Р Е Ш Е Н И Е
№ 260096
гр. Пловдив, 02.06.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното заседание на пети април през две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА Р.ОВА
ДЕНИЦА СТОЙНОВА
при участието на секретаря МАРИАНА
АПОСТОЛОВА
в присъствието на прокурора СВЕТЛОЗАР
ЛАЗАРОВ
като разгледа докладваното от
съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА ВНОХД № 55/2021г. по описа на съда
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на глава ХXI
от НПК.
С присъда №260032/14.12.2020г.,
постановена по НОХД № 2239 / 2020г. по описа на ОС - Пловдив, подсъдимият М.С.П.
е признат за виновен в това, че на ***. около 05:30 часа на път ІІІ-375 (П.-П.),
в землището на с. К., обл. П., при управление на МПС – лек автомобил „Х.“, с
рег. № *** в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта от 1,45 промила
е нарушил правилата за движение по
пътищата - чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 21, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост е
причинил смъртта на Г.Б. П., за което на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр.
1 вр. ал. 1, буква „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК във вр. с чл. 373 ал. 2
от НПК вр. чл. 54 от НК, във вр. с чл.
58а, ал. 1 от НК е осъден на ДВЕ ГОДИНИ
ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, търпимо при първоначален ОБЩ режим. Признат е за невинен в
това да е нарушил и правилата за
движение по пътищата по чл. 5, ал. 1, т. 1 и ал. 3, т. 1, пр. 1-во, чл. 15, ал. 1 от ЗДвП;
чл. 20, ал. 1 от ЗДвП; чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 от ППЗДвП и е
оправдан по предявеното му обвинение в този смисъл.
На основание чл. 343г, вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК подсъдимият М.С.П. е
лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от ПЕТ ГОДИНИ,
считано от влизане на присъдата в
законна сила, от което на основание чл. 59 ал.4 от НК е приспаднат периода, през
който П. е бил лишен от това право по реда на чл. 69а от НПК, считано от
22.11.2018г. до влизане на присъдата в законна сила. Окръжният съд се е
разпоредил и с приложените по делото веществени доказателства, а в тежест на
подсъдимия П. е възложил направени в хода на досъдебното производство разноски.
Недоволни от
присъдата, в санкционната й част, са останали подсъдимият и частното обвинение.
Чрез защитника си, подсъдимият П. моли
да се преразгледа решението на окръжният съд за ефективно изтърпяване на
наложеното му наказание лишаване от свобода, като се излагат доводи, че и с
условното осъждане могат да се постигнат целите на наказанието в настоящия
казус. На тази база се отправя искане присъдата да се измени с приложението на
чл.66 ал.1 от НК.
В съдебно заседание жалбата и
направеното с нея искане се поддържат от подсъдимият и защитника му, като доводите
в тяхна подкрепа се доразвиват в пледоариите по съществото на делото.
Частното обвинение, в лицето на
пострадалите от инкриминираното деяние Б., А. и А. П., последният и като баща и
законен представител на А.А.П. и Б.А.П., чрез повереника си обжалват присъдата
с доводи за явна несправедливост на наложеното на подс. П. наказание лишаване
от свобода. Счита се, че определеното наказание не е съобразено с обществената
опасност на деянието и дееца и поради това е необосновано занижено по размер.
Прави се искане присъдата да се измени с увеличаване на наложеното на подс. П.
наказание лишаване от свобода.
В съдебна зала жалбата се поддържа като
се излагат и допълнителни доводи в нейна подкрепа.
Представителят на Апелативна
прокуратура - Пловдив счита присъдата за
правилна и законосъобразна във всичките й части, поради което моли да бъде
потвърдена изцяло, а подадените жалби да се оставят без уважение.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като
се запозна с приложените по делото доказателства, прецени направените
оплаквания, становищата на страните и служебно извърши проверка на правилността
и законосъобразността на обжалвания съдебен акт в пределите и предмета на
въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери за установено следното:
Жалбите
са подадени в срок, от надлежно легитимирани страни в процеса, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално ДОПУСТИМИ, а разгледани по
същество – НЕОСНОВАТЕЛНИ в контекста на откриващата се в тях аргументация.
Производството по делото пред първата
инстанция е протекло по реда на чл.371 т.2 от НПК – подсъдимият М.П. е признал
всички факти, изложени в обвинителния акт, съгласил се е за тях да не се
събират доказателства, а събраните в досъдебната фаза да се ползват при
формиране на вътрешното убеждение на съдилищата.
И
поради това, и в съответствие с чл.373 ал.3 вр. с чл.372 ал.4 от НПК, за да
постанови атакуваната присъда, Окръжният съд е ползвал направеното от П. признание
на фактите, за което е счел, че се подкрепя от събрания в досъдебната фаза
доказателствен материал и е приел за установена фактическа обстановка,
откриваща се и в обвинителния акт,
поставил началото на съдебната фаза на процеса, както следва:
Подсъдимият М.С.П. е правоспособен
водач на МПС от 2014г., притежава СУМПС № * с категории „В“, „М“, „С“ и „ТКТ“.
Наказван е през 2014г., 2015г., 2016г. и 2017г. по административен ред с фишове
и наказателни постановления за нарушения на Закона за движение по пътищата.
Към инкриминираната дата П. ползвал
лек автомобил, марка „Х.“, с рег. № ***, регистриран на името на баща му С.З. П..
На ***. подсъдимият употребил алкохол и
около 05.30 ч. решил да се разходи с
ползвания от него лек автомобил марка „Х.“. Подсъдимият П., в пияно състояние, с концентрация на
алкохол в кръвта от 1,45 промила се качил в притежавания от баща му лек
автомобил марка „Х.“, с рег. № *** и го привел в движение, като се движел с
автомобила по северната лента на платното за движение на път ІІІ-375 (П.), в
участъка, свързващ гр. П. – с. Й., в
посока от изток на запад. В автомобила бил сам.
По същото време, пострадалият Г.Б. П.,
който имал работа в гр. П. рано сутринта, управлявал регистрирания на името на съпругата
му А.А.П. л.а. „С.“ с рег. № * по южната лента на платното за движение на същия
път, в участъка, свързващ гр. П. – с. Й., в посока от запад на изток. Пътното
платно в района на движение на двата автомобила било с настилка от асфалт,
която около 05.30ч. на ***. била мокра, тъй като времето било влажно. Било
тъмно, все още не се било разсъмнало. Платното за движение се състояло от две
пътни ленти, разделени с надлъжна пътна маркировка – „Единична непрекъсната
линия“ – М1.
