РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 307/5.2.2020г.
гр. Пловдив, 05.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІІ състав в открито заседание на шестнадесети декември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ
ПАСКОВ
при секретаря Д. Й. и участието
на прокурор А. Т., като разглежда
докладваното от съдията ГЕОРГИ ПАСКОВ
административно дело № 3325 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и следващите от АПК, във връзка с чл.
1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба на Ч.В.К., ЕГН ********** ***, чрез адв. П.,***, за присъждане на обезщетение в размер на 300
лв. за претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат на отмяната по съдебен
ред на Наказателно постановление (НП) № 431 от 02.04.2019 г., издадено от Заместник
кмет „Транспорт“ в община Пловдив, представляващи сторените в хода на съдебното
обжалване (по АНД № 2706/2019 г. по описа на Пловдивски районен съд) разноски
за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане в сила
на съдебното решение до окончателното й изплащане. Претендират се сторените в
настоящото производство разноски, съгласно представен списък.
Исковата претенция се основава на факта, че на Ч.В.К. е издадено НП № 431
от 02.04.2019 г. от Заместник кмет „Транспорт“ в община Пловдив, с което на основание
чл. 40, ал. 3 от Наредба за реда за спиране, престой и паркиране на пътни
превозни средства на територията на гр. Пловдив /НРСППППСНТГП/ е наложено
административно наказание глоба в размер на 20 лева за извършено нарушение на
чл. 4а от същата наредба. Наказателното постановление е обжалвано от ищеца и е
отменено изцяло с влязло в сила Решение № 1579/23.08.2019 г., постановено по АНД
№ 2706 по описа за 2019 г. на Пловдивския районен съд. Пред съдебната инстанция
по посоченото дело К. е представляван от адвокат П., съгласно договор за правна
защита и съдействие от 15.04.2019 г., сключен с адвокат П., като Ч.В.к. е
заплатил уговореното в договора адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
С действията на своите служители по издаване на порочно наказателно
постановление ответната организация е причинила имуществена вреда на ищеца,
изразяваща се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на НП. С тези именно съображения е обоснована
исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в посочения по-горе
размер.
Ответникът – Община Пловдив счита предявения от ищеца иск за неоснователен
и недоказан, като оспорва същия както по основание, така и по размер. Съображения
излага в отговора на исковата молба. Прави възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище, че исковата
претенция следва да бъде уважена.
Пловдивският административен съд – Тринадесети състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и
доводите на страните, намира за установено следното:
От данните по делото се установява, че с НП № 431 от 02.04.2019 г. от Заместник
кмет „Транспорт“ в община Пловдив, на К. на основание чл. 40, ал. 3 от
НРСППППСНТГП е наложено административно наказание глоба в размер на 20 лева за
извършено нарушение на чл. 4а от същата наредба.
НП е обжалвано по съдебен ред. С решение № 1579/23.08.2019 г., постановено
по АНД № 2706/2019 г. (приложено по настоящото дело), състав на РС е отменил
наказателното постановление. Решението не е обжалвано и е влязло в законна сила
на 15.10.2019 г. Пред съдебната инстанция по посоченото дело Ч.В.К. е
представляван от адвокат Т.П., въз основа на надлежно упълномощаване и въз
основа на договор за правна защита и съдействие от 15.04.2019 г., сключен с
този адвокат. В тази връзка по АНД № 2706/2019 г. са представени пълномощно и
договор за правна защита и съдействие от 15.04.2019 г., сключен с адвокат Т.П..
В последния е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв. за
тази съдебна инстанция, платени изцяло и в брой при подписване на договора. В
тази насока по делото са приложени оригинал от Договор за правна защита и
съдействие от 15.04.2019 г. и пълномощно /л. 6 от АНД № 2706/2019 г./, чиято
истинност не е оспорена по надлежния процесуален ред, нито са ангажирани доказателства,
опровергаващи тяхното съдържание.
След анализа на така изложените фактически обстоятелства, съдът съобрази
следното от правна страна:
На първо място следва да бъде съобразено Тълкувателно постановление № 2/2014
от 19 май 2015 г. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото
събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. Според
висшите магистрати, дейността по административно наказване по естеството си е
правораздавателна дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на
правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на
състезателно производство в условията на независимост и самостоятелност на
решаването. Тя е свързана със защитата на реда в областта на държавното
управление по аргумент от чл. 6 от Закона за административните нарушения и
наказания и представлява санкционираща управленска дейност. Наред с другите
правни форми на изпълнителна дейност - правотворческа,
правоприлагаща и договорно-правна, класифицирани
според предметно им съдържание и цел, тя представлява форма на административна
/изпълнителна/ дейност, извършва се по административен ред чрез властнически
метод, въз основа на законово предоставена административнонаказателна
компетентност. Наказателното постановление като резултат от упражнената дейност
по административно наказване също представлява по естеството си
правораздавателен акт, той не се издава по реда на АПК и не носи белезите на
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Въпреки това,
основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на
извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване
не дава основание разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ да се тълкува
ограничително като приложното й поле да се ограничи до административните
актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни
постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от
предметния обхват на закона. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал.
1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният
характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното
постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на
чл. 21 от АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни
последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото
издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения,
упражнена административнонаказателна компетентност,
законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява
изпълнение на административна дейност. До приемането на Закона за изменение и
допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ДВ, бр.
94 от 2019 г.), с чийто § 9 от ПЗР в чл. 63 от ЗАНН се създават ал. 3, 4 и 5,
предвиждащи ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН, такъв ред
не съществуваше. Доколкото искът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е за обезщетение за
вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно наказателно постановление,
действия или бездействия в рамките на административно наказване, то и исканията
за обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване, подлежат
на разглеждане по същия ред.
При това положение и с оглед задължителния характер на тълкувателните
постановления, които съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт са
задължителни, се налага изводът, че при преценка основателността на предявен
иск за обезщетение за вреди от категорията на процесния
с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл. 203 и сл. от АПК, отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се
преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от
административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна
дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното
постановление, с което се налага административно наказание, да не е
индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 от АПК,
определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е
обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.
На следващо място следва да бъде съобразено и Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен
административен съд, според което при предявени пред административните съдилища
искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни
наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в
производството по обжалването и отмяната им, представляват пряка и
непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Изложеното до тук, съотнесено към конкретиката на настоящия казус, налага да се приеме
следното:
Съгласно чл. 203, ал. 1 от АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени
на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда
на Глава единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност, се
прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди. Чл. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за
вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
За да възникне правото на иск за обезщетение, задължително е необходимо
наличието на няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; причинена вреда
- имуществена или неимуществена; пряка и непосредствена причинна връзка между
незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При
липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да
се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 от АПК) е административният акт
да бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като
незаконосъобразно наказателно постановление, каза се, следва да се преценява
като отменен незаконосъобразен административен акт). В този смисъл предявеният
от ищеца иск се явява допустим, доколкото няма спор, че НП № 431 от 02.04.2019
г., издадено от Заместник кмет „Транспорт“ в Община Пловдив, е отменено по
съответния ред (с решение № 1579/23.08.2019 г., постановено по АНД № 2706/2019
г.).
От материалите по приложеното АНД № 2706 по описа за 2019 г. на ПРС и
според констатациите на решаващия съд, изложени в отменителното
решение, НП № 431/02.04.2019 г., издадено от Заместник кмет „Транспорт“ при
Община Пловдив е издадено в нарушение на закона и като такова се явява
незаконосъобразно. Решението на съда (№ 1579/23.08.2019 г.) е влязло в законна сила
на 15.10.2019 г., т.е. налице е първият елемент от фактическия състав на иска
за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно
поведение от страна на ответника, изразяващо в издаването на незаконосъобразен
акт.
Тук именно следва да се посочи, че според чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато в
закон или указ е предвиден специален ред на обезщетяване, този закон не се
прилага. Тази разпоредба обаче, е неприложима към настоящия случай, тъй като за
процесния период не е бил налице специален закон,
който да предвижда обезщетяване за вреди, представляващи разноски за
осъществена адвокатска защита в рамките на воденото административнонаказателно
производство. С плащането на уговорения адвокатски хонорар е настъпила вреда в патримониума на ищеца, която е в пряка причинна връзка с
издаденото незаконосъобразно НП, тъй като същият е упражнил законното си право
да ползва адвокатска защита в административнонаказателния
процес. Освен това, както вече се посочи, доскоро нито ЗАНН, нито субсидиарно приложимият НПК, предвиждаха ред, по който
направените разноски в рамките на съдебното производство за осъществена
адвокатска защита да бъдат възстановени на жалбоподателя в случай, че
издаденият срещу него акт (НП или ЕФ) бъде отменен като незаконосъобразен. Нещо
повече, в тази връзка изрично е постановено и ТР № 2/03.06.2009 г. на ВАС - ОСС
от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно дело № 7/2008 г., според което
административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни
жалби срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателни
дела. Следователно, тъй като съдебните разноски не подлежат на присъждане в
рамките на административнонаказателното производство,
за жалбоподателя не съществува друг правен способ да претендира същите, освен по
исков ред.
Няма съмнение и спор, че от издаването на обсъждания противоправен
акт, за ищеца е настъпила имуществена вреда, изразяваща се в направени разноски
за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на НП. В случая
ищецът не би заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би
представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща
дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за
налагане на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна
връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда, поради което
и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му
имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно издаденото НП.
В обсъждания контекст и с оглед доводите на ответника, следва да се посочи,
че адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията
на Република България и е регламентирана дейност със Закона за адвокатурата.
Тази защита е задължителна само по определена категория дела и за определен
кръг от лица, но на практика не може и не следва да се изключва възможността за
ангажиране на лице с юридическо образование от всеки, който прецени, че не е в
състояние сам да упражни своевременно и в пълнота правото си на защита в
съдебно производство и в частност при обжалване на наказателното
постановление. Правото на обезщетяване
на вреди, причинени от непозволено увреждане е регламентирано в Закона за
задълженията и договорите и пресъздадено в Закона за отговорността на държавата
и общините за вреди. Член 4 от този закон предвижда, че „държавата дължи
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени
виновно от длъжностното лице“. Едно от условията на чл. 204, ал. 1 от АПК за
допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за
вреди по чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, каза се, е административният акт да е отменен по
„съответния ред“, който е обжалване по административен и/или съдебен ред. Не е
задължително обжалването да бъде осъществено с помощта на адвокат, но това,
както бе описано по-горе, не изключва възможност за ангажиране на квалифицирана
помощ. След като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл.
1, ал. 1 от ЗОДОВ е административният акт да е отменен по съответния ред и след
като в тези производства гражданинът е ползвал адвокатска защита, защото не е
могъл по някаква причина сам да се защити, то хонорарът, платен на адвокат за
осъществяване на тази защита, не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е
в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт
/в случая наказателно постановление/ и е непосредствена последица от него.
Потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар е пряка и
непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като
обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено правно
средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права
са накърнени неправомерно от административния орган. В този смисъл, заплащането
на адвокатско възнаграждение в случая не може да се възприеме като израз на
доброволен акт и резултат от свободното договаряне между равнопоставени
страни, което не е било задължително и неизбежно. (Така и в този смисъл е
Решение № 5996 от 15.05.2017 г. на Върховния административен съд на Република
България - Трето отделение, постановено по адм. дело № 2210/2016 г. и други).
Все в обсъждания контекст и с оглед доводите на ответника във връзка с
размера на претендираното обезщетение, е необходимо
да се посочи следното:
С Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 11.12.2017 г. Общото събрание на
Гражданска колегия на ВКС приема, че при иск по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ съдът
може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско
възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В мотивите
си върховните съдии посочват, че ако уговореното адвокатско възнаграждение
надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение,
изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима
последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал,
тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече
държавата не дължи обезщетение.
В разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗА е предвидено, освен, че размерът на
договореното адвокатско възнаграждение следва да е обоснован и справедлив, също
и че не може да е по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС размер за
съответния вид работа. В чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления,
в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция
и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението,
но не по-малко от 300 лв. Предвидените по Наредбата размери са само долна
граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната
от тях правна помощ, а самият размер се определя по свободно договаряне въз
основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален
размер не е равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на чл. 36,
ал. 2 от ЗА, а определянето на размера на възнаграждението като обоснован и
справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на конкретно оказаната
правна помощ и във връзка със спецификите, сложността, продължителността и
предмета на конкретното производство. В случая, оказаната правна помощ по
делото пред Районния съд се е изразила в изготвяне и депозиране на жалба срещу
отмененото в последствие наказателно постановление, както и в осъществено
процесуално представителство в две съдебни заседания по делото с разпит на
свидетел. С оглед на посочената действително осъществена правна защита и
съдействие, както и характера, сложността и обема на делото, по което е
осъществена защитата, то съдът намира, че претендираният
от ищеца размер на обезщетението не само не надвишава съществено разумния и
обичаен размер на дължимото възнаграждение, но и е на неговия минимум. Или
иначе казано, възражението на ответника в тази насока съдът намира за
неоснователно.
Тези съображения обосновават извода на съда, че от издаването на
незаконосъобразното НП (отменено по съответния ред), за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди в размер на 300 лева.
Казано с други думи, искът е доказан по основание и размер и като такъв ще
следва да бъде уважен.
Основателна при това положение се явява претенцията на ищеца за начисляване
на законна лихва от датата на влизане в сила на решението на ПРС – 15.10.2019
г. до окончателното изплащане на сумата в общ размер на 300 лв. В този смисъл е
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК,
според което обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да
се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми,
а при нищожните - с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване
на вредите. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо
от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния
административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от
момента на неговото издаване. От така определените моменти на изискуемост,
започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна
лихва.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски.
Преди съдът да се произнесе относно размера на тези разноски, е необходимо
първо да бъде обсъдено възражението на ответника относно прекомерността на
адвокатското възнаграждение.
В конкретния случай по делото са представени доказателства за заплащане на
адвокатско възнаграждение в общ размер на 300 лв. Материалният интерес в случая
е в размер на 300 лв. (обезщетение за имуществени вреди). Възнаграждението за
един адвокат изчислено по правилата на чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на
300 лв. При това положение, настоящият състав преценява възражението за
прекомерност на адвокатския хонорар като неоснователно.
С оглед изложеното, разноските в производството, които следва да бъдат
присъдени на ищеца, се констатират в размер на 310 лв. – заплатените държавна
такса (10 лв.) и адвокатско възнаграждение (300 лв.).
Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският административен съд, ХІІІ състав,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес на призоваване гр. Пловдив,
ул. “Стефан Стамболов“ № 1 да заплати на Ч.В.К., ЕГН ********** ***, обезщетение
в размер на 300 /триста/ лева, представляващо обезвреда
за причинените му имуществени вреди, състоящи се от направените разходи за
адвокатско възнаграждение в съдебно производство по обжалване наказателно
постановление № 431/02.04.2019 г., издадено от Заместник кмет „Транспорт“ при
Община Пловдив, срещу К., поради отмяната му като незаконосъобразно с Решение №
1579 от 23.08.2019 г. по АНД № 2706/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная
от 15.10.2019 г. до окончателното и изплащане.
ОСЪЖДА Община Пловдив с адрес на призоваване гр. Пловдив,
ул. “Стефан Стамболов“ № 1 да заплати на Ч.В.К., ЕГН ********** ***, сумата в
размер на 310 /триста и десет/ лева, представляваща направени по настоящето
дело разноски.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен
съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването на страните за неговото
изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: