№ 12093
гр. София, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20251110101059 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предложение 1 от ЗЗД,
във връзка с чл. 22 от ЗПК за признаване на установено, че сключените на 08.08.2024 г.
Договор за паричен заем № 5193877 за сумата от 2 000 лева, при фиксиран ГЛП от 50,00 % и
ГПР от 62,99 % и Договор за предоставяне на поръчителство № 5193877 са нищожни.
Ищецът М. К. К., с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, ж.к. „Градина“ №
4, ап. 12 твърди, че Договорът за паричен заем с ответника „ИАМ“ АД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление в гр. София, р-н Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.
2, ап. 40-46 съдържа неравноправни клаузи по смисъла на ЗПК. Изпълнявайки задълженията
си, ищецът е сключил Договор за предоставяне на поръчителство с другия ответник „ФБ“
ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н Люлин, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 срещу възнаграждение, което било разсрочено
заедно с вноските по кредита като вземането следвало да се изпълнява по сметка на
заемодателя. Твърди, че двете дружества са свързани лица, тъй като заемодателят е
едноличен собственик на капитала на поръчителя. Според ищеца възнаграждението за
поръчителство не е включено в размера на ГПР, с цел да се заобиколи забраната на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 79, ал. 1 от ГПК ищецът моли да му бъдат присъдени
направените по делото разноски.
Ответникът „ИАМ“ АД, с ЕИК *** твърди, че предявените искове са неоснователни.
Според него Договорът за кредит е сключен в съответствие с българското законодателство и
Директива 93/13/ЕИО, като същият е действителен и отговаря напълно на изискванията за
минимално съдържание по чл. 11 от ЗПК. Моли да му бъдат присъдени направените
разноски по делото и е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
1
възнаграждение от ищеца. „ИАМ“ АД е предявил насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 23 от ЗПК за сумата от 1 125, 15 лева – представляващи непогасена главница.
Ответникът „ФБ“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. София,
р-н Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 оспорва предявените искове като
неоснователни, настоявайки че Договорът за поръчителство не попада в обхвата на ЗПК. На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК моли да му бъдат присъдени направените по делото разноски
и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
С доклада по чл. 146 от ГПК съдът е приел за безспорни и ненуждаещи се от
доказване следните факти:
На 08.08.2024 г. между ищеца М. К. К. и „ИАМ“ АД е сключен Договор за паричен
заем с № 5193877 за сумата от 2 000 лева, при ГЛП 50 % и ГПР 62,99 %, като задълженията е
следвало да се изпълнят на дванадесет равни месечни вноски, всяка от които на стойност
215, 17 лева в периода 10.09.2024 – 06.08.2025 г. На същата дата между ищеца и „ФБ“ ЕООД
е сключен Договор за предоставяне на гаранция с № 5193877.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по отделно и в
съвкупност, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК приема за установено следното:
Договорът, сключен между ищеца М. К. К. и „ИАМ“ АД, представлява договор за
потребителски кредит, по смисъла на чл. 9 от ЗПК, независимо от наименованието му като
„Договор за заем“. Съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗПК „Потребител е всяко физическо лице, което
при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност.“.
Същият следва да отговаря на всички законоустановени изисквания за форма и
съдържание в Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б от ЗЗП, в това число и
забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно по чл. 7, ал.
3 от ГПК.
В заключението към изготвената и приета по делото съдебно счетоводна експертиза,
вещото лице В. С., стига до извода, че общо дължимата сума по погасителния план по
Договора за кредит е 3 624 лева, от които: 2 582, 04 лева кредит – 2 000 лева главница и 584,
04 лева лихва, както и възнаграждение в размер на 1 041, 96 лева по договора за
поръчителство. Общият размер на постъпилите плащания по двата договора е 1200 лева, от
които 874, 85 лева по кредита и 434, 15 лева за поръчителството. С предявяване на
насрещната искова молба от ответника „ИАМ“ АД вече платената сума по кредита е
отнесена в цялост единствено за погасяване на главницата, като по този начин предявената
главница е 1 125, 15 лева.
Съгласно експертизата размерът на годишния процент на разходите (ГПР) - 62,99 %,
е правилно изчислен в договора, в случай че в него не се включва дължимата сума по
поръчителството. Ако при изчисляване на ГПР се включи и сумата по поръчителството,
размерът възлиза на 232, 58 %.
Годишният лихвен процент (ГЛП) по сключения договор е 50 %, а основният лихвен
2
процент към момента на сключването му е бил 3, 53 %, което прави законната лихва 13, 63
%.
След извършена служебна справка в Търговския регистър към Агенция по
вписванията, на основание чл. 23, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ, съдът установи, че едноличен
собственик на капитала на поръчителя "Файненшъл България" ЕООД, е кредитодателят
"ИАМ" АД. По смисъла на § 1, т. 5 от ДР от ТЗ двете дружества са свързани лица и следва да
се приеме, че икономическите им интереси са обвързани.
Видно от предоставения договор за потребителски кредит, в чл. 4 е уредено като
допълнително условие за отпускане на сумата, предоставянето на едно от три възможни
обезпечения в кратък тридневен срок. Първата опция изисква наличие на две физически
лица – поръчители, всяко от които да предостави служебна бележка от работодател за
трудово възнаграждение над 1 500 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е
заемател или поръчител по друг договор с ответника, да няма неплатени осигуровки в
последните две години, да няма задължения към други банкови или финансови институции
или кредитната му история към ЦКР на БНБ за една година назад да е със статус „редовен“.
Втората опция е предоставяне на банкова гаранция с бенефициер кредитодателя.
Съдът намира, че при така поставените условия, на потребителя е предоставен един
привиден избор, при който има две неосъществими в тридневен срок опции. В
действителност единствената възможност, с която потребителят остава, е да сключи договор
за предоставяне на гаранция със свързано с кредитодателя лице. Не може да се сподели
виждането на ответника „ИАМ“ АД за доброволен и информиран избор на обезпечение.
Воден от гореизложеното, и предвид факта, че за ищеца не е съществувала друга
изпълнима възможност, освен тази да сключи договор за гаранция с ответника „ФБ“ ЕООД,
съдът стига до извода, че разходите, които М. К. е трябвало да заплати по договора за
поръчителство са пряко свързани с тези по договора за кредит и като такива следва да бъдат
включени при изчисляването на ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1, във връзка с чл. 11 от ЗПК.
Според изчисленията на вещото лице, в такъв случай действителният общ размер на
ГПР става 232, 58 %, а не записания в договора 62, 99 %.
Важно да се припомни, че видно от съображение 22 от Директива 2008/48, от една
страна, се предполага, че на кредитора са известни разходите за допълнителните услуги,
които той предлага на потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако
цената не зависи от конкретните особености или положението на потребителя, и от друга
страна, че дори ако размерът на разходите за тези допълнителни услуги не може да бъде
определен предварително, потребителите следва да получат адекватна информация относно
наличието на такива разходи на преддоговорния етап.
Вози смисъл по идентичен въпрос практиката на СЕС - Решение 13 март 2025
година по дело C‑337/23, която е задължителна за съда.
92 Осмият въпрос обаче се отнася до хипотезата на договор за кредит, който налага на
кредитополучателя задължението да сключи договор за поръчителство, за да получи
3
кредита. Така по силата на последния договор осигуряването на поръчителство
представлява услуга, свързана с договора за кредит, по смисъла на член 3, буква ж) от
Директива 2008/48, и доколкото сключването на договора за поръчителство е задължително
за самото получаване на кредита, свързаните с този договор разходи са част от „общите
разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба. Следователно съгласно
буква и) от същия член те трябва да се вземат предвид при изчисляването на ГПР.
93 С оглед на тези съображения на осмия въпрос следва да се отговори, че член 3,
букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор
за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от
него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата
на понятието „ГПР“.
Следователно чл. 4 от Договора представлява неравноправна клауза, която съдът
счита за нищожна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП – „Неравноправна е клаузата,
която: не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора.“.
Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК изрично предвижда задължение на съда да следи
служебно за неравноправни клаузи в договорите, сключени с потребители. В този смисъл е и
ТР № 1/2020 г., по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС: „Съдът е длъжен да се произнесе в
мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях,
които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от
заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства.“.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора
следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение (без всякаква друга възможна алтернатива)
чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя
юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен
самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението
за предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита. Предвид
гореизложеното настоящият съд намира, че макар формално договорът за паричен заем да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират
на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
4
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК.
В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл.
22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл
са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС,
III-Б въззивен състав и др.). Следва да се отбележи, че договорът, сключен между
потребителя и “ИАМ“ АД, и договорът, сключен между потребителя и „ФБ“ ЕООД, се
намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
поради което последиците от недействителността на договора за потребителски кредит
неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради
естеството на правоотношенията (в този смисъл са Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по
в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д.
№ 9991/2020 г., Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Налице е и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК относно задължителното
съдържание на договора за потребителски кредит в частта за ГПР: „годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин“.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, тъй като процесният договор не съдържа действителния
размер на ГПР, това нарушение на императивна правна норма води до недействителност на
целия договор за кредит.
При нарушението по чл.22 ЗПК се прилагат последиците на чл. 23 ЗПК, където е
предвидено, че длъжникът връща само чистата стойност на кредита.
Поради това следва да бъде споделено мнението, че в случая е налице особен вид
частична недействителност, която е уредена изрично в специална разпоредба която може
да се сравни с частичната нищожност по чл. 26, ал. 4 ЗЗД – договорът е недействителен само
в частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава да се
дължи. В този смисъл виж становището на Таджер, В. Гражданско право обща част. Дял II,
нова редакция Гердижков, О. Софи-Р, 2022, стр. 427
С оглед на това, въпреки че договорът е обявен за недействителен, главницата се
дължи на договорно основание. В мотивите на Решение № 50174/26.10.2022 по дело №
3855/2021 г. на ВКС IV г.о., ВКС основателно приема, че „това следва от характеристиката
на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за
връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
5
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.“ В този смисъл е
формираната константната практика на ВКС, обобщена в Решение № 50259 от 12.01.2023 г.
по гр.д. №3620 / 2021 г., III г.о. ВКС.
В допълнение следва да се посочи, че целта на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е да
уреди отношенията между страните по договора за потребителски кредит при
недействителност на същия, включително като намери приложение при предявен от
кредитора иск за изпълнение на произтичащите от договора задължения, като въпросът
относно неговата недействителност обичайно възниква и се разглежда именно в
производството по такъв иск. В противен случай самостоятелното съществуване на
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК би било безпредметно, предвид общите правила на чл. 34 и
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, които биха могли да намерят приложение. (в същия смисъл виж:
Решение № 1420 от 17.11.2022 г. на ОС – Пловдив по в. гр. д. № 2566/2022 г.).
В заключение, ако съдът в хода на образувано по иск за реално изпълнение
производство установи, че договорът е недействителен, той следва да уважи иска за
главницата, тъй като тя се дължи на договорно основание. „Целта на защитата на
потребителя не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване на
обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения, накърняващи
баланса на интересите на насрещните страни. Това тълкуване е съответно и на общия
принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с отделни клаузи, наложени му от
недобросъвестния кредитор, като в резултат на обявената недействителност отпада само
възмездността на кредит, сключен в рамките на търговската дейност на кредитора, а се
съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден заем“ (така в Решение № 3432 гр. София,
25.11.2022 г., СГС, възз. III-б с-в). Подобно тълкуване на разпоредбите съответства на
изискванията за равновесие между страните и пропорционалност и ефективност на
санкциите.
Съдът намира, че искът по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 22 и чл. 23 от
ЗПК следва да се уважи.
По отношение на иска за нищожност на договора за гаранция:
По отношение на договора за поръчителство следва да се посочи, е акцесорен договор
и следва съдбата на главния договор. На самостоятелно основание обаче втория договор за
поръчителство следва да се прогласи за нищожен на основание чл. 21 ,ал. 2 ЗПК. Този
договор има за цел и резултат да заобиколи императивната разпоредба на ЗПК, тълкувана
в светлината на директивата за потребителския кредит за начина на изчисляване на ГПР,
както и чл. 19 ЗПК. По изложените причини и този иск следва да се уважи.
6
По иска по чл. 23 ЗПК.
Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят заплаща само чистата стойност на кредита, като не дължи
лихва или други разходи по кредита.
От заключението по приетата ССЕ, че установи, че по Договор за паричен заем №
5193877/08.08.2024 г., ищеца е заплатил сумата от 1309 лв. по двата договора, видно от
таблица 2 на страница 6 и 7 от неоспорената по делото експертиза, което съдът
кредитира. Това е уточнено изрично от вещото лице и в съдебното заседание.
Понеже и двата договора на нищожни всички плащания по свързаните договори се
отнасят само към чистата главница по силата на чл. 76 ЗЗД, тъй като прихващане на
изпълнението е възможно само към действителните задължения в случая съгласно чл. 23
ЗПК това е 2000 лв. – чистата главница.
При заобикаляне на закона последицата е не просто нищожност на дадена сделка, но
съдът следва да приложи реалните правните последици на заобиколените норми, тоест
плащанията отишли в полза на свързаното дружество по нищожната сделка следва да се
отнесат и с тях да се намали задължението на ищеца по насрещния иск. Това има реален
възпиращ ефект за заобикалянето, тъй като то не се допуска да поради правни последици,
като затрудни защита на потребителя.
В обобщение: Недопускането на злоупотребата с право изисква съдът да третира по еднакъв
начин правните последици с оглед действителното намерение на страните и истинската им
цел, за да се постигне справедливо и еднакво третиране на всички търговци , като само по
този начин може да се постигне ефективно спазване на правото на ЕС. В случая разхода за
неустойка е именно финансова тежест а длъжника, която възниква със сигурност, което няма
как да се третира като обезщетение, тъй като то няма такава функция, доколкото е ясно, че
вреди няма от неизпълнение на акцесорно задължение, което е в тежест на кердитоателя.
При това положение не може да се допусне да се избегнат правните последици от
нарушението съответно да се избегне съответната санкция недействителност на целия
договор. В този смисъл и Заключение на генералния адвокат L. Medina, представено на
12 януари 2023 г. по дело C-598/21 на СЕС.
В този смисъл отговорът на поставения въпрос не зависи от това дали ищецът
претендира съответния разход или неустойка, защото възпиращия ефект на санкцията и
нужда от ефективно прилагане на правото на ЕС изискват санкцията да се налагат за
нарушението при самото договаряне, което е в отклонение на изискванията на Директивата
за потребителския кредит, като аргумент за това е и аналогичната практика на СЕС по
неравноправните клаузи, като част от тях не се претендират.
Разпоредбите на Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че за да се
определи дали неустойката, която потребителят трябва да заплати при неизпълнение
на задълженията си, е неоснователно висока по смисъла на точка 1, буква д) от
приложението към тази директива, следва да се прецени кумулативното действие на
всички клаузи за неустойка в съответния договор за кредит, независимо дали
кредиторът действително настоява те да бъдат изпълнени изцяло, и че при
необходимост съгласно член 6, параграф 1 от посочената директива националните
съдилища трябва да вземат всички мерки, които се предвиждат при констатиране на
неравноправността на някои клаузи, като оставят без приложение всички признати за
7
неравноправни клаузи, за да се уверят, че потребителят не е обвързан от тях. В този
смисъл Решение на съда (СЕС) от 21 април 2016 г. по дело С-377/14. Тези аргументи
важат и при нарушенията на Директивата за потребителсикя кредит В този смисъл Решение
от 4.10.2007 г. по дело C‑429/05 на СЕС.
Така на ищеца заемодател му се дължат само разликата, а именно 691 лв.
Или иска срещу първия ответник, за сумата от 1125,15 лв., следва да бъде
уважен до размера от 691 лв.
Предвид гореизложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ Договор за паричен заем № 5193877/08.08.2024 г.,
сключен между М. К. К., с ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, ж. к. „Градина“
№ 4, ап. 12 и „ИАМ“ АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н
Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
от ЗЗД, във връзка с чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 от ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ Договор за предоставяне на гаранция с №
5193877/08.08.2024 г., сключен между М. К. К., с ЕГН ********** и "ФБ" ЕООД, с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
ет. 2, ап. 40-46, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 21, ал.1 ЗПК.
ОСЪЖДА М. К. К., с ЕГН ********** да заплати на „ИАМ“ АД, с ЕИК ***
следните суми: на основание чл. 23 от ЗПК 691 лева – оставаща главница по Договор за
паричен заем № 5193877/08.08.2024 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване
на исковата молба – 27.02.2025 г., до окончателното изплащане на сумата, като
ОТХВЪРЛАЯ иска за сумата над 691 лв. до 1125,15 лв.
ОСЪЖДА М. К. К., с ЕГН ********** да заплати на „ИАМ“ АД, с ЕИК *** на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 280 лева, представляващи направени по делото
разноски, съразмерно с уважената част.
ОСЪЖДА „ИАМ“ АД, с ЕИК *** на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с ал. 5 от ГПК да
заплати на М. К. К., с ЕГН ********** сумата от – 431, 20 лв.
ОСЪЖДА "ФБ" ЕООД, с ЕИК *** на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с ал. 5 от ГПК
да заплати на М. К. К., с ЕГН ********** сумата от – 431, 20 лв.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд с въззивна жалба в
двуседмичен срок от съобщението за постановяването му.
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9