Междувременно св. Х.С., която работела като таксиметров шофьор и била нощна
смяна, също пътувала в посока от гр. П. към гр. С. по заявка. За гр. С. поела
по северната лента на платното за движение на път ІІІ-375 (П.), в участъка, свързващ гр. П. – с. Й.. Около
05.30 часа на ***., в района на землището на с.К., обл. П., разположено между
гр. П. и с.Й., автомобилът й бил изпреварен от управлявания от подсъдимия П.
л.а. „Х.“. След това подсъдимият се
прибрал в северната лента на платното за движение. Движейки се с управлявания
от него автомобил „Х.“ по северната лента на платното за движение на път ІІІ-375
(П.), в участъка, свързващ гр. П. – с. Й.,
в района на землището на с. К., обл. П, разположено между гр. П и с. Й., в посока от изток на запад, със скорост на
движение от 86 км/ч. при максимална разрешена скорост на движение от 60 км/ч.,
сигнализирана с пътен знак В26, изведнъж, без да е имало необходимост от
заобикаляне и/или изпреварване, подсъдимият М.П. навлязъл с автомобила си в
лявата /южна/ лента на посоченият път. Скоростта му на движение не била
съобразена с конкретните условия на видимост – нощно време, същевременно с това
била и превишена с 26 км/час, предвид поставения пътен знак В26 в пътния
участък - за движение със скорост от 60 км/час.
В същото време, пострадалият Г. П.,
движейки се със скорост от 89 км/ч. с л.а. „С.“ с рег. № * по южната лента на
платното за движение на същия път, в посока от запад на изток, виждайки
движещият се срещу него и в неговата пътна лента л.а. „Х.“ реагирал, като
екстрено задействал спирачната система. Въпреки това, след около 2,1 секунди
настъпил удар между л.а. „Х.“, управляван от подсъдимия и лекия автомобил „С.“,
управляван от пострадалия Г.. П., който бил неизбежен. В момента на удара
скоростта на движение на л.а. „С.“, управляван от пострадалия П., била 74 км/ч.,
а скоростта на движение на л.а. „Х.“, управляван от подсъдимия, била 86 км/ч.,
тъй като последният не е задействал спирачната система на автомобила преди
настъпване на удара. Ударът настъпил в предната лява част на л.а. „Х.“ и в
предната лява част на л.а. „С.“. След удара л.а. „Х.“ и л.а. „С.“ се установили
на мястото и в положението, отразени в протокола за оглед и видни от фотоалбума
на местопроизшествието. Тялото на подсъдимия П. се установило на пътното платно
до л. а. „Х.“.
Свидетелката С. чула силен гръм от
удара между двата автомобила. Наближавайки мястото на пътнотранспортното
произшествие, забелязала лекия автомобил „Х.“, който малко преди това я бил
изпреварил. Същевременно видяла и падналото на пътното платно до л.а. „Х.“ тяло
на подсъдимия М.П., което било в неестествена форма – главата му гледала към
пътното платно, а тазът му бил завъртян навътре. Св. С. се обадила на тел. 112
и съобщила за настъпилото пътнотранспортно произшествие.
Малко след нея на произшествието пристигнал и св. А.Г.С./таксиметров
шофьор/, който пътувал към град П след като оставил клиенти в с. Н.. Той също
видял падналото на пътното платно до
л.а. „Х.“ тяло на подсъдимия , което било в неестествена форма – по гръб
и с необичайно прегънати крака. Видял и двата автомобила, претърпели ПТП. Св. С.
също се обадил на тел. 112, за да съобщи за произшествието.
На
мястото на произшествието пристигнал екип на Спешна медицинска помощ, който
констатирал, че подсъдимият М.П. е в безсъзнание и го откарал в УМБАЛ „Св. Г..“
в гр. П. за диагностика и лечение. При постъпването в лечебното заведение от
подсъдимия П. била взета кръвна проба с оглед определяне концентрацията на
алкохол в кръвта.
На мястото на произшествието пристигнал втори екип на Спешна медицинска
помощ, който констатирал смъртта на намиращия се в л.а. „С.“ пострадал Г.Б. П..
Почти едновременно с пристигането на първия екип на Спешна медицинска помощ
на мястото пристигнал и екип на РУ С. при ОД на МВР П. в състав св. П.Х.С. –
младши инспектор – полицай ООР и св. Н.Г.И. – младши инспектор – полицай ООР.
Местопроизшествието било запазено от двамата полицейски служители до пристигане
на разследващ полицай за извършване на оглед.
Проведен бил оглед на местопроизшествието, за което били съставени протокол
и фотоалбум към него.
Според заключението на назначената на досъдебното производство съдебномедицинска експертиза на труп /л. 55 и
сл., т. 1/, при аутопсията, извършена върху трупа на Г.Б. П. са установени:
кръв в гръдната кухина – 2,600 мл.; кръв в коремната кухина – 0,500 мл.; пълно
разкъсване на гръдната и коремната аорта; разкъсване на черния дроб; счупване
на множество ребра в ляво и дясно; кръвонасядане на средостението; оток на
белите дробове; хипертрофия на сърцето; коронаросклероза на сърцето; счупване
на лявата мишнична кост; счупване на лява и дясна бедрена кости; счупване на
дясна седалищна кост; разчленяване на симфизата; прекъсване на междупрешленния
диск на 8-9 гръден прешлен; кръвонасядане на меките черепни покривки;
кръвонасядане и охлузване по главата; кръвонасядания по гръдния кош;
разкъсно-контузни рани, кръвонасядания и охлузвания по горните и долните
крайници; бледи, слабо изразени послесмърни петна; малокръвие на вътрешните
органи; петна на М. /субендокардни кръвоизливи по сърцето/. Причината за
смъртта на Г.Б. П. е остра кръвозагуба, поради пълно разкъсване на коремната и
гръдната аорта, разкъсване на черния дроб, потвърдено и от характерната
аутопсионна находка – бледи, слабо изразени послесмъртни петна, малокръвие на
вътрешните органи и наличие на петна на М. /субендокардни кръвоизливи по
сърцето/, които са патогномоничен признак за смърт от остра кръвозагуба. Според
експертизата налице е причинно-следствена връзка между травматичните увреждания и причината за
смъртта, и между травматичните увреждания и настъпилото на ***. ПТП, в което
починалото лице е участвало като водач на лек автомобил.
Според заключението на химическа експертиза за определяне концентрацията на
алкохол в кръв и урина /л. 62, т. 1/, в
изпратените за изследване проби кръв, взети от Г.. П., не се доказва наличие на
етилов алкохол.
Според заключението на химическата експертиза за определяне концентрацията
на алкохол в кръв и урина /л. 66, т. 1/,
в изпратените за изследване проби кръв, взети от М.П., се доказва наличие на
етилов алкохол в количество 1,45 промила.
Назначената токсикохимическа експертиза е дала заключение /л. 73 и сл., т.
1/, че в предоставените за изследване проби кръв и урина, взети от лицето М.С.П.,
не е установено наличие на наркотични и лекарствени средства от следните групи:
опиати /морфин/, бензодиазепини, фенотиазини, барбитурати, кокаин, канабис /в
т.ч. ТНС/, трициклични антидепресанти, амфетамин, метадон, оксикодон /OXY/,
бупренорфин /BUP/, метамфетамин /MET/, екстази /MDMA/, респ. и на техни
метаболити. Такива не са установени като налични и в предоставената за
изследване проба кръв, взета от трупа на Г.Б. П., според заключението на токсикохимическата експертиза/л. 77 и сл., т.
1/.
Автотехническата експертиза /л. 84 и сл., т. 1/ е посочила, че ударът между
двата автомобила е настъпил в южната лента на платното за движение в конфликтна
точка на първоначален контакт, който приблизително се намира: по дължина на
около 14 – 15м източно от ориентира, приет в протокола за оглед и по широчина
на около 1,2 – 2,1м южно от разделителната линия между двете ленти. Скоростта
на движение на л.а. „С.“ непосредствено преди задействане на спирачната му
система е била около 90 км/ч, а в момента на удара е била около 74 км/ч.
Скоростта на движение на л.а. „Х.“ в момента на удара е била около 86 км/ч. при
липсващи данни водачът на този автомобил да е въздействал върху спирачният
механизъм. В анализираната пътна ситуация водачът на л.а. „С.“ е нямал
техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да
избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране. Водачът на л.а. „Х.“ е
имал техническа възможност да избегне произшествието, ако не бе навлязъл в
лявата лента за движение. Водачът на л.а. „С.“ би имал техническа възможност да
спре преди мястото на удара, ако се е движел със скорост по-малка от 62 км/ч.,
но тъй като л.а. „Х.“ се е движел насрещно, дори и водачът на л.а. „С.“ да
спре, удар между двата автомобила отново би настъпил.
Според експертите, технически съобразената скорост с атмосферните условия и
конкретните условия на видимост – движение на къси светлини е била 72 км/ч., а при
движение на дълги светлини е била 114 км/ч. Или, скоростта на движение на л.а.
„Х.“ от 86 км/ч. е била технически несъобразена в конкретната пътно-климатична
обстановка при движение на къси светлини и е била технически съобразена в
конкретната пътно-климатична обстановка при
движение на дълги светлини. Скоростта на движение на л.а. „С.“ от 90 км/ч.
е била технически несъобразена в конкретната пътно-климатична обстановка при движение
на къси светлини и е била технически съобразена при движение на дълги светлини.
Най-вероятен от техническа гледна точка е следният механизъм на
анализираното пътнотранспортно произшествие:
Водачът М.С.П. е управлявал л.а. „Х.“ по северната лента на платното за
движение по пътя гр. П – с. Й. в посока от изток на запад. През това време
водачът Г.Б. П. е управлявал л.а. „С.“ по южната лента на платното за движение
на същия път, в посока от запад на изток, срещу л.а. „Х.“. В един момент л.а. „Х.“
е навлязъл в лявата /южна/ лента. Водачът на л.а. „С.“ е реагирал, като
екстрено е задействал спирачната система, но въпреки това след около 2,1с е
настъпил удар, който е бил неизбежен. Ударът е настъпил в предната лява част на
л.а. „Х.“ и в предната лява част на л.а. „С.“. След удара л.а. „Х.“ се е
установил на мястото и в положението, отразени в протокола за оглед и видни от
фотоалбума на местопроизшествието и л.а. „С.“ се е установил на мястото и в
положението, отразени в протокола за оглед и видни от фотоалбума на
местопроизшествието.
Основна причина за настъпилото
пътнотранспортно произшествие от техническа гледна точка е, че водачът на л.а.
„Х.“ – М.С.П. е допуснал автомобила му да навлезе в лявата /южна/ лента на
място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно, т.е., когато там
насрещно се е движил л.а. „С.“.
До идентични изводи за : причинените на починалият травматични увреждания,
довели до смъртта му, за механизма на причиняването им, за причинно-следствена връзка между
травматичните увреждания и причината за смъртта, и между травматичните
увреждания и настъпилото на ***. ПТП, в което починалото лице е участвало като
водач на лек автомобил, за мястото на удара, скоростта на движение на всеки
един от участвалите в произшествието автомобили и за съобразяването й с пътната
обстановка, за основните причини за настъпване на пътнотранспортното
произшествие и техническата възможност на двамата водачи да го предотвратят, за
най-вероятният от техническа гледна точка механизъм на анализираният пътен
инцидент, са стигнали и вещите лица, изготвили назначената в досъдебното
производство комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза /л. 109 и сл., т. 1/.
Според заключението на комплексната съдебномедицинска и психиатрична
експертиза /л. 144 и сл., т. 1/, М.С.П. не се води на диспансерно наблюдение в
ЦПЗ – П и не е получавал психиатрична помощ в заведението.Не страда от минало
или актуално психично заболяване. Качеството на психичните му функции е
съхранено. Към момента на изследването М.П. може да разбира свойството и
значението на извършеното деяние и да ръководи постъпките си. За обсъжданото
време няма основание да се приеме, че П. е бил с качествено нарушени психични
функции, следствие на заболяване или алкохолно опиване, както и психоактивни
вещества.
Респективно, в този период от време
е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. П.
може да дава достоверни обяснения по факти, имащи значение по делото. Може да
участва в етапите на наказателния процес и да се защитава сам. Оплакванията на П.
относно физическите ограничения, самочувствието, тревожност и други са
субективни преживявания и са съответни на ситуативно обусловено тревожно
депресивно разстройство, което е в пряка причинно-следствена връзка с
преживения инцидент и последиците от него. Не се установява за времето към
инцидента и понастоящем да има психично разстройство. Психичните му функции са
със съхранено качество. Не се установява промяна, която да е с изразеност на
житейска дезадаптация, като резултат на случилото се. М.С.П. е претърпял
политравма с множество увреждания. Понастоящем има определена трайна
неработоспособност за G 54.0.Горна вяла монопареза от тежка степен след
травматична увреда на плексус брахиалис декстра. Не страда от заболяване, което
да му пречи да участва в наказателното производство.
Изложената в мотивите към присъдата
фактическа обстановка, приета за установена и в обвинителния акт, се споделя от
настоящия въззивен състав. Изчерпателно, последователно и подробно, окръжният
съд е посочил доказателствените източници, на базата на които е извел описаните
по-горе фактически положения, установени и на базата на кореспондиращото им
самопризнание на фактите, направено от страна на подс. П.. Всеки един от
източниците на релевантни факти - показанията на свидетелите П.Х.С., А. Г. С., Н.Г.И.,
М.А.Л., Н.Е.А., Х.Д. С., Р. Г.П., Б.Г.П., А.Г.П., А.А.П., Д.П.П., С.З. П.;
заключенията на назначените на досъдебното производство съдебномедицински,
химически, токсикологични,
автотехнически и комплексна съдебномедицинска и автотехническа
експертиза; комплексна съдебномедицинска и психиатрична експертиза; писмените
доказателства и доказателствени средства - протоколи за оглед на
местопроизшествие и приложените към тях фотоалбуми, протоколи за химическа
експертиза за определяне на концентрацията на алкохол в кръв и урина, справка
за съдимост, характеристична справка, удостоверение за наследници, протокол за
оглед на веществени доказателства, ведно с фотоалбуми, справка от ОД на МВР
дирекция „Национална система 112“-К., справка от НИМХ – филиал П., справка за
нарушител - водач на подсъдимия П., са били обект на обстоен, обективен и
съдържателен, т.е, кореспондиращ с процесуалните изисквания, правен
анализ. Обструкции по отношение на
аналитичната дейност на окръжния съд не се правят от страните в процеса, а
дадената в мотивите към присъдата задълбочена и правилна оценка на неоспорената
доказателствена съвкупност се споделя от този съдебен състав и към нея
апелативният съд се присъединява, поради което процесуално ненужно е да се
преповтаря в настоящето решение. Служебният контрол върху атакуваната присъда
показва, че окръжният съд не е допуснал съществени нарушения на изискванията на
чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, както и на правилата за провеждане на
съкратено съдебно следствие по реда на чл.371 т.2 от НПК, разписани в чл.370 и
сл. от НПК. Заявеното от подсъдимия П. признание на фактите е направено след
разясняване на последиците от провеждане на специфичната процедура, дадено е
доброволно и информирано, а изложените в обвинителния акт факти намират
подкрепа в еднопосочните, взаимнодопълващи се и кореспондиращи помежду си
доказателствени материали, между които не съществуват противоречия, такива,
които по смисъла на чл.305 ал.3 от НПК да се нуждаят от подробен анализ и
съпоставяне. Изложените от съда мотиви покриват стандарта за мотивиран съдебен
акт, като една от
гаранциите за справедлив процес, и дават възможност на страните да реализират
правото си на защита в пълен обем, а на въззивния съд – да осъществи въззивната
проверка по смисъла на чл.313 и чл.314 от НПК. Или, обобщено казано, не са налице
законовите предпоставки за отмяна на присъдата на процесуално основание по
смисъла на чл.335 ал.2 от НПК, а доводи в този аспект не се съдържат и във
въззивните жалби, не се навеждат и в пледоариите пред Апелативния съд.
Извършвайки въззивната проверка в
нейните законови предели и предмет, и независимо от обжалваните части на
присъдата, апелативният съд намира, че материалният закон е приложен правилно, с
изключение на осъждането на подс. П. и за това - в причинна връзка с
настъпилият съставомерен резултат да е допуснатото от него нарушение по чл.21
ал.2 от ЗДвП. Това налага корекция на атакуваната присъда, но като краен
резултат изводът на окръжния съд, че по несъмнен и категоричен начин е
доказано, че подс. П. е осъществил от обективна и субективна страна състава
на престъплението по чл. 343, ал. 3, б.
„б“, пр. 1 вр. ал. 1, буква „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК, е правилен,
законосъобразен и обоснован и се споделя.
Не са спорни фактите на настъпване на
противоправният резултат – смъртта на пострадалия П., причинените му телесни
увреждания и причинно - следствената връзка между тях и настъпилото на
инкриминираната дата и място транспортно произшествие. Освен признати по
предвидения в чл.371 т.2 от НПК ред, тези факти намират своята подкрепа в
представените по делото писмени доказателства – акт за смърт, удостоверение за
наследници и в заключенията на изготвените експертизи с медицински характер. В тях
компетентно, подробно и ясно са отразени констатираните по тялото на пострадалия
телесни увреждания, направен е и категоричен от медицинска гледна точка извод,
че тези увреждания са довели до смъртта му, а те от своя страна са резултат от
настъпилото ПТП, участник в което е бил и подс. П..
Независимо от провеждането на съкратено съдебно следствие, от съда винаги
се дължи обстоен и задълбочен анализ на конкретните разпоредби от ЗДвП, с които
държавното обвинение е запълнило диспозицията на бланкетната норма по чл.343 от НК. И съгласно трайната съдебна практика по дела от този вид, за осъждането на
едно лице не е достатъчна констатацията, че то като водач на МПС е нарушило
императивни разпоредби, визирани в специалния закон /ЗДвП/, а следва и да е
доказано по категоричен начин, че допуснатите нарушения са в причинна връзка с
настъпилия противоправен резултат.
Дължимият анализ на инкриминираните с обвинителния акт норми от ЗДвП
окръжният съд е направил, като с присъдата е оправдал подс. П. за 6 от общо 8 -
те инкриминирани нарушения на правилата за движение по пътищата. Присъдата в оправдателната й част е влязла в сила, поради
липсата на съответен протест/жалба. Ето защо, въззивният съд не разполага с
процесуална възможност да интервенира върху съдебния акт в оправдателната му
част и да утежни положението на подсъдимия, дори и да намери основания за това,
поради което и излагане на подробни съображения в този аспект е процесуално безпредметно.
Все пак може да се каже, че споделяемо е изложеното от окръжния съд становище касателно
инкриминираните норми по чл. 5, ал. 1, т. 1 и
ал. 3, т. 1, пр. 1-во, чл. 15, ал. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 от
ППЗДвП, които са общи разпоредби от закона и правилника, поглъщащи се от
специалните разпоредби на ЗДвП, нарушени от П. и от квалификацията на деянието
като извършено в пияно състояние. По делото не са налични доказателства да е допуснато
нарушение и на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, тъй като нито сред фактите в обвинителния
акт, нито в доказателственият материал се откриват категорични данни
навлизането в насрещната лента да се дължи на загуба на контрол върху
управляваното от подсъдимия МПС. Тъй като в хода на разследването не са събрани
доказателства и за това на какви светлини – къси или дълги, подс. П. / а и
пострадалият/ са се движили, вероятно поради което и по този въпрос факти в
обвинителния акт липсват, то недоказано е скоростта на движение от 86 км./ч. да
е несъобразена с пътната обстановка по смисъла на чл.20 ал.2 изр.1 – во от ЗДвП
и правилно в извършването на такова нарушение П. е оправдан, макар и различни
съображения за това да са изложени в мотивите към атакуваната присъда.
В крайна сметка окръжният съд е счел, че единствените нарушения на
правилата за движение по пътищата, които П. е допуснал и са в причинна връзка
със смъртта на П. са по чл.16 ал.1 т.1 и чл.21 ал.2 от ЗДвП.
Правилен е извода на окръжния съд, че подс. П. е извършил изключително
грубото по характера си нарушение на правилата за движение по пътищата –
навлизане в насрещната пътна лента, пренебрегвайки изричната забрана на чл.16
ал.1 т.1 от ЗДвП. Под "пътна лента", съгласно § 6 т. 2 от
допълнителните разпоредби на ЗДвП се разбира надлъжната част от пътя, очертана
или не с маркировка и осигуряваща движението на недвуколесни пътни превозни
средства в една посока едно след друго. По категоричен начин по делото е
установено, че платното за движение в района на местопроизшествието се състои
от две пътни ленти с двупосочно движение, в който случай е забранено да се
навлиза дори минимално и за кратко време в насрещната лента, да не говорим да
се престоява и да се извършва по-продължително движение в нея. Изводът за
нарушаване на визираната в чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП забрана от страна на подс. П.
се извежда от всички доказателства по делото и най – вече от обективните
находки от местопроизшествието, отразени в протокола за оглед, ведно с
фотоалбум, от показанията на свидетелите С. и С., които доказателствени
източници, наред с останалите доказателства са били подложени на подробен
технически анализ от вещите лица, изготвили автотехническата и комплексната
експертиза по делото, и до еднозначни, обосновани експертни изводи в
коментирания смисъл експертите са стигнали.
Еднопосочните по съдържанието си доказателства сочат, че в нарушение на
визираната законова забрана, П. внезапно и без видима и неустановена по делото причина,
е навлязъл и се е движил в насрещната пътна лента, в която в този момент се е
намирал управляваният от пострадалият автомобил и удар между двете МПС е
настъпил. Въпреки липсата на обективни пречки за взаимното им възприемане,
подсъдимият П. навлязъл в насрещната лента изцяло, на около 50м. от мястото на
удара, и е продължил да се движи там в
нарушение на забраната, като до настъпването на удара / след около 2,1 с./ не е
предприел никакви действия по коригиране на неправомерното си поведение, чрез
връщане в принадлежащата му за движение пътна лента, чрез екстрено спиране и др.
В инкриминираната разпоредба се визира изключение от забраната за навлизане или
движение в насрещната пътна лента, като такова е допустимо при изпреварване или
заобикаляне. В казуса, за възникнала ситуация, налагаща изпреварване или
заобикаляне на препятствия, няма нито една данна, налагаща правен коментар, като
следва да се припомни и съдебната практика, според която /Решение № 46 /1983г., поставено по н. д. №
1074/82 г., III н. о. ВС/, причината за навлизане в насрещната пътна лента е
без правно значение, щом като не са установени обстоятелства, които да
изключват вината на дееца. Такива фактори, които да стоят извън волята и
възможностите на подсъдимия не са установени да са били налични по делото, а дори
и да е имало необходимост от преодоляване на препятствия по пътното платно,
това не може да става произволно и без да се отчита възможността с тези маневри
да се създаде реална опасност за правомерно движещите се в своята пътна лента
водачи. С напускането на пътната лента, определена за движение на автомобила му
по разписаните в ЗДвП правила, подс. П. е допуснал нарушение и е следвало да
съзнава, че това може да доведе до критична ситуация, каквато й реално е
настъпила. Именно неговото, и само неговото, неправомерно поведение е било
обективна предпоставка за настъпване на инцидента, който е настъпил въпреки действията
на другия водач – пострадалият, насочени към вземане на решение за преодоляване
на възникналата внезапна опасност на пътя чрез аварийно задействане на
спирачната система, които действия обаче, дори и П. с разрешената за пътният
участък скорост да се е движел, не са могли обективно да предотвратят
произшествието.
Допуснатото нарушение е в пряка
причинноследствена връзка с настъпилата смърт на П.. Причинната връзка между
деянието и резултата е налице, щом като деянието е обективна предпоставка, без
която престъпния резултат не би настъпил и такава връзка съществува щом
деянието е елемент от казуалния комплекс, който предизвиква резултата. Именно
противоправното поведение на подс. П. е поставило началото на причинният процес,
завършил със смъртта на пострадалия, като без навлизането и движението на подс.
П. в насрещната пътна лента изобщо не би се създала опасността за движение по
пътищата, съприкосновение между двата автомобила не би имало, респективно –
травматични увреди на починалия, довели до неизбежната му смърт, не биха се
причинили.
Проверявайки служебно присъдата в
осъдителната й част, съобразявайки приетите за установени и признати от
подсъдимия факти в контекста на доказателствата, които ги подкрепят, въззивният
съд намира, че не е доказано по безспорен и несъмнен начин по делото, че
вмененото на подсъдимия нарушение на чл. 21 ал.2 от ЗДвП се намира в
причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, което налага
оправдаването му за това деянието да е извършено и чрез нарушаване на
посоченото правило по ЗДвП. Съдебната практика във връзка с транспортните
престъпления, обвързани със запълващите състава им нарушения на правилата за
движение по пътищата и в частност визираните в чл.21 и чл.20 ал.2 от ЗДвП, е
трайна и непротиворечива относно това, че освен да бъде доказано извършването
на нарушението се изисква да се установи по несъмнен начин, че това нарушение е
в причинна връзка с настъпилия резултат /Решение №1134/1969г., III н. о. ВС/.
Респективно, дори и да се установи, че нарушение е допуснато, ако то не е
причината за настъпилия резултат, т.е., дори и да не бе допуснато резултата
отново би бил факт, няма основание за реализиране на наказателна отговорност
спрямо нарушителя / за разлика от административната такава/.
В казуса несъмнен факт е
управлението на МПС с неразрешена за пътния участък скорост от 86 км./ч.,
надвишаваща с 26 км./ч. позволената в този участък, съобразно поставеният пътен
знак Б26. Този факт е признат от подсъдимия и се извлича по експертен път от
изготвените експертизи, които не се оспорват от страните в процеса. Поради
което правилно е виждането на окръжния съд, че нарушение на чл.21 ал.2 от ЗДвП
е допуснато от подс. П.. Не така стои въпроса обаче по отношение на извода, че
допуснатото нарушение е в причинна връзка със съставомерния резултат. В изготвените
експертизи неразрешената скорост на движение не се сочи като причина за ПТП, тя
не е отразена и като значим фактор в техническия анализ на механизма на
настъпване на произшествието. Направен е извод, че предотвратяването на
произшествието е зависило от поведението на водача П., който не е следвало да предприема
навлизане в насрещната пътна лента при конкретните пътни условия, обстоятелства
и време. Респективно, по делото изобщо не е подлагано на експертно изследване и
на вещите лица не е поставена задача да установят по технически път какъв би
бил изходът от възникналата пътна ситуация при условие, че П. се бе движил с разрешената за пътният
участък скорост от 60 км./ч. в момента на навлизането му в насрещната пътна
лента. И поради това липсва по делото експертен извод, че произшествието не би
настъпило, ако режимът на скоростта от П. бе спазен, а единствено тогава биха
били налице основания да се приеме, че допуснатото нарушение по чл.21 ал.2 от ЗДвП е в причинна връзка със съставомерният резултат. Впрочем, вероятно и поради коментираната
доказателствена липса, и в обвинителният акт не се откриват факти в анализираният
аспект, а единствено изявление, че с неразрешена скорост П. се е движел.
Идентичен доказателствен дефицит има по делото и относно това каква е причината
за неправомерното навлизане в лентата за движение на пострадалия от страна на
подс. П., като липсват и изложени в обвинителния акт факти в този смисъл, и
доказателствени източници, на базата на които да се приеме за доказано, че
навлизането се дължи на движението на автомобила с неразрешена скорост. Така
че, всеки правен извод относно повода за навлизане в насрещната лента, в това
число то да е следствие от движение с неразрешена/несъобразена скорост, да е
резултат от загуба на контрол, поради заспиване, разсейване, да е вследствие на
изпреварване/заобикаляне и т.н., и т.н., би имал характер на недопустимо предположение,
да не говорим, че в изготвените експертизи е наличен технически извод за
съобразяване на скоростта от 86км./ч. с обективните дадености на пътната
обстановка при движение на дълги светлини
/ определена в стойност от 114 км./ч./, като по делото не е установено на какви
светлини подс. П. се е движил. И накрая, важно да се отбележи още, че в
автотехническата и комплексната експертизи, изследвайки поведението на
пострадалият П. в контекста на възможността му да предотврати произшествието
при движение със скорост от 60 км./ч., вещите лица са стигнали до извод, че ПТП
отново ще настъпи. Защото, подс. П. се е
намирал в лента за движение на пострадалия и никакви действия по намаляване на
скоростта или екстрено спиране не е предприемал. Тоест, дори и с разрешената
скорост от 60 км./ч. подс. П. да бе управлявал МПС, удар между движещите се
един срещу друг автомобили, отново ще настъпи. Всичко казаното до тук мотивира
апелативният съд да счете, че не е
доказано по изискуемият се категоричен начин, че допуснато от П. нарушение
по чл.21 ал.2 от ЗДвП е в причинна
връзка с настъпилият резултат и като е стигнал до обратното становище окръжният
съд е допуснал нарушение на материалния закон, което следва да се отстрани.
Коректна е дадената от прокуратурата
и възприета от окръжния съд правна квалификация на извършеното от П., предвид
безспорно установеното по делото, че подсъдимият е управлявал МПС след
употребата на алкохол.
Още с ППВС №1/1983г. е прието, че пияно състояние е
налице, когато в кръвта на водача има концентрация на алкохол не по - малко от
0,5 на хиляда, като това състояние може да се установява с всички допустими
доказателствени средства, предвидени в НПК, включително и със свидетелски
показания, като не е нужно да се изследва причинната връзка между пияното
състояние и настъпилите общественоопасни последици. Тези постановки неизменно
се прилагат и в следващата в годините съдебна практика във връзка с този
квалифициращ признак. В казуса е налице
заключение за наличието и конкретната концентрация на алкохол в кръвта на
водача – 1.45 промила, с резултатите от което, предвид процедурата по чл.371
т.2 от НПК подсъдимият се е съгласил и не оспорва, признал е и изложените в
обвинителния акт съставомерни факти. Така че, по несъмнен и категоричен начин е
доказано, че подс. П. е управлявал МПС в пияно състояние с алкохолна
концентрация в кръвта 1.45 промила, която надхвърля минимално необходимата,
съгласно ППВС № 1/1983 г., за приложение на този квалифициран състав от 0.5
промила.
Окръжният съд е счел, че деянието е
осъществено и от субективна страна – по непредпазливост, без да посочи
конкретната от двете възможни форми, но според казаното в мотивите, и според
този състав, е налице небрежност – подс. П. не е предвиждал настъпването на
общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. При небрежността липсват конкретни представи за престъпния резултат, но
това не означава, че деецът няма някакви най-общи представи за това, което
върши, за обстановката, в която действа и за възможните опасности, като е
следвало да предвиди, че движението му в насрещната пътна лента създава
опасност за правомерно осъществяващите движение в тази лента водачи.
Нарушавайки забраната, визирана в ЗДвП, подсъдимият сам се е поставил в
положение да предизвика и да не може да предотврати престъпния резултат. Той се
е отклонил от дължимото поведение, определено от правилата, които регламентират
съответната дейност, в случая тези, визирани в
ЗДвП. Спазването на всички правила изключва небрежността и изобщо
вината. Обратно - нарушаването на правилата за изпълнение на съответната
дейност означава, че деецът не е проявил дължимата грижа, като е нарушил
правилата за изпълнение на съответната дейност и от това за него е възникнало
задължението да предвиди общественоопасните последици на своето деяние. Няма
данни подс. П. да не е могъл в конкретните условия да предвиди престъпния
резултат, предвид индивидуалните особености на личността му, които не сочат, че
физическото и психическото му състояние са били пречки за мобилизиране на
психическия му капацитет да изведе в съзнанието си представата за
общественоопасните последици.
По изложените съображения ясно е, че неприложима е в казуса хипотезата на
чл.15 от НК, тъй като подс. П. не се е съобразил с предписанията на правно -
регламентираната дейност, която осъществява при управлението на моторното
превозно средство и не са били налице условия, при които да е бил поставен в
невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на
вредните последствия. Приложението на чл. 15 от НК е допустимо само в случаите,
когато по несъмнен начин е установено, че водачът на МПС е направил всичко
зависещо от него, за да избегне опасността за движение, реагирал е своевременно
и адекватно при появата на такава и вредоносният резултат не е могъл да бъде
избегнат по независещи от дееца причини, но не и когато опасността е създадена
от самия водач. Неправомерното поведение на подс. П. е поставило началото на
причинно – следствения процес и е основание за настъпването на съставомерния
резултат, поради което не може да се вмести в хипотезата на „случайно деяние“.
Категорично е установено, че подс. П. е
имал техническата възможност да предотврати произшествието, ако не нарушава
правилата за движение по пътищата и не
навлиза в насрещната пътна лента, в която с предимство се е движил
пострадалият П..
Проверявайки процеса по
индивидуализация на наказанията, наложени на подсъдимия П., който въпрос е
спорният по делото, въззивната инстанция не намира основания за ревизия на
присъдата в санкционната й част.
Окръжният съд е съобразил специфичните особености на конкретния случай,
вземайки предвид обстоятелствата, които определят конкретната тежест на
извършеното престъпление и онези, характеризиращи личността на конкретния деец,
и в резултат на това е наложил наказание, което е справедливо.
На първо място нужно е да се
отбележи, че претенцията на частното обвинение се е ограничила единствено до
искането за увеличаване размера на наложеното на подс. П. наказание лишаване от
свобода, като липсва подадена съответна жалба и/или протест относно размера на
наказанието лишаване от правоуправление. И поради това, ако искането на
частното обвинение се уважи и наказанието лишаване от свобода се отмери при
превес на отегчаващите отговорността обстоятелства неминуемо до нарушение на
разпоредбата на чл.49 ал.2 от НК би се стигнало. Защото, кумулативната санкция /наложена
с присъдата в размер на 5 години/ не може да е в размер по-нисък от размера на
основното наказание - лишаване от свобода. Или, за да се спази посоченото законово
изискване, максималното допустимо увеличение на наказанието лишаване от свобода
е в размер до 5г.
Нужно е на следващо място да се
припомнят и указанията, дадени още в ППВС №6/61г. и ППВС №7/74г. на ВС, които
не са загубили своето значение, че изменение на присъдата от въззивните
съдилища в санкционната част се оправдава, когато от събраните по делото
доказателства е установено по безспорен начин, че съществува явно, очевидно
несъответствие между обществената опасност на деянието и дееца и определеното
от първостепенния съд наказание и че се налага увеличението или намаляването
му, макар то да не излиза извън рамките на закона. Настоящият състав намира, че
казуса не се вмества в тези хипотези.
От пледоариите на повереника на частното
обвинение пред двете инстанции е видно, че се иска, при превес на отегчаващите
отговорността на подс. П. обстоятелства, наказанието му да се определи. В
случая средата на наказателната санкция е 9г. лишаване от свобода и тя отразява
типичната степен на обществена опасност на деянието и типизираната степен на
обществена опасност на дееца – проявявана при отсъствие на каквито и да е
смекчаващи и отегчаващи обстоятелства или при баланс на наличните такива. Т.е.,
за да се направи извод, че справедливата репресия е в размер на 9г. и повече лишаване
от свобода нужно е да се откриват отегчаващи отговорността обстоятелства, чиято
относителна тежест да превъзхожда тази на смекчаващите отговорността фактори. И
такъв извод в конкретният казус не може да се направи.
Като отегчаващи наказателната
отговорност на подс. П. обстоятелства от частното обвинение се сочат - високата
обществена опасност на деянието, употребата на алкохол, липсата на признание на
вината в досъдебната фаза на процеса и
предходните нарушения на правилата за движение по пътищата, допуснати от
П. и санкционирани по административен ред.
Обществената опасност на деянието
като общо понятие е отчетена от законодателя при фиксиране на санкционните
рамки на наказанието за всяко едно от престъпленията, инкриминирани в НК,
поради което не следва да се отчита формално отново при индивидуализация на
наказанието. Законосъобразно е обществената опасност на конкретното деяние да се
взема предвид и да се посочат неговите негативни отлики от останалите идентични
или сходни казуси, за да се мотивира успешно завишена наказателна репресия, а
такива отлики не се сочат. И този състав не намира, че сравнено с откриващите
се в съдебната практика сходни казуси, конкретното деяние се отличава със
завишена обществена опасност. Поради
което няма основание на извършеното от П. да се придаде по-висока от законодателно отчетената обществена
опасност и така да се мотивира извод за налагане на по-строга наказателна
репресия.
Известно е още, че елементите от
състава на престъплението са взети предвид от законодателя при определяне
размера на съответната за извършеното деяние санкция и налице е забрана / чл.56
от НК/ те да се отчитат повторно като смекчаващи/отегчаващи отговорността
обстоятелства. Поради това употребата на алкохол от водача на МПС – подс. П.,
послужила за квалифициране на извършеното от него по по-тежкият състав на
престъплението по чл.343 от НК, не може да се отчита отново в негова вреда при
индивидуализация на наказанието. С негативен за подсъдимият знак може и следва
да се оценява единствено конкретната концентрация на алкохол в кръвта му,
установена по надлежния ред – 1.45 промила, която надвишава изискуемото се от
закона – 0.5 промила, за квалифициране на деянието по ал.3 на чл.343 от НК и
това обстоятелство окръжният съд не е подминал в анализа си. Не са подминати от
съда и предходните административни наказания за допуснати от подсъдимия
нарушения по ЗДвП, наложени в срок от три години преди инкриминираното деяние,
като следва да се съобрази, че допуснатите и санкционирани нарушения не се
отличават с грубост и фрапантност, за което говорят и наложените глоби от
10лв., 20лв. и 50лв., като по - укоримо и даващо негативна характеристика на П.
като водач на МПС е отнемането на контролни точки за нарушения, санкционирани с
НП, издадено на 21.07.2017г. – 5м. преди инкриминираното деяние.
На следващо място, трайна е съдебната практика и по отношение на това, че
упражненото от подсъдимото лице право да не дава обяснения по обвинението и/или
да не се признава за виновно, никога не може да се тълкува в негова вреда,
поради което и неправилно е виждането на повереника на частното обвинение, че
непризнаването на вината в първата фаза на процеса следва да се цени в ущърб на
подс. П.. От друга страна, видно е от мотивите към атакуваната присъда, че
признание на П., направено извън изискването за провеждане на процедурата по
чл.371 т.2 от НПК, окръжният съд не е отчитал като положителна проява от страна
на подсъдимото лице.
Или, обобщено казано, във вреда на П. в процеса по индивидуализация на
наказанието законосъобразно е да се отчетат, правилно са отчетени и от окръжния
съд, конкретната концентрация на алкохол в кръвта и негативната му характеристика
като водач на МПС, обусловена от предходно допускани от него нарушения на
правилата за движение по пътищата.
Отчетените отегчаващи отговорността на П. обстоятелства не мога да
обосноват извод за техният превес над смекчаващите, какъвто частното обвинение
претендира да е наличен. В кориците на делото се откриват не малко смекчаващи
наказателната отговорност обстоятелства, които трайно в съдебната практика се
отчитат като такива, водещи до определяне на по – леко по вид или на по-ниско
по размер наказание. И така, окръжният съд правилно, обективно и
законосъобразно е фиксирал като смекчаващи отговорността на подс. П.
обстоятелства - чистото съдебно минало и липсата на други противообществени
прояви, младата възраст /21г./, която се
вмества в дефиницията за „младежи“, дадена в параграф 1 от ДР на Закона
за младежта /обхващаща от 15 до 29 години/. Наличието им, и задължението на
съда да ги цени в полза на подсъдимия, и частното обвинение чрез повереника Н.,
не отрича. Неправилно е обаче виждането му, че други обстоятелства с
положителен за подсъдимия знак по делото не се откриват. В съзвучие с трайната
съдебна практика и поради това правилно окръжният съд е отчел като смекчаващи
отговорността фактори и : постоянната и трайна трудова ангажираност на
подсъдимия преди произшествието, положителните му характеристични данни /извън
тези като водач на МПС/, изразеното от
него съжаление и разкаяние за случилото се, представляващо показател за критична
преоценка на извършеното, както и влошеното здравословно състояние, в което
подс. П. е изпаднал и понастоящем се намира в следствие на настъпилото
произшествие. На последното правилно е отдадена относително висока тежест като
смекчаващо отговорността обстоятелство и този подход не е чужд за съдебната
практика. По категоричен начин по делото е установено, че след инцидента, в
тежко и животозастрашаващо състояние П. е откаран в болнично заведение с
политравма, където е престоял за продължително лечение. От изготвената по
делото експертиза става ясно, че в резултат на катастрофата са причинени на П.
множество тежки травми и увреждания, наложили и последващо оперативно лечение
на горен крайник. Към момента на подс. П. е призната трайно намалена
работоспособност - 80%., определена с решение на ТЕЛК. Установено е още, че
макар да липсват данни за психично разстройство, в депресивно състояние П. е
изпаднал след произшествието, частични проявления на каквото и понастоящем,
според разпитаните негови роднини, в ежедневието си показва.
Преценявайки всичко посочено, този
състав намира, че правилно наказанието е индивидуализирано от окръжния съд при значителен превес на
смекчаващите отговорността на подс. П. обстоятелства, не само предвид техният
брой, но и най – вече предвид относителната им тежест и значение за
обществената опасност на конкретното деяние и най – вече – на конкретният деец.
И както трайно се сочи в практиката на ВКС, „при индивидуализацията на
наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите
и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини,
а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към
конкретната степента на обществена опасност на деянието и дееца” / Решение №
300/21.03.16 г. на ІІІ н.о. по н.д. №671/2015 г./. Смекчаващите отговорността обстоятелства не са
многобройни или изключителни, така че наличието им да квалифицира предвиденото
в закона минимално наказание като несъразмерно тежко и да обосновава
приложението на чл.55 от НК. Но, след коректното
им отчитането следва правилният и законосъобразен извод, че наложеното на
подсъдимия П. наказание, в минимално предвидения в закона размер от 3г.
лишаване от свобода, е справедливо и съответно на извършеното и на личностните
характеристики на подсъдимото лице и за постигане на целите и на
индивидуалната, и на генералната превенция, така определеното наказание ще
допринесе. Предвид императивната разпоредба на чл.373 ал.2 от НПК наказанието
правилно е редуцирано с 1/3 и на подсъдимия е наложено наказание две години
лишаване от свобода.
Кумулативно наложеното наказание лишаване от правоуправление не подлежи на
редукция, а определеният размер е съобразен с изискването на чл.49 ал.2 от НК,
с данните за предишните допуснати от подсъдимия и санкционирани по
административен ред нарушения по ЗДвП и с тежестта на конкретно инкриминираното
правило за движение по пътищата, което е в причинна връзка с настъпилият
резултат. Всъщност, именно характеристиката на подсъдимия като водач на МПС е
по-скоро с негативен оттенък, за разлика от тази на личността му, проявяваща се
в ежедневието и в останалите сфери на
обществения живот. Тази характеристика, изведена от механизма на осъществяване
на конкретното престъпление и конкретно допуснатото нарушение, от предходните
нарушения на правилата за движение по пътищата, налагат извод, че е необходимо
да се въздейства по-сериозно върху П. като водач на пътно – превозно средство,
и за целта се налага лишаването от правоуправление да е за по-дълъг срок, в
рамките на който да се ограничи възможността му отново да се прояви негативно
при управление на МПС. Правилно от наказанието е приспаднат периода, през който
подс. П. е бил лишен от правото да управлява МПС по административен ред.
Наказанието представлява средство за постигане на посочени в закона цели,
тези на индивидуалната, наред с равнопоставената й генерална превенция. Вярно
е, че в разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК законодателят е акцентирал върху
поправянето на осъдения, но тази оценка не следва да се прави за сметка и при
пренебрегване на останалите индивидуални и общи цели на наказанието. Коментираната
вече негативна характеристика на П. като водач на МПС, наред с другото
отегчаващо отговорността му обстоятелство – конкретната концентрация на алкохол
в кръвта, правилно са ценени от окръжният съд, и се ценят от този състав, при
определяне начина на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Апелативният
съд също намира, че наказанието следва да се изтърпи ефективно, за да се изпълнят
целите на закона, посочени в чл. 36 от НК. Не може да се оспори, че подсъдимият се е проявявал като
недисциплиниран водач на МПС, върху когото очевидно административните санкции
не са оказали нужният предупредителен и възпиращ ефект. И поради това този
търсен ефект на наказанието, наред с целеното превъзпитание и поправяне на П.,
наред и с целеното реализиране на специалната превенция, изискваща членовете на
обществото да бъдат предупредени за неизбежността от наказване на поведение
като инкриминираното, в казуса само чрез ефективно изтърпяване на наказанието
може да се постигне. Здравословното състояние на П., макар и правилно отчетено
и надделяло при индивидуализиране размера на наказанието лишаване от свобода,
не може да се третира и като основание за условното му осъждане, защото по
делото липсват доказателства то да е пречка подсъдимият да престоява в местата
за лишаване от свобода, а и доводи в тази насока не са наведени в процеса. Поради
казаното, апелативният съд намира, че и жалбата на подсъдимия П. с искане да се
приложи чл.66 ал.1 от НК също е неоснователна.
Окръжният съд, в съответствие с разпоредбите на ЗИНЗС – чл.57 ал.1 т.3 е
определил режима за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода – Общ, правилно е и разпореждането с приложените по делото
веществени доказателства и с направените поделото разноски, които окръжният съд
на основание чл.189 ал.3 от НПК е възложил на осъденият подсъдим, поради което
основания за ревизия на присъдата в посочените й части не се откриват.
По изложените мотиви и на основание
чл.334 т.3 вр. с чл.337 ал. 1 т.2 от НПК, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД:
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда
№260032/14.12.2020г., постановена по НОХД № 2239 / 2020г. по описа на ОС –
Пловдив, като я отменя в частта, с
която подсъдимият М.С.П. е признат за ВИНОВЕН в това допуснатото нарушение на
чл.21 ал.2 от ЗДвП да е в причинна връзка със съставомерния резултат – смъртта
на Г.Б. П., като вместо това го признава за НЕВИНЕН и на основание чл.304 от НПК го ОПРАВДАВА по първоначално повдигнатото му обвинение в този смисъл.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й
част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване и
протест пред ВКС, в 15-дневен срок от уведомяване на страните, че същото е
изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: