Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, ……… август 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав, в открито заседание на
16.07.2020 г. в състав:
Натали
ГЕНАДИЕВА
при участието
на секретаря Миланова и прокурор Арменова, като
разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 2128/20 г., намери за
установено следното:
Служебният защитник на
подсъдимата Б.К.П. (ЕГН: **********) – адв. П.Д., е
подал в срока и по реда на гл. ХХІ от НПК въззивна жалба срещу постановената на 22.02.2018 г. присъда по
н.о.х.д. № 22677/15 г. на СРС (НО, 106 с.), с която П. е била призната за виновна за извършено в периода
04.05-20.09.2010 г. длъжностно присвояване по чл. 205, ал.1, т.1 НК на сумата
от 3804, 46 лв. (внесена в полза на „С.Ж.Е.“ АД до приключване на
първоинстанционното съдебно следствие), наказана при условията на чл. 55, ал.1,
т.2, б. „б“ НК с пробация (с приложение за срок от 1 година на мерките по чл. 42а,
ал.2, т.1-2 НК) и осъдена да заплати разноските по делото.
Оправдателната част на
присъдата (относно по-тежкото първоначално обвинение по чл. 201 НК и
формулирания от прокурора по-дълъг инкриминиран период на деянието – от
13.01.2010 г. до 09.05.2011 г.) не подлежи на въззивна проверка, защото следва
да се приеме за влязла в сила. Частичното оправдаване на подсъдимата в същия
смисъл е постановено още при първото разглеждане на делото от СРС (с обявената
на 23.09.2014 г. присъда по н.о.х.д. № 18068/13 г.) и още тогава то не е било
оспорено със „съответен протест“ по чл. 336, ал.1, т.1 НПК.
Жалбата, поддържана от
защитата в откритото заседание пред СГС на 16.07.2020 г., не оспорва инкриминираните
от прокурора и установени от първата инстанция факти, а съдържа доводи за
тяхната несъставомерност по чл. 201-205 НК. Така
например, искането за приложение на чл. 336, ал.1, т.3 НПК е подкрепено с тезата, че деянието на подсъдимата не съставлява
неправомерно разпореждане с чуждо имущество, защото процесната сума е била
възстановена от ч.с.и. П. по сметка на взискателя („С.Ж.Е.“
АД) още преди започване на дисциплинарната проверка и наказателното
производство; че в качеството си на ч.с.и. подсъдимата не е била обвързана от
конкретен срок, в който е следвало да преведе постъпилите по нейна сметка пари
от длъжника; че самите разпоредителни действия от страна на подсъдимата не са
доказани, а единствено – презюмирани в нарушение на
чл. 303, ал.1 НПК.
Прокурорът при СГП счита
жалбата за неоснователна.
Въззивният съд намери, че
следва да потвърди обжалваната присъда. Липсват основания за нейната отмяна или
изменение.
І.
Недоволството на
жалбоподателя касае основно материално-правните въпроси по делото и не е
насочено срещу изяснените от СРС факти, които са били изследвани в детайли и
необходимата хронология. Няма и причина втората инстанция да се отклонява от
тях, защото прочитът на доказателствата налага същите изводи. Установено е, че в
първоначално инкриминирания в обвинението период (13.01.2010 г. – 09.05.2011
г.) подс. Б.П. работила като частен съдебен
изпълнител с район на действие – СГС, и чрез кантора в гр. София, ул. „*******.
На нейно име била открита разплащателна сметка в „ОББ“ АД (*******), по която длъжниците
по изпълнителни дела да извършват плащания, необходими за удовлетворяването на
взискателите. Така, по воденото от подсъдимата изпълнително дело с №
20087770400004 (с взискател – „С.Ж.Е.“ АД и длъжници – И.Т.и М.Н.) по горепосочената сметка с 4 поредни
плащания в периода от 13.01.2010 г. до 23.04.2010 г. св. Т.внесъл сума в общ
размер на 4134 лв. От нея към взискателя следвало да
бъдат преведени 3804, 46 лв. (формирани от главницата по кредита – 1956, 76
лв., от натрупаната законна лихва, от договорната лихва – 267, 89 лв. и от разноските
за заповедното производство пред СРС – 44, 49 лв.), а остатъкът от 329, 54 лв.
съставлявали начислена такса по чл. 26 от Тарифата към ЗЧСИ. Плащанията от св. Т.били
извършени съответно на 13.01.2010 г. (1300 лв.), 22.02.2010 г. (780 лв.), 23.03.2010
г. (800 лв.) и 23.04.2010 г. (1254 лв.). С писмо от взискателя подс. П. била уведомена, че постъпилите от длъжника суми
следва да бъдат преведени по сметка № 10400422413 в „С.Ж.Е.“ АД (с банков код:
40084242). Право да се разпорежда със средствата в откритата на нейно име
специална разплащателна сметка имала единствено подсъдимата. Без да уведоми
страните по изпълнителното дело и в неизпълнение на задължението си да преведе
по сметка на взискателя постъпилите от св. Т.плащания, в неустановен с точност
момент, в периода 04.05-20.09.2010 г., ч.с.и П. отклонила от сметката си в
„ОББ“ АД (*******) сумата от 3804, 46 лв., с която се разпоредила не по
предназначение и във вреда на собственика (титуляра)
на паричното вземане - „С.Ж.Е.“ АД. По делото не е изяснено дали това станало
еднократно, или чрез няколко поредни разпоредителни акта, но от приложените
извлечения, които са били предмет и на експертно изследване, е видно, че при постъпване
на последното плащане от св. Т.(към 23.04.2010 г.) междинното салдо на сметката
на ч.с.и. възлизало на 4079 лв., а към 20.09.2010 г. сумата спаднала до 143, 72
лв. Именно в този период по процесното изпълнително дело към взискателя не били
преведи никакви суми. Междувременно, поради погасяване на паричното задължение,
с постановление от 08.06.2010 г. подсъдимата прекратила изпълнителното
производство и уведомила с препис от акта си св. Тасев.
Едва през м. април 2011
г. взискателят „С.Ж.Е.“ АД научил, че задължението е
било изплатено преди година, а внесената по сметката на ч.с.и. сума не е преведена,
поради което уведомил Министъра на правосъдието и Камарата на ЧСИ. Срещу подс. П. започнала дисциплинарна проверка по случая и в
хода на нейното развитие – на 12.05.2011 г. тя превела по банков път събраната
по изпълнителното дело сума от 3804, 46 лв., а след това издала и повторно
постановление за неговото прекратяване, този път – с връчен препис и за взискателя.
ІІ.
Въззивната жалба на
защитата не съдържа конкретни оплаквания за начина, по който първата инстанция
е интерпретирала събраните доказателства, поради което по отношение на тази
част от присъдата няма как СГС да отговори на жалбоподателя в съответствие с
чл. 339, ал.2 НПК. Дължи се единствено служебна проверка по силата на чл. 314 НПК, но при нея не се констатира непълнота на доказателствата и нарушения на
правилата за тяхното събиране, проверка и оценка. Придържането към извършения
от първостепенния съд анализ на материалите се дължи и на обстоятелството, че
пред въззивната инстанция не бяха установени „нови фактически положения“ (чл.
316 НПК), които да променят съществено картината на процесните събития. Ако
трябва да се обобщи - съдът е съобразил изискването на чл. 305, ал.3 НПК, като
е обърнал основно внимание на противоречивите доказателствени източници,
посочвайки кой от тях кредитира, кои е оставил без доверие и по какви
съображения.
Обстоятелствата, свързани със служебния статут
на подс. П. в инкриминирания период, поводът за
образуваното изпълнително дело, протичането на производството по него,
заплащането на дължимата сума от св. Т.и движението по специалната сметка на
ч.с.и. не предизвикват възражения от страните, защото са еднопосочно изяснени
от писмените доказателства (договор за банкова сметка *** „ОББ“ АД – т.І, л. 57
от д.п.; извлечение от сметката на ч.с.и в „ОББ“ АД – т. І, л. 9 и сл. и л. 86
и сл. от д.п.; 4 бр. вносни бележки за извършени от И.Г. Т.плащания – т.І, л.
76 и сл. от д.п.; сигнал от „СЖЕ“ АД до МП и КЧСИ и доклад от извършената по
него дисциплинарна проверка - т.І, л. 73 и л. 82 от д.п.; удостоверение за
погасяване на кредита към дата 12.05.2011 г. - т.І, л. 47 от д.п.; двете
постановления за прекратяване на изълнителното дело –
т.І, л. 44 и т.н.), от показанията на свидетелите Т.(л.67-68 от н.о.х.д.) и Д.(л.
64-65 от н.о.х.д.) и от двете счетоводни експертизи – изготвената при
разследването (т.І, л. 144-146 от д.п.) и служебно допуснатата от съда (л. 104-11
от н.о.х.д.).
Същественият момент по
делото са доказателствените източници за конкретната причина, наложила
отклоняването на инкриминираната парична сума от специалната сметка на ч.с.и. П.
и неизпълнението на задължението за своевременното превеждане на парите към
взискателя „СЖЕ“ АД, защото във връзка с него именно следва да бъде обоснован
или отречен изводът за неправомерни разпоредителни действия, оценени в
обвинението като „длъжностно присвояване“. Точно в тази насока
доказателствените средства са противоречиви и условно групирани в две версии –
първата (на самото обвинение), според която: след като св. Т.внесъл с четири
плащания по специалната сметка сумата от 3804, 46 лв., подсъдимата я изтеглила
и „… задържала в своя фактическа власт, като и съответно – не превела съобразно
задълженията си посочената сума на взискателя …“; и втората (на подсъдимата и тогавашния сътрудник в нейната
кантора – св. Б.), според която: заплатените от св. Т.средства не били
преведени на „СЖЕ“ АД поради техническо забавяне (извършено без умисъл за
„присвояване“), дължащо се на вътрешно-организационни проблеми (заболяване на
св. Б., ползван от него отпуск и т.н.).
Правилно Районният съд е
отхвърлил обосноваността на лансираната от подс. П. защитна
версия, защото тя не кореспондира с обективната връзка между отделните
доказателства и противоречи на елементарната житейска логика на събитията. Дори
хронологичното проследяване на веригата от факти – от самото заплащане на
сумата с извършените от св. Т.четири поредни вноски, до „изпразването“ на
специалната сметка на ч.с.и. до салдото от 143, 72 лв. към дата 20.09.2010 г.,
при това – без да бъде преведен нито лев към взискателя по изпълнителното дело
(„СЖЕ“ АД), е напълно достатъчно да обоснове, че инкриминираните парични
средства са били съзнателно отклонени с идеята те да не достигнат до легитимния
им собственик. Самото поведение на подсъдимата в тази насока е било крайно
непоследователно и на практика е в състояние да опровергае състоятелността на
версията й. Нелогичността на това - парите да бъдат изтеглени, вместо -
директно преведени към кредитора след постъпването им; първото прекратяване на
изпълнителното дело още през м. юни 2010 г. поради „погасяване” на
задължението, без да бъде уведомен взискателят;
мотивирането на П. в крайна сметка да извърши дължимия превод едва след
започналата срещу нея дисциплинарна проверка, както и съдържащите с в доклада
на Инспектората към МП данни, че това нейно поведение не е изолиран случай, са
все косвени улики, потвърждаващи обвинителната теза. Тях първата инстанция
уместно е противопоставила на легитимно прочетените обясненията на подсъдимата
(дадени пред друг състав – л. 73/74 от предходно разгледаното н.о.х.д. №
18068/13 г.; и от досъдебното производство, изслушани с участието на защитник –
т.І, л. 122/123) и на показанията на св.
К.Б.(непосредствено събрани – л. 68 и сл. от н.о.х.д., и прочетени – от д.п.,
т.І, л. 129; и от н.о.х.д. № 18068/13 г. – л. 60), с чието съдържание са
направени неуспешни опити за изграждането на обоснована защитна позиция.
Внимателната съпоставка между казаното от П. и Б.и анализът на отделните
детайлни, споменати в техните разпити, разкриват такива съществени
противоречия, които са напълно достатъчни, за да се приемат разказите им за
недостоверни. Те с основание са били оставени без доверие, защото съдържат
лесно уловими несъответствия – за това, по каква причина изплатената от св. Т.сума
не е била преведена по сметката на взискателя (според
П.: поради връчването й „на ръка” на св. Б.с указания впоследствие да ги внесе
по сметка на ч.и.с. и преведе към „СЖЕ” АД и неизпълнение на това разпореждане
поради „здравословни проблеми” и нужда от средства - т. І, л. 122-123 от д.п.,
прочетени на осн. чл. 279, ал.2, вр.
ал.1, т. 4 НПК; според Б.: поради съхраняването на парите в касата на ч.с.и. до
превода им към взискателя – т.І, л. 129, прочетени на
осн. чл. 281, ал.5, вр.
ал.1, т. 1 НПК, както и поради „технически проблем” при интернет-банкирането и
ползван от него дългосрочен отпуск – л. 68/71 от н.о.х.д.); за това, кога ч.с.и. П. все пак е решила да преведе
средствата към „СЖЕ” АД (според нея: преди да узнае за инициираната от МП
дисциплинарна проверка по случая; според писмените доказателства – справка за
движението на изпълнителното дело, т. ІІІ, л. 74 от д.п. – два дни по-късно);
както и за това, кой в крайна е превел сумата към взискателя на 12.05.2011 г.. (според подсъдимата: лично
тя – л. 73/74 от н.о.х.д. № 18068/13 г., прочетени на осн.
чл. 279, ал.1, т.4 НПК; според св. Б.: лично той – л. 68/71 от н.о.х.д.). Тези
противоречия са довели до девалвиране на казаното от подсъдимата и въпросния
свидетел и до изключване на лансираната от тях версия като извинителна причина,
наложила забавянето на дължимия превод.
ІІІ.
Деянието на подс. Б.П. законосъобразно е било квалифицирано като
„длъжностно присвояване”. Част от елементите на основния състав по чл. 201 НК
изобщо не се оспорват във въззивната жалба, защото и
длъжностното качество на дееца (изводимо от чл. 93, т.1, б „б” НК), и предмета
на това престъпление – „чужди пари” (3804, 46 лв., собственост на „СЖЕ” АД), и
особената му връзка със субекта („връчени в това му качество”- по силата на
самата функция, която е изпълнявала специалната банкова сметка ***.с.и. и
предназначението на постъпващите по нея средства) не пораждат никакви спорове
между страните по делото. Възраженията на защитата се свеждат основно до липса
на самото изпълнително деяние на присвояването (разглеждано като неправомерен
разпоредителен акт), която – според жалбата – се дължи на изначалната липса на
умисъл (субективна страна) за подобно поведение. Изтъкнатите в тази насока
аргументи са отнесени към тезите, че не всяко отклоняване на парични средства и
забавеното им заплащане сочи на присвояване, защото в случая парите са били
възстановени (макар и година по-късно), преди подсъдимата да разбере, че е
дисциплинарно проверявана за липсата им; че забавянето на превода не се дължало
на умисъл за неправомерно разпореждане, а в ГПК нямало указан срок кога
постъпила по сметката на ч.с.и. сума по изпълнително дело да бъде преведена на взискателя.
Доводите са
неоснователни.
Вярно е, че
разпореждането с връчено на дееца чуждо имущество не би съставлявало
присвояване, ако от субективна страна неправомерният акт е извършен с друга (а
не с присвоителна) цел, например – вземане на заем или раздаване на кредит в нарушение на
служебните задължения, но с идеята същите да бъдат върнати (разд.
ІІ от Т.р.50/80-ОСНК). Даденото обаче тълкуване на това разграничение съдържа
ясното указание, че „Кога е налице умисъл за присвояване и кога умисъл за
нарушаване на служебни задължения е въпрос фактически, който се решава
конкретно във всеки отделен случай, като се съобразява размерът на получените
(…) пари (…), времето, през което не са възстановени и други обстоятелства…”
Именно съобразяването на
тези фактори по делото несъмнено потвърждава обвинителната теза, че поведението
на подс. П., с което в периода от 04.05.2010 г. до
20.09.2010 г. тя е изтеглила от специалната си сметка на ч.с.и. заплатената от
св. Т.сума по изпълнителното дело (3804, 46 лв.), без да я преведе на взискателя „СЖЕ” АД, съставлява длъжностно присвояване по
чл. 201 НК, осъществено с пряк умисъл деецът да се разпореди с парите
неправомерно, защото: първо – нищо не
е налагало внесените от св. Т.пари да бъдат теглени от сметката на ч.с.и. и
държани „в каса”, вместо да бъдат директно преведени към титуляра
на вземането; второ – към 20.09.2010
г. (която дата СРС е приел за момента на довършване на изпълнителното деяние) салдото по специалната сметка на ч.с.и. е било
почти „занулено” (143, 72 лв.), без дължимият превод към „СЖЕ” АД да е бил
реализиран; трето – макар въведеният
едва през 2012 г. 7-дневен срок за превеждане на постъпилите суми по чл. 455,
ал.2 ГПК да не е действал в инкриминирания период, няма как да се приеме, че
бездействие, продължаващо повече от година, се явява разумно, оправдано и легитимно
(във връзка с довода на защитата, че подсъдимата не е била обвързана с
конкретен нормативен срок); четвърто
– очевидно е, че стремежът на подс. П. да „имитира”
пред св. Т.„погасяването” на дълга към 08.06.2010 г. (чрез издаденото от нея
постановление за прекратяване на изпълнителното дело) е останал прикрит от
самия взискател, който не е бил уведомен за
въпросното постановление, но - само по себе си - това действие не съставлява
„погасяване” в облигационно-правния смисъл на понятието (доколкото въпросният
юридически факт би настъпил не с превода на сумата към органите, компетентни за
нейното събиране, а с постъпването й на разположение на кредитора по вземането
– събитие, случило се едва на 12.05.2011 г.); и пето – действителният мотив на подсъдимата в крайна сметка да
организира превеждането на инкриминираните пари по сметка на взискателя се дължи не на нейно самоинициативно
поведение, а на информирането й за започналата в МП дисциплинарна проверка,
която в крайна сметка констатирала, че процесният
случай не е изолиран в практиката й на съдебен изпълнител.
Отчитайки изброените
дотук обстоятелства, първата инстанция правомерно е приела, че в съответствие с
чл. 201 НК в периода 04.05-20.09.2010 г.
като длъжностно лице подс. П. е присвоила връчени в
това й качество чужди пари (3804, 46 лв.). Що се отнася до преценката на СРС да
подведе фактите по делото под привилегията на чл. 205, ал.1, т.1 НК (като
окончателна квалификация на престъплението), въззивният
съд няма правомощия за нейната ревизия. От една страна, самият Районен съд е
бил обвързан от посочената квалификация, доколкото предходно постановената частично
оправдателна присъда в същия смисъл (от 23.09.2014 г., по н.о.х.д. № 18068/13
г.) не е била оспорена със „съответен” въззивен
протест по чл. 336, ал.1, т.1 НПК и при връщането на делото за ново разглеждане
е била принципно приложима (макар и „по аналогия”) забраната за „reformation in peius” по чл. 355, ал. 2 НПК. В същото време, и сега проверяваната
присъда (в нейната оправдателна част) не е била атакувана с въззивен
протест на СРП, което да налага нейната проверка в насока положението на
подсъдимата да бъде влошавано.
ІV.
Липсата на протест по чл.
337, ал.2, т.1 НПК прави безпредметно и произнасянето на втората инстанция относно
решението на СРС при определяне на наказанието да приложи чл. 55, ал.1, т.2, б.
„б” НК, като замени дължимото по чл. 205, ал.1, т. 1 НК лишаване от свобода (до
5 години) с 1 година пробация, включваща двете
задължителни мерки по чл.42а, ал.2, т. 1-2 НК. Като аргумент за това е била
използвана сравнително дългата продължителност на делото, без то да
представлява фактическа или правна сложност и без забавянето да се дължи на
поведението на подсъдимата – обстоятелство, което е оценено не само като „смекчаващо”,
но и като „изключително” по смисъла на чл. 55 НК. В полза на жалбоподателя
обаче следва да бъде коригирано съображението на първостепенния съд да третира
като отделно отегчаващо обстоятелство „констатираното забавяне при внасяне на
паричните средства по банковата сметка на взискателя
…” (мотиви, л. 132, гръб от н.о.х.д.), защото то е било „взето предвид от
закона при определянето на съответното престъпление” (чл. 56 НК). Периодът на
бездействието е въпрос, който в случая е пряко относим
към самото изпълнително деяние на присвояването (отново – съобразно цитираните
разяснения в разд. ІІ от Т.р.50/80-ОСНК) и който е
имал своето значение при преценката дали поведението на подсъдимата съставлява
престъпление по чл. 201 НК. Въпреки това, няма основание размерът на индивидуалицираната от СРС санкция (1 година) да бъде
допълнително занижаван, още повече, че от фактическа страна първата инстанция е
приела за установено обстоятелството, че в дейността на ч.с.и. П. са били
констатирани редица сходни нарушения, довели в крайна сметка до лишаването й от
права – факт, който на общо основание може да бъде оценен като отегчаващ,
защото сочи на лоши характеристични данни за трудовата дейност на дееца.
Като закономерна
последица от осъждането на подс. П., правилно е бил
решен и въпросът за разноските по делото.
Във връзка с всичко
изложено дотук и на основание чл. 338 НПК, СГС,
НО, ІІ въззивен състав:
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 22.02.2018 г. по н.о.х.д.
№ 22677/15 г. на СРС (НО, 106 с.).
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: