№ 674
гр. Стара Загора, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Диана Р. Стоянова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530100507 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен
иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № *******/******* г. като
нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК при
евентуалност нищожност на клаузите на чл. 27, чл. 1, т. 3, чл. 10 и чл. 11 от
договора и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата
от 94,52 лв. представляваща заплатена/надплатена сума над чистата главница
по недействителен договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № *******/******** г.
Ищецът П. К. П. твърди, че между него и „Стик – кредит“ бил сключен
Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №******* от
******** г. при условията на закона за електронния документи електронните
1
удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор, последният
предоставил заемни средства в размер на 1200,00 /хиляда и двеста/ лева.
Съгласно чл.1, т.3 годишният лихвен процент на заема бил 36 %, а годишният
процент на разходите 42,58 %. Уговореният, съгласно чл.1, т.6 срок на
договора между страните бил 24 месеца.
Между П. К. П. и „Стик – кредит“ АД, бил сключен и втори договор, а
именно: Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние
№******* от ******* г. при условията на закона за електронния документи
електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/. По силата на този договор,
последният предоставил заемни средства в размер на 550,00 лева. Съгласно
чл.1, т.3 годишният лихвен процент на заема бил 36 %, а годишният процент
на разходите 42,58 %. Уговореният, съгласно чл.1, т.6 срок на договора между
страните бил 6 месеца.
Процесните договори за кредит по своята същност били договори за
потребителски кредити, намиращи правната си регламентация в ЗПК. Налице
било нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Приложеният в двете кредитни
правоотношения ГПР бил различен от посочения в договорите за кредит, а
именно от 42,58 % при всеки от двата договора. Съгласно договорите се
дължала „неустойка“ по смисъла на чл.27 от договорите, в случай, че
ответникът не предостави в тридневен срок от подписването на съглашенията
поръчител или банкова гаранция. Съобразно разпоредбата на чл.27 от
договорите, дължимата неустойка е в размер на 0,9 % /нула цяло и девет на
сто/ от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение. Кредитодателят, залагайки като
клаузата, уговорена в чл.27 в договорите за потребителски кредити всъщност
целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Уговореното
възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по кредитите, който
следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото
оскъпяване на кредита, по смисъла на чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК. Поради
невключването на възнаграждението в посочения от потребителските
договори размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания такъв от кредитора в кредитните правоотношения. Посочването в
Договорите на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлявала „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Поради това счита, че двата цитирани
2
по-горе договора за кредит са нищожни на основание чл.22 ЗПК и неспазване
на изискванията на чл.11, ал.11, т.20 ЗПК. Изложената теза се потвърждавала
и от разпоредбата на чл.68г и чл. 68д ЗЗП. Така в чл.17 от Договорите било
уговорено заемът да бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на конкретно
определени условия. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в Общите условия към всеки от
договорите, същият дължал „неустойка“ на кредитора в размер на 0,9 % /нула
цяло и девет на сто/ от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден,
през който не е предоставено договореното обезпечение, която се начислява
пропорционално към всяка вноска по кредита. Тоест се кумулирала месечната
вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало
значително. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните
вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя.
Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на
договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
можело да включва да се направи справка в съответната база данни, което не
било направено.
Уговорените договорни лихви и неустойки по правоотношенията
противоречали на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД.
В чл.11 от договорите за потребителски кредит, предоставени от
разстояние, фигурира и уговорка, според която заемополучателят заплаща и
евентуално изпратени до него текстови съобщения /CMC/, като таксата за
едно изпратено съобщение е в размер на 0,30 /тридесет стотинки/.
Същевременно според чл.17 от Тарифа за лихвен процент, обезпечения, лихва
за забава и за таксите, дължими при извършени действия по извънсъдебно
събиране на просрочени и/или предсрочно изискуеми задължения към
„СТИК-КРЕДИТ“ АД относно потребителски кредити, отпускани от
дружеството, такса за изпращане на текстово съобщение /СМС/, е в размер на
2,50 лв. /два лева и петдесет стотинки/. При това положение сме изправени
пред хипотеза на дублиране на такса за издаване на еднакви документи,
посредством която уговорка се начисляват допълнително такси.
Начисляването на разноски за извънсъдебно събиране на вземанията,
3
включващи и отделни такси като такса за CMC известяване и изпращане на
напомнително писмо представлявали разходи по управлението на кредита.
Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и
управлението на кредита било изрично забранено с нормата на чл.10а, ал.2
ЗПК.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му
заплати сумата от 94,52 лв. на основание чл.55 ЗЗД недължимо платени суми
от във връзка с Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние
№******* от ******** г.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №******* от
********** година, сключен между „СТИК-КРЕДИТ“ АД, и П. К. П., е изцяло
недействителен. В хипотезата на евентуалност следните клаузи по сключения
между „СТИК-КРЕДИТ“ АД, и П. К. П., Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние №******* от ********** година, са нищожни, а
именно: Чл.27 от Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние
№******* от ********** г., чл.1, т.3 от Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние №******* от ********** г., чл.10 от Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние №******* от ********** г.,
чл.11 от Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
******* от ********** г.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника, като заема становище за неоснователност на
исковете.
Признава, че между страните бил сключен договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние с №*******, по силата на който кредиторът
е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 1200,00 лева, която сума
същият е бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за
ползването и съгласно Погасителен план. На същата дата ответникът е
погасил служебно задължението на ищеца по предходен кредит и е
предоставило на разположение на ищеца остатъкът от заемната сума, съгласно
изразеното от него желание за изплащане в брой на каса на „Изипей“.
Следвало да се има в предвид, че в чл.20 и следващите от горепосоченият
договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на
4
договорни задължения от страна на потребителя визирани договора, можело
да му бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил договорно
задължен да претендира подобна неустойка.
По отношение на твърдението, че договорената неустойка в
горепосоченият договор била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави сочи следното: Процесният договор бил
сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникации от разстояние. Редът за организиране на системата
билпосочен в „Общите условия уреждащи отношенията между „Стик -
Кредит“ АД и неговите клиенти, по повод предоставяните от Дружеството
финансови услуги от разстояние“. Комуникацията между страните се
извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по
кандидатстване за отпускане на кредит. В настоящият случай сключването на
договора било инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за
отпускане на кредит на сайта на Дружеството и след запознаване с всички
условия във връзка с кредита на ******** година ищеца е натиснал бутона
„Подпис“, с което последният е изразил и своето не двусмислено съгласие за
сключване на Договора.
Признава, че на ******* година между страните бил сключен втори
договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с №*******, по
силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на
550,00 лева, която сума същият е бил длъжен да върне заедно с дължимото
възнаграждение за ползването и съгласно Погасителен план. На същата дата
ответникът е погасил служебно задължението на ищеца по предходен кредит и
е предоставило на разположение на ищеца остатъкът от заемната сума,
съгласно изразеното от него желание за изплащане в брой на каса на „Изипей“.
Следвало да се има в предвид, че в чл.20 и следващите от горепосоченият
договор била предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на
договорни задължения от страна на потребителя визирани договора, може да
му бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче, не бил договорно задължен
да претендира подобна неустойка.
По отношение на твърдението, че договорената неустойка в
5
горепосоченият договор била нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави сочи следното: Процесният договор бил
сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникации от разстояние. Редът за организиране на системата
билпосочен в „Общите условия уреждащи отношенията между „Стик -
Кредит“ АД и неговите клиенти, по повод предоставяните от Дружеството
финансови услуги от разстояние“. Комуникацията между страните се
извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по
кандидатстване за отпускане на кредит. В настоящият случай сключването на
договора било инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за
отпускане на кредит на сайта на Дружеството и след запознаване с всички
условия във връзка с кредита на ******* г. ищеца е натиснал бутона „Подпис“,
с което последният е изразил и своето не двусмислено съгласие за сключване
на Договора.
Относно дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение
излага следното: Независимо, че такава неустойка не е начислявана и
събирана от дружеството, намира, че тази клауза е валидна и отговаряща на
всички изисквания на действащото законодателство. На първо място съгласно
правната теория и съдебната практика, неустойката представлявала
самостоятелен договор съгласно по смисъла на чл. 8 ал.1 ЗЗД, като същата
може да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение
обезпечава така. Тоест неустойката представлявала самостоятелно
съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с договора
за потребителски кредит. С оглед което счита, че по отношение на нейната
действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48 , а
общите условия на ЗЗД. В случая тя била уговорена за неизпълнение на
непарично задължение за предоставяне на обезпечение, изпълнението не е
обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определя в зависимост
от това, дали заемателят по Договора изпълни в някакъв момент своето
задължение. С оглед на което и размерът на неустойката се определя като
процент от заетата сума, като същата се начислява, докато не бъде изпълнено
задължението, а това зависи изцяло от волята на заемателя.. Видно от
Договора неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят
6
реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено
впоследствие - същата спира да се начислява. Тоест причината за
евентуалното начисляване на такава неустойка би било единствено виновното
поведение на ищеца. Счита, че така договореният размер на неустойката, като
определен процент съгласно чл.46, ал.1 от ОУ в размер на 0,9%, независимо,
че в текста на Договор за потребителски кредит е посочен вече изчисленият
размер обхващащ целият период на договора изпълнява предвидените в чл.92
ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага. Нямало
въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като
нямало въведено ограничение на максималният размер, като дори е прието че
нейният размер може да бъде и по - голям от размерът на главното
задължение. Доколкото по - големият размер на неустойката е обусловен от
бездействието на длъжника, същият не може да се приеме като изначално
договорен в противоречие на добрите нрави. Счита, че не е налице изначална
невъзможност да се осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който
да отговаря на посочените изисквания. Ищецът е бил запознат с условията на
Договора, преди същият да бъде сключен /с изпращането на първото
електронно съобщение и приложеният към него СЕФ, след което и с
изпращането на второто електронно съобщение/, като същият не е бил длъжен
да сключва договора веднага, а е разполагат с възможността първо да открие
лице, което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е
съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към
подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си
ищцовата страна е действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила
чл.12 ЗЗД.Отново иска да отбележи, че въпросната неустойка се начислява
само докато не бъде предоставено обезпечение.
Доколкото ищеца не е изпълнил своето задължение по договор *******
от ******* година в продължителен период от време ответникът на 12.07.2023
г. е прехвърлил вземането си спрямо него по горепосоченият договор за
потребителски кредит на „А.“ ЕООД. Като от този момент нататък това
дружество се явява и кредитор на ищеца по горепосоченият Договор за
потребителски кредит. Законният представител на ответника е предоставил и
пълномощно на представителите на „А.“ ЕООД и пълномощно с което ги е
упълномощил от името на цедента в изпълнение на изискванията на чл.99,
ал.3 ЗЗД да уведоми длъжника за прехвърленото вземане. Доколкото към
7
настоящият момент няма информация дали от „А.“ ЕООД са уведомили ищеца
за това, че вземането което има представляваното от мен Дружество по
горепосоченият потребителски кредит е прехвърлено към тях и че ищецът
следва да погасява към тях тези задължения, моли да се счете, че с връчването
на настоящият отговор подаден по реда на чл.131 ГПК е извършено и
уведомяването на длъжника - ищец в настоящото производство за
извършената цесия. Моли за отхвърляне на иска.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба, вкл. изрично в
молба от ответника от дата 13.06.2025 г. с доклада по делото бяха обявени за
безспорни между страните правнорелевантните обстоятелства: 1/ че между
тях има сключени два договора - договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № *******/******* г. и договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № *******/******** г., с предоставени
заемни суми 550,00 лв. и 1200,00 лв. /разписка, л. 123 и л. 99 от делото/, 2/ в
договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
*******/******* г. е включена клауза за евентуално заплащане на неустойка
за неизпълнение на задължение в размер 327,92 лв. /за размера вж.
погасителен план, л. 11 от делото/, а договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № *******/******** г. е включена клауза за
евентуално заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение в размер
2344,13 лв. /за размера вж. погасителен план, л. 17-18 от делото/, 3/ също, че
неустойките не са включени при изчисляване на ГПР в договорите за кредит
/така изрично и молба вх. № 18381/13.06.2025 г., л. от делото/ и 4/ по
8
договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
*******/******** г. е заплатена сума в общ размер на 1294,52 лв.
Съгласно договор за потребителски кредит предоставен от разстояние
№ *******/******** г., вкл. погасителен план /л. 12-18 от делото, л. 92-98 от
делото и л. 108-116 от делото/ сключен между „Стик кредит“ АД и ищеца П.
К. П., страните са уговорили предоставяне на кредит в размер на 1200,00 лв., с
фиксиран годишен лихвен процент 36,00% и годишен процент на разходите
/ГПР/ 42,58%, начин на връщане: 24 месечни вноски, с краен срок на
погасяване – 13.11.2023 г. В чл. 17 от договора, е уредено задължение за
ищеца - в тридневен срок от сключване на договора да предостави
обезпечение за изпълнение на задължението си – поръчители отговарящи на
определени изисквания или предоставяне на банкова гаранция, като в чл. 27 от
договора /така и чл. 45 от Общите условия, л. 19-28 от делото и л. 81-93 от
делото/ е уговорено при неизпълнение на това задължение той да дължи
неустойка в размер на 0.9% на ден, през който не е предоставено уговореното
обезпечение /неустойка за неизпълнение на задължение/ - общо 2344,13 лв.,
която кредиторът е разсрочил в погасителния план чрез добавяне на суми към
всяка от анюитетните вноски и така всяка анюитетна вноска е в размер на
174,54 лв.
Съгласно договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
*******/******* г., вкл. погасителен план /л. 6-11 от делото и л. 117-122 от
делото/ сключен между „Стик кредит“ АД и ищеца П. К. П., страните са
уговорили предоставяне на кредит в размер на 550,00 лв., с фиксиран годишен
лихвен процент 36,00% и годишен процент на разходите /ГПР/ 42,58%, начин
на връщане: 6 месечни вноски, с краен срок на погасяване – 01.06.2022 г. В чл.
17 от договора, е уредено задължение за ищеца - в тридневен срок от
сключване на договора да предостави обезпечение за изпълнение на
задължението си – поръчители отговарящи на определени изисквания или
предоставяне на банкова гаранция, като в чл. 27 от договора /така и чл. 45 от
Общите условия, л. 19-28 от делото, л. 81-93 от делото и л. 108-116 от делото/
е уговорено при неизпълнение на това задължение той да дължи неустойка в
размер на 0.9% на ден, през който не е предоставено уговореното обезпечение
/неустойка за неизпълнение на задължение/ - общо 327,91 лв., която
кредиторът е разсрочил в погасителния план чрез добавяне на суми към всяка
от анюитетните вноски и така всяка анюитетна вноска е в размер на 157,25 лв.
9
Представени са и документи удостоверяващи извършена цесия на
правата по договорите за кредит на третото лице помагач – „А.“ ЕООД /л. 47-
54 от делото и л. 124-157 от делото/.
При така установената фактическа обстановка, Старозагорски районен
съд прави следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1
ЗЗП, вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за
прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № *******/******* г. /тук ще бъде разгледан и
преюдициалния въпрос спрямо иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
действителността на договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № *******/******** г. поради изложените еднакви съображения
както в исковата молба, така и в отговора на исковата молба/:
„Стик кредит“ АД представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Стик кредит“ АД и кредитополучателя – ищец,
предоставяне на заемната сума съответно в размер на 550,00 лв. и 1200,00 лв.
следва по иска за недействителност да се прецени дали тези договори са
действителни, като съображенията във връзка с
действителността/недействителността поради идентичността на двата
договора за потребителски кредит ще бъдат изложени заедно поради
горепосоченото.
В случая са налице договори за потребителски заем сключени от
разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция – изм. и доп., бр. 58
от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
10
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила
от 16.10.2009 г./, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на
11
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
12
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
Настоящият съд констатира, че процесните договори за кредит са
нищожни на две самостоятелни основания:
13
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
14
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесните договори за кредит формално отговарят на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените
техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
сума в общ размер съответно на 2344,13 лв. и 327,91 лв. неправилно не е
калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договорите.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на обезпечение
по договори за кредити да бъде включена в ГПР обективирана напр. в
решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
457/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по
в.гр.д. № 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1136/2022 г., решение №
976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г.,
решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по
в.гр.д. № 114/2022 г., решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка,
дължима при непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
/индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
15
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесните
договори за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
която да се кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито
оскъпяване на кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко
следващо лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това
надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично
задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и
санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на
подлежащата на връщане сума по договора. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е
създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-
слабата страна в правоотношението при сключване на договор за
потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за
предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
16
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а
не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава,
да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на
които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща
вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при
изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да
му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договорите проценти на
възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не
съответстват на действително уговорените такива и са нищожни. Поради това
не може да бъде направен и извод, че за потребителя съществува яснота
относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022
г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения
въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна,
обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е
което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита
за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите
17
и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят
всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които
има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение,
кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши
предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но
вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при
трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договорите на практика се стига до
различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това
представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената
неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети
вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично
задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда
за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните
последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането
на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа
на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на
кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да
представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от
неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес
от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв
кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит
показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира
неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно
действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи
18
допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката
е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена
по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по
договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни
вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на
ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи
сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита,
без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка
за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит
явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане
в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по
този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР,
което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително както поддържа ответникът в отговора на исковата
молба и молбата от 13.06.2025 г., съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при
изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
19
кредит, но посочената законова разпоредба визира неизпълнение на
основно задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на
императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи
за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния
договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за
потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените в
договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е
нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение
№ 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 180/06.02.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
3266/2023 г., решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на
Благоевградски окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение №
21/07.01.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./.
Също решение № 415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
226/2022 г., решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т.
1 ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая
предвидената неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно
съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е
предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури
обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването
на вреди за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК, следва да
20
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на
договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без
обезпечение. В случая уговорената в процесния договор неустойка за
непредоставяне на гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или
санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед условията на които следва да
отговаря обезпечението и срока за предоставянето му, е уговорена по начин,
че да бъде максимално затруднено изпълнението на задължението. Това е
уговорена глобална сума в договора, с начин на разсрочено плащане,
аналогично на погасителните вноски по договора, предварително заложена
като разход в договора. Следователно тези разходи се явяват добавък към
погасителните вноски по кредита. Ето защо, доколкото така уговорената сума
не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение
на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното, то
се явява скрита печалба за кредитора. По делото е безспорно, че сумата за
неустойка по двата договора не е била включена в ГПР – така изрично и молба
от 13.06.2025 г.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно
за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава,
че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност
представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече
нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на
кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има
функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
21
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключените договори се явяват изцяло нищожни. В частност общото
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план –
неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват
и задължението за неустойка по чл. 17 вр. чл. 27 от договорите и чл. 45 от ОУ.
Месечният размер на вноската е определен като сбор от части от главница и
договорна лихва, както и горница ежемесечно дължима неустойка. Тази
неустойка за непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е
отразена като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е
включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това
положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
настоящият съд счита, че макар формално процесните договори да покриват
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредитите и общата сума, дължима от потребителя, т.е.
настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива 2008/48/ЕО е нарушена
поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС
по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договорите за
кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. В процесния случай в договорите е посочен само
ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т. е
какви компоненти включва. В тази връзка, според настоящия съдебен състав,
въпросната неустойка не попада в посочените изключения, поради което е
следвало да бъде включена в ГПР, посочен в договорите. На практика, касае
се за реален ГПР по договорите различен от посочения от кредитора /така
изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
22
в.т.д. № 457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесните договори да покриват изискуеми реквизити по чл. 11,
ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и
решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по
тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за
потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/,
общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на
потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва
за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. В настоящия случай в договорите за
кредит в противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ
размер на кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху
точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
23
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината
на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато соченото от
ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо
съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на
задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото
задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за
24
заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договорите годишен процент на
разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19,
ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договорите за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в
резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в
договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
поради което следва да се приеме, че договорите за кредит не съдържат
посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговарят на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК води до неговата недействителност /така определение №
50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о., решение №
523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката и
таксата за експресно разглеждане следва да са включени в ГПР, тъй като това
е възнаграждение по самия договор за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това
не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям
от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент
трябва да са включени неустойката и таксата, които са сигурна печалба за
кредитора. Те затова са уговорени и като сигурна част от дълга, като следва да
се заплащат разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е
така, налага се извод, че договора за кредит противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал.
1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен
лихвен процент. Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и
друг размер на ГПР, различен от този в договора. Това не е сторено, поради
което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за
25
кредит по-ниски стойности, представляват невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря
между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно
изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания.
Посочването на стойност по-малка от действителната съставлява нарушение
на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни
са елементите, които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че
длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити не променя
направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само общи
принципни положения.
Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана
напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о.,
решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о., решение
№ 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др., съобразно
която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при условията на
евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за нищожност на
процесните клаузи от договора за паричен заем поради противоречие със
закона, съдът не дължи произнасяне по останалите, поддържани от ищцата
основания. По предявените евентуални искове следва да се посочи, че
доколкото бе признато, че процесните договори за потребителски кредит са
изцяло нищожни, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
произнасяне по предявените евентуални искове, с които се претендира да бъде
прогласена недействителността на клаузите за договорна лихва, такси и
неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на
кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
26
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит
реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се
явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС
по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение №
1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се
сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на
кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорите за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят са нямали задължителното си съдържание по
чл. 11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не са съдържали
основните договорки. Ето защо са недействителни на основание чл. 26 ЗЗД,
във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което
предявения установителен иск е основателен. С оглед горните констатации,
настоящият съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесниите договори са
недействителни, защото при сключването им не са спазени горепосочените
императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така
изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1038/2021 г./.
Отделно от това неустойката за неизпълнение на задължение в
размер на 2344,13 лв. по договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № *******/******** г. надвишава двойно сумата по кредита
/1200,00 лв./ и само това е достатъчно, за да бъде обявена за нищожнен
договора за заем, като неотговарящ нито на буквата на закона, нито на
добрите нрави. А неустойката за неизпълнение на задължение в размер на
327,92 лв. е около 65% от главницата по договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № *******/******* г. и правнит извод е
същият както в предходното изречение.
2/ По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД /осъдителен
иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата от 94,52 лв.
27
по договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
*******/******** г., надплатена във връзка с договора:
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК посочения договор за потребителски
кредит се явява недействителен на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи
връщане само на чистата стойност на кредита в размер до размера на
усвоената главница. Следователно, в настоящия случай, ищецът дължи на
ответника само главницата по договора. Но за да се определи тя, следва
всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на задължения по
договора за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на
дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1251/2021 г./. Разбирането на Старозагорски окръжен съд обективирано в
посоченото съдебно решение е, че в хипотезата на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК
следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр. 1 ЗЗД, тъй като, в
случая се касае за частичната недействителност, уредена с изрична
императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава
да се дължи.
В случая, установените по делото чрез обявеното за безспорно между
страните с доклада по делото извършени плащания от ищеца са в размер на
общо 1294,52 лв. при чиста стойност на главницата от 1200,00 лв., т.е. остават
надплатени 94,52 лв. Следователно осъдителният иск е основателен за сумата
от 94,52 лв. представляваща разлика между заплатеното /1294,52 лв./ и
чистата главница /1200,00 лв./.
По разноските:
1/ Разноски на ищеца - при уважаване на двата иска /установителен и
осъдителен/, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца.
Същият е претендирал присъждането на разноски за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 960,00 лв. с ДДС определено на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за
възнаграждения за адвокатска работа за процесуално представителство на
28
ищеца по делото по всеки иск в размер на 480,00 лв. с ДДС. С отбелязването в
договора за правна защита и съдействие от 09.10.2024 г. /л. 72 от делото/ е
изпълнено изискването на т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. на
ВКС по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК. Обобщено сборът от разноските по
двата иска е 960,00 лв. с ДДС съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал. 2,
т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за възнаграждения за адвокатска работа за
процесуално представителство на ищеца по делото и след обсъждане на
възраженията на ответника по основателността на искането за разноски.
Не се споделя възражението на ответника за прекомерност поради
следното – предмет на делото са два договора за кредит, като за първия се
иска прогласяване на неговата нищожност / договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № *******/******* г./ и по втория се претендират
недължимо заплатени суми / договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № *******/******** г./. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
дължимото възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
гражданско дело се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за
всеки един от тях поотделно, а конкретния минимален размер на това
възнаграждение следва да бъде съобразен с разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 6 от
същия нормативен акт /така определение № 267/11.12.2018 г. на ВКС по т.д.
№ 860/2018 г., I т.о., определение № 60300/17.08.2021 г. на ВКС по ч.т.д. №
2058/2020 г., I т.о., определение № 600309/02.08.2021 г. на ВКС по ч.т.д. №
2005/2020 г., II т.о./. В случая предметът на делото е правен спор, с предявени
два обективно кумулативно съединени установителен и осъдителен иск за
признаване за установено нищожност и осъждане за заплащане на сума.
Съгласно приложимата в процесния случай разпоредба на чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, следва да се
определи на процесуалния представител на ответника адвокатско
възнаграждение по всяка една от двете искови претенции поотделно /така
определение № 1222/08.06.2018 г. на Пловдивски окръжен съд по в.ч.гр.д.
№ 1119/2018 г./. Дори обстоятелството, че част от исковете могат да са
основани на един и същ правопораждащ юридически факт – договор за кредит
е без значение, което не е налице в случая /така определение № 118/15.03.2021
г. на ВКС по ч.т.д. № 1469/2020 г., I т.о./. Може да се добави, че исковете се
намират в съотношение на обективно кумулативно съединяване, съдът би се е
29
произнесъл по всеки от тях и не са за защита на един и същ интерес – всеки
отделен иск може да бъде отхвърлен или уважен независимо от резултата по
другите искове. В определение № 145/05.05.2020 г. на ВКС по ч.гр.д. №
4642/2019 г., IV г.о., определение № 360/30.07.2018 г. на ВКС по т.д. №
1807/2018 г., I т.о., определение № 379/09.08.2019 г. на ВКС по ч.т.д. №
3052/2018 г., I т.о., определение № 787/13.11.2018 г. на Врачански окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 574/2018 г., определение № 651/29.11.2016 г. на Пазарджишки
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 820/2016 г., определение от 10.03.2020 г. на
Сливенски окръжен съд по ч.гр.д. № 133/2020 г., които се споделят от
настоящия съд също е прието, че адвокатско възнаграждение се дължи за
всеки от предявените кумулативно обективно съединени искове поотделно по
смисъла чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа. Освен това ако законодателят е искал да измени чл. 2, ал. 5 от Наредба
№ 1/2004 г. аналогично на чл. 72 ГПК /ДВ, бр. 86 от 2017 г./ е щял да стори
това. Към този извод навежда самата редакция на чл. 72 ГПК отпреди
изменението през 2017 г. В определение № 529/11.12.2019 г. на ВКС по ч.гр.д.
№ 4335/2019 г., IV г.о., също се сочи, че с оглед вида и броя на предявените
искове, предмет на въззивното производство – три оценяеми и два
неоценяеми, и предвид разпоредбите на чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 1, т. 4 и чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. се присъжда сбора от минималните размери на
дължимите за всеки от тях възнаграждения. В определение № 404/26.10.2020
г. на ВКС по ч.гр.д. № 2883/2020 г., IV г.о., е прието, че съгласно трайно
установената съдебна практика, разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Нар. №
1/09.07.2004 г. има предвид единствено броя на обективно съединените
искове. Следователно не е от значение вида на исковете – оценяеми или
неоценяеми.
Единствено при евентуално или алтернативно съединяване на искове
адвокатското възнаграждение е едно /вж. определение № 137/09.04.2020 г. на
ВКС по ч.гр.д. № 570/2020 г., III г.о. и сочената в него практика на ВКС, като
съставът на ВКС отново сочи, че разноски по всеки един от предявените
искове биха се дължали при кумулативно съединяване на исковете/.
В смисъла на настоящото определение е и актуалната практика на
Старозагорски окръжен съд обективирана в определение № 744/23.06.2022 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 370/2022 г., определение №
442/04.04.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 190/2022 г.
30
по приложението на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Следва да се посочи още нещо по съществото на възражението за
прекомерност – в случая процесуалният представител на ответника и
самият ответник са договорили заплащане на адвокатско
възнаграждение 1/ не само по отношение на всеки иск /дори е прибавен от
тях в сключения помежду им договор за правна защита и съдействие още
един установителен иск какъвто не е предявяван/, 2/ не само в по-висок
размер от общо 1660,00 лв. от сега определения 960,00 лв. с ДДС, т.е. почти
два пъти повече /вж. договор за правна помощ и съдействие от 25.03.2025
г., л. 73 от делото/, 3/ но и повече от рамките на размерите по Наредба №
1/2009 г. за възнаграждения за адвокатска работа, сами водейки се
донякъде от нейните ориентири. За адвокатско възнаграждение от 1660,00
лв. са преценили правна и фактическа сложност на делото, вкл.
количеството извършена работа /което дори е по-малко от извършеното
от процесуалния представител на ищеца – най-малкото защото същият се
е явил в о.с.з. на 20.06.2025 г./ и не е ясно поради какви причини желаят
да се определи друг различен начин на адвокатско възнаграждение на
ищеца.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за
внесената държавна такса в размер на 100,00 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР и чл. 22 ЗПК /установителен иск за
нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № *******/******* г. като нарушаващ
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК недействителността
на договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
*******/******* г. сключен между П. К. П., ЕГН: ********** и адрес: гр.
************ и „Стик - Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б.
31
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Стик - Кредит“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
„Оборище“ № 13Б да заплати на П. К. П., ЕГН: ********** и адрес: гр.
************ сума в общ размер на 94,52 лв. /деветдесет и четири лева и
петдесет и две стотинки/ представляваща сбор от заплатени/надплатени без
основание суми по договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № *******/******** г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Стик - Кредит“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ №
13Б да заплати на П. К. П., ЕГН: ********** и адрес: гр. ************,
сумата от 100,00 лв. /сто лева/ разноски за производството - държавна такса.
ОСЪЖДА „Стик - Кредит“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б да заплати на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв на **************.“, ЕИК: ****** и адрес: гр.
***************, чрез управителя М. М. адвокатско възнаграждение в размер
на 960,00 лв. с ДДС /деветстотин и шестдесет лева с ДДС/ за процесуално
представителство на ищеца по делото.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ответника – „А.“ ЕООД, ЕИК:*********.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
32