РЕШЕНИЕ
гр.София, …………….2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
НО, 15 въззивен състав в публичното
заседание на двадесет и втори март през двехиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ:ДАНИЕЛА
ТАЛЕВА
КРИСТИЯН
ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на
секретаря Весела Венева и прокурора Томи Наков, като разгледа докладваното от
съдия Маринкова ВНАХД №4806 по описа за 2018 год., за да се произнесе,
взе предвид:
С
решение от 17.07.2018 г. по НАХД №1861/17 г., СРС, НО, 19 състав е признал
подсъдимия Й.И.А. за виновен за извършено престъпление по чл.313, ал.1 от НК,
за което и на основание чл.78а от НК го е освободил от наказателна отговорност
и му е наложил административно наказание глоба в размер на 1000 лв. Възложил е
на обвиняемия и направените по делото разноски.
Срещу
присъдата в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от защитника на обвиняемия А.- адвХ. М., както и допълнение към нея,, в които твърди, че
решението на съда е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на
материалния закон. Твърди, че деянието е изначално несъставомерно
от обективна страна, като излага подробни съображения в тази насока. Сочи, че
обстоятелствата, които са обект на деклариране подлежат на проверка и чрез
други писмени документи, поради което няма как същите да бъдат предмет на
лъжливо (невярно) документиране и деклариране. Застъпва тезата, че предмет на
такова документиране могат да са само обстоятелства, за които това е предвидено
в закон, указ и постановление на МС, но не и Наредба приета от отделни
министри, какъвто е настоящия случай. Оспорва извода на съда, че именно
обвиняемият е декларирал невярно инкриминираните обстоятелства, с оглед на това
че е доказано, че не той е вписал текста касаещ
същите в декларацията.
Иска
от въззивния съд да отмени решението на СРС и да
постанови ново, с което да признае обвиняемият А. за невиновен.
В
жалбите се прави искане за допускане на нова комплексно почеркова
експертиза със задача подробно формулирана в жалбите.
Въззивният съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за
изясняване на обстоятелствата по делото не се налага допълнителен разпит на
обвиняемия, както и разпит на свидетели
и вещи лица, нито събирането на нови писмени и веществени доказателства по
делото.
Съдът
е счел, че не се налага назначаването и на нова експертиза поискана от защитата
в жалбите.
Пред въззивния съд обвиняемият А. възползвайки се от правото да
дава обяснения по делото на всяка фаза на съдебното производство е дал такива,
като по същество отрича да е извършил инкриминираното деяние.
.В съдебното
заседание пред въззивната инстанция защитникът
на обвиняемия А.- адв.Б.поддържа
жалбата, като представя и писмени бележки от другия защитник на обвиняемия- адв.Д.М.. Намира решението на първоинстанционния
съд за неправилно поради неверен анализ
на събраните доказателства, като акцентира на следното: на първо място
заключението на приетите по делото СГЕ, според които в процесната
декларация текста, който е изписан отдолу в графата „забележка“ и текста, който
е изписан в самата бланка са изписани от две различни лица, което счита, че
потвърждава обясненията на подсъдимия, дадени и пред въззивния
съд, според които той не е изчел
попълнения текст преди да го подпише. Посоченото обстоятелство изключва
умисълът за извършване на престъплението, тъй като същият не е бил запознат със
съдържанието на текста. Второто обстоятелство, на което моли съда да обърне
внимание е, че обвиняемият е станал жертва на това, че на него му е бил
продаден краден автомобил. Същият е разбрал за това обстоятелство едва при неговата
вече започнала и вървяща към края си процедура по регистрация, като на него са
му предадени набор от документи на италиански език, които в последствие от
трето, непознато за него лице са били вписани в процесната
декларация. В тази насока моли съда да
отчете обстоятелството, че между лицата, които действително са закупили
автомобила от италианския гражданин С.Г.съгласно наличното по делото
удостоверение за собственост не е бил сключван в нито един момент договор за
покупко-продажба и реално не е било налице такова прехвърляне на собствеността
на процесния автомобил.
Ето защо, дори да се приеме, че този текст, който е изписан в декларацията
осъществява макар и формално признаците на престъплението по чл. 313 от НК, той
не е и толкова неверен, доколкото реално договори за покупко-продажба в цялата
верига от прехвърлители не са налични. Реално
документ за собственост е съществувал и съществува към настоящия момент
единствено по отношение на италианския гражданин С.Г., като краен купувач на
този автомобил се явява именно обвиняемият. Сочи, че в практиката са известни
множество случаи при които се купуват автомобил без прехвърляне на
собствеността, при това от лица, които се представят с други имена. Излиза, че
едно лице, когато отива да подава документи, за да си регистрира закупения
автомобил трябва да посочи някакво име, което дали е истинско, дали не е, той
няма как да знае това, когато реално няма изповядана сделка пред нотариус за
прехвърлянето на този автомобил. Ако се приеме за вярно, това обстоятелство би
означавало, че и една такава декларация с неистинско име посочено в нея също ще
припокрива признаците на състава по чл. 313 от НК.
В действителност единственото лице, за което е било сигурно от наличната
документация по делото, че е било собственик и реален прехвърлител
на този автомобил е италианският гражданин. Другите лица П., И., М.и т.н. не са
действителни собственици на автомобила и същите не са сключвали договори с
италианския гражданин. Нещо повече, обвиняемият, както и третото лице, което е
попълвало декларацията не са имали как да знаят реалното име на фактическия прехвърлител на процесния
автомобил в Република България. Набляга
на това, че много често тези прехвърляния стават и без да се използват имена.
Дават се парите, взимат се документите, взима се автомобила и се отива да се
регистрира без никакви имена и данни за фактическия прехвърлител.
Подобен вид практика води много често до такива инциденти при попълването на
документите и това не е единствен случай. В настоящия случай обвиняемият не
само си е препатил от тази декларация, но си е препатил затова, че е купил автомобил, който е с пренабита рама, краден е и съответно е загубил и автомобила
си.
Ето защо счита, че въз основа на тези факти, макар и формално да са осъществени от
обективна и субективна страна признаците на престъплението по чл.313 от НК, то
обществената опасност в конкретния случай е изключително ниска и поради това
счита, че е налице основание за прилагането на разпоредбата на чл. 9, ал.2 от НК, тъй като случаят е малозначителен. Това е така,
тъй като не е попълнено някакво фалшиво име или фалшив собственик, а съобразно
писмените документи този италианец наистина е собственика на автомобила и е прехвърлител на български граждани, които за съжаление не
са сключвали действителни договори с него.
Предвид това намира, че в настоящия случай осъждането на обвиняемия по така
повдигнатото му обвинение не отговаря на основните принципи на наказателното
право и на наказателния процес. Подобен тип прояви следва да бъдат наказвани в
случай, които са коренно различни от настоящия. Моли съда да постанови
законосъобразен, правилен и справедлив съдебен акт, с който да оправдава подзащитния му по така повдигнатото обвинение.
Обвиняемият
Й.А. дава подробни обяснения пред въззивния
съд. не се признава за виновен. Моли да бъде оправдан.
Прокурорът при СГП счита
решението на СРС за правилно и законосъобразно, моли същото да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от страните доводи и служебно
провери правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл.314 от НПК,
намира за установено следното:
За да постанови решението си, районният съд се е позовал на събраните по
делото гласни и писмени доказателства от ДП, приобщени към доказателствения
материал по делото по реда на чл.378, ал.2 от НПК, включително и на заключениято по изготвените в съдбена
фаза експертизи, които макар и да не е изброил отделно, е коментирал подробно
поотделно и в тяхната взаимовръзка. Пред настоящата съдебна инстанция бяха
събрани нови доказателства, а именно допълнителните обяснения на обвиняемия А..
Въз основа на така събрания доказателствен
материал първостепенният съд е установил фактическа
обстановка по делото, която изцяло се споделя и от настоящия съдебен
състав, без да са налага същата да бъде променяна, независимо от допълнително
дадените от обвиняемия обяснения пред въззивния съд.
