Р Е Ш Е
Н И Е
№ .........../……………….
2017 г.
Варна
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи състав, в открито съдебно заседание
проведено на единадесети декември
през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВИН ШАКИРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СВЕТЛА ПЕНЕВА
АНТОНИЯ
МЛАДЕНОВА – МЛ.С.
при секретар Атанаска Иванова,
като разгледа докладваното от съдия Светла
Пенева
въззивно
гражданско дело № 2308 по описа за 2017г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно и е образувано по жалба на С.В.Н. срещу решение № 3109 от 27.07.2017
г., постановено по гр.д.№ 5658 по описа за 2015 г. на Районен съд - Варна, двадесет
и първи състав, в частта, с която е прието за установено по отношение на
въззивницата, че В.С.К. и Т.С.К. са
собственици на реална част с площ от
246 кв.м от имот 10135.4501.1050 по КККР на град Варна въз основа на решение
№ 739 от 29.09.2000 г. на Поземлена
комисия - Варна, с което в полза на наследниците на Т. П.К. е възстановен в
стари реални граници имот, представляващ нива с площ от 4,750 дка, находящ се в
местност „Дудалите”, землище на ж.к. „Владислав Варненчик“, Община Варна, въз
основа на което е издадена заповед № 0503 от 19.07.2005 г. на основание §4к,
алинея 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ на кмета на Община Варна, която реална част е отразена
със жълт цвят на скицата на лист №181 от първоинстанционното дело, заключена
между точки 1, 2, 3, 4, 5 и 6, ведно с 55/72 кв.м идеални части от едноетажна
жилищна постройка, попадаща в реална част от 246 кв.м от имот с идентификатор
10135.4501.1050 по КККР на град Варна - собственост на ищците по приращение,
както и е осъдена въззивницата да предаде на В.С.К. и Т.С.К. владението върху описаната реална част от имота и 55/72 кв.м идеални части от едноетажната жилищна
постройка, на основание член 108 от ЗС;
осъдена е въззивницата да заплати на
В.С.К. и Т.С.К. сумата от 1 277,28 лева, от които 950
лева заплатено възнаграждение за процесуално представителство, както и 327,28
лева съдебно–деловодни разноски, на основание член 78, алинея 1 от ГПК.
Въззивната
жалба е основана на оплаквания за недопустимост и необоснованост на решението в
обжалваната част, като постановено в противоречие с доказателствата по делото. Конкретни
основания за недопустимост на решението не се сочат, а само, че не е изяснена
достатъчно фактическата страна на спора. Непредставянето на нотариалния акт,
въз основа на който е постановено решението на ПК – Варна за реституция води до
извод, че ищците не могат да се легитимират като собственици на процесния имот.
Първоинстанционният съд неправилно се е обосновал въз основа на влязлото в сила
решение по гр.д.№ 6459/2014 г. на ВРС, както и не е съобразил, че на
наследодателя на ищците е възстановен имот в местност „Дудалите“, а владяният
от нея имот е в местност „Чатала“ /“Чатал дере“/. Отделно от това излага
съображения, че неправилно съдът не е зачел изтекла в нейна полза придобивна
давност.
В срока по член
263, алинея 1 от ГПК отговор на жалбата е депозиран от другата страна, в който
накратко се излага, че решението е правилно и законосъобразно и като такова
следва да бъде потвърдено.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразените
позиции по спора, като въззиваемите претендират присъждане на разноски за
въззивното производство.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, гражданско
отделение – първи състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в частната жалба, и прецени събраните доказателства на
основание член 235 от ГПК, счита за установено от фактическа и правна страна
следното:
В исковата молба се излагат
твърдения, че собствеността върху процесната реална част ищците притежават по
наследство от общият им наследодател Т. П.К., бивш жител ***, починал на 03.09.1991
г. Сочат, че по силата на решение №
739 от 29.09.2000 г., постановено от ПК - Варна е възстановена собствеността на наследодателя им на имот с площ от 4,5 дка, находящ се в местност „Ментеше” и представляващ имот №
27 по ПСИГ, който имот по ПНИ
фигурира под № 1050
с площ от 3 932
кв.м, записан в разписните листи към плана на наследници на Т. П.К.. Сочи се, че процесната реална част
от 261 кв.м е
част от собствения им имот, която неоснователно се владее от ответницата С.В.Н.. Доколкото в имота е
изградена едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 51 кв.м, за която излагат, че е незаконно построена, то и
твърдят, че същите са
собственици по приращение на 40/51 идеални части от сградата, тъй като 40 кв.м от постройката попадат в имот № 1050.
В срока по член 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата, в
който предявения иск се оспорва, като се сочи, че ищците не са собственици на
процесната реална част и попадащото построено върху нея. Оспорва наследственото
правоприемство, като твърди, че ищците не са наследници на Т. П.К.. Оспорва се идентичността на имената на лицето, вписано в решение на ПК -
Варна № 739
от 29.09.2000 г., и това посочено в представеното удостоверение за
наследници, с което ищците се легитимират като наследници. Сочи, че решението на ПК е нищожен административен акт предвид допуснати
при издаването му процесуални нарушения, доколкото заявление № 30112
от 21.11.1991 г. съдържа две различни дати на
входиране, издадено е в
нарушение на материалния закон – член 14, алинея 1, точка 3 и член 18ж, алинея 1 от ППЗСПЗЗ, не съществувал протокол № 5 от 04.01.1993
г., не била вярна констатацията,
че НА № 113 от 1946 г. легитимирал наследодателя на
ищците за собственик на имота. Т. П.К. не бил внесъл имота в ТКЗС.
Излага, сградата не попада с
посочената площ в имота по ПНИ, а в условията на евентуалност намира, че дори и
да попада,
то земята била прилежаща към сградата. Намира, че е собственик на имота и
всички подобрения в него по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност, считано от 21.06.1989 г. до предявяване
на иска. Не оспорва, че владее и към
момента на депозиране на ИМ в съда процесната реална част.
От удостоверенията
за наследници, приложени по делото, се установява, че Т. П.К. е починал на 03.09.1991
г. и е оставил за свой единствен наследник дъщеря си Д.Т.С., която е починала
на 24.09.1995 г., оставяйки за наследници синовете си В.С.К. и Т.С.К..
С решение
№ 739 от 29.09.2000 г. на ПК – Варна е признато правото на собственост на
наследниците на Т. П.К. в съществуващи стари реални граници по отношение на
нива от от 4,750 дка, находяща се в
местност „Дудалите”, землище на ж.к. „Владислав Варненчик“, Община Варна.
Видно
от заповед № 0503 от 19.07.2005 г. на кмета на район „Владислав Варненчик“ при
Община Варна, издадена на основание § 4к, алинея 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ е наредено
да бъде възстановено правото на собственост при условията на § 4б, алинея 1 от
ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на Т. П.К. по отношение на новообразуван имот в местност
„Ментеше“, землище кв. „Владиславово“ с идентификационен № 1050, площ от 3 932
кв.м и при граници: ид. №№ 1436, 1051, 9527 и 1049.
От
съдържанието на протокол № 8 от заседание на Изпълкома на ОНС – Варна от 09.12.1981
г. се установява, че за предоставяне земи по ПМС № 1 от 07.01.1981 г. в района
на ОНС за помощни стопанства е взето решение за приемане на предложените земи
от 121 дка съгласно опис и предлага на ИК на ОНС да утвърди земите за раздаване
за обществени нужди, както и за предоставяне предложената земя в кв.
„Владиславово“, местност „Чатал дере“ от 25 дка на зайцевъдното дружество на III
РНС.
С
двустранен договор от 21.06.1989 г. председателят на Зайцевъдното дружество на
град Варна предоставил на С.В.Н. в качеството й на член на дружеството 1 дка
земя за ползване за срок от 5 години в района на кв. „Владиславово“, отпусната
от ГНС с протокол № 8 от 09.12.1981 г. В договора е уговорена забраната за
засаждане на трайни насаждения и изграждане на масивни постройки, като при
неизпълнение членът губи правото на терена, който се предоставя на друг член.
В хода
на делото пред първата инстанция е проведена СТЕ от заключението на която се
установява, че е налице частична идентичност между реституирания с решение на
ПК имот, имота по заповедта по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ и имот № 876 по ПКП, като
спорната реална част от имот № 1050 с площ на частта от 246 кв.м е очертана с
жълт цвят на придружаващата заключението комбинирана скица. В тази реална част
има изградена сграда – паянтова жилищна постройка със застроена площ от 72
кв.м, от които 55 кв.м попадат в границите на процесната реална част, посочено
с червени щрихи на същата скица.
По
делото са събрани и гласни доказателства посредством показанията на свидетеля Я.М.,
воден от ответницата. От показанията му се установява, че ответницата владее
имота от 1988 г. и понастоящем.
Предявените
субективно кумулативно съединени искове черпят правното си основание от нормата
на член 108 от ЗС. За да се приеме, че
ревандикационният иск е основателен и доказан, следва да се установи наличието
на три кумулативно предвидени предпоставки, а именно: че ищците са собственици
на имотите, последните да се намират във владение или държане на ответницата и
фактическата власт върху тях да се осъществява от ответницата без правно
основание. В тежест на ответницата е да установи противопоставимо нейно право
на собственост, породено на твърдяното основание /изтекла в нейна полза
придобивна давност, считано от 21.06.1989 г. до предявяване на иска /, както и
наведените от нея правоизключващи възражения, от които черпи благоприятни за
себе си правни последици.
Ответницата
Н. оспорва законосъобразността на реституцията, но възраженията й в тази връзка
са неоснователни. Ищците са наследници по закон на Т. П.К. и с оглед на това в тяхна
полза е признато право на собственост по отношение на имот по точка 2 от решение
№ 739 от 29.09.2000 г. на ПК - Варна. Съгласно разясненията, дадени с тълкувателно
решение № 9 от 2012 г. на ОСГК на ВКС за точното и еднакво приложение на член
17, алинея 2 от ГПК, съдът се произнася инцидентно по валидността на
административните актове, независимо от това дали те подлежат на съдебен
контрол, а по тяхната законосъобразност - когато се противопоставят на страна
по делото, която не е била участник в административното производство по
издаването и обжалването му. Инцидентният съдебен контрол за законосъобразност
на административния акт е способ за защита правата на трети лица, каквото качество
има ответницата в случая, от които се иска да се съобразят с гражданскоправните
последици, в това число и вещноправния ефект на този акт. Тази процесуална
възможност произтича от факта, че административното производство се развива изцяло
без участието на лицата, които противопоставят свои права по отношение на същия
имот. Преценката при конкуренцията на правата на собственост може и следва да
се извърши в рамките на исковия процес по спора за материално право, разбира се
когато същият не касае хипотезите на член 14, алинея 4 от ЗСПЗЗ. В тази връзка настоящият
състав приема, че позитивното решение на ПК като административен акт,
постановен от материално и териториално компетентен колективен орган, в
установената писмена форма, при спазване на административно производствените
правила, е валиден акт. В конкретният случай ответницата не заявява собствени права
по член 14, алинея 4 от ЗСПЗЗ, нито такива по изкупуване по реда на § 4а от ПЗР
на ЗСПЗЗ, поради което и изхождайки от принципите на реституцията по ЗСПЗЗ и
целите, които преследва този закон, и на основание разрешението, дадено с цитираното
по-горе тълкувателно решение, са недопустими възраженията, сочещи липса на
материалноправните предпоставки на реституцията по отношение праводателя на
ищците, включително за правото на собственост на наследодателя, заявяването на
имота за възстановяване, наличието на доказателство за собствеността и факта на
отнемането на имота. По отношение на тези възражения косвеният съдебен контрол
по член 17, алинея 2, предложение второ от ГПК е неприложим.
Решението
на ПК е постановено на 29.09.2000 г., с оглед който момент спорен по делото е
въпроса за неговия конститутивен ефект или липсата на такъв. За да се произнесе,
въззивният съд съобрази, че съгласно член 14, алинея 1, точка 3 от ЗСПЗЗ /в редакцията
след изменението с „Държавен вестник“ брой 68 от 1999 г./ ПК се произнася с
решение за признаване правото на собственост при условията на § 4 – 4л от ПЗР
на ЗСПЗЗ, като в решението се описва размерът и местността, в която са се
намирали земеделските земи. Собствеността върху такъв терен се възстановява
след настъпване на законоустановени предпоставки, уредени в § 4к от ПЗР на
ЗСПЗЗ и член 28 и следващи от ППЗСПЗЗ. Разпоредбата на член 28, алинея 4 от
ППЗСПЗЗ предвижда изготвяне на план на новообразуваните имоти /ПНИ/, с който се
определят границите на имотите, правото на собственост върху които се
възстановява по реда на член 14, алинея 1, точка 3 от ЗСПЗЗ или се придобиват
по реда на § 4а и 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Определяйки границите, този план посочва
точното разположение и форма на тези имоти и останалите площи от тях над
размерите по § 4з от ПЗР на ЗСПЗЗ, както и възможността от тях да се образуват
самостоятелни имоти с площ не по-малка от 250 кв.м, респективно остатъчната
площ, която ползвателите могат допълнително да изкупят, ако от тези части не
може да се образува самостоятелен имот. Следователно и преди влизане в сила на
редакцията на § 4к, алинея 7 от ЗСПЗЗ /“Държавен вестник“ брой 68 ат 1999 г./
за тези площи не е настъпил реституционния ефект, защото те не са
индивидуализирани с плана по член 24, алинея 4 от ППЗСПЗЗ. Когато частите от
бившите имоти по кадастрален план или по плана на старите имотни граници не са
обособени като самостоятелни обекти на собственост, респективно възстановените
части от такива имоти, които са останали след приложението на § 4а и § 4б от ПЗР
на ЗСПЗЗ, не са определени с влязъл в сила ПНИ, решенията по член 14, алинея 1,
точка 3 от ЗСПЗЗ нямат конститутивно действие и за тези части не настъпва
реституционния ефект. Административната процедура за реституция на тези терени
приключва след приемането на ПНИ и издаване на заповедите по § 4к, алинея 7 от
ЗСПЗЗ. Самият план не създава и не отнема права, а само обособява обектите на
правото на собственост, а това е основния смисъл на процедурата по
възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, защото правото на собственост не е
отнемано при колективизацията, а в резултат на кооперирането на земята са
изгубени само реалните граници на имотите. По тези съображения съдът приема, че
в конкретния случай решението на ПК няма конститутивно действие по отношение
правото на собственост върху възстановения имот. Установено е от заключението
на СТЕ, кредитирано като обективно и компетентно дадено, че ПНИ в СО „Ментеше“,
одобрен със заповед № РД-1-7706-3432 от 15.12.2003 г. на областния управител на
област с административен център Варна е влязъл в сила по отношение на процесният
недвижим имот № 1050 на 06.04.2004 г., а заповедта на Кмета по § 4к, алинея 7
от ПЗР на ЗСПЗЗ е издадена на 19.07.2005 г., влязла в село на 17.11.2005 г., към
който момент реституцията на имота е приключила и ищците са придобили правото
на собственост върху реституирания земеделски имот.
На
това право е противопоставено правото на ответницата, придобито на оригинерно
основание - придобивна давност, вследствие упражнявана фактическа власт с
намерение за своене в периода от 1989 г. до настоящия момент. Съгласно член 79,
алинея 1 от ЗС давностното владение в посочения срок от десет години е основание
за придобиване право на собственост върху недвижим имот, доколкото не е налице
изрична законова забрана за това. Давностният срок за имоти, попадащи в
приложното поле на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ започва да тече от
влизане в сила на член 5, алинея 2 от ЗВСОНИ, която разпоредба предвижда, че
изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се
възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане на
тази разпоредба в сила - 22.11.1997 г. Същевременно константна е практиката на
съдилищата, съобразно която не може да се придобие по давност имот, за който не
е приключила процедурата по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Както
нормата на член 5, алинея 2 от ЗВСОНИ, така и приетото в практиката разрешение,
почиват на принципното положение, че срещу онзи, който не може да води иск,
давност не тече. В хипотеза, когато към момента на влизане в сила на
разпоредбата, не е налице завършен фактически състав на земеделската
реституция, каквато е процесната, началният момент, от който може да тече
придобивната давност, е възстановяването на собствеността. Съобразно извода за
липса на конститутивно действие на решението на ПК, основният правно релевантен
факт за процедурата, по която следва да се счита за завършена административната
реституцията на процесния земеделски имот е, че същият се намира в терен по § 4
от ПЗР на ЗСПЗЗ. В тези хипотези от значение да се приеме за завършена
процедурата по реституция е заповедта на кмета по § 4к, алинея 7 от ПЗР на
ЗСПЗЗ. След като в конкретния случат заповедта на кмета е влязла в сила на 17.11.2005
г., то именно това е моментът от който следва да се приеме, че владението по
смисъла на член 79, алинея 1 от ЗС е упражнено спрямо собственика на чуждия
имот. От правна страна, както приема в задължителната си практика ВКС,
необходимостта от установяване по административен ред на правото на
възстановяване собствеността, както и на определяне на реалните граници на
имота с ПНИ/ КВС/, който следва да бъде възстановен, налага извод, че едва от
момента на издаване на окончателния административен акт, с който приключва
производството по ЗСПЗЗ на заявилите право на възстановяване на собствеността,
може едно трето лице, осъществяващо фактическа власт на имота, да
противопостави възражение за придобивна давност като собствен титул за собственост
/в този смисъл задължително решение № 30 от 27.06.2017 г., постановено по
гр.д.№ 3352/2016 г., ВКС - II ГО/. Започнал да тече от този момент /17.11.2005 г./
до предявяване на иска /20.05.2015 г./ в полза на ответницата не е изтекъл
предвидения в закона десетгодишен давностен срок, поради което понастоящем не
се легитимира като собственик на имота на твърдяното основание.
Ирелевантно
се явява направеното от въззиваемите възражение, че е налице сила на пресъдено
нещо на влязлото в сила на 21.12.2015 г. решение № 5818 от 05.12.2014 г.,
постановено по гр.д.№ 6459 по описа за 2014 г. на ВРС – седемнадесети състав,
потвърдено с решение № 687 от 07.04.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 611/2015
г. по описа на ВОС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 477 от
21.12.2015 г., постановено по к.гр.д.№ 5229/2015 г. по описа на ВКС – ІІ ГО,
което установява правата на ищците. С това решение е отхвърлен предявеният положителен
установителен иск, предявен от С.В.Н. против В.С.К. и Т.С.К. за собственост на
реална част с площ от 290 кв.м от новообразуван имот № 1050 по ПНИ за СО
„Ментеше“ при заявено придобивно основание давност. Според член 298,
алинея 1 от ГПК решението влиза в сила между същите страни, за
същото искане и на същото основание. В този смисъл
силата на пресъдено нещо има за предмет спорното право, което е предмет на делото,
при което решението определя действителното правно положение, съобразно което
следва да бъде формирано бъдещото поведение на страните. Влязлото в сила
съдебно решение установява съществуването или несъществуването на
претендираното от ищеца право - такова, каквото е заявено с исковата молба и е
индивидуализирано в хода на производството, с всички негови характеризиращи
белези - правопораждащ факт, съдържание и носители. Решението, с което е
отхвърлен положителен установителен иск за собственост установява със сила на
присъдено нещо, че правото на собственост не е възникнало на предявеното с иска
основание /от посочения фактически състав/. След като правата на ищцата са
отречени със сила на пресъдено нещо, то не може да се приеме, че това означава,
че са признати правата на ищците.
Обжалваното решение в обжалваната му част като
правилно и законосъобразно следва да се потвърди с оглед идентичните крайни
изводи, до които достигна въззивния съд.
По разноските
На основание член 78, алинея 1 от ГПК
с оглед изхода на делото и направеното искане въззиваемите имат право на
разноски. От представен списък на разноските и доказателствата по делото се
установява, че действително реализираните от тях разноски под формата на
възнаграждение за един адвокат са в размер от 900 лева. В този размер
отговорността за разноските следва да се възложи в тежест на въззивницата.
Мотивиран от така изложените
съображения и на основание член
271, алинея 1 от ГПК, въззивният състав на Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 3109 от 27.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 5658 по описа за 2015 г. на
Районен съд - Варна, двадесет и първи състав, в частта, с която е прието за
установено по отношение на С.В.Н., че В.С.К. и Т.С.К. са собственици на реална част с площ от 246 кв.м от имот
10135.4501.1050 по КККР на град Варна въз основа на решение № 739 от 29.09.2000 г. на Поземлена комисия -
Варна, с което в полза на наследниците на Т. П.К. е възстановен в стари реални
граници имот, представляващ нива с площ от 4,750 дка, находящ се в местност
„Дудалите”, землище на ж.к. „Владислав Варненчик“, Община Варна, въз основа на
което е издадена заповед № 0503 от 19.07.2005 г. на основание § 4к, алинея 7 от
ПЗР на ЗСПЗЗ на кмета на Община Варна, която реална част е отразена със жълт
цвят на скицата на лист №181 от първоинстанционното дело, заключена между точки
1, 2, 3, 4, 5 и 6, ведно с 55/72 кв.м идеални части от едноетажна жилищна
постройка, попадаща в реална част от 246 кв.м от имот с идентификатор
10135.4501.1050 по КККР на град Варна - собственост на ищците по приращение,
както и е осъдена С.В.Н. да предаде на В.С.К. и Т.С.К. владението върху
описаната реална част от имота и 55/72 кв.м идеални части от
едноетажната жилищна постройка, на основание член 108 от ЗС; осъдена е С.В.Н. да
заплати на В.С.К. и Т.С.К.
сумата от 1 277,28 лева, от които 950 лева заплатено възнаграждение за
процесуално представителство, както и 327,28 лева съдебно–деловодни разноски,
на основание член 78, алинея 1 от ГПК.
ОСЪЖДА С.В.Н. ЕГН ********** *** да заплати на
В.С.К. ЕГН ********** *** и Т.С.К. ЕГН ********** *** сумата от 900
/деветстотин/ лева, представляващи заплатено възнаграждение за процесуално
представителство за един адвокат.
Решението може да бъде
обжалвано в едномесечен срок от връчването му на страните с касационна жалба
чрез Окръжен съд – Варна пред Върховен касационен съд по реда на член 280 и
следващи от Гражданския процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.