№ 4090
гр. С, 07.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20221110115242 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от 23.03.2022 г. на Х. Т. М. срещу „ИФ“
ЕООД.
Предявени са обективно кумулативно съединени частични искове с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД от Х. Т. М. срещу „ИФ“ ЕООД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от общо 716, 33 лева – платени без основание суми по нищожен
договор за потребителски кредит № 261498/02.08.2019 г., респ. нищожни договорни клаузи.
Предявен първоначално е частичен иск за сумата от 50 лева, изменен с молба от 21.09.2023 г.
до суамта 716,33 лева. Претендира се, че недължимо платената сума от 716,33 лева е за
погасяване на претендирани от ответника вземания по договор за потребителски кредит №
261498/02.08.2019 г. в размер на 120,15 лева за възнаградителна лихва, сумата 486,18 лева за
неустойка и 80 лева – такса за просрочие. Претендира заплащане на законната лихва върху
главницата от подаване на исковата молба и сторените разноски.
В исковата молба се твърди, че на 02.08.2019 г. страните по делото сключили договор
за потребителски кредит № 261498/02.08.2019 г., по силата на който ответникът като
кредитодател предоставил на ищеца като кредитополучател сумата от 1300 лв., която
последният се задължил да върне. Поддържа, че според процесния договор ищецът следвало
в тридневен срок от датата, на която същият бил сключен да предостави на кредитора
банкова гаранция за сумата със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по правоотношението или да осигури две физически лица, отговарящи като
поръчители, които от своя страна следвало да отговарят на подробно описаните в договора
изисквания. Задължението за предоставяне на обезпечение в предвидения за това срок било
скрепено със санкция при неизпълнение, която представлявала неустойка в размер от 486,18
лв., платима от кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
Ищецът не предоставил на ответника предвиденото обезпечение, поради което му била
начислена неустойка в посочения размер. Твърди, че в договора е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 40.15%, ГПР бил 48.44 %, срокът на договора – 180
дни, а сумата, която подлежала на връщане била в размер на 1450,15 лв., а ако не е
1
представено обезпечение в срок – 1936,33 лв. Поддържа, че е изплатил изцяло на кредитора
сумата по договора от 1936,33 лв. Релевира възражение за нищожност на процесния
договор, поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, както и тъй като
договорът имал невъзможен предмет и накърнявал добрите нрави, евентуално твърди
нищожност на клаузата, с която е уговорена неустойка при липса на предоставено
обезпечение на същите основания. В този смисъл излага подробни твърдения за липса на
предвидената от закона форма, неизпълнение на задължението на кредитора за надлежно
предоставяне на необходимата преддоговорна информация на ищеца, липса на изразено
съгласие на ищеца за сключване на договора, нарушаване на изискването договорът да е
написан по ясен и разбираем начин, всички негови елементи да са представени еднакво по
вид, формат и размер на шрифта не по-малък от 12 пункта, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора, в договора не бил посочен ГПР, както и методиката за
неговото формиране, не се установявало как се съотнасят ГПР и ГЛП, предвидените в
договора такси и разходи увеличавали размера на разходите по кредита. Поддържа, че
действителният размер на ГПР надвишава предвидения в закона максимум, краткият срок и
множеството изисквания за предоставяне на обезпечения поставяли кредитополучателя в
изначална невъзможност за изпълнение на задължението. С клаузата за неустойка в полза на
кредитора се уговаряло допълнително обезщетение за евентуално неизпълнение от страна на
кредитополучателя. Кредиторът изменил законоустановените последици от непредставяне
на обезпечение, като вместо да обяви предсрочна изискуемост, начислил на ищеца
неустойка, чието плащане било разсрочено. Счита, че неустоечната клауза е с
неравноправен характер. Поддържа, че посочването в договора на ГПР в по-малък размер от
действителния представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП. Твърди,
че клаузата, с която е уговорена дължимостта на възнаградителна лихва по договора е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Посочва, че в договора не бил посочен
съществен елемент от неговото съдържание, а именно наличието на право на отказ от
договора в полза на потребителя, както и условията за упражняване на това право. Била
налице и разлика между посочената в договора сума, подлежаща на връщане и действително
платеното от ищеца. Предвид изложеното счита, че е дължал връщане само на главницата
по процесния договор, поради което претендира връщане на посочените в исковата молба
суми като получени от ответника без основание. Моли за уважаване на исковете.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
изразява становище за допуснати нередовности в исковата молба, както и оспорва
предявените искове като недопустими и неоснователни. Твърди наличие на вътрешно
противоречие между основанието и петитума на исковата молба, липса на правен интерес за
ищеца за предявяване на исковете и злоупотреба с права. Счита за недоказано твърдението
на ищеца за плащане на суми по договора. Оспорва между страните да е налице валидно
възникнала облигационна връзка по повод процесния договор за потребителски кредит.
Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на сторените в хода на настоящото
производство разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
За основателността на исковете с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД следва да
бъде установено получаването от ответника на суми без основание. По исковете за
неоснователно обогатяване ищецът дължи да установи положителния факт на обогатяването
на ответника, т.е. получаване на сумите, но не и отрицателния такъв – липсата на
основание. В тежест на ответника е да установи, че е налице валидно основание за
получаване на паричните суми.
В случая не се спори между страните, поради което и с протоколно определение от
13.06.2023 г. е отделено като безспорно, че помежду им е сключен договор за кредит №
2
261498/02.08.2019 г, по силата на който ответникът като заемодател е предоставил на ищеца
като заемополучател сумата от 1300 лв., която последният се задължил да върне. Ответникът
е задължен по реда на чл. 190 ГПК да представи договора, но не го представя, поради което
и следва да се приеме, че същият е сключен с твърдяното от ищеца съдържание. Договорът
за заем е реален договор и сключването му изисква предаване на заетата сума, което е
категорично установено в случая, тъй като не е спорно, а и се установява от заключението
на ССчЕ.
Установява се от постъпилите от трето неучастващо лице – „И“ АД и от заключението
на ССчЕ е, че ищецът е заплатил на ответника суми по договор за кредит, като ответникът е
осчетоводил и признал плащания по именно по процесния договор в размер на общо
2016,33 лева. От твърденията в исковата молба и представеното Приложение № 2 към
договора е видно, че страните са постигнали съгласие заемната сума да бъде върната ведно с
договорна възнаградителна лихва в размер на 1450,15 лева за срок от 180 дни. Договорено
било следователно, че приложението на ГЛП от 40,15 % води до размер на дължимата
възнаградителна лихва в размер на 150,15 лева за ползване на сумата в срока на договора.
Във връзка с поставения от ищеца въпрос за действителността на договорното
съглашение с ответника, следва да бъде установено дали е налице валиден договор,
обвързващ страните с всички уговорени в него клаузи като преценката за това се направи,
както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, респ.
ЗЗП с оглед съдържанието на договорното правоотношение и страните по него.
Самият ищец в исковата молба признава, че е сключил договор за кредит с ответника,
в който е посочен размер на отпуснатия му заем - 1300 лева, задължение за връщането му на
вноски за срок от 180 дни, обща стойност на плащанията – 1450,15 лева, годишен лихвен
процент 40,150 % и ГПР – 48,440 %. Поради това и съдът намира за неоснователни и дори
несъответни на собствените му твърдения възраженията за нищожност на договора поради
противоречие с императивни правни норми, регламентиращи изискванията за съдържание
на потребителските кредити, тъй от самата искова молба е видно, че на потребителя е
известно и ясно договорното съдържание с конкретно посочени общ размер на кредита и
условията за усвояването му. В този смисъл е и съдържанието на приложение № 2-
стандартния европейски формуляр, предоставен на ищеца в което е разписан и
погасителния план с посочване на падежите на погасителните вноски, размерът им, борят
им, срокът за погасяване и размерът на лихвата, включена във всяка от вноските.
Не е налице и соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като е посочен
годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, като ясни от част III, т. 2 от стандартния европейски формуляр са
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Противно на оспорванията на ищеца посочена е и общата сума, дължима за
връщане на главницата с включена изчислена възнаградителната лихва.
Не е налице и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като в част IV, т. 1 от СЕФ е
изрично посочено наличието на право на отказ на потребителя от договора в срок от 14 дни
и начина за неговото упражняване.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора за кредит следва да е посочен лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти. В случая е посочен фиксиран годишен лихвен процент и общата дължима сума,
поради което е ясен размерът на дължимата възнаградителна лихва за срока на договора.
Отделно от това изрично потребителят е информиран за падежните дати на всяка
3
погасителна вноска и включените в нея размери на главницата и възнаградителната лихва,
поради това за него е налице достатъчна, ясна и разбираема информация за задълженията
му. Предвид посоченото съдът намира, че процесния договор има съдържание съгласно
минималните изисквания по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и дори съдържа информация в повече от
посочените в разпоредбата изисквания.
Уговорката за дължимост на възнаградителната лихва не е нищожна. Следва да се има
предвид, че се касае за възнаграждението, което се дължи на кредитора за предоставянето за
ползване за договорения срок на заетата парична сума. Не е налице подзаконов акт, с който
съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД да е определен размер, до който да се уговарят
лихви. Законната лихва не е такъв максимален размер и принципно не съществува пречка
страните да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната лихва или в
определено съотношение с нея. Единственото законово ограничение по отношение
възнаградителната лихва по потребителски кредити произтича от нормата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, която определя максимален размер на ГПР до 5-кратния размер на законната лихва и
от общото правило, че договореното между страните не следва да накърнява добрите нрави
/арг. от чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/. По този начин и възнаградителната лихва, бидейки част
от компонентите на ГПР, следва да е в такъв размер, че да не води до размер на ГПР, по –
висок от размера, който законодателят с императивната правна норма е предвидил като
размер на годишното оскъпяване на кредита, което имплицитно е прието и за съответно на
морала и добрите нрави.
При отчитане на посоченото не може да се сподели като основателно възражението на
ищеца, че определеният размер на възнаградитената лихва противоречи на добрите нрави,
както и че договорната клауза е неравноправна. За този извод съдът отчита както
изложените съображения за отчитане нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, така и конкретния размер
на предоставената сума – 1300 лева, краткия срок, за който тя е отпусната – 180 дни и
обстоятелството, че определеният фиксирания годишен лихвен процент възлиза на годишен
лихвен процент от 40,15 % и при прилагането му възнаграждението на кредитора възлиза на
сума в размер на 150,15 лева. Този размер не противоречи на добрите нрави и с оглед
необезпечеността на кредита, разходите, които прави заемодателят и риска, който носи, а
също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Включен като основна
компонента в ГПР този лихвен процент не води до превишаване на законоустановения
максимум на годишния процент на разходите и следователно не противоречи и на закона.
Не е налице и неравноправност на клаузите на договора за заем, тъй като съгласно чл.
145, ал. 2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
съответствието между възнаграждението, от една страна и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми. В случая ясен е годишният лихвен процент, както и до какво
оскъпяване на заетата сума води същият с оглед срока на договора. Поради това и клаузата
за възнаградителна лихва не е неравноправна, съответно нищожна.
Предвид изложеното клаузите на договора, предвиждащи възникване в тежест на
кредитополучателя на задължение за заплащане на възнаградителна лихва, са действителни
4
и въз основа на тях в полза на ответника е възникнало вземане за възнаградителна лихва в
размер на 150,15 лева..
На следващо място следва да бъде преценено възникнало ли е в полза на ответника
вземане за неустойка в размера на осчетоводената за такава сума от 486, 16 лева. Основното
задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума,
ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да
получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. Претендираната
неустойка е за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата
сума на падежа, а на задължението в кратък срок от сключване на договора, да представи
обезпечение за кредитора. При съблюдаване насоките относно валидността на клаузите за
неустойка, подробно развити в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк.
д. № 1/2009 г., ОСTK и след преценка съдържанието и смисъла на цитираната договорна
разпоредба, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната,
обезщетителната и санкционната й функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на
основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение
на задължение, различно от главното. Начинът, по който същата е уговорена обаче сочи, че
заемателят всякога ще дължи парична неустойка, ако в краткия тридневен срок, не осигури
обезпечение съгласно посочените в договора изисквания. Дължимост на неустойката ще е
налице дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си договорно
задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.
Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок
да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително
неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за
заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за
връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй
като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е
необходимо обезпечение.
По изложените съображения ответникът не установява в негова полза да е възникнало
вземане за неустойка, поради което и дължи да върне на ищеца получената сума от 486, 18
лева, доколкото друго валидно основание за задържането й не сочи и не доказва.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 договорът за кредит съдържа и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Не може да бъде прието, че е налице грешно и заблуждаващо посочване на ГПР без
включване в изчисленията на неустойката. По гореизложените съображения вземане на
основание нищожната клауза изобщо не е възникнало, за да бъде коментирано
съобразяването му при изчисление на ГПР. Следва да се посочи обаче, че дори и валидна
клаузата не урежда разход по кредита, а последица от неизпълнение на договорно
задължение, поради което и не е от компонентите на ГПР и съответно не е нарушено
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, нито изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК / съответно
не е налице основание за прилагане нормата на чл. 22 ЗПК за недействителност на целия
договор/.
Видно от заключението на вещото лице ответникът е получил и осчетоводил като
плащания по процесния кредит освен главницата от 1300 лева, възнаградителната лихва –
150,15 лева, неустойката от 486,,18 лева и 80 лева като такса за просрочие. Ответникът не
релевира твърдения и не ангажира доказателства за възникване в негова полза на подобно
вземане. Същият не сочи основание за получаване на сумата, поради което не може да бъде
извършена преценка за валидността на такова. Следва да се посочи, че предявената
претенция на ищеца е за връщане на недължимо платени суми с твърдение за липса на
5
валидно основание за получаването им, поради което и ответникът, а не ищецът, следва да
доказва основание за получаване и задържане на сумата. На ответника е дадена възможност
в производството да ангажира доказателства, като с доклада по делото изрично му е указано,
че не сочи доказателства за обстоятелства в негова доказателствена тежест, а с протоколно
определение от 13.06.2023 г. изрично му е даден срок за представяне на доказателства. След
приемане на заключението на вещото лице и след приемане изменението на иска ответникът
също не е навел и не е доказал конкретно основание за получаване на сумата, вкл. не е
ангажирал доказателства за установяване на вземане за „такса за просрочие“ като каквато е
приел с оглед счетоводните записи, че му е платена. Ответникът не е установил и наличие в
негова полза на конкретни по основание и размер изискуеми вземания, породени от друг
договор в какъвто смисъл са част от твърденията му. С оглед липсата на успешно доказване
на конкретно валидно основание за получаване на сумата от 80 лева, осчетоводена като
такса просрочие, ответникът следва да я върне на ищеца.
В обобщение – ответникът дължи да върне на ищеца сумата от 486,18 лева и сумата от
80 лева – осчетоводени като неустойка и такса просрочие, тъй като не е доказал
съществуване в негова полза на валидно основание за получаване на тези суми, поради
което претенцията на ищеца следва да се уважи до сумата от 566,18 лева ведно със законната
лихва върху 25 лева от нея от 23.03.2022 г. /датата на исковата молба/ и върху останалата
част 541,18 лева - от 21.09.2023 г. /дата на изменение на иска/. За разликата над 566, 18 лева
до пълния размер от 716,33 лева претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора, ищецът, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, има право на
сторените разноски, съразмерно с уважената част от исковете, а именно - 237,13 лева от
общо сторени разноски в размер на 300 лева/ 50 лева за държавна такса и 250 лева –
възнаграждение на вещо лице/.
Ищецът е представляван от адвокат, оказал му безплатна адвокатска защита, в полза на
когото следва да се присъди на основание чл. 38, ал. 2 ГПК сумата 237,13 лева – съответна
на уважената претенция част от адвокатското възнаграждение за производството,
възлизащо общо на 300 лв, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията,
актуална към момента на сключване договора за безплатна адвокатска защита.
На основание ч. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 20,96 лева. Съдът не споделя възражението на
ответника срещу присъждането на разноски на ответника. В случая основание за частично
отхвърляне на предявения иск е наличието на валидно основание за получаване на сумата за
възнаградителна лихва и неоснователност на твърденията за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, респективно за нищожност на целия договор. Поради това и не е
въпрос за невъзможност или затруднение на потребителя да изчисли размера на вземането
си /с оглед и приетото в заключение на ССчЕ, след което е изменен иска/, а до
неоснователност на наведено от него основание на претенцията. Поради това и съдът
намира, че ищецът следва да понесе разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „ИФ“ ЕООД с ЕИК ****** адрес:
гр. С, ж.к. ИВ, ул. Б № 17, ап. 1 да заплати на Х. Т. М. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ж.к.
Б, бл. 27, вх. А, ет. 4, ап. 8 сума в размер на 566,18 лева представляваща общо платени без
основание суми по договор за потребителски кредит № 261498/02.08.2019 г. за неустойка за
непредоставено обезпечение и такса за просрочие ведно със законната лихва върху
главницата от 25 лева считано от 23.03.2022 г, а върху разликата от 541,18 лева – считано от
6
21.09.2023 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за платени без основание
суми за възнаградителна лихва за разликата над уважения размер от 566,18 лева до пълния
предявен размер от 716,33 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ИФ“ ЕООД с ЕИК ****** адрес: гр. С,
ж.к. ИВ, ул. Б № 17, ап. 1 да заплати на Х. Т. М. с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ж.к. Б, бл.
27, вх. А, ет. 4, ап. 8 сума в размер на 237,13 лв, представляваща сторени по делото
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата
„ИФ“ ЕООД с ЕИК ****** адрес: гр. С, ж.к. ИВ, ул. Б № 17, ап. 1 да заплати на адв. И. Н.
с ЕГН ********** сумата от 237,13 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие на Х. Т. М. по гр.д.№ 15242/2022 г. на СРС, 118 състав.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени по банкова сметка с титуляр И. П. Н. с
IBAN: BG 81RZBB91551014235949, BIC: RZBBBGSF.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7