Номер 17828.10.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд – ВарнаI състав
На 06.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев
Николина П. Дамянова
Секретар:Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20203001000422 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба вх. № 6363/17.12.2019г. на Д. Д. Д. от с. Ивански, Област Шумен,
представляван от адв. В. Н от САК, и въззивна жалба вх. № 325/20.01.2020г. на ЗД
„Бул инс” АД – гр. София, ЕИК *********, представлявано от адв. В. А от САК,
срещу решение № 56/29.11.2019г., постановено по т. д. № 26/2019г. по описа на
Шуменски окръжен съд.
С въззивна жалба вх. № 6363/17.12.2019г. се атакува решението на ШОС в
частта, с която е отхвърлен предявеният от въззивника – ищец иск за присъждане на
разликата над сумата 50 000лв. до 70 000лв., претендирана като обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени от смъртта на неговия брат Р Д Д, настъпила
вследствие на ПТП, виновно причинено от М С М при управление на л. а. „Опел
Астра”, рег. № ХХ ХХХХ ХХ, по отношение на който автомобил е сключена с
ответника застраховка „Гражданска отговорност” по полица №
BG/02/115003046833/13.12.2015г. Основните оплаквания са за неправилно
приложение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, допуснато при определяне базовия
размер на обезщетението за неимуществени вреди, който според жалбоподателя е
занижен, както и нарушение на чл. 51, ал. 1 ЗЗД при определяне на процентното
съотношение на съпричиняващо поведение на пострадалото лице за разликата над 30
% до 65 %. Искането към въззивния съд е за отмяна на решението в отхвърлителната
част и уважаване на иска за обезщетяване на неимуществени вреди изцяло в
1
заявения размер.
Въззивна жалба вх. № 325/20.01.2020г., подадена от ответника в
първоинстанционното производство - ЗД „Бул инс” АД, е насочена срещу
решението в частта, с която искът е уважен за сумата 50 000лв., присъдена като
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди във връзка с посоченото
по- горе застрахователно събитие, ведно с акцесорната претенция за мораторни
лихви. Изложени са съображения за неправилност на извода на първоинстанционния
съд за наличие на активна материалноправна легитимация на ищеца, като се сочи
неуспешно доказване на изключителност в емоционалната връзка между него и
починалия му брат. Твърди се, че присъденото обезщетение надвишава размера,
предвиден в нормата на чл. 493а, ал. 4 от КЗ, и не отговаря на действителния обем
на претърпени болки и страдания - нарушение на чл. 52 ЗЗД. На следващо място, се
релевира оплакване за противоречие на решението с чл. 51, ал. 1 ЗЗД, което според
страната съставлява неотчитане на приетия от окръжния съд процент на
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице. По акцесорната
претенция за законна лихва се сочи, че съдът е излязъл извън предмета на търсената
защита, тъй като лихвата е присъдена от 08.07.2016г., а в исковата молба се
претендира законна лихва от датата на смъртта на брата на ищеца – 13.07.2016г.
Застрахователят претендира отмяна на решението в обжалваната осъдителна част и
отхвърляне на исковете изцяло.
Процесуалните представители на страните са депозирали отговори по чл.
263, ал. 1 от ГПК, в които е изразено становище за неоснователност на жалба на
насрещната страна, с подробно изложени доводи и съображения.
Жалбите са подадени в срок, от легитимирани лица, чрез надлежно
упълномощени процесуални представители, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, при наличие на правен интерес от обжалването в съответните части съобразно
процесуалните качества на жалбоподателите, и са процесуално допустими.
Решението на Шуменски окръжен съд, с което исковете са частично уважени,
е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност. Същото е
недопустимо и следва да се обезсили само в частта, с която е присъдена плюс
петитум законна лихва върху сумата 50 000 лв. за периода от 08.07.2016г. –
12.07.2016г., тъй като в исковата молба е посочена начална дата на акцесорната
претенция – 13.07.2016г., на която е настъпила смъртта на Р Д Д - брата на ищеца. В
останалата обжалвана част решението е допустимо.
Въпреки че, в диспозитива на решението е посочена цифрова квалификация
2
на иска - чл. 493, ал. 1 от новия КЗ, в мотивите подробно е мотивирана
приложимостта на КЗ / отм./ за процесните отношения. Правилно е прието е, че тъй
като застраховката "ГО" е сключена на 13.12.2015 г., по силата на § 22 от ПЗР на КЗ
/ в сила от 01.01.2016г./, за застрахователните договори, сключени преди влизането в
сила на КЗ, какъвто е и процесния случай, се прилага Част четвърта от отменения КЗ
/отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015г. /, освен ако страните договорят друго след
влизането в сила на КЗ, каквито данни по делото няма. Текстът на чл. 226, ал. 1,
уреждащ преките искове срещу застраховател, с които съдът е сезиран, се намира
именно в част Четвърта от КЗ (отм.).
Предвид задължителните указания по приложение на процесуалния закон по
т. 1 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269,
ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Пред Шуменски окръжен съд са предявени осъдителни искове с правно
основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, от Д. Д. Д. срещу ЗД „Бул инс”
АД – гр. София, за присъждане на сумата 70 000лв., претендирана като обезщетение
за претърпени от ищеца неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Р Д Д,
настъпила на 13.07.2016г. вследствие на ПТП от 08.07.2016г., виновно причинено от
М С М при управление на л. а. „Опел Астра”, рег. № ХХ ХХХХ ХХ, по отношение
на който автомобил е сключена с ответника застраховка „ГО на автомобилистите”
по полица № BG/02/115003046833/13.12.2015г., ведно със законната лихва, считано
от 27.04.2014г. до окончателното погасяване на задължението.
Страните не спорят и се установява по безспорен начин от събраните
доказателства наличието на следните елементи от правопораждащия фактическия
състав за основателността на пряк иск на увредено лице срещу застраховател, по чл.
226 КЗ / отм./, за обезщетяване на причинените от застрахованото лице вреди от
деликт, а именно: валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО на
автомобилистите ”, сключено с ответното дружество, за увреждащия лек автомобил
Опел Астра”, рег. № ХХ ХХХХ ХХ; настъпване на застрахователно събитие в срока
на действие на договора – ПТП от 08.07.2017г.
Въпросите относно извършване на деянието, неговата противоправност и
виновността на водача на застрахования увреждащ автомобил, за причиняване на
смърт, по непредпазливост, са разрешени със задължителна за гражданския съд сила,
3
съгласно чл. 300 ГПК във вр. чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК. С влязла в сила присъда №
29/21.11.2018г., постановена по НОХД № 323/2018 г. на ШОС, М С М е бил признат
за виновен в това, че на 08.07.2016г. на главен път ІІ-73, в близост до км. 11 + 675
/разклон за с. Ивански, общ. Шумен/, при управление на МПС - л.а. „Опел Астра” с
рег. № СН0146АМ, нарушил правилата за движение по пътищата, а именно – не
изпълнил задължението си по чл. 20, ал. 2, пр. 6 от ЗДвП, като се е движил в тъмната
част на денонощието със скорост /90 км/ч/, по – висока от тази, с която би могъл да
спре в границите на осветената зона от късите светлини на фаровете на автомобила,
вследствие на което, по непредпазливост, е причинил смъртта на Р Д Д - деяние по
чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1 НК.
Във въззивната жалба на застрахователя се поддържа направеното още
отговора на исковата молба, възражение за изключителен принос на пострадалия за
настъпване на ПТП, което прекъсвало причинно – следствената връзка между
поведението на застрахования водач и вредоносните последици от ПТП.
Възражението е недопустимо, тъй като по силата на разпоредбата на чл. 300 от ГПК
гражданският съд не може да преразглежда въпросите, свързани с това дали е
извършено дянието, неговата противоправност и виновността на дееца, и е
изключена преценката на доказателства относно факти, чието осъществяване е
установено с влязла в сила присъда, каквато е налице по НОХД № 323/2018г.
Разрешението на първият от спорните пред настоящата съдебна инстанция
въпроси относно материалноправната легитимация на ищеца е обусловено от
произнасянето на ОСГНТК на ВКС по тълк. д.№1/2016 г. С решението по него, ОС
на трите колегии на ВКС е приело, че материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено
близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.
В мотивите на решението е прието, че обезщетение следва да се присъди
само тогава, когато от доказателствата по делото може да се направи несъмнен
извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно
доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни ( като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания. Отчетено е, че според традиционните
за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно
4
бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг, а
връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна
и емоционална близост. Ето защо, когато съдът установи, че поради конкретни
житейски обстоятелства привързаността между тях е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, справедливо е да признае право на обезщетение за
неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването
на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е
необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е
понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления №
4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение
имат само най-близките на починалия.
От показанията на разпитаната от окръжния съд свидетелка Д В, които се
преценяват като обективни и отразяващи непосредствени лични впечатления от
отношенията, семейната обстановка и социално обкръжение на починалото лице и
брат му Д. Д. Д. , се установяват близки отношения на обич и привързаност между
двамата братя. В резултат от ранната смърт на родителите им и предвид това, че не
създали свои семейства, същите били изключително привързани един към друг,
повечето дейности извършвали заедно, помагали си в трудни моменти. Двамата
братя споделяли общо жилище още от раждането си и всеки е бил за другия
единствен роднина и близък човек, респ. не е имало друг, освен ищеца, който да
може да бъде квалифицирани като близък на починалия или част от неговото най –
близко обкръжение.
В тази връзка, неоснователно е оплакването в жалбата на застрахователя, че
фактът на съвместното живеене на пострадалото лице и ищеца неправилно е приет
за доказан в обжалваното решение съд само въз основа на свидетелските показания,
въпреки че не били представени официални документи за адресна регистрация.
Фактическото общо съжителство на две лице се установява именно чрез свидетелски
показания, а вписванията в ГРАО за постоянен и настоящ адрес, които се извършват
по заявления на физическите лица, има други правни последици - основно в
отношенията между гражданите и държавните органи. Регистрацията може да не
отговаря на фактическото положение както към момента на заявяването, така и в
последващ момент поради настъпила незаявена промяна. Освен това, в случая се
установява именно от официален документ – удостоверение за наследници изх. №
2230/18.07.2018г., издадено от Община Шумен, че братята Д. Д. Д. и Р Д Д са
регистрирани на един и същ постоянен и настоящ адрес: - с. Ивански, Община
5
Шумен, ул. „ Жечо Йорданов“ № 10.
В жалбата на застрахователя се излага, че част от показанията на ищеца Д. Д.
Д. , дадени пред органите на досъдебното производство, в частта с характера на
признания за неизгодни факти, опровергават извода за трайна и дълбока
емоционална връзка между двамата братя. Въззивният състав намира, че
изявленията на ищеца не позволяват подобен извод. Напротив, показанията са в
смисъл, че в случаите, когато Р Д, след употреба на алкохол, е намирал повод да се
заяжда с ищеца, „последният е отстъпвал като по – голям брат“, за да не се стигне до
саморазправа. Това поведение предполага зряла емоционална връзка към по- малък
брат.
Показанията на свидетелката Д В са категорични и непротиворечиви и по
отношение състоянието на ищеца Д след смъртта на брат му до момента на разпита,
а именно: той е бил общителен човек, но се е променил коренно, като се затворил в
себе си, спрял да общува с хората от селото, опитвал се да се утеши от мъката с
чести посещения на църква, каквито до момента на загубата на брат му не били
характерни за него.
Всички тези надлежно установени житейски обстоятелства дават основание
на съдебния състав да приеме, че между починалия и ищеца - негов брат, е
съществувала постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка. Двамата братя са
загубили сравнително рано родителите си – били са съответно на 23 и 28 години,
когато е починала майка им, а след шест години са загубили и баща си. Заедно са
прекарвали по - голяма част от време си, заедно са се справяли с всички битови
проблеми, ходели са заедно да припечелват на частно, без да са заети трайно по
трудови правоотношения. Със загубата на брат си, ищецът се е лишил от моралната
подкрепа и опора на единствения му останал близък роднина, като завинаги и до
края на живота си ще трябва да живее с болката от нелепата загуба поради
изгубването му при трагични обстоятелства. Установява се сериозно емоционално
въздействие на трагичната загуба върху ищеца, изявено под формата на коренна
промяна в поведението и общуването му с околните, като проекция на страданието
по изгубения брат.
По тези съображения съдът намира, че ищецът е претърпял и ще продължава
на търпи пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по
степен морални болки и страдания от загубата на своя единствен близък човек, които
е справедливо да бъдат обезщетени по реда на чл. 52 ЗЗД.
По спорния въпрос за размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД.
6
При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение в
случая са приложими единствено нормите на част Четвърта от отменения Кодекс за
застраховането, които не предвиждат лимит на обезщетенията за неимуществени
вреди, под този посочен в §27 ал. 1 т. 2 от ПЗР на КЗ (отм.) - 1 000 000 лева за всяко
събитие при едно пострадало лице за всяко събитие, а при две или повече
пострадали лица до 5 000 000 лв. По въпроса за неприложимостта на §96, ал.1 от
ПЗР ЗИД на КЗ и на чл.493а КЗ ( с оглед §22 от ПЗР на КЗ) по отношение на
претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни
договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016г., е създадена практика на
касационната инстанция, която се споделя напълно от съдебния състав - решение №
57/25.07.2019г. по т.д.№1218/2018г. на ВКС, ІІ т.о. Това становище е застъпено и в
определение №291/07.05.2020г. по т.д.№2108/2019г. на ВКС, ІІ т.о., определение №
234/09.04.2020г. по т.д.№1726/2019г. на ВКС, І т.о. и др.
Отделно от това, въззивният съд напълно споделя изложените мотиви от ОС
– Шумен относно констатирано противоречие между европейското право и
националното право, в частност разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ
(ДВ, бр. 101 от 2018 г.) предвиждаща по - малка сума от посочените в чл.1, параграф
2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката
"Гражданска отговорност", чиито чл. 9, ал. 1 предвижда, следните минимални суми:
в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR
за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в
случай на имуществени вреди - 1 000 000 EUR за застрахователно събитие,
независимо от броя на пострадалите.
Визираните в чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета на ЕС
суми са размери на задължителни за страните членки минимални застрахователни
суми, с изплащане в рамките на които, съобразно действително търпимите увреди,
да бъдат задължени застрахователите при настъпване на застрахователно събитие /
събития и съобразно броя на пострадалите. Въвеждане на предел на застрахователна
сума в националния закон, която е под уредения минимален размер на
застрахователна сума в Директива 2009/103/ЕО – част от правото на ЕС, означава по
същество ревизиране на минималния размер на отговорност на застрахователите,
съобразно общностното право, тъй като при настъпване на застрахователното
събитие не би бил преценим действителен обхват на търпимите вреди в случаите, в
които надхвърлят сумата от 5 000 лева, в разрив с принципа за справедливо
обезщетяване на пострадалите, в съответствие с който са определените с
Директивата лимити. Именно в този смисъл е и постановеното Решение на СЕС от
24.10.2013 г. по дело С-277/12, макар по тълкуване на разпоредби - чл. 3, § 1 от
7
Директива 72/166 и чл. 1, § 1 и 2 от Втора директива 84/5, последващо
възпроизведени в кодифицираната Директива 2009/103/ ЕО: „Не се допуска
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „
Гражданска отговорност „ при използване на МПС покрива обезщетението за
неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на
гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила
при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в
чл.1, § 2 от Втора директива 84/5 , на която съответства понастоящем чл. 9, ал. 1 от
Директива 2009/103/ЕО. Съобразно разпоредбата на чл.633 от ГПК, решенията по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в
Република България.
Националният съд е длъжен, в рамките на своята компетентност, да приложи
общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на
частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от
вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или
следват общностната правна норма, както и без да е необходимо да изиска или да
изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен
ред.
С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени
указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата
при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена смърт в
резултат на деликт. В т. II на постановлението е разяснено, че понятието
"справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица
обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на
обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са
специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД
е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии-
момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия,
степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира
обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и
претендиращия обезщетение житейски отношения. Посочените критерии са
възприети и в създадената при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС, която се
придържа към разбирането, че задълбоченото изследване на общите и на
специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, които формират
съдържанието на понятието "справедливост", е гаранция за постигане на целта на чл.
52 ЗЗД - справедливо възмездяване на причинените от деликта неимуществени
вреди. Също в постановено по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по
приложението на чл. 52 ЗЗД е възприето и становището, че удовлетворяването на
8
изискването за справедливост налага при определяне на размера на обезщетенията за
неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в
страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в
нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка "ГО
на автомобилистите".
В исковата молба ищецът сочи, че според него справедливият размер за
обезщетяване на претърпените от него неимуществени вреди е 100 000 лв., от която
сума се претендират за присъждане 70 000 лв., тъй като се признава основание за
намаляване на обезщетението с 30 % поради съпричиняващо поведение на
пострадалото лице. Във въззивната жалба се сочи, че определеното от
първоинстанционния съд „базово обезщетение“ е недостатъчно да репарира
претърпените неимуществени вреди и се поддържа посоченият в исковата молба
размер от 100 000 лв. като адекватен и справедлив.
В първоинстанционното решение е направен съществен пропуск, като не е
посочен размер на обезщетението за неимуществени вреди, определен по правилото
на чл. 52 ЗЗД. Присъдената сума от 50 000 лв. съставлява краен резултат, след
съобразяване на приетия процент на съпричиняване на вредоносния резултат по чл.
51, ал. 2 ЗЗД – 65 %, т. е. присъдената сума следва да е 35 % от „базово
обезщетение“, възлизащо на 142 857.14лв.
При определяне по обезщетение от 142 857.14лв. първоинстанционният съд е
допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като тази сума е прекомерна с оглед
установените интензитет и характер на претърпени от ищеца страдания и негативни
преживявания и неблагоприятното въздействие върху личността му в резултат на
смъртта на неговия брат, не отговаря в пълнота на обществения критерий за
справедливост и на обичайната съдебна практика. Сумата е и съществено завишена в
сравнение с посоченото от ищеца „базово обезщетение“ за претърпените от него
неимуществени вреди - 100 000 лв.
Като съобрази всички надлежно установени факти и обстоятелства,
релевантни за определяне размера на обезщетението, съобразно указанията дадени с
ППВС № 4/1968г. по приложението на чл. 52 ЗЗД, общественият критерий за
справедливост на дадения етап на социално – икономическото развитие в страната,
лимитите на застрахователни обезщетения, както и предвид обичайната съдебна
практика при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и
интензитет на вредите, настоящият състав на въззивния съд определя по
справедливост, на основание чл. 52 ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца
неимуществени вреди в размер на сумата 100 000 лв.
9
По оплакванията в двете жалби относно неправилно определена квота на
съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Застрахователят е релевирал своевременно, пред първата инстанция, с
отговора на исковата молба, защитно възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия, с конкретни твърдения за съпричиняващо поведение.
Ищецът признава наличието на принос на пострадалото лице в размер на 30 %.
По отношение механизма на ПТП съдът разполага с експертно мнение на
вещо лице, назначено за изготвяне на съдебно – автотехническа експертиза, както и
със свидетелски показания, за чието кредитиране са налице всички основания.
Установено е по безспорен начин, че при настъпване на ПТП пострадалият е бил
без светлоотразителна жилетка, управляваният от него велосипед не е имал
светлоотразители, с изключение тези на педалите, които са били с незначителна
площ, запрашени и не са могли да осигурят адекватно изпълнение на функцията си,
тъй като заради малката си площ не са се забелязвали на достатъчно разстояние – т.
е. допуснати са нарушения на чл. 79, т.3 и т. 4 чл. 80, т. 1 от ЗЗдвП. Отново в
нарушение на ЗДвП велосипедистът се е намирал близо до средата на дясното
пътно платно. Алкохолното опиянение в 1.62 промила е довело до значително
занижаване на способността на пострадалия да реагира на светлинни и звукови
сигнали, както и адекватно да координира действията си.
При отчитане на всички конкретни обстоятелства, при които е настъпил
процесният пътен инцидент, и тежестта на допуснатите от пострадалия нарушения и
нарушенията на деликвента, установени с влязлата в сила осъдителна присъда, съдът
намира, че следва да се определи квота на съпричиняване на вредите от
пострадалото лице - 50 %. Въпреки че поведението на делинквента, се субсумира от
реализирани множество нарушения на ЗДвП, то е предизвикало в равна степен
настъпването на ПТП. Вменената от ЗДвП отговорност на водачите на МПС за
осигуряване безопасност на движението е значително по - голяма от тази на
останалите, уязвими участници в движението, каквито са и водачите на двуколесни
пътни превозни средства.
След редукция на определеното обезщетение по чл. 52, ал. 2 ЗЗД с приетия
процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице сумата,
която се дължи от застрахователя на ищеца за обезщетяване на претърпени от него
неимуществени вреди е 50 000 лв. и се дължи ведно със законната лихва от датата на
деликта - 13.07.2016г., до окончателно погасяване на задължението.
Посоченото обосновава правния извод на въззивната инстанция, че
предявения осъдителен иск с правно основание чл. 226 от КЗ /отм./ е частично
10
основателен до размера, до който е уважен от първоинстанционния съд, респ.
същият е неоснователен за разликата над 50 000лв. до 70 000лв., ведно с акцесорната
претенция за законна лихва.
Поради съвпадение на крайните правни изводи на двете инстанции по
съществото на спора решението на ШОС следва да се потвърди в допустимата му
част.
Пълномощникът на ищеца е поискал присъждане на възнаграждение за
въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Искането не може да бъде уважено, тъй като по делото не е приложен договор за
правна защита и съдействие между адвоката и клиента, в който изрично да е
отбелязано, че адвокатското възнаграждение за процесуално представителство е
дължимо при условията на чл. 38 от ЗАдв, и да е посочено конкретно основание от
кръга на визираните в чл. 38, ал. 1, т. 1 – т. 3 ЗАдв, при които законът допуска
осъществяването на безплатна адвокатска защита.
С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът би дължал репариране на част от направени в настоящото производството
разноски / без разноски за заплатена държавна такса поради неоснователност на
жалбата на застрахователя/ съразмерно с материалния интерес по всяка от жалбите,
но пълномощникът на ЗД „Бул инс” АД – гр. София не е представил доказателства
за реално направени разноски за адвокатско възнаграждение за тази инстанция.
По изложените съображения съдебно – деловодни разноски за тази
инстанция не се присъждат.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, І- ви състав,
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 56/29.11.2019г., постановено по т. д. № 26/2019г.
по описа на Шуменски окръжен съд само в частта, с която ЗД „Бул инс” АД – гр.
София, ЕИК *********, е осъдено да заплати на Д. Д. Д. от с. Ивански, Област
Шумен, законна лихва върху сумата 50 000лв. за периода от 08.07.2016г. до
12.07.2016г., като постановено по непредявен иск.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 56/29.11.2019г., постановено по т. д. №
26/2019г. по описа на Шуменски окръжен съд, в останалата част.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на
11
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12