Решение по дело №40/2020 на Окръжен съд - Кюстендил

Р       Е       Ш       Е       Н       И       Е   № 109

 

гр. Кюстендил, 02.07.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Кюстендилски окръжен съд, Гражданско отделение, в открито съдебно заседание

на  втори юни

през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня Богоева

                       ЧЛЕНОВЕ: Евгения Стамова

                                                                                                Веселина Джонева

 

 при участието на съдебен секретар Мая Стойнева, 

като разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева в.гр.д. № 40 

по описа на КнОС за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, ****, район „***“, бул. „***“ № ***, етаж * /универсален правоприемник на преобразуваното и прекратено без ликвидация дружество „***“ ЕАД, ЕИК ****, считано от 15.11.2012 г., съгласно вписване в ТР под № 20121115101316/, представлявано от И. Г. Д. – М. – Изпълнителен директор и Е. Д. К. – Прокурист, чрез процесуалния представител по пълномощие на юрисконсулт Р. М. М., насочена срещу решение № 832/ 10.10.2019 г., постановено от Районен съд – гр. Кюстендил по гр.д. № 368/ 2018 г. по описа на същия съд.

С оспорваният първоинстанционен съдебен акт КнРС е отхвърлил като неоснователен предявеният от „****” ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, район „***”, бул. „***” № ***, ет.***, против М.К.Д., ЕГН ********** ***, иск да бъде осъден последният да му заплати следните суми, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 09.09.2011 год. и допълнителни споразумения от 22.02.2013 г. и 20.01.2014 г., сключени между „Банка ДСК“ като кредитор и К. Г. И. като длъжник, по които ответникът е поръчител, сумата от ***  /****/ евро-главница, ведно със законната лихва върху същата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, сумата от **** /****/евро редовна лихва за периода от 15.05.2014 г. до 03.05.2015 г.,****  /***/ евро лихвена надбавка за забава за периода от 13.10.2014 г. до 03.05.2015 г., както и *** /***т /евро дължими такси и разноски.

Осъдил е „****” ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, район „***”, бул. „***” № ***, ет.***, против М.К.Д., ЕГН ********** ***, сумата от 980.00 / деветстотин и осемдесет/лева, представляващи сторените от последния разноски по воденото на делото.

Решението на районния съд се обжалва изцяло, като се релевират доводи за неговата неправилност,  породена от постановяването му при нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска отмяната му и уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на разноски.  Твърди, че началният момент от който започва да тече преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД спрямо поръчителя е датата на обявяване от банката на предсрочната изискуемост на кредита, а не както районният съд е приел - от падежа на всяка дължима вноска. При това се приема, че шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за предявяване на претенциите срещу поръчителя не е изтекъл, като за негова начална дата се сочи 27.04.2015 г., когато кредитора е обявил предсрочната изискуемост на вземането. Излага, че предявеният осъдителен иск се припокрива с предявения преди това установителен иск по чл.422 ГПК, по който производството е било прекратено, а издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист са били обезсилени. Приема, че отговорността на поръчителя не е преклудирана, доколкото кредиторът е предявил иск срещу кредитополучателят – главен длъжник по см. на чл.147, ал.1 ЗЗД в рамките на установения в същата разпоредба шестмесечен срок, доколкото към момента на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК същият не е бил изтекъл. Счита, че поръчителя следва да отговаря в размер на предсрочно изискуемия непогасен остатък от кредита. Оспорва се извода на съда за неоснователност на претенцията на ищеца за дължимост на такси и разноски по кредита. Излага, че същите са надлежно начислени с оглед приложената като неразделна част от договора и сключените впоследствие допълнителни споразумения Тарифа, в която подробно са изброени таксите, които се дължат в зависимост от извършените услуги. Оспорва се извода на районния съд и за ненадлежно прехвърляне на процесното вземане по силата на сключен договор за цесия. Сочи, че предмет на цесията са прехвърлими вземания и договорът за цесия би бил нищожен само ако липсва правно основание, основанието противоречи на закона или го заобикаля. Изтъква, че съгласието на длъжника в случая не е необходимо. Обобщава, че страните по договора за кредит не са ограничили правото на кредитора да прехвърля вземането, нито пък законът или естеството на вземането препятстват подобно действие. Това право на кредитора било заложено в Общите условия, които са неразделна част от процесния договор за кредит, което обстоятелство прави договора за цесия действителен.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – М.К.Д., чрез пълномощника адв. С.В.. Излага съображения за неоснователност на депозираната въззивна жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Претендира разноски. На първо място приема, че евентуалният иск, по който съда се е произнесъл с обжалваното решение, е поначало недопустим, доколкото ищеца не е изложил обстоятелствата, на които предявява тази искова претенция в условията на евентуалност спрямо главния иск. Във връзка с изложения довод за спазване от страна на ищеца на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД твърди, че същият не е предявил иск срещу главния длъжник, който по аргумент от разпоредбата на чл.116, б.“б“ ЗЗД да прекъсне преклузиния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, а е потърсил правата си чрез депозиране на заявление по реда на чл.410 ГПК. Акцентира, че подаването на заявление не прекъсва давността, освен в случаите, когато се предяви и иск по чл.422 ГПК. Сочи, че към датата на която изпълнителният лист срещу главния длъжник е влязъл в сила, шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ГПК е бил изтекъл. На сочи, че осъдителният иск, предявен като евентуален, е недопустим, тъй като е напълно идентичен по основание,

                                                                              - 2 -

размер и обстоятелства с основния установителен иск по чл.422 ГПК, който е отхвърлен с влязло в сила решение. Алтернативно се въвежда и второ основание за недопустимост на иска, а именно поради изтичане на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ГПК. Излага, че искът по чл.422 ГПК е продължение на заповедното производство и доколкото същото е инициирано преди да е изтекъл срокът по чл.147, ал.1 ГПК, то срокът за него е спазен. Доколкото обаче осъдителният иск се приема като отделен счита, че за него срокът е преклудиран. Иска се приема за недопустим и поради липса на процесуална легитимация на ищеца, доколкото се счита, че на основание чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД цесията не е породила задължения за ответника.

 В съдебно заседание въззивното „****” ЕАД, се представлява от юрисконсулт М.. Поддържа депозираната жалба и претендира присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски.

В съдебно заседание въззиваемата страна М.К.Д., не се явява лично, представлява се от процесуалният представител по пълномощие адв. С.В., който поддържа подадения отговор и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира сторените в производството разноски и прилага списък по чл. 80 от ГПК. 

Съдът като прецени доводите на страните, събраните по делото доказателства / нови доказателства във въззивното производство не са събирани/ и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема решението на КнРС за правилно и го потвърждава. съображенията за това са следните:

Въззивният съд е приел жалбата за редовна и допустима, подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, като я е внесъл за разглеждане в открито съдебно заседание. При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и съответно допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Във връзка с изложените във въззивната жалба и поддържани в хода на въззивното производство  от процесуалният представител на въззивното дружество доводи за неправилност на постановеният от първоинстанционният съд съдебен акт, настоящият състав на въззивната инстанция приема следното:

Безспорно установено по делото е, че на 09.09.2011 г., между „Банка ДСК” /кредитор/ и К. Г. И. като кредитополучател, е сключен договор за кредит за текущо потребление за сумата в размер на *** евро. Тази сума следвало да се издължи на 120 вноски, считано от датата на усвояване на кредита при променлив лихвен процент от 11,45% или 0,03 процента на ден. Неразделна част от този договор били Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица. Описаният договор за кредит бил обезпечен с договор за поръчителство от 09.09.2011 г., сключен от ответника по иска с правно основание чл. 422 от ГПК- М.К.Д., в качеството му на поръчител, и „Банка ДСК” ЕАД - кредитодател.

По заявление от 04.05.2015 г., подадено от кредитора „Банка ДСК” ЕАД,  е образувано ч.гр.д. 646//2015 по опис на КнРС и е издадена Заповед № 383/05.5.2015 г. за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 т.2 от ГПК. Кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист, по силата на който длъжниците – К. Г. И. и М.К.Д. са осъдени солидарно да заплатят на заявителя - „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК ****, сумите в размер на *** евро - главница по договор за кредит за текущо потребление от 09.09.2011г., допълнително споразумение от 22.02.2013г. и допълнително споразумение от 20.01.2014г.; лихва в размер на *** евро, в това число: редовна лихва в размер на *** евро за периода от 15.05.2014 г. до 03.05.2015 г.; лихвена надбавка за забава в размер на *** евро за периода от 13.10.2014 г. до 03.05.2015 г.; дължими такси и разноски в размер на *** лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.05.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените разноски по делото в размер на *** лева, от които **** лева – държавна такса и *** лева - юрисконсултско възнаграждение. В заповедта е посочено, че вземането произтича от следните обстоятелства: за погасяване на договор за кредит за текущо потребление от 09.09.2011 г., допълнително споразумение от 22.02.2013 г. и допълнително споразумение от 20.01.2014 г.

На 24.10.2017 г., в рамките на законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК, ответникът М.Д. е депозирал възражение против заповедта, която му била връчена 18.01.2018 г. Със съобщение, получено от „Банка ДСК” ЕАД, на 19.01.2018 г., съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск по чл. 422 от ГПК за установяване на вземането срещу възразилия длъжник в едномесечен срок от получаване на съобщението.

В периода след подаване на заявлението за образуване на заповедно производство и до получаване на съобщението по чл. 415 ал. 1 ГПК се е осъществила прехвърлителна сделка, относно процесното парично вземане. На 21.11.2015 г. между „Банка ДСК” ЕАД и „****” ЕАД е сключен договор за покупко-продажба на вземания, по силата на който и процесното вземане било прехвърлено ведно със всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и изтекли лихви. На база изрично пълномощно, предоставено от Банка ДСК настоящият ищец „***” ЕАД, с уведомително писмо е уведомил кредитополучателя и поръчителя за извършената цесия ( лист 30 от произодството пред КнРС). Искът по чл. 422 ал. 1 ГПК е предявен от цесионера „*****” ЕАД, който е частен правоприемник на заявителя – кредитор по договора за банков кредит.

С решение № 737/05.11.2018 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д.№368 по описа на съда за 2018 г., е уважен предявеният от „***“ ЕАД против М.К.Д. установителен иск за присъдените със Заповед № 383/05.5.2015 г. за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 т.2 от ГПК, издадена по ч.гр.д. 646//2015 по опис на КнРС.

Постановеното от КнРС решение № 737/05.11.2018 г. е обезсилено от ОС – Кюстендил, като процесуално недопустимо и делото е върнато на РС – Кюстендил за произнасяне по евентуално предявените от „***“ ЕАД осъдителни искови претенции.

С обжалваното в настоящото производство решение № 832 от 10.10.2019 г., постановено от Районен съд – гр. Кюстендил по гр.д.№ 368 по описа на съда за 2018 г., КнРС е отхвърлил евентуално предявеният иск като неоснователен. За да постанови отхвърлителния диспозитив, районният съд е приел на първо място, че когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора (главното задължение по смисъла на  чл. 147, ал. 1 от ЗЗД) ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Приел е, че когато

                                                                                - 3 -

дадена вноска не бъде погасена /чрез плащане или по друг начин/ на съответния падеж /срок, дата/, от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск както срещу главния длъжник,така и спрямо поръчителят  за плащането на същата вноска. Акцентирал е, че от същата дата - падежа на вноската - започва да тече и шестмесечният срок по  чл. 147, ал. 1 от ЗЗД. Обобщил е, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост на вземането отговорността на ответникът като поръчител е била отпаднала за всички погасителни вноски и дължащи се лихви за вноски от № 1 до № 9 включително, както и че към датата на сключване на договорът за цесия е отпаднала,погасена по давност, отговорността на ответникът като поръчител и за остатъка от вземането. На самостоятелно основание е приел нищожност на процесния договор за цесия с оглед разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗПК, доколкото в договора за кредит не била заложена изрична уговорка кредитора да може да цедира своето вземане към длъжника на трето лице. За пълнота на изложението е изложил доводи и за неоснователност на вземането за дължими такси и разноски в размер на 60.00 евро, приемайки същата за недоказана, доколкото ищцовото дружество не е ангажирало доказателства дали в процесният договор е предвидено събиране на такива такси и разноски, при какви обстоятелства, както и начина на формирането на крайната сума.

Въззивният съд приема за правилни изводите на първоинстанционния съд, като с оглед на възраженията, обективирани във въззивната жалба, следва да допълни:

Спорният материално правен въпрос, изведен от изложените във въззивната жалба доводи, е свързан с уточняване на началният момент на преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за  вземане по договор за кредит, при който погасяването на главното задължение става на отделни погасителни вноски с различни падежи.

С Решение № 83 от 26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 50394/2016 г., IV г. о., ТК, ВКС,  постановено в производство по реда на чл.290 ГПК в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, върховният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос: когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски с различни падежи, погасяването на всяка от тези вноски представлява ли погасяване на част от главното задължение, и по отношение на всяка една от тях, при непогасяването след падежа, започва ли да тече шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, или за началото на този срок е нужно да настъпи и падежът на последната погасителна вноска, респ. - целият дълг да е станал изискуем, включително - предсрочно изискуем, ако последното също е уговорено.

 С цитираното решение на ВКС е прието, че когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора /главното задължение по смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД/ ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Когато дадена вноска не бъде погасена /чрез плащане или по друг начин/ на съответния падеж /срок, дата/, от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска. От това следва и извода, че от същата дата - падежа на вноската - започва да тече и шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД /който е преклузивен, прекратява поръчителството и за него съдът следи служебно - т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС/, и ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащането на същата вноска, т. е. преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. При това положение е очевидно, че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респективно не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили.“ Допълнено е също така, че тези изводи не се променят, ако в договора е уговорено и че целият дълг става предсрочно изискуем при настъпването на определени обстоятелства /неплащане на определен брой вноски на съответните падежи, забава над определен срок на плащането на една или повече вноски и пр./. Съгласно приетото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането (или друго уговорено обстоятелство) и упражненото от кредитора право да обяви целия дълг за предсрочно изискуем чрез волеизявление, което трябва да достигне до длъжника. С достигането на това волеизявление на кредитора до главния длъжник и ако обективно са настъпили уговорените обстоятелства за предсрочната изискуемост, изискуеми стават и вноските, чиито падежи все още не са настъпили. Ако кредиторът не се грижи за интересите си и бездейства - нито води иск срещу главния длъжник за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, положението не се променя и шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпването на падежа й. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната изискуемост, шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД ще тече от датата на достигането на това волеизявление до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата; по отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата положението отново остава непроменено и за тях срокът тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях“. С цитираното решение ВКС е игнорирол формираната до този момент по реда на чл.290 ГПК практика, съгласно която шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече от момента, когато главното задължение е станало изискуемо изцяло, а не от падежа на всяка отделна анюитетна вноска; респективно тече от момента на настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг - с достигането на волеизявлението на кредитора за това до главния длъжник /решение № 58/15.04.2009 г. по търг. дело № 584/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 130/27.10.2009 г. по търг. дело № 139/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 345/12.11.2012 г. по гр. дело № 481/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 23/24.03.2015 г. по търг. дело № 1717/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 40/17.06.2015 г. по търг. дело № 601/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 132/02.10.2015 г. по търг. дело № 1907/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС/.

Възприетото от ВКС по-горе разрешение на въпроса кореспондира с приетото в решение № 139/05.11.2014 г. по търг. дело № 57/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, а именно, че в хипотезата, когато кредиторът не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, изискуеми са вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Това становище на Върховния съд се доразвива в  ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според което е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск

                                                                                   - 4 -

за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо.

Безпротиворечиво и категорично е изразеното становище на ВКС в цитираните по-горе Решение № 83 от 26.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 50394/2016 г., IV г. о., ТК, и ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, задължителни за съда, което се споделя и от настоящият състав.

Доколкото районният съд е достигнал до същият правен извод, а именно, че към датата на обявяване на предсрочната изискуемост на вземането отговорността на ответникът като поръчител е била отпаднала за всички погасителни вноски и дължащи се лихви за вноски от № 1 до № 9 вкл., че към датата на сключване на договорът за цесия е отпаднала, погасена по давност, отговорността на ответникът като поръчител и за остатъка от вземането, като депозираното заявление по чл.417 ГПК не е прекъснало теченето на давността,защото иск в срок от заявителят-кредитор не е бил предявен, както и че след обявяване на целият кредит за предсрочно изискуем кредиторът  не може да претендира от длъжникът, а от това и от поръчителят, да му заплати останалите неплатени по погасителен план части от вноските, представляващи плащане на възнаградителна лихва, а само дължащите се до този момент, обжалваното решение като правилно, следва да бъде потвърдено.  

По разноските:

С оглед изхода на спора и при заявено от въззиваемата страна искане за присъждане на съдебни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен към отговора на въззивната жалба договор за правна защита и съдействие, в полза на същата следва да бъдат присъдени сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, възлизащи на сумата от *** лева.

 Воден от горното,  Кюстендилския окръжен съд

 

Р    Е    Ш    И    :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 832/ 10.10.2019 г., постановено от Районен съд – гр. Кюстендил по гр.д.№ 36/2018 г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА „****” ЕАД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, район „***”, бул. „***” № ***, ет.***, да заплати на М.К.Д., ЕГН **********,***, сумата от *** *** /лева, представляващи разноски сторени във въззивното производство.

Решението  подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ :               

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ :