Решение по дело №1017/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264435
Дата: 2 юли 2021 г. (в сила от 5 юли 2021 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20201100501017
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 27 януари 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 02.07.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                    мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 1017/2020 г., по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 237804 от 08.10.2019 г., постановено по гр. дело № 30552/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 28.ми състав, частично са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Т.М.А. и С.А.А. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК пасивно субективно при условията на разделност и обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е установено съществуването на парични задължения в размер на по 1/2 от сумата 670.63 лв. доставена топлинна енергия за имот на адрес гр. София, ж.к. *********, аб.№ 196151 за периода от 27.02.2015 г. до 30.4.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2018 г. до окончателното й изплащане, и в размер на по 1/2 от сумата от 55.53 лв., представляваща лихва за забава за периода от 16.9.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 12946/2018 по описа на СРС, ГО, 28 с-в, като главният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 670,63 лв.до пълния предявен размер от сумата 752.16 лв. и за периода от 01.5.2014 г. до 26.2.2015 г., а аксерният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 55,53 лв.до пълния предявен размер от сумата 111.12 лв. и за периода от 26.02.2015 г. до 26.02.2015 г. като погасени по давност Със същото решение е отхвърлен и иска за заплащане на по 1/2 от сумата от 49.58 лв. , представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от 1.5.2014 г. до 30.4.2017 г. , както и в размер на по 1/2 от сумата 9.94 лв. - обезщетение за забава за плащането на задължението за дялово разпределение за периода от 16.9.2015 г. до 14.2.2018 г.

Със същото решение ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК съразмерно на уважената част от исковете сумата от 19.67 лв. разноски за държавна такса и 39.35 лв. разноски за процесуално представителство по гр.д. № 12946/2018 по описа на СРС, ГО, 28 с-в. на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, както и сумата от 440.67 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съразмерно на отхвърлената част от исковете сумата от 106,55 лв., представляващи разноски по делото.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която пасивно субективно и обективно кумулативно съединените установителни искове са били уважени е постъпила въззивна жалба ответниците Т.М.А. и С.А.А., с оплаквания за неговата  неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Сочат, че в имота са били демонтирани отоплителните тела, поради което неправилно е определено количеството доставена топлинна енергия, което било единствено на база счетоводни записвания в ищцовото дружество, като представените фактури не доказвали тези твърдения, тъй като били едностранно съставени от ищеца и не представлявали годно доказателство. Поддържат, че исковата молба е била нередовна и чак от заключението на вещото лице се установявало, че се касае за топлинна енергия отдадена от сградна инсталация. Молят съда да уважи жалбата и отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Т.“ ООД - третото лице помагач на ищеца –не са подали отговор на въззивната жалба. С молба от 04.02.2021 г. въззиваемият „Т.С.” ЕАД, чрез процесуалния си представител, е подал молба, с която взема становище по същество на спора, като моли въззивният съд да потвърди решението в обжалваната част. Претендира и разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Голословни са оплакванията във въззивната жалба, че събраните доказателства и изводите на съда били базирани единствено на счетоводни записвания при ищцовото дружество, а не обективно отразеното от измервателните уреди. В тази връзка следва да се отбележи, че от неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната и приета по делото СТЕ, което съдът намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие се установява, че реално доставената топлинна енергия отдадена от сградна инсталация за процесния период е на стойност 752,22 лв. Тази сума представлява разликата между прогнозната продажна цена по издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за връщане по изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон. Във връзка с оплакването във въззивната жалба следва да се изясни, че не е установено по делото, че заключението на вещото лице по СТЕ е невярно по смисъла на чл. 291 НК, още повече, че изчисленията през процесния период са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Т.“ ООД, като съгласно заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността на доставената топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този момент нормативна база. Посочено е още, че дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в съответствие с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът изцяло възприема фактическите  изводи, до които е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от допуснатата СТЕ е анализирало данните, обективирани в представените главни отчети за процесните периоди и общия топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани в съответствие с действащата нормативна уредба методология.

Ето защо като е отчел, че част от претенцията е погасена по давност, СРС е приел, че всеки един от ответниците дължи сумата от 670,63 лв. Тъй като във въззивната жалба липсва конкретно оплакване по отношение размера на уважения главен иск , а за съда съществува забрана за влошаване положението на жалбоподателите – арг. чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част.

Неоснователно е и оплакването, че производството е образувано по нередовна искова молба, тъй като именно собствениците на отделни имоти дължат заплащане на стойността на топлинната енергия отдадена от сградна инсталация.

Следва да се отбележи, че за да възникване задължението за топлинната енергия отдадена от сградна инсталация е достатъчно ответниците да са собственици на жилище в топлоснабдявана сграда, за да се считат за потребители. При това те остават таквива потребители дори и да е прекратено топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответникът остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. В този смисъл са и събраженията застъпени в РЕШЕНИЕ № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за относно конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката). Нещо повече, с решение от 5 декември Съдът на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна уредба, която задължава собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент, не противоречи на правото на ЕС и в частност на правата на потребителите и регулацията за нелоялните търговски практики. Напротив, следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи части да се изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно предявения акцесорен иск, включително и относно неговия размер, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част  и същото следва да се потвърди.

По изложените съображения правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 237804 от 08.10.2019 г., постановено по гр. дело № 30552/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 28-ми състав, в обжалваната част, с която са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Т.М.А. и С.А.А. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК пасивно субективно при условията на разделност и обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е установено съществуването на парични задължения в размер на по 1/2 от сумата 670.63 лв. доставена топлинна енергия за имот на адрес ГР. София, ж.к. *********, аб.№**** за периода от 27.02.2015 г. до 30.4.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2018 г. до окончателното й изплащане, и в размер на по 1/2 от сумата от 55.53 лв., представляваща лихва за забава за периода от 16.9.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 12946/2018 по описа на СРС, ГО, 28 с-в.

РЕШЕНИЕ № 237804 от 08.10.2019 г., постановено по гр. дело № 30552/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 28-ми състав, в необжалваната част, с която главният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 670,63 лв.до пълния предявен размер от сумата 752.16 лв. и за периода от 01.5.2014 г. до 26.2.2015 г., а аксерният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 55,53 лв.до пълния предявен размер от сумата 111.12 лв. и за периода от 26.02.2015 г. до 26.02.2015 г., като погасени по давност , както и в частта, с която е отхвърлен и иска за заплащане на по 1/2 от сумата от 49.58 лв. , представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от 1.5.2014 г. до 30.4.2017 г. , както и в размер на по 1/2 от сумата 9.94 лв. - обезщетение за забава за плащането на задължението за дялово разпределение за периода от 16.9.2015 г. до 14.2.2018 г., решението е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД„Т.“ ООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: