РЕШЕНИЕ
№ 2188
гр. Пловдив, 15.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело №
20225330101565 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от А. П. П., ЕГН
**********, с адрес гр. П., ул. „***“ № **, ет. *, ап. ***, чрез адв. С.Н.,
против „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Шумен, бул. „Оборище“ № 13, с която е предявен
установителен иск за признаване за установено, че клаузата за заплащане на
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, уговорена в чл. 29, ал.
1, глава IX „Неустойки“ от Договор за потребителски кредит по формата на
кредитна линия, представен от разстояние №*** от ***г., сключен между
страните, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неравноправна и нарушаваща изискванията
на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на
потребителските договори за кредит.
С исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит по формата на кредитна линия, представен от
разстояние № *** от дата ***г., с уговорена главница 400 лв., с фиксиран
лихвен процент – 36 %, при ГПР от 43,05 %. Посочено е, че съгласно чл. 19,
ал. 1 от Договора, вземането по същия е следвало да бъде обезпечено с
посоченото в клаузата обезпечение – осигуряване на физически лица за
поръчител, които да отговорят на посочените в договора изисквания.
Поддържа се, че в чл. 29, ал. 1 от договора е предвидено заплащане на
неустойка от потребителя в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, ако не
изпълни задълженията си за предоставяне на обезпечение. Изложени са
съображения, че чрез начисляването на неустойката се заобикалят
материално-правни изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК,
доколкото вземането за неустойка представлявало допълнителна печалба за
1
кредитора и водела до завишаване на разходите по кредита. Аргументира се
още, че така уговорената неустойка, предвид нейния размер и условия за
начисляване й, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, и била нищожна, предвид тълкувателната практика на
ВКС. Иска се прогласяване нищожността на оспорената клауза и присъждане
на разноски.
В срока за отговор ответникът „Стик-Кредит“ АД излага съображения
за допустимост, но неоснователност на иска. Не оспорва, че страните са
сключи Договор за потребителски кредит по формата на кредитна линия,
представен от разстояние № ***от дата***г., с уговорена главница от 400 лв.
Сочи, че същият е сключен по правилата на ЗПФУР, като в тази насока
подробно описва процедурата и реда по неговото сключване. Поддържа, че
клаузата в договора за неустойка при непредоставяне на обезпечение е
валидна и отговаря на приложимите законови изисквания. Неустойката била
уговорена за неизпълнение на конкретно договорно задължение –
непредоставяне на обезпечение, а нейният размер, с оглед начина по който
бил уговорен, зависел от волята на потребителя и от това, кога той ще
изпълни задължението си. Твърди, че така договорения размер на неустойката
– като определен процент, не води до неоснователно обогатяване, а самата
неустойка не излизала извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Целта на неустойката била да репарира вредите за
кредитора от липсата на обезпечение. В тази насока и клаузата за неустойка
не противоречала на добрите нрави. Размерът на неустойката не бил
прекомерен, а дори ако се приемело, че е, то същият подлежал на намаляване,
а не следвало да се обявява клаузата за недействителна. Счита, че
потребителят е могъл да изпълни задължението си по предоставяне на
поръчител и да се освободи от отговорността по заплащане на неустойка. В
подкрепа на изложеното е посочил и съдебна практика. Моли за отхвърляне
на иска и присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
По делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че страните са сключили Договор за потребителски кредит
по формата на кредитна линия, представен от разстояние № *** от дата ***г.,
с уговорена главница от 400 лв., представен по делото, с посоченото от ищеца
съдържание.
Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната
сумата от 400 лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е
изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен
годишен процент на разходите – 43,05 %. В договора е уговорена и клауза за
неустойка – чл. 29, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената
сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е
предвидено задължение – чл. 19, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от
сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата
на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва до отговаря
на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице,
навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на
постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно
трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв.,
както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя.
2
При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала
посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като
начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на
погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата
за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата
страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на
ответника в обратния смисъл.
Уговорената в чл. 29, ал. 1 от договора за кредит № *** от дата ***г.
неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от
предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до
три дни след сключването на договора, и многобройни изисквания към
евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената
договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за
изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за
кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети
кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а
да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето
на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че
кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под
формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като
длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът,
че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за
неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед
на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетинелно и санкционна функции,
което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради
противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в
т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Предвид пък срока
на договорното правоотношение – 12 месеца, съгласно чл. 33, ал. 1 от
договора, и размерът на отпусната сума – 400 лв., то неустойката от 0,9 % от
главницата на ден е равна на годишна база е на общо 1314 лв., което е повече
от три пъти размера на главницата по кредит. Следователно, при включването
на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и
кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил
законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, който е около 50 %. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК,
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат
за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за
неустойка в чл. 29, ал. 1 от процесния договор за кредит, действително се
намира да е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал.
4 ЗПК. Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във
фиксиран размер, а се начислява на ден и крайният й размер зависи от
поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил
най-малкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със
законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като
вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва.
С оглед на гореизложеното искът се намира за основателен и като такъв
ще се уважи, като се прогласи за нищожна, като противоречаща на добрите
нрави, както и на основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, клаузата за неустойка в
3
чл. 29, ал. 1 от договора за кредит № *** от дата ***г.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание
чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за
правна защита и съдействие. В полза на ищцата следва да се присъди сумата
от 53 лв. разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал.
2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в полза на адв. С.Н. от ПАК следва да се присъди сумата от
300 лв. адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните А. П.
П., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „***“ № **, ет. *, ап. **, и „Стик-
Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Шумен,
бул. „Оборище“ № 13, че клаузата за заплащане на неустойка в размер на 0,9
% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено обезпечение, уговорена в чл. 29, ал. 1, глава IX „Неустойки“ от
Договор за потребителски кредит по формата на кредитна линия, представен
от разстояние № *** от***г., сключен между страните, е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, както и на
основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Шумен, бул. „Оборище“ № 13, да заплати на А. П. П., ЕГН
**********, с адрес гр. П., ул. „***“ № **, ет. *, ап. **, сумата от 53 лв.
разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Шумен, бул. „Оборище“ № 13, да заплати, основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С.Н. от ПАК, със служебен адрес гр. П., ул. „***“ №
**, сумата от 300 лв., представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо
на за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____________/п/___________
4