№ 4067
гр. София, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 141 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СИЛВИЯ СТ. ХАЗЪРБАСАНОВА
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА АЛ. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ СТ. ХАЗЪРБАСАНОВА Гражданско
дело № 20231110113322 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано по искова молба на К. Б. П. срещу „С...“ ЕООД, с която са предявени
искове с правно основание чл.128, т.2, чл.224 КТ и чл.220, ал.1 от КТ и чл.86 ЗЗД с петитум
да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 3900 лв., представляваща
неизплатени месечни трудови възнаграждения за периода м.02.2020 г. – м.04.2020 г., както и
мораторна лихва за забава върху главницата в размер на 1168,78 лв. за периода 11.03.2020 г.
до 10.03.2023 г., сумата от 1928,61 лв., представляваща неизплатено обезщетение по чл.224
КТ за 27 дни за 2019 г. и 2020 г. неизползван платен годишен отпуск, както и мораторна
лихва за забава върху главницата в размер на 569,41 лв. за периода 22.04.2020 г. до
10.03.2023 г., сумата от 1500 лв., представляваща неизплатено обезщетение за неспазено
предизвестие по чл.220, ал.1 КТ, както и мораторна лихва за забава върху главницата в
размер на 442,86 лв. за периода 22.04.2020 г. до 10.03.2023 г., ведно със законна лихва върху
главниците, считано от исковата до молба до окончателното им изплащане.
С молба, депозирана в открито съдебно заседание от 22.10.2024 г., ищецът е изменил
размера на предявените искове, като с протоколно определение от същата дата съдът е
допуснал исканото изменение, с което исковете се считат предявени за следните суми: по
иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ – сумата в размер на общо 3900 лв.
представляваща неизплатени месечни трудови възнаграждения за периода м.02.2020 г. –
м.04.2020 г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане;
по иска с правно основание чл. 86 ЗЗД – сумата от 1168,78 лв., представляваща мораторна
лихва върху всяка една от главниците за периода 11.03.2020 г. до 10.03.2023 г.; по иска с
правно основание чл. 224 във вр. с чл.228, ал.3 КТ – сумата от 1 954,45 лв., представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 20 дни за 2019 г. и за 7 дни за 2020 г.,
ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане; по иска с
правно основание чл. 86 ЗЗД – сумата от 577,04 лв., мораторна лихва върху всяка една от
главниците за периода от 18.11.2020 г. до 05.04.2022 г.; по иска с правно основание чл.220
КТ – 1 689 лв., обезщетение, поради неспазен срок на предизвестието, ведно със законна
лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба до окончателното плащане по иска
с правно основание чл. 86 ЗЗД – сумата от 498,66 лв., мораторна лихва върху главницата за
1
периода от 22.04.2020 г. до 10.03.2023 г.
Ищецът К. Б. П. твърди, че сключил с ответника трудов договор № 0139 от 01.05.2017
г. на длъжност „Ръководител база“. Със заповед 81/21.04.2020 г. трудовото правоотношение
на ищеца било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ, поради намаляване на обема
на работа. За периода, в който полагал труд не му били изплатени трудови възнаграждения в
нетен размер от 1500 лв. за м. февруари 2020 г., 1500 лв. за м. март 2020 г. и 900 лв. за м.
април 2020 г. Възнаграждението му се изплащало по банков път, съгласно т.2.1 от трудовия
договор до десето число на всеки месец за изтеклия, поради което считано от 11 число
работодателят бил в забава. Претендира и мораторна лихва за забава върху главницата в
размер на 1168,78 лв. за периода 11.03.2020 г. до 10.03.2023 г. Освен това при прекратяване
на трудовото правоотношение не му било изплатено и дължимото обезщетение по чл.224 КТ
за неизползван платен годишен отпуск за 2019 г. и 2020 г. за 27 работни дни в размер на
1928,61 лв. Ответникът бил в забава за изплащане на възнаграждението, считано от деня
следващ прекратяването на трудовото правоотношение – 22.04.2020 г., поради което от тази
дата до датата на исковата молба претендира лихва за забава в размер на 569,41 лв. Не му
било изплатено и обезщетението по чл.220 КТ в размер на 1500 лв., като за периода считано
от деня следващ прекратяването на трудовото правоотношение – 22.04.2020 г., до датата на
исковата молба, претендира лихва за забава в размер на 442,86 лв. Въз основа на тези
твърдения, моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от сумата от 3900 лв.,
представляваща неизплатени месечни трудови възнаграждения за периода м.02.2020 г. –
м.04.2020 г., както и мораторна лихва за забава върху главницата в размер на 1168,78 лв. за
периода 11.03.2020 г. до 10.03.2023 г., сумата от 1928,61 лв., представляваща неизплатено
обезщетение по чл.224 КТ за 27 дни за 2019 г. и 2020 г. неизползван платен годишен отпуск,
както и мораторна лихва за забава върху главницата в размер на 569,41 лв. за периода
22.04.2020 г. до 10.03.2023 г., сумата от 1500 лв., представляваща неизплатено обезщетение
за неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 КТ, както и мораторна лихва за забава върху
главницата в размер на 442,86 лв. за периода 22.04.2020 г. до 10.03.2023 г., ведно със законна
лихва върху главниците, считано от исковата до молба до окончателното им изплащане.
Претендира разноски.
Ответникът „С...“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете.
Твърди, че ищецът е получил всички дължими му се трудови възнаграждения. През 2019 г.
работодателят започнал да плаща авансово по банков път трудовите възнаграждения.
Вследствие авансово преведените трудови възнаграждения, ползван отпуск по болест през м.
февруари 2020 г., ищецът получил не само всички дължими му се трудови възнаграждения и
обезщетения, но и сумата от 8 619,48 лв. – недължимо платено трудово възнаграждение към
датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Оспорва претенцията по чл.220 КТ,
като посочва, че видно от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение,
работодателят е спазил задължението си да отправи предизвестие, което е било отработено
от ищеца. В случай, че съдът приеме претенцията за основателна, прави възражение за
прихващане със сумата от 8 619,48 лв. срещу задължението по чл.220 КТ.
С определение от открито съдебно заседание от 09.07.2024 г. възражението за
прихващане не е прието за разглеждане в настоящото производството, поради
неотстраняване на нередовности.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства и след като
обсъди доводите на страните, намира следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото по реда на чл.146, ал.1 ГПК, съдът е отделил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата относно съществувало между
страните безсрочно трудово правоотношение от 01.05.2017 г., по което ищецът заемала
длъжността „Ръководител база“ с последно брутно трудово възнаграждение в размер на 1500
лв., прекратено на основание чл.328, ал.1, т.3 от КТ, поради намаляване на обема на работа,
считано от 21.04.2020 г.
Длъжностните задължения на ищеца са описани в Длъжностната характеристика,
одобрена от работодателя и съставляваща неразделна част към трудовия договор.
2
Уговореното място на работа е Спа хотел „Селект“ – Велинград. Съгласно чл.2.1 от трудовия
договор уговорено е основно месечно трудово възнаграждение от 1500 лв., което се изплаща
до десето число на всеки месец, следващ отработения. Съгласно чл.5.1 от договора,
работното време е определено на 8 часа дневно и пет дни седмично. Съобразно чл.5.2 от
договора, служителят има право на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни.
По делото е представена заповед № 81/21.04.2020 г., с която на основание чл. 328, ал.
1, т. 3 КТ работодателят е прекратил трудовото правоотношение на ищеца, считано от
21.04.2020 г. Това обстоятелство се потвърждава и от приетото копие от трудова книжка на
К. Б. П., както и Справка за приети и отхвърлени уведомления по чл.62, ал.5 КТ с вх. №
22388203178812/21.04.2020 г.
Представен е болничен лист № Е2019932456/10.02.2020, от които се установява, че
ищецът е бил в отпуск, поради временна неработоспособност в периода от 10.02.2020 г. до
21.02.2020 г.
По делото са представени 13 броя разчетно-платежни ведомости за периода м.10.2019
г. – м.10.2020 г., от които се установява, че за процесния период на ищеца са били изплащани
дължимите й трудови възнаграждения.
От разпита на свидетелката А. П. се установява, че познава ищеца от 2018 г. от хотел
„Селект“ във Велинград, където тя била готвач в периода 2018 г. – 2019 г. Заплатите им
изплащали в брой на следващия месец след отработване, като се изплащал аванс и
окончателно в края на месеца. Изплащал им сумите И. М. на ръка в една стая, където
подписвали ведомост. Нямало практика да се изплащат авансово възнаграждения, но
понякога имало забавяния в изплащането от по няколко дни. Тази сума, на която се
подписвали във ведомостта не била реална, защото получавали повече пари.
От разпита на свидетеля И. М. се установява, че познава ищеца П., тъй като били
колеги и работили заедно в хотел „Селект“ в гр. Велинград, на който ищецът бил управител
през 2019 г. и 2020 г. Свидетелят бил на длъжност „ревизьор счетоводни документи“ и след
това „маркетинг мениджър“. Заплатите се изплащали по ведомост в брой от касата и
плащането се извършвало в деня на подписване на ведомостите. Изплащал заплати на
служителите по ведомост, която идвала от счетоводството от гр. София. Нямало практика да
се изплащат суми занапред, а само за изработеното време. Счетоводството било изнесено, но
имали и оперативно счетоводство в един офис. Ищецът също получавал пари на ръка, но не
като редовен служител, тъй като имал участие в процеса като лице по контрол върху
плащанията. Посочва, че имало плащания и по банков път на някои служители, но
свидетелят нямал достъп до тази информация. Това ставало по решение на собственика на
дружеството и плащането се извършвало през фирмата за счетоводство
Съгласно приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза начисленото брутно трудово възнаграждение на ищеца за периода м.май 2017 г. –
21.04.2020 г. ежемесечно са начислявани трудови възнаграждения. В таблица № 1 към
заключението вещото лице е посочило помесечно, съгласно представените ведомости за
заплати от ответника, начислените трудови възнаграждения, удръжки и нетно
възнаграждение, като общият размер на начислените брутни трудови възнаграждения за
периода е 53 378,50 лв., а нетните възнаграждения са общо в размер на 43 109,11 лв. В
колона 13 на Таблица № 1 са представени изплатените възнаграждения по ведомост, срещу
подпис на лицето, общо в размер на 40 201,45 лв. за целия период на съществуване на
трудовото правоотношение. Последното месечно възнаграждение, получено от К. П. е
работна заплата за м.януари 2020 г. в размер на 1689 лв., формирано от основна заплата 1500
лв. и допълнително възнаграждение за прослужено време и професионален опит 12 %. в
размер на 189 лв. За м.януари 2020 г. трудовото възнаграждение е изплатено в брой срещу
подпис във ведомостта за заплати – 1310,64 лв. От експертизата се установява, че размерът
на обезщетението по чл.220, ал.1 КТ е в размер на 1689,00 лв. Размерът на мораторната
лихва върху дължимото трудово възнаграждение за м.02.2020 г. в размер на 810,66 лв. е
248,80 лв. за периода от 11.03.2020 г. до 10.03.2023 г. Върху неизплатеното възнаграждение
за м.март 2020 г. в размер на 1310,62 лв. мораторната лихва е в размер на 390,96 лв. за
3
периода от 11.04.2020 г. до 10.03.2023 г. Върху неизплатеното възнаграждение за м.април
2020 г. в размер на 786,38 лв. мораторната лихва е в размер на 228,02 лв. за периода от
11.05.2020 г. до 10.03.2023 г. или общият размер на мораторната лихва върху трудовите
възнаграждения за три месеца възлиза на 867,78 лв. Последният пълен отработен месец,
предхождащ месеца на прекратяване на трудовото правоотношение е м.март 2020 г.и
брутното възнаграждение за месеца е 1689,00 лв. От извършения преглед на ведомости за
заплати вещото лице установява, че няма начислени суми за ползван платен годишен отпуск.
За 2019 г. е полагаем платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни, а за периода
01.01.2020 г. – 21.04.2020 г. е дължим платен годишен отпуск в размер на 7 работни дни или
общо за периода дължимият отпуск е в размер на 27 работни дни. Обезщетението по чл.224,
ал.1 КТ, което работодателят следва да изплати е в размер на 1954,45 лв., а мораторната
лихва върху сумата от 1954,45 лв. за периода 22.04.2020 г. до 10.03.2023 г. е в размер на
577,04 лв. Към датата на прекратяване на трудовия договор не са изплатени следните суми:
нетно трудово възнаграждение за м. февруари 2020 г. 810,66 лв., нетно трудово
възнаграждение за м. март 2020 г. 1310,62 лв., нетно трудово възнаграждение за м. април
2020 г. 786,38 лв., обезщетение по чл.224 КТ 1954,45 лв. и обезщетение по чл.220 КТ 1689,00
лв. От представените от ответника ведомости за заплати от ответника за процесния период
не се установява изплатено срещу подпис трудово възнаграждение на К. П.. От прегледа на
представените в кориците на делото извлечения от разплащателна сметка с титуляр К. П.
вещото лице установява, че изплатените суми от „Селект Турист“ ЕООД на К. П. с
основание „работна заплата“ чрез превод по разплащателната сметка са общо в размер на
26 500 лв. за периода 8.6.2018 г. – 7.2.2020 г. и са представени като преводи в Таблица № 2.
Общо изплатените на К. П. суми за работна заплата са в размер на 66 701,45 лв., от които
40 201,45 лв. изплатени в брой по ведомост и 26 500 лв. изплатени чрез банкови преводи.
Размерът на дължимото от ответника брутно трудово възнаграждение за м.02.2020 г. е
1021,85 лв., размерът на дължимото от ответника брутно трудово възнаграждение за
м.03.2020 г. е 1689,00 лв. и размерът на дължимото от ответника брутно трудово
възнаграждение за м.04.2020 г. е 1013,40 лв. Общо осигуровки и данък за сметка на лицето
да процесния период са 816,59 лв. Съдът не кредитира заключението на съдебно-счетоводна
експертиза в частта по т.и, тъй като същата се отнася до неприето в настоящото
производство възражение за прихващане от ответника. При разпита на вещото лице в
съдебно заседание уточнява, че тези суми не са платени срещу подпис във ведомостите. По
ведомостите било платено нетно възнаграждение, а извършените преводи по банка,
подробно описани в таблица 2 към заключението били суми от по 1500 лв., 3000 лв. с
посочено основание работна заплата. От счетоводството на работодателя посочили, че
нямат писмено споразумение с работника за изплащането им, превеждали се със знанието на
управителя по нужда на служителя. От допълнителното заключение се установява, че при
извършена съпоставка между начислени възнаграждения във ведомостите за заплати и
посочен осигурителен доход в Декларация Обр. 1, подадени към НАП в законовия срок е
налице съпоставимост между всички начисления във ведомостта /брутно трудово
възнаграждение/ и посочения осигурителен доход в декларацията за осигурителни данни.
При съпоставка между начислените и нормативно определените осигурителни вноски за
сметка на работодателя, върху пълния размер на посочените в отчета трудови
възнаграждения са начислени осигурителни вноски. От извършената справка в Агенция по
вписвания и преглед на публикуваните ГФО през 2019 г. и 2020 г.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
По иска с правно основание чл.128, т.2 КТ, в тежест на ищеца е да установи следните
правопораждащи факти: съществуването на трудово правоотношение с ответника и размера
на уговореното трудово възнаграждение.
В тежест на ответника е да докаже, че е заплатил на ищеца процесната сума.
По иска с правно основание чл.128, т.2 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 128 КТ работодателят е длъжен да плаща в
4
установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на работника/служителя е да
докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било
уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение
и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно
работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че
дължимото възнаграждение действително е било изплатено.
Не се спори между страните, а и от представения по делото трудов договор №
139/01.05.2017 г., се установява, че са се намирали в безсрочно трудово правоотношение, по
силата на което ищецът е заемал длъжността „ръководител база“ при ответника, при
уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 1 500 лв., дължимо до 10-то число
на месеца, следващ месеца, в който е положен труда.
Насрещната престация на работодателя за предоставената му и използвана от него
работна сила, е задължението му да заплаща в установените срокове на работника или
служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа /чл. 124 КТ/.
Съгласно чл. 8, ал. 2 КТ добросъвестността при изпълнението на трудовите задължения се
предполага до доказване на противното. В конкретния случай липсва твърдение и
доказателства от ответната страна оборващи законовата презумпция, поради което съдът
приема, че ищецът е изпълнявал възложените му трудови задължения съобразно
договореностите му с работодателя.
С решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о., решение №
746/5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о., решение № 141/30.11.2010 г. по гр. д. №
2715/2008 г., II г. о. на ВКС, решение № 258/03.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г., IV г. о. на
ВКС и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че съгласно чл. 270, ал. 3 КТ
изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за
изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника
или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод
по влог на работника. За доказване изпълнение на задължението на работодателя за
изплащане на трудовото възнаграждение на работника по делото са представени платежни
ведомости за периода м.05.2017 г. – м.01.2020 г., съдържащи подписа на ищеца. За
процесния период м.02.2020 г. – м.04.2020 г. не са представени от ответника ведомости за
заплати, удостоверяващи извършени плащания в полза на ищеца. Не са представени
платежни нареждания за процесния период за банков превод по влог на работника. Съдът
намира за недоказано възражението на ответника за извършено авансово превеждане на
суми. Не са представени писмени доказателства за наличие на такава уговорка. Свидетелят
Маринов посочва, че знае за плащания по банков път, но на конкретни служители и по
решения на управителя, респ. няма никакви доказателства дали и какви конкретно
договорености са били постигнати с К. П., още по-малко такива въз основа, на които да се
приеме за доказана уговорка между страните за авансово изплащане на трудовото
възнаграждение. По делото безспорно се установи, а и не се оспорва от ищеца, че по сметка
на К. П. са превеждани суми от ответника, отразени в Таблица № 2 към заключението на
съдебно-счетоводната експертиза с основание на преводите – работна заплата, като
последните три превода са от 20.12.2019 г. 100 лв., 14.01.2020 г. 1500 лв. и 7.2.2020 г. 1500
лв., поради което и съдът приема, съобразно чл.2.1 от трудовия договор, с тях са били
изплащани трудови възнаграждения за предходен отработен вече от ищеца месец, респ. няма
извършени плащания по банков път за процесния период. Поради изложеното съдът намира
за недоказано твърдението на ответника за изплащане на трудовото възнаграждение на
ищеца за процесния период.
Поради това на ищеца се дължи заплащане на трудово възнаграждение за периода
м.януари 2019 г. – м.април 2020 г., чийто размер съгласно приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза възлиза на сумата от общо 2907,66 лв., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба – 10.03.2023 г., до окончателното изплащане. Това е така, тъй
като от представените по делото един брой болничен лист се установява, че за периода
5
10.02.2020 г. до 21.02.2020 г. ищецът е бил в отпуск, поради временна нетрудоспособност, в
който случай съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1 КСО осигурените лица за общо
заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за
времето на отпуск, поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат
най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. Съгласно чл. 40, ал. 3
КСО паричните обезщетения за временна неработоспособност се изчисляват и изплащат от
НОИ, а ал. 5 предвижда, че осигурителят изплаща на осигуреното лице за първите три
работни дни от временната неработоспособност 70 на сто от среднодневното брутно
възнаграждение за месеца, в който е настъпила временната неработоспособност, но не по-
малко от 70 на сто от среднодневното уговорено възнаграждение. Тъй като съдът не е
сезиран с иск по 162, ал. 3 КТ, вр. чл. 40, ал. 5 КСО за изплащане на обезщетение от
работодателя за първите три работни дни от отпуска, поради временна нетрудоспособност,
не следва да се разглежда такава претенция. Следователно искът с правно основание чл.128,
т.2 КТ следва да бъде уважен до размера от 2907,66 лв. и отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 3900 лв.
С оглед основателността на обуславящия иск, работодателят дължи и обезщетение за
забава за периода от настъпване изискуемостта на вземането за трудово възнаграждение за
всеки от месеците, включени в исковия период, до датата на предявяване на иска на
основание чл.86 ЗЗД. Установява се, че страните са уговорили срок за изпълнение на
задължението, доколкото съобразно разпоредбата на чл.2.1 от трудовия договор трудовото
възнаграждение се изплаща в срок до 10-то число на месеца, следващ месеца, в който е
положен труда. Следователно, работодателят е изпаднал в забава плащането на всяко от
месечните възнаграждения, считано от 11 число на месеца, следващ този, за който
възнаграждението е дължимо, без да е необходима покана от страна на работника. Съгласно
заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза размерът на
обезщетението върху дължимата сума за м.февруари в размер на 810,66 лв. възлиза на
сумата в размер на 248,80 лв. за периода 11.03.2020 г. – 10.03.2023 г., върху дължимата сума
за м.март в размер на 1310.62 лв. възлиза на сума в размер на 390,96 лв. за периода
11.04.2020 г. – 10.03.2023 г. и върху дължимата сума за м.април в размер на 786,38 лв.
възлиза на сумата в размер на 228,02 лв. за периода 11.05.2020 г. – 10.03.2023 г.
По иска с правно основание чл. 224 във вр. с чл.228, ал.3 КТ:
Съгласно чл. 224 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение служителят има
право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто размер се определя
въз основа на полученото брутно трудово възнаграждение за последния пълен отработен
месец преди прекратяването. За дължимостта на обезщетението е без значение основанието
за прекратяване на трудовото правоотношение.
Предвид изложените по-горе правни изводи, по делото се установява съществуването
и прекратяването на трудовото правоотношение между страните.
В тежест на работодателя е да докаже положителния факт на ползване на отпуска или
заплащането на дължимото обезщетение за неизползването му.
В чл.5.2 от трудовия договор е уговорено, че работникът има право на 20 работни дни
платен годишен отпуск съгласно чл. 155 КТ.
За доказване ползването на платения годишен отпуск от ищеца от страна на
ответника не са ангажирани доказателства.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ищецът
разполага с 20 работни дни платен годишен отпуск за 2019 г. и 7 работни дни за 2020 г., като
размерът на обезщетението за общо 27 дни неизползван платен годишен отпуск за 2019 г. и
2020 г. възлиза на сумата в размер на 1 954,45 лв. Ето защо предявеният иск се явява
основателен в неговата цялост, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
10.03.2023 г., до окончателното плащане.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД:
По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже настъпване на падежа на
6
главното задължение и изпадане на ответника в забава, а в тежест на ответника е да
установи погасяване на дълга в срок.
Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията, дължими при прекратяване на трудовото
правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през
който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен
друг срок. След изтичане на този срок се дължи обезщетението заедно със законната лихва.
В разглеждания случай трудовото правоотношение е прекратено на 21.04.2020 г., поради
което ответникът е следвало да изплати на ищеца обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ най-
късно до 31.05.2020 г. Следователно ответното дружество е изпаднало в забава за изплащане
на обезщетението и дължи заплащането му заедно със законната лихва, считано от
01.06.2020 г. до датата на подаване на исковата молба - 10.03.2023 г., който размер съдът
определи на основание чл.162 ГПК чрез използване на онлайн калкулатор на сумата от
555,28 лева, за която сума искът следва да бъде уважен и отхвърлен за горницата до пълния
предявен размер от 577,04 лв. и за периода от 22.04.2020 г. до 31.05.2020 г.
По иска с правно основание чл. 220, ал.1 КТ:
Правопораждащият фактически състав на правото на ищеца да получи обезщетение за
неспазено предизвестие при прекратяване на трудовия договор включва установяване от
ищеца на обстоятелствата, че между страните е съществувало трудово правоотношение,
което е прекратено на твърдяното от ищеца основание, което изисква отправяне на писмено
предизвестие от работодателя, както и размерът на последното получено брутно трудово
възнаграждение за пълен отработен месец преди прекратяването на трудовото
правоотношение.
При установяване на посочените обстоятелства в тежест на ответника е да установи,
че е спазил отправеното предизвестие или е погасил задължението си чрез плащане.
Страните не спорят, че заповедта за уволнение е връчена на ищеца на 21.04.2024 г. По
възражението на ответника, че предизвестието е отработено то ищеца, съдът приема
следното. В настоящия случай ответникът не доказа, че е отправил писмено предизвестие до
работника за прекратяване на трудовото правоотношение, с оглед на което съдът намира, че
прекратяването е в хипотезата на неспазено предизвестие, в която относима към момента на
прекратяване е разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ – от момента на получаването на
писменото изявление за прекратяването на договора.. В случаи, като настоящия, в които
трудовото правоотношение е прекратено на основание, което изисква предизвестие (чл. 328,
ал. 1, т. 3 КТ), но такова предизвестие въобще не е отправяно, заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение има конститутивен характер и прекратяването настъпва от
датата на връчване на заповедта, освен ако в нея не е посочена по-късна дата – в този смисъл
решение № 22 от 04.02.2014 г. по гр. д. № 3146/2013 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС, както и решение
№ 664 от 30.11.2010 г. по гр. д. № 1896/2009 г. на ВКС, ГК, III гр. о. Поради изложеното
съдът намира, че правоотношението между страните е прекратено на 21.04.2020 г., когато
заповедта за уволнение е връчена лично на ищеца, поради което и не е отработено от ищеца
срока на предизвестието.
Ето защо съдът намира предявеният иск за доказан, поради което същият подлежи
на уважаване в цялост. Съгласно чл. 220, ал. 1 КТ при неспазване на срока на предизвестие
от страна на работодателят, същият дължи на работника и служителя обезщетение в размер
на брутното му трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието. Този срок е
към момента на издаване на заповедта за уволнение, тъй като в чл. 228, ал. 1 КТ е
предвидено, че база на обезщетението е брутното трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение. В този
смисъл Решение № 359 от 17.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1448/2009 г., IV г. о., ГК. В тази
връзка от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
счита за обосновано и компетентно изготвено, размерът на обезщетението по чл. 220, ал. 1
КТ се определя в размер от 1689 лева. На това основание предявеният иск по чл. 220, ал. 1
КТ е основателен за горепосочената сума.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД:
7
По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже настъпване на падежа на
главното задължение и изпадане на ответника в забава, а в тежест на ответника е да
установи погасяване на дълга в срок.
Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията, дължими при прекратяване на трудовото
правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през
който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен
друг срок. След изтичане на този срок се дължи обезщетението заедно със законната лихва.
В разглеждания случай трудовото правоотношение е прекратено на 21.04.2020 г., поради
което ответникът е следвало да изплати на ищеца обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ най-
късно до 31.05.2020 г. Следователно ответното дружество е изпаднало в забава за изплащане
на обезщетението и дължи заплащането му заедно със законната лихва, считано от
01.06.2020 г. до датата на подаване на исковата молба - 10.03.2023 г., който размер съдът
определи на основание чл.162 ГПК чрез използване на онлайн калкулатор на сумата от
479,88 лева, за която сума искът следва да бъде уважен и отхвърлен за горницата до пълния
предявен размер от 498,66 лв. и за периода от 22.04.2020 г. до 31.05.2020 г.
По разноските:
Предвид изхода на спора право на разноски имат и двете страни. Ответната страна
изрично е направила изявление, че не претендира разноски, поради което и такива не и се
следват. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца сумата в размер на 1222,04 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената
част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и с оглед уважената част на исковите претенции,
ответникът следва да заплати по сметката на СРС сумата от 1000,84 лв., от които 512,03 лв.
– държавна такса и 488,81 лв. – възнаграждение за вещо лице.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „С...“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул. „П..., да заплати на К. Б. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София, ул.
„А..., на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 2907,66 лева, представляваща неплатено
трудово възнаграждение по трудов договор от 01.05.2017 г. за периода от м.02.2020 г. до
м.04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 10.03.2023
г., до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен
размер от 3900 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „С...“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул. „П..., да заплати на К. Б. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София,
ул. „А..., на основание чл. 86 ЗЗД сумата в размер на 867,78 лв., представляваща мораторна
лихва върху всяка една от главниците за трудово възнаграждение за периода 11.03.2019 г. –
10.03.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 1168,78 лв.,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „С...“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул. „П..., да заплати на К. Б. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София, ул.
„А..., на основание чл. 224 във вр. с чл.228, ал.3 КТ сума в размер на 1 954,45 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 20 дни за 2019 г. и за
7 дни за 2020 г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 10.03.2023 г., до
окончателното плащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД сума в размер на 555,28 лева,
представляваща мораторна лихва върху всяка една от главниците за периода от 01.06.2020 г.
до 10.03.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 577,04
лева и за периода от 22.04.2020 г. до 31.05.2020 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
8
ОСЪЖДА „С...“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул. „П..., да заплати на К. Б. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София, ул.
„А..., на основание чл. 220 във вр. с чл.228, ал.3 КТ сума в размер на 1 689 лева,
представляваща обезщетение неспазване на срока на предизвестие от страна на
работодателят, ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 10.03.2023 г., до
окончателното плащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД сума в размер на 479,88 лева,
представляваща мораторна лихва върху всяка една от главниците за периода от 01.06.2020 г.
до 10.03.2023 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 498,66
лева и за периода от 22.04.2020 г. до 31.05.2020 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „С...“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул. „П..., да заплати на т К. Б. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.София,
ул. „А..., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1222,04 лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „С...“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул. „П..., да заплати по сметка на СРС сумата от 1000,84 лв. разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9