Р Е Ш Е Н И Е
№
............
София, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV В въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести март две хиляди двадесет и четвърта
година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАНИНАПЪСТРАКОВА Мл. съдия ГЕОРГИ КАЦАРОВ
при секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Пъстракова
в. гр. д. № 10130 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение
№ 72873/26.03.2020 г., постановено по гр. д. № 70877/2014
г. по описа на СРС, ГО, 71 състав, е
признато за установено, че Н.К.Г. и О.К.Н. дължат на „Т.С.“ ЕАД по предявени по реда на чл. 422 ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1, вр. чл.149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД при разделност и квоти по ½ част следните
суми: 803.53 лв., представляваща
главница за стойност на доставената топлинна
енергия за периода от м.01.2012 г. до 30.04.2014 г. в имот, находящ се в
гр. София, ж. к. „**********, ведно със законната лихва от 21.10.2014 г. до
изплащане на вземането, като в останалата
част претенциите са отхвърлени. Разпределени са разноските.
Срещу
решението в уважителната му част е постъпила въззивна жалба от ответниците Н.К.Г.
и О.К.Н. .
В жалбата
се поддържа, че неправилно съдът е
приел, че е налице облигационно правоотношение между страните, че количеството
и стойността на доставената до процесния
имот топлинна енергия са неправилно изчислени. Налични са твърдения за неравноправност на
клаузи от Общите условия на договорите за продажба на
топлинна енергия за битови нужди, како и за нарушения на разпоредби на Общностното право.
Въззиваемата
страна е депозирала отговор в предоставения й срок, с който оспорва
жалбата, поддържайки становище за правилност и обоснованост на
първоинстанционното решение в
обжалваната част.
Третото
лице-помагач на страната на ищеца не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество
правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за
приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.
Съобразно чл. 272 ГПК,
когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето
решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.
Независимо от това и във връзка с изрично наведените във
въззивната жалба доводи, които междувпрочем са обсъдени и от първоинстанционния
съд, следва да се добави следното:
За
уважаването на предявения установителен иск следва да е налице следният
фактически състав: съществуване на правоотношение между страните, изпълнение на
задълженията по него от страна на ищеца, а именно за доставка на топлинна
енергия за процесния период с цена, съответна на претендираната сума, както и
неизпълнение от страна на ответника да заплати съответната стойност на
доставената му и потребена топлинна енергия.
Съгласно
чл.153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
От
представените по делото от ищеца 2 бр.
нотариални актове за покупко-продажба на
недвижим имот от 1996 г. и от 2007 г., неоспорени
от ответната страна, категорично се
установява, че собственици на процесния апартамент са именно ответниците и то
при квоти -за всяка по ½ ид. част. Няма нито твърдения, нито ангажирани
доказателства, че имотът е бил впоследствие прехвърлен на трети лица. Поради
това съдът приема, че между ответниците като
собственици и ползватели на процесния имот и ищеца съществувало
договорно правоотношение със съдържание задължение на „Топлофикация София“ да
доставя на имот, находящ се в гр. София, гр. София, ж. к. „********** топлинна
енергия, срещу задължение на ответниците да заплащат нейната цена, в качеството
им на клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153 ЗЕ. Възражението
в този смисъл е неоснователно.
Не се оспорва, а и от представените по делото
документи и експертиза се установи, че сградата, в която е процесният имот, е
топлоснабдена, поради което се явяват потребители по смисъла на ЗЕ и като такива се явяват обвързани от Общите условия на
договорите за продажба на топлинна
енергия за битови нужди и без изричното им писмено приемане. Съгласно
разпоредбата на чл. 139 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда-етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване е регламентиран в чл. 139-148 ЗЕ и в действащите
Наредба за топлоснабдяването /отм./,
Наредба №2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването /отм./ и Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването. От приетата по делото техническа експертиза, чието
заключение съдът кредитира, като компетентно изготвено, пълно и обективно е
видно, че за процесния имот е потребена топлинна енергия на обща стойност,
която вещото лице е изчислило на сумата
от 803.53 лв. след взимане предвид на изравнителните сметки, включваща стойност на топлинна енергия за сградна
инсталация и битово горещо водоснабдяване, която не е заплатена от ответната
страна, видно от заключението на счетоводната.
Неоснователни
са доводите за неравноправност на общите условия наведени във въззивната жалба.
Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и
фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните
клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите,
когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за
неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб
на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "Т.С." ЕАД да
съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива. Нужно
е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3
ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия
клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия т.
е. това са клаузи, върху които потребителят може да влияе - чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
с идентично съдържание като чл. 3, т. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи на потребителските договори). Този извод е
верен, тъй като съгласно чл. 150 ал. 3 (ред. до изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в
сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право
да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, като предложените от потребителите и приети от
топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени
допълнителни споразумения. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150 ал. 3 ЗЕ.
Неоснователни
са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че изслушаната съдебно -
техническа експертиза не следва да бъде кредитирана. Експертизата е допусната в
съответствие с изискванията на чл. 195 ал. 1 ГПК, поради необходимост от
специални знания. В конкретния случай вещото лице е топлотехник и притежава
необходимите специални знания, предвид предмета на допуснатата експертиза.
Заключението му е ясно и обстойно обосновано, като същото е дало пълен и точен
отговор на поставените му задачи, които не изискват отговор на правен въпрос, а
напротив именно технически такива. Ответникът не е ангажирал пред първата и
настоящата съдебна инстанция доказателства, които да опровергаят или
разколебаят изводите на вещото лице относно доставените количества топлинна
енергия вкл. и начисленията за сградна инсталация за процесния имот през
исковия период, поради което доводите в тази насока се явяват неоснователни.
Неоснователни
са възраженията на ответника, че са нарушени разпоредбите на директиви на
Европейската общност, ЕСПЧОС или Конституцията на Република България. Нормите
на чл. 13 от Директива 2006/32 относно ефективността при крайното потребление
на енергия и осъществяване на енергийни услуги - отменена и сегашния чл. 9 от
Директива 2012/27 относно енергийната ефективност, на които процесуалният
представител на ответника се позовава предвиждат, че държавите-членки на ЕС
осигуряват предоставянето на потребителите на индивидуални измервателни уреди,
които точно отчитат потребената енергия, когато това е технически осъществимо,
финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия.
Видно е, че условността на посочените норми не дава възможност да им се признае
изначално директен ефект, тъй като не са в достатъчна степен ясни и безусловни.
Същите предоставят възможност на държавата за преценка дали да въведе конкретно
изискване. Поради това нормите на цитираните директиви не намират директно
приложение. Те оставят националните власти да изберат формата и начина на
въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са
транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в
хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното
право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните
разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми,
които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е
такъв. На първо място поради условността на нормите и поради обстоятелството,
че Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез
Закона за енергийната ефективност- §3 ДР на ЗЕЕ, а нарушение на разпоредбите на
този закон не се твърди и не се установява. След изтичането на посочения в чл.
18 от директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13
включително по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която също е
реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от директивата изисква
осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо.
Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй
като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на
надвзети суми по изравнителни сметки, а в случаите не неосигурен достъп
потрбителите могат да поискан допълнителен отчет и изработване на изравнителна
сметка по реда на чл.70 ал.5 от наредбата в 3 месечен срок от получаване на
изравнителната сметка вкл. и от определеното от ЕС лице. Следователно макар и
да няма реално определена месечна сума, е налице реална сума за отчетния
период, който в случая е годишен съответнто отоплителен сезон /а в конкретният
случай това е сумата за сградна инсталация/. В този смисъл е и практиката на
ВКС, постановена по ред на чл. 290 ГПК /отм/ - Решение № 507/ 22.01.2013 г.,
постановено по гр. д. № 1557/2011 г. по описа на ВКС, IV гр.о.
Множеството
възражения направени от адв. С. относно технически несъвършенната инсталация,
техническия начин на предоставяне на услугата, не следва да бъдат обсъждани –
на първо място, поради обстоятелствата, че възраженията са извън комепетността
на съда – те са специални знания в областта на физиката, топлотехниката,
хидроинженерната наука и т.н. Именно за това е допусната СТЕ, която дава
отговор на въпроса дали според състоянието на системата, нормативната уредба и
конкретните показатели за потребена топлоенергия, дадени въз основа на
нормативната уредба, има реално доставена и потребена топлинна енергия в какъв
размер.
С оглед
съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено изцяло.
В частта,
с която СРС е отхвърлил предявените от ищеца претенции, решението е влязло в
сила поради необжалването му от страна, за която е бил налице интерес за това.
По разноските
С оглед изхода
на спора на въззиваемия следва да бъдат
присъдени своевременно поисканите разноски за въззивното производство в размер от
50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от
изложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
72873/26.03.2020 г., постановено по гр. д. № 70877/2014 г. по описа на СРС, ГО, 71
състав, в обжалваната част.
В останалата
част решението е влязло в сила поради необжалването му.
ОСЪЖДА Н.К.Г.,
ЕГН ********** и О.К.Н., ЕГН********** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивното производство в размер
от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участие на трето лице помагач „Д.“ ООД
/предишно наименование „Бруната България“ ООД/.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.