№ 82
гр. Плевен, 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН в публично заседание на тринадесети
февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА
при участието на секретаря АЛЕКСАНДЪР Г. ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА Въззивно
гражданско дело № 20244400500766 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение №53/02.05.2024г., постановено по гр.д.
№137/2023г. по описа на РС-Никопол състав на същия съд е отхвърлил
предявените от Р. П. Л., чрез адв.К.Р. от САК, срещу „***“ ООД, ЕИК *** от
гр.В., искове за признаване на установено по отношение на ответника, че
разпоредбите на чл.2.6 и чл.4.2 б.“б“ и б.“в“ от Договор за паричен заем №
193/СФ/ от 12.07.2018г. Договор за паричен заем № 196/СФ/ от 13.07.2018г. са
нищожни, т.к. същите са неравноправни, противоречат на закона и на добрите
нрави, и да осъди ответника/съгласно уточнението на ИМ/ да заплати на
ищеца сумата 428 лв., представляваща недължимо платена неустойка по
Договор за заем № 193/СФ/ от 12.07.2018г., като излизаща извън пределите на
обичайните и функцииобезпечителна и санкционна и в размер на сумата от
4922лв., представляваща недължимо платена наустойка по договор за заем №
196/СФ/ от 13.07.2018г. на същото основание, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
сумата, като неоснователни.
Съдът се е произнесъл и по въпроса за разноските.
Срещу така постаноеното съдебно решение е депозирана въззивна
жалба от Р. Л. чрез процесуалния й представител адв. К. Р. от САК. В жалбата
се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът не
е начислявал неустойки, както и че такива не са изплащани от страна на
ищцата, поради което е отхвърлил исковите претенции, без да е изложил
мотиви защо счита, че процесните клаузи в догоорите не са нищожни. Твърди
се, че съдът неправилно е приел заключението на вещото лице по назначената
1
и приета по делото съдебно-счетоводна ескпертиза, тъй като последното не е
работило с официални данни, предоставени от ответника. В заключение прави
искане обжалвания съдебен акт да бъде отменен, като съдът постанови
решението, с което да уважи исковите претенции. Моли за присъждане на
разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на
въззивната жалба чрез процесуалния си представител адв. ..., с който оспорва
същата като неоснователна. Твърди, че процесните клаузи в договорите не са
били прилагани в отношенията между страните, поради което същите не са
породили правни последици Прави се искане съдът да остави депозираната
жалба без уважение и да потвърди първоинстанционното съдебно решение.
Моли за присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание въззивният жалбоподател, редовно пР.ан,
не се явява и не се представлява.
В открито съдебно заседание на въззивната инстанция въззиваемата
страна не се явява и не се представлява. В писмена молба, депозирана до съда
от процесуалния представител на въззиваемата страна адв. Д. Т. от ВАК, се
излагат съображения, че първоинстанционният съдебен акт е правилен и
законосъобразен, поради което моли съда да го потвърди и да остави
подадената въззивна жалба без уважение.
Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Плевенски окръжен съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от лице с
правен интерес от обжалването, насочена е срещу подлежащ на въззивно
обжалване по силата на чл. 258 от ГПК акт. По изложените съображения
съдът приема, че въззивната жалба е допустима и редовна.
Разгледана по същото същата е частично ОСНОВАТЕЛНА, поради
следните съображения:
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно алтернативно
съединени при конкуриращи се основания положителни установителни искове
с правна квалификация чл. 124 ГПК за признаване на установено по
отношение на ответника, че разпоредбите на чл.2.6 и чл.4.2 б.“б“ и б.“в“ от
Договор за паричен заем № 193/СФ/ от 12.07.2018г. Договор за паричен заем
№ 196/СФ/ от 13.07.2018г. са нищожни, т.к. същите са неравноправни,
противоречат на закона и на добрите нрави и осъдителни искове с правна
квалификация чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 428 лв.,
представляваща недължимо платена неустойка по Договор за заем № 193/СФ/
от 12.07.2018г., като излизаща извън пределите на обичайните и функции -
обезпечителна и санкционна и в размер на сумата от 4922лв., представляваща
недължимо платена наустойка по договор за заем № 196/СФ/ от 13.07.2018г.
на същото основание, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.
За да постанови обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд е
2
приел, че претендираната наказателна лихва по двата процесни договора, не е
била начислена от заемодателя, съгласно заключението на вещото лице по
назначената и изготвена в хода на процеса съдебно-счетоводна експертиза,
съответно не е била платена от ищцата и според съда същите клаузи не е
породили действие между страните. Съдът е приел, че процесните два
договора за заем са прекратени, а учредената като обезпечение ипотека по
същите е била заличена през 2020г. от ответното дружество.
Според РС-Никопол, съобразявайки спецификата на конкретния случай
и предвид факта че съгласно заключението на вещото лице по ССчЕ,
наказателни лихви не са били начислени, като съдът е приел, че искането на
ищеца за установяване на нищожност на клаузите на чл.2.6 и 2.8 от договорите
за заем, е неоснователно и като такова следва да се отхвърли. По същите
съображения съдът е отхвърлил и осъдителния иск за връщане на недължимо
платените суми по двата договора за заем, посочени в претендираният размер,
като се е позовал на заключението на вещото лице по изготвената съдебно-
счетоводна експертиза, според което такива неустойки не са били платени.
Така постановеното от първоинстанционния съд е неправилно, поради
следните съображения:
Първоначалното обективно съединяване на исковете може да се
осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на
няколко иска от ищеца с една искова молба – чл.210, ал.1 ГПК.
При предявени искове за обявяване на нищожност на правна сделка или
отделни договорни клаузи, какъвто е настоящият случай, на няколко
основания, съдът не е обвързан с въведения от ищеца начин на съединяване на
исковете. Петитумът на всеки един от исковете е обявяването на нищожност
на сделката, като тази нищожност е абсолютна. Разпоредбата на чл.26 ЗЗД
определя основания за нищожност на сделките, като съществуването на някой
от пороците изключва или поглъща останалите (в този смисъл са и
възприетите постановки в решение № 392/18.01.2012г. по гр.д.№ 1487/10г. на
ІV гр.о. ТР №4/09г. от 07.07.2010г. на ОСГК). В този смисъл, основанията за
нищожност по чл.26 ЗЗД могат да бъдат поддържани едновременно, но
общото основание за нищожност по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, по принцип,
изключва приложението на останалите.
В този случай, независимо от поддържано от ищеца съединяване на
исковете, каквото в случая е алтернативно съединяване при конкуриращи се
основания, съдът следва да разгледа исковете при условия на евентуално
съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в поредност, съобразно
естеството на твърдяния порок според основанията по чл.26 ЗЗД, като първото
по ред изключва по естеството си всички следващи, т.е. съединяването може
да е само евентуално и съдът служебно преценява поредността, в която да
разгледа исковете, без да е обвързан от искането на ищеца в този смисъл.. С
уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания,
съдът не дължи произнасяне по исковете, предявени на други въведени в
процеса основания и следва да ги остави без разглеждане /в този смисъл е и
възприетото в Решение № 97/08.02.2013 г. по т.д. № 196/11 г. на I т.о./
С оглед гореизложеното, съдът счита, че първо следва да се разгледа
основателността на иска по чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр с чл. 43, ал.1 от
ЗКНИП, по отношение на който приема следното:
Облигационните правоотношения по двата договора за заем по чл. 240
3
ЗЗД са произвели правно действие с предаване от кредитора на паричната
сума по всеки един и възникнало за заемополучателя задължение за връщане,
заедно с възнаградителна лихва /чл. 240, ал. 2 ЗЗД/ при уговорените условия и
срок.
Ответникът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Доколкото
по делото няма доказателства въззивницата да е сключила двата договора за
заем във връзка с упражнявана от нея търговска или друга професионална
дейност, то следва да се приеме, че тя има качеството на „потребител“
съгласно §1, т.20 от ДР на ЗКНИП.
Договорите имат за предмет парични заеми обезпечени с ипотека върху
недвижим имот и са сключени при действието на Закона за кредите за
недвижими имоти на потребители /ДВ бр. 59/2016 г./, поради което в
отношенията им приложение намират установените в този закон разпоредби, а
с оглед препращането в чл. 40 ЗКНИП и нормите за потребителска защита
по чл. 143- чл. 148а ЗЗП.
И двата договора за кредит отговарят на посочените нормативни
изисквания. Съставени са в предписаната от чл. 23, ал. 1 ЗКНИП писмена
форма, двустранно подписани и съдържат точно и ясно обстоятелствата по чл.
24, ал. 1, т. 5-9, т. 11 от закона.
По тези съображения съдът намира договорите за действителни и като
такива произвели правно действие в отношенията между страните.
В исковата молба са изложени доводи по отношение на
действителността на идентичните разпоредби на чл.2.6 от двата договора за
заем, която е доразвивта и в депозираната пред настоящия съдебен състав
въззивна жалба. Съгласно уреденото в посочените договорни клаузи при
забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден или при
частично погасяване на дължима вноска в размер на по-малко от определената
в погасителния план, заемополучателят ще начислява наказателен лихвен
процент (“наказателна лихва“) в размер на 5% месечно, начислена върху
остатъчната заемна сума.
Според чл.43, ал.1 от ЗКНИП, чието нарушение въззивната страна сочи
като основание за прогласяване нищожност на посочените договорни клаузи,
при забава на потребителя, кредиторът има право на обезщетение за забава
само върху размера на просрочената сума за времето на забавата, като според
ал.2 на същия член, когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
По отношение на договореното в чл.2.6 от двата договора за заем,
настоящият съдебен състав счита, че уговорка по договор, в който едната
страна има качеството „потребител“ и в която е уговорено, че при забава на
потребителя в погасяването на дължима вноска, кредиторът има право на
обезщетение за забава, което се начислява върху остатъчната заемна сума,
пряко противоречи на изрично регламентираното в закона правило, уредено в
чл. 43, ал.1 от ЗКНИП, според който обезщетението за забава следва да се
начислява само върху размера на просрочената сума за времето на забава.
В този смисъл, договореното в чл.2.6 от двата договора за заем
противоречи на закона, в частност на изрично регламентираното в чл.43, ал.1
от ЗКНИП правило, че обезщетението за забава следва да се начислява само
върху размера на просрочената сума за времето на забава, а не върху
4
остатъчната заемна сума, доколкото предвижда задължение за потребител да
заплати по-висок размер от нормативно определения, както и да заплати
лихва по отношение на вноски, чиято изискуемост не е настъпила. Съдът
намира, че определеният начин на начисляване на наказателна лихва, съгласно
който потребителят е длъжен да заплаща наказателна лихва и върху суми,
чиято изискуемост не е настъпила, води до създаване на необоснована тежест
на задълженията на заемополучателя. В този смисъл са и постановените
Решение от 08.03.2024г. на СГС по гр. д. № 10313/2021г. и на Решение от
09.03.2022г. на СГС по гр. д. № 13420/2020г.
Поради това така уредената договорна клауза е нищожна на осн. чл.26,
ал.1, предл.1 от ЗЗД, а искът на ищецът за прогласяване на нейната нищожност
е основателен.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че
първоинстанционното съдебно решение е неправилно в частта, в която е
отхвърлен иска по чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, поради което в тази част следва
да бъде отменено, а искът – уважен изцяло.
По отношение действителността на разпоредбите на чл.4.2, б.“б“ и б.“в
от договорите за заем, според които заемодателят има право да увеличи с 5%
месечно лихвата върху заемна сума, когато заемът и/или уговорените лихви,
не се погасява в сроковете, определени в договора, както и да увеличи с 5%
месечно лихвата върху заемна сума, когато дължимата лихва не се погасява в
договорения размер, а се извършват частични плащания на лихва, настоящият
състав приема следното:
В т. 2. 2, б. "ж" от договора е уговорено заплащането на фиксирана
годишна възнаградителна лихва от 20%, която се разпределя и начислява
ежемесечно до 13-то число на месеца, считано от 13.08.2018г.
В т. 2. 2, б. "м" е посочено, че ГПР се формира от лихвата, т. е. 20 %,
което е установените от чл. 29, ал. 9 ЗКНИП граници. Сам по себе си така
уговорения размер не е необосновано висок във вреда на ответницата и не
създава предпоставки за облагодетелстване на ищеца по смисъла на чл. 143
ЗЗП.
В атакуваните разпоредби не са определени обективни обстоятелства,
при чието проявление би възникнало потестативното право на кредитодателя
едностранно да промени договорения лихвен процент, единствено е посочено,
че за заемодателя възниква потестативно право да увеличи лихвата при забава
или непълно изпълнение на задължението на кредитополучателя да върне
дължимите по договора суми в договорените срокове. В този смисъл съдът
намира, че по отношение на гореописаната клауза е неприложимо
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, като разпоредбата на чл.143, ал.2,
т.11 от ЗЗП следва да намери съответно приложение.
По същността си възнаградителната лихва е възнаграждение за
кредитора за предоставената и ползвана парична сума, уговарянето на което в
отношенията му с длъжника трябва да е съобразено с изискванията за
добросъвестност и баланс в правата и задълженията по арг. от чл. 143 ЗЗП.
Като разход за заемополучателя по договор, обезпечен с ипотека,
възнаградителната лихва е елемент от ГПР, чийто размер по силата на чл. 29,
ал. 9 ЗКНИП не трябва да надвишава 5 пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с
постановление на Министерския съвет.
5
Цитираните разпоредби, макар да не надвишават 5 пъти размера на
законната лихва по просрочените задължения, уговорени по този начин, не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
доколкото предвиждат като последица от неизпълнението на задълженията на
потребителя по договора за заем /независимо дали същото е съществено или
се касае за кратка забава или заплащане на суми в по-малък размер от
договорените/, възможност на търговеца да увеличи размера на договорената
лихва.
На следващо място следва да бъде посочено, че с така описаната клауза
се предвижда допълнителна неустойка за забава, доколкото увеличението на
лихвения процент е свързано единствено с неизпълнението на задължението
на кредиполучателя да заплаща дължимите суми в договорения размер и в
сроковете, определени в договора. Т.е. предвижда се допълнително
начисляване на неустойка за забава, която се кумулира с предвидените в чл.2.6
и чл. 2.7 неустойки, като същата е в противоречие и с горецитираните
разпоредби на чл. 43 ЗКНИП. В тази връзка законът изрично е уредил
последиците, когато потребителят забави дължимите от него плащания по
кредита, като в текста на разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗКНИП е уредено
императивнорто правило, че в този случай обезщетението за забава не може
да надвишава законната лихва.
Така уредените в двата договора за заем клаузи според настоящия
съдебен състав са нищожни, тъй като са в пряко противоречие с разпоредбите
на чл. 43, ал. 2 ЗКНИП, а наред с това неравноправни по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП, приложим в настоящия случай на осн. чл.40 от ЗКНИП, тъй
като задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Предвиденият
размер от 5% месечно е значително по-висок от определения в ПМС №
426/18.12.2014 г. за размера на законната лихва по просрочени парични
задължения /чл. 86, ал. 2 ЗЗД/ и се начислява не върху размера на
просрочената сума, а върху цялата остатъчна заемна сума. По този начин
обезщетението обхваща и вреди от задължение за плащане, чиято изискуемост
не е настъпила, което като резултат води до неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на потребителя и в този смисъл до значително
неравновесие между правата и задълженията им в хипотезата на чл. 143, ал. 2,
т. 5 ЗЗП. Това изискване е препотвърдено и в задължителната за националните
юрисдикции практика на СЕС, формирана по преюдициално запитване с
Решение от 26.04.2013 г. по дело C-472/10.
С оглед на което предявените искове за прогласяване за нищожни на
клаузите на чл. 4.2, б. „б“ и б. „в“ от договорите за заем са основателни и
следва да бъдат уважени.
Възприетото в обжалваното първоинстанционно решение за
неоснователност на исковата претенция, поради това, че по делото се
установява, че така уредената договорна клауза не е била прилагане между
страните, както и че към датата на предявяване на исковата молба двата
договора за заем са били вече прекратени, настоящият съдебен състав счита за
неправилно. Въпросът дали кредиторът ще упражни правата си по двата
договора за заем, не касае противоречието на уреденото в договорите със
задължителните императивни правила на закона, чието отклонение
неминуемо води до нищожност на договорните клаузи. При изследване на
6
въпроса дали договорна разпоредба, сключена в договор, по който едната
страна има качеството „потребител“, противоречи на императивна законова
разпоредба, фактът, дали договорните клаузи са били прилагани между
страните, не касае основателността на иска по чл.26 от ЗЗД. Същият има
отношение при изследване на въпроса относно основателността на иска по
чл.55 от ЗЗД, когато страната твърди, че тези договорни клаузи са приложени
между страните, поради което иска връщане на даденото по тях.
С оглед гореизложеното съдът счита, че обжалваното съдебно решение
следва да бъде отменено в частта, в която съдът е отхвърлил предявените по
чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД искове като неправилно и да постанови ново, с
което да прогласи нищожността на така сключените договорни клаузи.
По отношение на иска по чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното съдебно решение в тази част е
правилно и законосъобразно, като в тази част същото следва да бъде
потвърдено.
Това е така, тъй като съгласно изготвената и приета в
първоинстанционното разглеждане на делото съдебно-счетоводна експертиза,
чието заключение настоящият съдебен състав счита за обективно, логично и
обосновано, като не са налице основания да се съмнява в неговата
обективност, така сключените договорни клаузи не са били прилагани между
страните, като на заемополучателя не са били начислявани неустойки в
размера и на основанието, на което твърди да е извършил плащане.
Фактическият състав изисква предаване, съответно получаване, на нещо
при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго.Начална липса на основание е налице в случаите, когато
е получено нещо въз основа на нищожен акт, както е посочено в ППВС № 1 от
28.V.1979 г. по гр.д.№ 1/79 г.
В този смисъл недоказана остава претенцията на въззивната страна по
иска по чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, предвид липсата на данни за извършено
плащане на процесните суми.
Поради това първоинстанционното съдебно решение в тази част следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на делото следва да бъде изменено първоинтанционното
решение и в частта за разноските, съответно на уважената част от иска. На
ищеца не следва да бъдат присъждани разноските за назначената съдебно-
счетоводна експертиза, т.к. същата касае единствено осъдителните искове,
които са изцяло отхвърлени като неоснователни.
С оглед изхода на делото в настоящото производство, поради частична
основателност на въззивната жалба, право на разноски възниква за двете
страни. На въззивната страна следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за производството пред въззивната инстанция в размер на 563.50 лв.
/за държавна такса за въззивно обжалване и адвокатско възнаграждение/,
съобразно уважената част от въззивната жалба.
На въззиваемата страна „***“ ООД следва да се присъдят разноски за
адвокатско възнаграждение. Въззивната страна е направила своевременно
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е
7
основателно, с оглед фактическата и правна сложност на делото, факта, че
въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивна жалба, не се е явила в
открито съдебно заседание, като производството по делото е приключило в
едно съдебно заседание без събиране на доказателства, в който смисъл
основателна се явява претенцията за присъждане на разноски в размер на
500лв., съобразно отхвърлената част от жалбата.
Решението, в частта, с която съдът се е произнесъл по предявените
установителни искове, подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчване на препис от същото на
страните. В останалата част съдебното решение не подлежи на обжалване
предвид ограничението, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал.3,т.1 от ГПК.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №53 от 02.05.2024г., постановено по гр.д.
№137/2023г. по описа на Районен съд – Никопол в частта, в която са
отхвърлени предявените от Р. П. Л., ЕГН: **********, срещу „***“ ООД, ЕИК
***, искове за признаване на установено по отношение на ответника, че
разпоредбите на чл.2.6 и чл.4.2 б.“б“ и б.“в“ от Договор за паричен заем №
193/СФ/ от 12.07.2018г. и Договор за паричен заем № 196/СФ/ от 13.07.2018г.
са нищожни, т.к. същите са неравноправни, противоречат на закона и на
добрите нрави, както и в частта за разноските, присъдени на „***“ ООД, ЕИК
***, за разликата над 1250лв. до пълния присъден размер от 2 500лв., КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „***“ ООД, ЕИК
***, че разпоредбите на чл.2.6 и чл.4.2 б.“б“ и б.“в“, възпризведени в Договор
за паричен заем № 193/СФ/ от 12.07.2018г. и Договор за паричен заем №
196/СФ/ от 13.07.2018г., сключени между Р. П. Л., ЕГН: ********** и „***“
ООД, ЕИК ***, са нищожни.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционното съдебно решение в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „***“ ООД, ЕИК *** ДА ЗАПЛАТИ на Р. П. Л. с ЕГН
********** сумата от 940лв., представляваща съдебно-деловодни разноски
пред първата инстанция, както и сумата от 563.50лв., представляваща
съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Р. П. Л. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ООД,
ЕИК ***, сумата от 1250лв., представляваща направените пред първата
инстанция съдебно-деловодни разноски, както и сумата от 500лв.,
представляваща съдебно-деловодни разноски пред въззивната инстанция за
адвокатско възнаграждение.
Решението, в частта, с която съдът се е произнесъл по предявените
установителни искове, подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчване на препис от същото на
страните. В останалата част решението не подлежи на обжалване.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9