№………./……..07.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на десети юни през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН
АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело № 4 по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на ЗАД“ОЗК –
ЗАСТРАХОВАНЕ“АД, чрез адв. С. срещу решение №4770/07.11.2019, постановено по
гр.д. №6017/19г. по описа на ВРС, 34 с-в, с което е бил уважен иска на „КРИС
77“ ЕООД за установяване на претенция по оспорена заповед за изпълнение за сума
от 8960.80 лв. като дължимо застрахователно обезщетение за нанесени при пожар
щети на имущество, застраховано с полица „Каско“, ведно със съответни последици
от заповедното производство.
Въззивникът, чрез упълномощената адв. С., се
позовава на допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в
неправилно установени факти по делото, поради неправилна оценка на събраните
доказателства. Излага доводи за необоснованост на извода относно настъпване на
събитие, включено в покритите рискове. Позовава се на общите условия на
доброволна застраховка, уреждащи изключване на отговорност при липса на
извършен технически преглед на застрахованото МПС, като сочи че неизпълнението
на това условие е осуетило своевременното установяване на техническата
неизправност, причинила пожара. Отделно счита за необоснован и извода по
възражението за изключване от покрития риск на експлоатационна щета, като сочи
че съдът е пропуснал да отчете уговорката от общите условия като ограничение на
предмета на доброволната застраховка, и неправилно е прилагал правилата за
отказ по покрит риск. Евентуално сочи, че събраните доказателства (експертиза,
телефонограма за пожара и удостоверението за технически прегледи) достатъчно
убедително сочат причиняване на събитие именно от техническа неизправност,
която е можела да се установи при текуща проверка на двигател и електрическо
оборудване в хода на годишния преглед. Счита, че липсата на категорично
заключение не следва да остава в тежест на ответника, а да бъде възложена на
насрещната страна, осуетила огледа на имуществото от назначените експерти.
Допълнително въззивникът оспорва възприетия в обжалваното решение размер на
обезщетението, като счита че изводът за действителната стойност на тотално
увредения автомобил е необосновано формиран по неубедително заключение на
експерт. Отделно счита за необосновани и констатациите за стойността на
запазените части, като сочи, че експертът е оценил само стойността на остатъчен
скрап, а съхранените детайли и части е остойностил при прилагане на редица
произволно възприети от него условия, в противоречие с общите условия,
обвързващи страните. Допълнително въззивникът се оплаква и за неправилно
приложен закон при разглеждане на акцесорно искане за присъждана на лихва за
забава. Сочи, че при липса на представено доказателство от застрахованото лице
за прекратяване на регистрацията на застрахования автомобил, забавата на
застрахователя не е възникнала и съответно не следва да се присъжда и лихва,
евентуално до изпълнение на задължението на застрахования да представи
доказателството за прекратяване на регистрацията на тотално погиналото
имущество.
Насрещната страна „КРИС 77“ ЕООД, чрез адв. П.,
като застрахован собственик, излага становище за неоснователност на жалбата,
като счита, че съдът правилно е интерпретирал събраните доказателства и е
установил както настъпилото събитие като покрит риск, така и причинно-следствената
връзка на това събитие с щетите по застрахованото имущество. Сочи, че изводите
на първата инстанция са съобразени изцяло с установената практика относно
правото на отказ на застрахователя да плати обезщетението, като се позовава на
неустановено значително за интереса на застрахователя неизпълнение. Счита, че
пропускането на годишния преглед само по себе си не увеличава риска от
техническа неизправност и самозапалване на автомобила. Позовава се на
заключението за пазарна цена на увреденото МПС и установеното от вещото лице
получаване на цена за остатъците, продадени като скрап. Допълнително, в хода на
въззивното производство тази страна се е позовала на дерегистрацията на
бракувания автомобил.
Насрещните страни поддържат същите аргументи в пледоарии по същество,
съответно заявени в съдебно заседание от представителя на въззивника и в
писмена молба от адвоката на въззиваемия.
Страните претендират насрещно и за определяне
на разноски по неоспорени списъци по чл. 80 ГПК( л. 37 и 40).
По предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният
съд се е произнесъл с определение №132/17.01.2020г., в което освен очертаване
на предмета на делото с доклада на твърденията на страните във въззивното
производство, съдът е обявил и неприложена от първата инстанция императивна
норма и е дал възможност на страните да допълнят защитата си. Към настоящия момент няма настъпили нови
обстоятелства, които да налагат промяна на това произнасяне.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК
и е действително, като съответства на предявен иск на кредитор по чл. 422 ГПК
за установяване на вземания, породени от
застрахователен договор, за които е била издадена оспорена заповед за
изпълнение въз основа на твърдения за понесени вреди от застрахователно
събитие, с акцесорни последици от заповедното производство.
В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира
наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззиваемия за вземане,
съответстващо на описаното в твърденията му при предявения от него
установителен иск. Заповедта е била своевременно оспорена от въззивника, което
поражда интерес от съдебно установяване на заявения от кредитора изискуем дълг.
Искът е предявен в указания от съда срок. Макар и да е основал искането си на
претенция за компенсиране чрез възстановяване на увредената вещ(стойност на
ремонта), а по делото се налага ограничението й до изплащане на действителна
стойност на погинало имущество (тотална щета), това не променя вида на
обезщетението нито неговото основание, а само квалификацията на отговорността
на застрахователя по специална императивна норма. Затова и въззивният съд не
намира разлика в предмета на установяването, което обуславя и допустимостта на
сезирането и произнесеното по него решение.
Претенцията на кредитора може да бъде разгледана по същество.
Съдът, след
преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК и
събраните доказателства както в първа, така и в настояща инстанция след
допълване на доклад, приема за установено по същество следното от фактическа и
правна страна:
Поради липса на оплаквания в жалбата, въззивният
съд счита за безспорни установените от първата инстанция факти (съответно
препраща към мотивите в тази част): товарния автомобил „Ситроен Берлинго”, рег. № ***, е бил застрахован с действаща
имуществена застраховка с клауза „Пълно каско"
по полица №
0020090201601934 за застрахователна сума от 9500 лв със срок на
застрахователно покритие 20.12.2016г. – 19.12.2017г. Няма спор и относно нанесените щети на застрахования
автомобил и начина по който те са били причинени на 04.08.2017г: по време на
движение в гр. Варна възниква внезапно пожар и автомобилът е обгорял в цялост,
въпреки предприето гасене непосредствено след аварийно спиране на подходящо място.
Безспорно е уведомяването на застрахователя за щетите от самозапалването,
констатирането на повредите и постановения отказ поради уговорено в общи
условия основание за изключване на отговорността за носене на риска от
застрахователя.
Няма спор и относно удостоверения с официалната справка пропуск на
собственика да освидетелства техническа годност на МПС за съответната година.
Спорно е тълкуването на клаузите от чл. 5 от общите условия на
застрахователя, като очертаващи обема на поетото покритие като предмет на
договора или въвеждащи отделни основания за освобождаване на застрахователя от
отговорност при настъпване на застрахователно събитие. Съдът съобразява на
първо място формулировката на самите уговорки от раздел II като изключения от
застрахователното покритие, уговорено за различните покрити рискове, изброени
като клаузи, разграничаващи обема на различните видове предлагани продукти.
Така за индивидуализиращи обема на отговорността като предмет на сделката,
сключена с индивидуално договорена полица могат да се приемат само означенията
за вида „каско”(пълно, частично, кражба на допълнително монтирано оборудване),
изяснени раздел I от чл. 4 на общите условия. В случая потребителят е предпочел
най-широкото по обем покритие на вредоносни рискове, включително пожар и късо
съединение, доколкото не е резултат от експлоатационна щета. Съответно в чл. 5
вече са посочени хипотези, при които макар и да е налице събитие, причинило
щети, попадащо в избраната клауза като риск, те няма да бъдат покрити поради
особена специфика на самото събитие.
На
второ място, съдът отчита, че в легалното определение на пар.1 т. 3 от ДР на КЗ
за застрахователен риск (определящ същностната характеристика на алеаторния
договора за застраховка), законодателят е поставил акцент върху съществуващата
вероятност от увреждане на имущественото благо, осъществяването на която е
несигурно, неизвестно и независимо от волята на застрахованото лице. Съответно
и ограниченията на рисковете следва да се търсят в насока на очертаване на
поведение на застрахования, при което вероятността за увреждане е толкова
висока, че тази несигурност липсва. Именно такива са общите изключения от покритието, групирани
в двете алинеи на чл. 5 от общите условия.
В първата група за включени както типични форми на високо рискови
събития извън волята на застрахования (каквито са военните действия и някои
непреодолими стихийни бедствия), а във втората са очертани случаи на поведение
на застрахования при използване на МПС по необичаен или неправомерен начин
(каквито са умишленото увреждане, инсценировка, грубо нарушаване на
експлоатационни правила и др.). Към този вид следва да се отнесат и изброените
в ал.2 отделни хипотези на неизпълнение на очаквани от застрахователя действия,
определящи нивото на риска(като например управление от правоспособен водач и
периодично освидетелстване на техническо състояние на надлежно регистрирано
МПС) и конкретизираните случаи на дефекти и износвания които нямат случаен
характер, както и определено поведение на застрахования след настъпване на
събитието, което изключва възможността за обоснована преценка на настъпил вече
риск. Съдът отчита, че тези хипотези съответстват на правото на застрахователя
на отказ от изпълнение, уредено с императивно правило на чл. 408 КЗ.
Законодателят е допуснал извън хипотеза на инсцениране на риска (съзнавана
недобросъвестност на застрахования или умишлено увреждане в негова полза)
застрахователят да може да може да договаря изключения от отговорност за
покриване на щетите само при неизпълнение на задължение по
застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед
интереса на застрахователя или е предвидено в закон. Затова всяка от уговорките
в раздел 5, която се свързва с поведение на застрахования или неизпълнение на
нормативните му задължения, при което обичайния риск е значително повишен,
съответства именно на това задължително приложимо към всяка сделка законово
правило. Въззивният съд намира, че позоваването на разпоредбата на чл. 5 ал.2
т.23 представлява възражение, основано на основание, предвидено в чл. 408 ал. 2
ал.1 т.3 КЗ и съответно в тежест на въззивника е пълното и категорично
доказване не само на неизпълнението на задължението на застрахования, но и
характера му на необичаен за насрещната страна риск и реализирането на този
риск като причина за конкретната щета. В този смисъл е и установената съдебна
практика по прилагане на тази законова норма (решение № 49/29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. на ВКС, І т. о.,
решение № 105/11.07.2017 г. по т. д. № 1325/2016 г. на ВКС, І т. о., решение №
86/18.07.2014 г. по т. д. № 2230/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №
32/11.08.2014 г. по т. д. № 1262/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №
140/01.08.2018 г. по т. д. № 2278/2017 г. на ВКС, І т. о., решение №
105/11.07.2017 г. по т. д. № 1325/16 г. на ВКС, ТК, І т. о., , решение №
167/07.02.2017 г. по т. д. № 1655/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.). Оплакването за
неправилно разпределяне на доказателствената тежест и интерпретацията на
защитата на ответника като възражение е неоснователно.
За установяване на правото си на отказ от покритие, въззивникът се е
позовал само и единствено на вероятността запалването на автомобила да е
причинено от техническа неизправност, която е възникнала след 24.06.2017г
(последния годишен технически преглед),
и е можело да бъде установена и съответно отстранена своевременно, ако
собственикът бе изпълнил задължения по Наредба № Н-32 от 16.12.2011г.
Категорично установяване на причината за самозапалването на автомобила обаче не
е проведено по делото. В справката, изготвена от служителя на Първа РС
ПБЗН-Варна, натоварен с разследване на причини за произшествие, посетено от
екип за пожарна безопасност, участвал в локализиране и потушаване на огъня, се
установява, че пожарът е била докладван и овладян като разразил се в паркирано
МПС, но причината за него не е била точно установена, а в телефонограмата за
подадения сигнал е маркирана предполагаемо причиняване от техническа
неизправност. Това предположение обаче съдът възприема като отграничаване на
произшествието като събитие, свързано с техническа авария за разлика от
случаите на пристъпни деяния или природни явления, а не като експертна
констатация на разследващи органи относно конкретното естество на причините за
вредоносното събитие.
По делото е назначена и комплексна автотехническа експертиза, изготвена
от автомобилен машинен инженер и специалист по проектиране на ел. централи,
мрежи и системи(проектантска правоспособност по пожарна безопасност), които не
са успели с категоричност да установят природата на източника на запалване,
локализиран в двигателния отсек и въпреки че излагат предположение за висока
вероятност на причиняване от техническа неизправност на електрическата система,
не са в състояние да определят нейната конкретика и най-вече дали има типично експлоатационен
произход. Въпреки това експертите са категорични, че дефект на връзките, който
може да причини такъв интензитет на запалването, е характерен за кабели с
голямо сечение, възниква спонтанно и
бързо, като се проявява първоначално с незначителен дим от разтопена изолация с
характерна миризма, след което рязко възниква интензивното и трудно за
овладяване запалване. Именно такива са и фактите относно развитието на
събитието, представени от водача, разпитан като свидетел. Св. М. посочва, че е забелязала
излизащия пушек под капака на автомобила по време на движението си и по съвет
на свой познат е предприела веднага спиране на близко място за паркиране, като
е изключила автомобила за да предотврати подаването на още ток в инсталацията.
Въпреки тези нейни действия обаче, забелязала че димът се увеличава, но докато
успее да извади пожарогасител от задна част на автомобила, предницата била вече
обхваната от огън, потушен едва след намесата на алармираната незабавно
противопожарна служба.
При съвкупна преценка на тези доказателства съдът не намира за доказано
по несъмнен начин твърдението, че неизправността, довела до самозапалването е
било късо съединение в електрическа система и то е резултат именно от
естествено износване или нестандартни предпазители, за чиято поддръжка
застрахования е отговорен в рамките на общото си задължение да полага грижи за
вещата си като добър стопанин. Напротив, каквато и да е природата на източника
на запалването, тя се е проявила внезапно, като естеството и момента на зараждането
й не са препятствали обичайната експлоатация до този момент. В този смисъл не
може да се приеме за основателно възражение за изключване на риска за тази щета
като експлоатационна, още повече че в случая не е налице претенция за увреждане
на самата ел. инсталация или отделен детайл или част от оборудването, а
внезапен пожар, който е непредотвратим и непредвидим резултат от обичайно
износване или производствен дефект на някои от вложените в инсталациите
елементи. В този смисъл оплакването за неправилно отхвърляне на
възражението, основано на чл. 4 т.1.1 от
общите условия, според въззивният съд остана необосновано.
Не е доказана и пряката причинно следствена връзка между самозапалването
и пропуснатото освидетелстване на техническото състояние на МПС. Вярно е, че
при преглед на автомобила, специализираните административни органи проверяват
годност на електрически системи, двигател и системи за контрол на управление и
безопасност, но само по себе си естеството на дефекта, който според вещите лица
с най-висока вероятност е причинил запалването има моментно проявление, тъй
като не позволява употребата на МПС да продължи повече от няколко минути. Ето
защо и при технически преглед подобно състояние на вещта не би могло да се
установи като застрашаваща неизправност и да осуети удостоверяването на
годността на МПС до отстраняване на дефекта. Няма категорични доказателства,
както че повредата, причинила запалването е възникнала след 24.06.2017(когато е
изтекъл срокът на годишното освидетелстване), така и че такава повреда не е
можела да не се установи при тестването на системите, подлежащи на проверка по
чл. 31 ал. 2 от Наредба №Н-32/ 16.12.2011г(оборудване на спирачната уредба; кормилно управление; видимост; светлини,
светлоотражатели и електрическо оборудване; оси, колела, гуми и окачване; шаси
и оборудване, свързано с шасито; друго оборудване; вредно въздействие) при
ползване на методиката в приложение № 5 към нея( конкретно визуалния контрол по
т. 4.1). Напротив, вещите лица са обосновали обратно заключение именно по този
въпрос, като са се позовали на специалните си знания и професионален опит.
Заключението им не е било оспорено, нито е предприето доказване чрез други
средства на тези обстоятелства. Доводите за осуетяване на събиране на
доказателства поради неоказано съдействие от ищеца при представянето на
увреденото имущество за оглед изобщо не могат да бъдат споделени, тъй като от
една страна изрично задължение с предупреждение за негативни последици съдът не
е възлагал на тази страна, а от друга страна, след отказа на застрахователя,
собственикът е предприел дерегистрация за разкомплектоване на останките,
огледани от служителите на самия
застраховател, и обективно не би било възможно да изпълни такова
задължение.
Затова въззивният съд споделя крайния извод на първата инстанция за
недостатъчно убедително доказване на значимостта на пропускането на прегледа с
по-малко от два месеца като неизпълнение на толкова съществено задължение на
собственика, което само по себе си, ако беше осъществено би предотвратило
внезапна повреда в ел. инсталацията или причиняването на покрития риск от
прекомерно износване при обичайна експлоатация на вещта. В тази част
оплакването на жалбоподателя също се оказва неоснователно.
Въз основа на така установеното въззивният съд
достига до извод за възникване на отговорността на застрахователя, който
неоснователно е отказал да обезщети увредения собственик на застрахованото за
риска пожар имущество.
Между страните няма спор относно обема на
уврежданията, чиято възстановителна стойност като необходими разходи за подмяна
на увредените детайли и сервизните
услуги по монтажа, необходим за възстановяване на автомобила до вида преди събитието би надхвърлила
действителната стойност на имуществото. Тази фактическа хипотеза изцяло
съответства на тотална щета, уредена в специалното правило на чл. 390 ал. 2 КЗ,
когато възстановяването е икономически неизгодно поради договарянето на
застрахователна сума като максимален размер на отговорността на застрахователя.
Спор относно
размера на действителната стойност на застрахования автомобил е очертан още в
отговора по иска, като застрахователят е оспорил твърдението на ищеца за размер
на действително понесена загуба съизмерима с погинала вещ, оценена на 9000лв.
За действителна стойност страните са договорили да се отчита пазарна стойност
на вещ от същия вид и качество при съобразяване на техническо състояние, външен
вид и пробег, като именно такава е била възприета като застрахователна стойност
към момента на сключване на застраховката в размер на 9500 лв. (чл. 7 ал.1 и 2
от Общите условия на застрахователя). Именно
такъв тип стойност е определило и вещото лице от състава на комплексната
експертиза, като е изследвало цените на пазарните предложения към момента на
изготвяне на заключението (септември 2019г.) и ги е преизчислило към момента на
увреждането (август 2017г.) с корекционен коефициент, установен със специални
знания и практическо наблюдение на пазарната динамика на сектора на търговия с
употребявани автомобили. Според направеното пазарно проучване, експертът е дал
заключение за стойност от 9400лв, която е под уговорената половин година по-
рано застрахователна сума, възприета от насрещните страни като действителна
оценка именно на приетия за застраховане автомобил според установени
индивидуални технически особености и оглед от експертите на застрахователя. Тъй
като няма данни тези особености да се са променили съществено с изключение на
обичайното износване от употреба, няма основание за съмнение в достоверността
на заключението на вещото лице по тази поставена му от съда задача. Самото
заключение не е оспорено, не са представени и други данни за пазарни аналози,
които да опровергават изходните данни на пазарното проучване на експерта. В
заключение въззивният съд не намира основание да дискредитира изводите на
вещото лице и приема за доказана пазарната стойност на тотално повредено и
съответно изцяло погинало за собственика имущество в този размер.
Допълнително към
специалните правила за обезщетяване при тотална загуба, следва да се отчете и
задължението на застрахования да бракува останалите в негова собственост
останки от увреденото имущество и правото на застрахователя да приспадне
запазени части от него (чл. 21 ал.1 от Общите условия). В конкретния случай, въпреки че
застрахователят е отказал обезщетяването, застрахованият автомобил е снет от
отчет и остатъкът от застрахованото имущество е предоставен от собственика за
разкомплектоване. Пазарното проучване, извършено от вещото лице за търсене на
части и детайли, предлагане на вторичен пазар от вида, за които се предполага
че може да бъдат повторно използвани сочи, че прихода от такива продажби (312
лв) не би надхвърлил стойността на метала на останките в цялост, като изкупуван
скрап от лицензирани търговци на отпадни продукти, възлизаща на 439.20лв.
Доводите на въззивника срещу метода за оценяване на съхранените останки не
могат да бъдат споделени, тъй като в чл. 21 ал.1 от общите условия липсва
специална уговорка за остойностяване на запазени части, възли и агрегати, а при
липса на такава следва да се установят именно остатъчна пазарна стойност на
съхраненото от собственика погинало МПС било то като части, било то като
съвкупност от бракуван метал.
При тази
констатация съдът приема, че в конкретния случай сборната остатъчна стойност на
бракуваното имущество, която би могла да се реализира от застрахованото лице
след загубата на годно МПС не може да надхвърли скрапната му стойност, независимо дали сделка по
продажбата на останките е вече сключена или те са още притежание на
собственика. Така след приспадане на ползите от вредите до остатъчна
действителна пазарна стойност на увреденото имущество при тоталната щета,
отговорността на застрахователя остава в размера, определен от първата
инстанция.
Неоснователно е и
оплакването по възлагането на отговорността за забава на застрахователя. По
делото няма спор, че при заявяването на щетата, собственикът е поискал парично
обезщетение, платимо по банкова сметка ***, но застрахователят не е определил
такова, за да му е необходимо съдействието на насрещната страна, визирано като
задължение в чл. 390, ал.1 КЗ и чл. 21 ал.1 от общите условия. Съдът отчита, че
административният режим на отчет на МПС (чл. 18а от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за
регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно
отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни
средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за
регистрираните пътни превозни средства) отграничава специалната хипотеза на
бракуване, изисквано от застраховател (т. 1 от ал. 2, в редакция, действаща към
настъпване на увреждането) от другите форми на дерегистрация. Когато
неизправната страна е в забава и не легитимира кредитора си с документ за
обезщетяване на тотална щета, тя не може да се позове насрещно на забава на
същия кредитор, докато не предложи изпълнението (по арг. от чл. 96 ал.1 в. чл.
95 ЗЗД). Затова и забавеното изпълнение на задължението на застрахования да
дерегистрира бракуваното МПС не е основание за освобождаване на длъжника от
забавата от момента на поискването на обезщетението в заповедното производство
до момента на дерегистрацията, а ще има значение само ако не е налице след
определяне на обезщетението от съда, заместващо липсващото изпълнение на
застрахователя. В хода на настоящото дело се доказа изпълнение на
административното задължение на собственика, макар и в другата хипотеза, след
разкомплектоване от специализиран
център, затова и дължимостта на изискуем дълг в цялост се установява така,
както е посочена в заповедта, без да е нужно да се поставя допълнително
условие.
Съгласно чл. 409 КЗ, застрахователят дължи законната лихва за забава върху дължимото
застрахователно обезщетение след изтичане срока по чл. 405 КЗ при надлежно
отправена към застрахователя писмена застрахователна претенция с пълни и точни
данни за банковата сметка, по която да се извършат плащанията от страна на
застрахователя. В случая, такива данни несъмнено са заявени при подаване на
искане за издаване на заповедта, като пълномощникът на застрахования е изрично
овластен да получи плащане на присъдена сума. Законната лихва от сезирането на
съда се дължи от момента на подаване на това заявление, изцяло покриващо
изисквания по чл. 380, ал. 3 вр. ал. 1 от КЗ. Изводите на въззивния съд
съвпадат като резултат с първоинстанционното решение и в тази част.
Поради съвпадане на
резултата от разглеждане на делото по същество, настоящият състав потвърждава
изцяло постановеното решение в обжалваната му част. Ревизия на разноските не се
налага.
С оглед изхода от
спора въззивникът следва да понесе и тежестта за разноските, направени за
защита срещу неоснователната жалба, изчерпващи се с адвокатския хонорар на
представителя на въззиваемия. Съобразно представените по делото доказателства
дружеството се е договорило с адвоката си за правна защита срещу възнаграждение
от 610лв, като в договора се сдържа и удостоверяване на плащане на тази
адвокатска услуга в брой. В този размер искането за компенсиране на разноски за
тази инстанция е основателно.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 272 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№4770/07.11.2019, постановено по гр.д. №6017/19г. по описа на ВРС, 34 с-в, в обжалваната част, с която е било
установено като дължимо вземането по оспорена заповед за
изпълнение за сума от 8960.80 лв. като дължимо застрахователно обезщетение за
тотално увреждане на застрахован с полица „Каско“ товарен автомобил „Ситроен
Берлинго” с рег. № ***, ведно със законна лихва от подаване на заявлението и са
присъдени разноските за първата инстанция и за заповедното производство.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК – Застраховане“, ЕИК *********, гр.София, ж.к. „Възраждане“,
ул. Света София №7, ет.5 ДА ЗАПЛАТИ на „КРИС
- 77”ЕООД ЕИК *********, гр. Варна, ул. Преслав №37, вх.А ет.1 сумата от
610 лв.(шестстотин и десет лева),
представляваща разноски за защита по неоснователна жалба във въззивната
инстанция, на осн. чл. 81 вр. чл. 78 ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на
осн. чл. 280 ал.3 ГПК.
Да се обяви в
регистъра по чл. 273 от ГПК вр. чл. 235 ал.5 ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.