Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, №………………/27.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-А въззивен състав, в
публично съдебно заседание на девети март две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в.
гр.дело № 8317 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Производството е образувано по допустима и редовна въззивна
жалба на ответника Н.К.Т.,
представлявана от особения представител адв. Г. срещу решение №459853/27.07.2018 г. постановено по гр.д. №
20686/2016 г. по описа на СРС, 49 състав, в частта, с която е признато
за установено, че ответницата дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 2083.11 лева, -
главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
м.05.2013г. до м.04.2015г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението /10.11.2015 г./ до окончателното изплащане и сумата от 155.72 лева
–лихва за забава за периода от 30.06.2013г. до 28.10.2015г. за топлоснабден
имот – ап.93 находящ се в гр. София, район „*********.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.“ ЕООД.
В отхвърлителната част решението е влязло в сила, като
необжалвано.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е
неправилно. Сочи, се че по делото не са събрани доказателсва, от които да се
доказва, че за извършване на услугата дяловото разпределение е избрано именно
третото лице-помагач„Т.” ООД. Поддържа, че по делото не са представени
доказателства, че аб. №58311 се отнася именно
за процесния апартамент, нито доказателства за връчване на ответницата на
фактури за потребената ТЕ. Излага, че ищецът не е доказал публикуването на
фактурите за задълженията съгласно действащите след месец март 2014 г. общи
условия. Иска се отмяна на решението в обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищцовото дружество.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е и правилно в обжалваната част, като във връзка с
възраженията наведени с въззивната жалба следва да бъдат изложените следните
съображения:
Предявени са за
разглеждане искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В
тежест на ищеца по иска за главница е да проведе пълно и главно доказване на наличие
на обвързваща страните облигационна връзка и количеството и цената на
доставената на насрещната страна топлинна енергия за процесния период. По иска
за лихва ищецът следва да докаже съществуването и размера на главния дълг,
изпадането на ответника в забава и размера на обезщетението за забава.
Районният съд правилно е установил фактическата обстановка
по делото.
По делото е установено, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесният
апартамент/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. С оглед доводите на
въззивника, изложени във въззивната жалба настоящият съдебен състав приема, за
безспорно, че между страните в процесния период са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия
от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в закона не е предвидено
изискване за писмена форма на договора. Съобразно изискването на чл. 150, ал. 2
ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите. В случая общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
тъй като са били публикувани. По делото не се твърди, нито има данни, че
ответниците е упражнил правото си на възражение срещу тях в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ.
За доказване потребеното количество ТЕ и дължимата за него
цена са приети без възражения от страните заключения на съдебно-техническа
експертиза /СТЕ/ и съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/. След преценка по чл.
202 от ГПК, съдът намира, че следва да кредитира експертните заключения.
От СТЕ се установява, че реално потребеното количество ТЕ
за процесния период от 01.05.213 г. – 30.04.2015 г. е на стойност 2083,11 лв.,
до който именно размер правилно СРС е уважил иска за главница. Районният съд
правилно е посочил, че при определяне стойността на потребената ТЕ следва да се
вземе предвид заключението на СТЕ, а не на ССчЕ, доколкото първата се основава
на изчисления за реално потребеното количество ТЕ в имота, а втората -
единствено на данните налични в счетоводството на дружеството ищеца.
В откритото съдебно заседание , проведено на 06.06.2018 г.
вещото лице топлотехник е уточнило, че дружеството извършващо услугата дялово
разпределение за имота през процесния период е „Т.” ЕООД, а не „Б.Б.” ЕООД
/погрешно посочено в експертизата/.
При изготвяне на заключението на СТЕ вещото лице е
използвало изгответните за аб. № 57311 изравнителни
сметки, които се отнасят именно за процесния имот ап.93 находящ се в гр. София,
район „*********, поради което техническата грешка при посочване на дружеството
извършващо услугата дялово разпределение не се отразила на коректността да
даденото заключение.
Доколкото от заключението на СТЕ и от представените от
самото трето лице-помагач документи /главен
отчет, протоколи за отчет и изравнителни сметки/ се установява, че дяловото
разпределение се е извършвало именно от „Т.” ЕООД, като възражението на
въззивника във връзка с липсата са наличие на документи за избор на дружеството
са неоснователно – по делото са събрани други, кореспондиращи помежду си и
безспорно доказващи кое юридическо лице е извършвало услугата доказателства.
По отношение на възражението, че по делото не са събрани
доказателства, че аб. № 58311 се отнася
именно за ап.93 находящ се в гр. София, район „*********, съдът намира
следното:
От третото лице-помагач по делото са представени писмени
доказателства / л.84-88 от делото пред СРС/ - протокол за неосигурен достъп до
имота от 15.05.2016 г., отчет от 29.04.2015 г. и изравнителните сметки за отоплителните сезони м.05.2013-м.04.2014
г. и м.05.2014-м.04.2015 г., в които е посочен абонатен №
58311, който се отнася именно за ап.93, а като клиент на ТЕ е посочена
ответницата Н.Т.. Следва да се посочи, че протокола за отчет от 29.04.2015 г. е
лично подписан от Т., като автентичността на този частен свидетелстващ по
същността си документ не е оспорена от ответницата и доколкото същия съдържа
неизгодни за нея факти, той се ползва с обвързваща съда доказателствена сила.
От съвкупно разгледаните, събрани по делото доказателства, съдът намира,че
безспорно е доказано, че аб. №
58311 се отнася именно за процесния недвижим имот.
Правилно районният съд е уважил иска по чл. 86 ЗЗД, като
относно размера, до който искът е основателен се е доверил на заключението на
ССчЕ, съразмерно с преценената като основателна претенция за заплащане на
главница за ТЕ. Доколкото, както бе посочено по-горе по делото, не са събрани
доказателства ответницата да е упражнила правото да възрази срещу ОУ, последните
имат действие в отношенията между страните.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ-002/07.01.2008 г. на „Т.С.“
ЕАД, задълженията на ответниците за заплащане на стойността на доставената
енергия са възникнали като срочни – според ОУ за продажба на топлинна енергия
за битови нужди на „Т.С.” ЕАД месечните суми за топлинна енергия и
изравнителните вноски са били дължими в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Видно от редакцията на разпоредбата, задължението
за обезщетение за забава не е обвързано от публикуването/изпращането на фактури
до клиента, а зависи единствено от изтичането на срока за плащане. Възражението
на ответника, че не е запознат с общите условия от 2008 г. е неоснователно,
доколкото същите са приложени по делото.
Възражението за липса на доказателства за публикуването на
фактурите на интернет страницата на ищеца, съгласно изискването чл. 33, ал. 2
от Общите условия, действали след 12.03.2014 г. е направено за пръв път във
въззивната жалба и настоящият намира, че не следва да бъде разглеждано,като
преклудирано.
В обобщение, поради неоснователността на възраженията,
изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният съд следва да бъде
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата
страна. Настоящият съдебен състав намира, че в полза на „Т.С.“ ЕАД не следва да
се присъждат разноски за въззивното производство, тъй като реално не са
извършени действия по защита по смисъла на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП. От името на дружеството не е подаван отговор на въззивната жалба и в
проведеното съдебно заседание не е присъствал негов процесуален представител.
Съдът констатира, че в диспозитива на обжалваното решение е
допусната очевидна фактическа грешка. Съдът е изложил в мотивите си, че
съобразно уважената част от иска на ищеца „Т.С.” ЕАД следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 94,04 лв. – в заповедното производство и 876 лв.- в
първоинстанционното производство. В диспозитива обаче „Т.С.” ЕАД е осъдена да
плати посочените суми на ответниците, което не отговаря на формираната от съда
воля. При така констатираната глрешка, след постановяване на въззивното
решение, делото следва да се бъде върнато на първоинстанционния съд за
изпълнение на процедурата по чл. 247 ГПК.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
77674/28.03.2019 г. постановено по гр.д.
№ 54130/2018 г. по описа на СРС, 51 състав, в обжалваната
част.
ВРЪЩА делото
на СРС, 49 състав за поправка на очевидна фактическа грешка съгласно мотивите
на настоящото решение.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т. “ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.