобрен тип средство за измерване № 10.02.4835, и Протокол от проверката на мобилна система за видеоконтрол № 2-8-21 от 23.09.2021г. Удостоверението съдържа знак за одобрен тип относно мобилна система за видеоконтрол на нарушенията на правилата за движение тип TFR1-М и е със срок на валидност до 24.02.2020 г. Данни за извършена последваща метрологична проверка се съдържат в Протокола, който касае конкретната мобилна система за видеоконтрол на нарушенията на правилата за движение тип TFR1-М 524/07, с която е установено нарушението. Последващата проверка е от дата 23.09.2021г, а нарушението, за което е издаден оспореният ЕФ, е извършено на 10.12.2021г. Съгласно чл.30 ал.1 и ал.5 от ЗИ срокът на валидност на одобряването на типа на средствата за измерване е 10 години, а след изтичането му намиращите се в употреба средства за измерване, които отговарят на одобрения тип, се считат от одобрен тип. Според предвиждането на чл.43 ал.4 от ЗИ периодичността на проверките по ал.2 се определя със заповед на председателя на Държавната агенция за метрологичен и технически надзор, която се обнародва в „Държавен вестник“ и се обявява в официалния бюлетин на Агенцията. Със Заповед № 616/11.09.2018 г. на председателя на ДАМТН, изменена със Заповед № А- 259/29.04.2021 г., обнародвана в ДВ, периодичността на проверка на скоростомери съгл. т. 31 от заповедта, е една година. Видно от представения Протокол за периодична проверка на TFR-1M № 2-8-21 на уреда е извършена последваща проверка на 23.09.2021г., което съобразно горецитираната заповед го прави валиден до 23.09.2022г. Следователно мобилната система, с която е установено и заснето процесното нарушение, е от одобрен тип, годно и надлежно средство за измерване скоростта на пътното превозно средство към датата на извършване на нарушението - 10.12.2021г, и отговаря на изискванията на чл.189 ал.4 от ЗДвП, т.е. липсва основание регистрираната с нея скорост на движение на управлявания от касатора л.а. да бъде приета за недостоверна, недоказана, и в този смисъл – негодно доказателство за ангажиране на административнонаказателната му отговорност, в какъвто смисъл е неговото възражение. В същия смисъл е и константната практика на административните съдилища в РБ (Решение № 12804 от 29.11.2024 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. № 2541/2024 г.; Решение № 2157 от 3.12.2024 г. на АдмС - Ловеч по к. а. н. д. № 540/2024 г.; Решение № 2159 от 18.12.2024 г. на АдмС - Враца по к. а. н. д. № 657/2024 г.; Решение № 4200 от 5.12.2024 г. на АдмС - Благоевград по к. а. н. д. № 1389/2024 г.; и др.).

До идентичен краен правен извод за законосъобразност на ЕФ е достигнал и въззивния съд с проверяваното си решение. То не е обременено с пороците, релевирани с касационната жалба, а други основания за ревизията му не бяха констатирани и в кръга на задължителната служебна проверка по чл.218 ал.2 от АПК. Изложеното квалифицира жалбата против него като неоснователна и налага отхвърлянето й.

При този изход на делото претенцията на касатора за присъждане на разноските, сторени във въззивната инстанция, е неоснователна, а ответникът не е поискал такива.

Така мотивиран и съобразно компетенциите си по чл.221 ал.2 от АПК, касационният съдебен състав

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1211/18.10.2024г по АНД № 2477/2024г по описа на РС – Варна, ІІI с-в, с което е потвърден ЕФ серия К №8482602, издаден от ОДМВР – Варна, и наложената на К. Г. У., [ЕГН], от [населено място], глоба в размер на 400лв. на осн.чл.189 ал.4 вр.чл.182 ал.1 т.4 от ЗДвП.

Решението е окончателно.