фактическата обстановка установена от първостепенния съд и възприета и от въззивния такъв следва единствено да бъде допълнена и
детайлизирана, и тя е в следния смисъл:
Обвиняемият Й.И.А. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, женен, висше образование, работи като младши автоконтрольор, неосъждан, с адрес гр.София, ж.к. „********,
ЕГН **********.
Обвиняемият Й.А. търсил да закупи лек
автомобил. Същият разглеждайки обявите на сайта www.mobile.bg се спрял на обявен за продажба лек автомобил
марка „Ауди“, модел „А 6“, който бил с италиански регистрационни номера *******. След като се обадил на посочения в обявата
телефон се свързал с лице, представящо се за М.М.и
след кратък разговор му казал, че желае да закупи автомобила, който предлага за
продажба. За да се спре обявлението за продажба на харесания от него автомобил
обвиняемият изпратил капаро в размер на 100 лева на 04.02.2015 г. на св. М.чрез „Еконт“.
След изпратеното по пощата капаро, на
07.02.2015 г. обвиняемият А. отишъл до гр. Бяла Слатина, където се намирал
автомобилът и там се срещнал със свидетеля М.. Обвиняемият бил придружаван от
свидетелите Б.Е.и М.В.- и двамата полицейски служители съответно в ОПП и КАТ-
СДВР. Самият А. също бил полицейски служител в КАТ- СДВР, като още при
обаждането си по телефона за да се поинтересува за автомобила, обвиняемият се
представил като такъв. Отишли до там с
лек автомобил Фолксваген Голф, собственост на св.В.. При пристигането на място
сторил същото, а единият от свидетелите се представил за него началник.
Изпробвали автомобила, огледали го и отдолу, от където висял някакъв кабел,
като едно от лицата, придружаващо обвиняемия и представящо се за негов
началник настоял да се направи отбивка от цената, заради многото забележки по автомобила.
Проверили също така и рамата на автомобила на отворен капак, като разглеждали
автомобила отвсякъде около 15-20 минути. След като се договорили за отбивка от първоначално обявената цена, обвиняемият платил
на св.М.за автомобила сумата от 2600 лева и взел автомобила от св.М..
Последният му предал и италианските документи, които били у него, а именно:
италиански регистрационен талон за МПС №A000114VC02 /carta di circolazione/
и удостоверение за собственост №10/A021140W /certificate
di proprieta/ (на италиански език), в което фигурирало и
името на свидетеля Р.Х.в И. от град Тръстеник, както и договор за покупко- продажба, сключен в Италия на името на Р.Х.в И.
като купувач отново на италиански език, както и фотокопие от личната карта на
свидетеля Р.Х.в И..
Договор за покупко-продажба не бил сключван
между свидетелят М.и обвиняемият А. в изискуемата форма - писмен с нотариална
заверка на подписите, нито отношенията им били уредени писмено в друг документ,
като и самият М.не притежавал документи, че е собственик на този автомобил.
След това тримата си тръгнали- обвиняемият А.,
управлявайки току що взетия от него лек автомобил Ауди, а двамата свидетеля с автомобила
на св.В.- Фолксваген Голф. По пътя за
гр.София автомобилът на обвиняемия
аварирал и се наложило да бъде докаран до гр. София на репатрак,
с помощта на „Пътна помощ“. Наложило се автомобилът да бъде ремонтиран.
След известен период от време обвиняемият А.
се обадил по телефона на св.М.и му казал, че му струвало твърде много за да
възстанови автомобила, и че трябва да му върне още пари, на което последният
заявил, че няма смисъл да коментират, тъй като е огледал автомобила и е видял
състоянието му преди да го вземе, с което разговорът приключил.
Известно време след това последвало ново
обаждане от страна на обв.А., който казал на св.М.,
че колата има някакъв проблем и няма да може да я регистрира, както и че щял да
си търси правата. На това оплакване на обв.А., св.М.отговорил,
че може да се обади на св.Р.Х.в И., на когото имал телефонния номер и предложил
на обв.А. да му го даде. Последният обаче не пожелал
и с това разговорът отново приключил.
Въпросният автомобил свидетелят М.бил получил
в гр.Бяла Слатина от свидетеля К.П., на неустановена дата в началото на 2015 г.
без между тях двамата да бил сключван договор в изискуемата се форма — писмен с
нотариална заверка на подписите. Последният му предал автомобила заедно с
италианските документи, които имал за същия, включително и договора за покупко- продажба на автомобила в Италия на името на Р.И.,
в едно с регистрационните табели на автомобили, които също били италиански. Св.П.
не бил използва автомобила на територията на България, не му бил правил и
никакви застраховки, не го бил обслужвал и не бил карал автомобила на сервиз.
От своя страна свидетеля П. взел автомобила
като през ноември 2014 г. ходил до Република Италия, гр. Калабрия
и се срещнал със свой познат св.Р.И. /родом от гр.Тръстеник/, който му
съдействал за покупката на автомобила. Св.П. помолил св.И. да му съдейства, тъй
като той знаел езика и имал нужните документи. В Италия, за да си купиш
автомобил било нужно да имаш италиански документ за самоличност, а св.П. нямал
такъв, за разлика от св.Р.И.. Ето защо П. поискал от И. да купят автомобила,
който си харесал на името на Р.И. с неговите италиански документи за
самоличност. Предвид това и след като св.П. се договорил с продавача-
италиански гражданин на име С.А.Г.и му платил цената за автомобила, тримата- П.,
И. и Г.отишли при нотариус, където бил съставен договор за покупко-
продажба на лекия автомобил, в който били вписани имената съответно на С.Г.за
продавач и това на Рома И. за купувач, тъй като той представил своите документи
за самоличност. Автомобилът, който П. фактически закупил като платил цената му-
марка „Ауди“, модел „А 6“, с регистрационни номера *******, бил с видим номер на рамата WAUZZZ4BZ1N125637. Името на Р.И. било записано
включително и в удостоверение за собственост №10/A021140W (на
италиански език), издадено за автомобила в Република Италия, където било
отбелязано, че Р.И. е купил автомобила от С.Г.с договор за продажба от
21.11.2014 г., с per. №16482014 г. на
нотариалната книга на нотариус от Община Кутро,
служебно лице А.Г.. След покупката по горепосочения начин автомобилът преминал
във владение на свидетеля П., но същият не притежавал документ, че го е
придобил лично. Свидетелят П. влязъл на територията на Република България през
ГКПП - Кулата от Република Гърция с автомобила, който бил придвижван на
собствен ход. Автомобилът бил откаран до гр. Бяла Слатина.
В началото на м.юни 2015 г., след като
повредите по автомобила били отстранени обвиняемият решил да го регистрира на
свое име. За целта на 09.06.2015 г. го закарал в сградата на Отдел „Пътна
полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи (О „ПП“ при СДВР) в
гр.София, ул.„******, за да го регистрира. Обвиняемият бил заедно с негов
приятел свидетеля Б.Н.. Н. водел „Пътна помощ“, тъй като автомобила бил с
италиански регистрационни табели и бил придвижен с репатрак.
Обвиняемият взел и съпругата си свидетелката С. А., както и малолетното им
дете. Този ден обвиняемият бил в почивка. Смятал рано да извърши регистрацията
на автомобила. Към автомобила се запътило момче, което не е на служба в О„ПП“-СДВР,
но помагало при попълването на документите и поело от обвиняемия документите,
за да му помогне, за което обвиняемият му платил. Обвиняемият му казал, че
автомобилът е за първоначална регистрация и му дал документите, които имал у
себе си за автомобила, а именно: свидетелство за регистрация на МПС №А000114VC02 /на италиански език/, талон за
собственост на МПС №10/А021140W /на
италиански език/, както и договор за покупко-
продажба (копие) също на италиански език
между С.Г.като продавач и обвиняемия Й.А. като купувач с дата 02.06.2015 г.
Момчето отишло да изготви и попълни
необходимите документи за първоначална регистрация на автомобила, а обвиняемият
и свидетеля Н. започнали изтеглянето на автомобила, за да се придвижи до
канала, където трябвало да стане неговия оглед. Не след дълго момчето се
върнало с попълнени документи, които дало на обвиняемия А.. Същият ги взел и
оставил автомобила на определения за това канал. По това време дежурен полицай
при СДВР бил свидетеля Т.. Обвиняемият се представил, че е служител на О
„ПП“-КАТ, поради което и Т.го запомнил. След като оставил автомобила на канала
обвиняемият с окомплектованите и попълнени документи от момчето, които
обвиняемият подписал лично, сред които заявление
№154134086733 за първоначална регистрация на ПС с рег. № и декларация към приложение №2 към чл.12а, ал.1, т.6 и ч1л.12б, ал.1,
т.6, отишъл на гишето за регистрация на автомобила. Обвиняемият подал
окомплектованите и попълнени, междувременно и подписани от него документи на
свидетелката С., която ги поела. Сред документите, които обвиняемият
предоставил за регистрацията на автомобила било въпросното заявление №154134086733, което било изписано на компютър от С. и
принтирано, а ръкописното попълване на текста в него и подписа се изпълвали от
поискалия регистрацията, в случая обвиняемия А.. Също така протокол за преглед
за техническа изправност към заявлението, италиански регистрационен талон за
МПС с №A000114VC02 и удостоверение за
собственост №10/A021140W (на италиански език).
Предоставен сред окомплектованите документи от обвиняемия на свидетелката С.
бил и въпросния договор за покупко- продажба на
италиански език. От превода на същия на български се установява, че текста,
който е вписан в него е, че г-н С.А.Г., декларира, че е продал превозно
средство марка „Ауди“, модел „А 6“, регистрационен номер ******* на г-н Й.А., роден в България, с посочена
дата на договора 02.06.2015 г. Предоставена била и визираната по- горе декларация от обвиняемия А. на системен
оператор в сектор „ППС”, в отдел „Пътна полиция” при Столична дирекция на
вътрешните работи, работеща на гишето свидетелката С.. Същата декларация е
образец приложение №2 към чл.12а, ал.1, т.6 и чл.12б, ал.1, т.6 от Наредба
№1-45/2000 г. за регистрацията, отчета, пускането в движение и спирането от
движение на моторните превозни средства, приета на основание чл.140, ал.2 от
Закона за движенията по пътищата (ЗДвП). В декларацията, която била подписана лично от обвиняемия А. имало и отразена забележка, попълнена
саморъчно от него със следното съдържание: „автомобила го закупих в този вид, в
който го представям и не съм подменял номера на двигателя“, също подписана от
него лично. Съдържанието на декларацията от името на Й.И.А. е, че декларира, че
на 02.06.2015 г. в Италия, гр. Кротоне от А.С.Г.е
закупил лек автомобил, с per. № *******, марка „Ауди“, модел „А6“, двигател АКЕ
147692. Декларацията е с поставена дата 09.06.2015 г. След като обработила
документите свидетелката С. ги върнала на обвиняемия. Тя само го попитала дали
автомобилът е от Италия, което той потвърдил. През това време длъжностните лица
при 0“ПП“-СДВР, които извършвали огледа на автомобила установили интервенция по
него и същият се наложило да бъде насочен на четвърти канал. Свидетелят В.Н.
работел по това време като механик към О„ПП“- СДВР, контролно-техническия пункт
на КАТ, на четвърти канал, на който канал били комисия от четирима човека, като
негова задача била да провери заявлението за регистрация и по него работел,
като извършвал проверка на номера на рамата, двигателя, марката и модела на
автомобила, правел идентификация на автомобила.
По това време на четвърти канал работел и
свидетелят Х.в, който след като взел всички документи, записвал автомобила в
ежедневния списък. Ако се установило, че автомобила е с проблем го предавал,
заедно с документите на дежурния оперативен работник, който в случая е бил
свидетеля Т., а Х.в записвал в дневника за ежедневния наряд за преминалите
автомобили през тази технологична линия, че автомобилът е проблемен. При
проверката на автомобила марка „Ауди“, модел „А 6“, представен от обвиняемия за
регистрация било установено, че има интервенция в областта на номера на рамата.
Извикан бил дежурния за деня експерт Н.Т., който установил конкретно, че има
третиране по механичен път и наличие на затворен контур от нетехнологични
заваръчни шевове около номера на рамата, като първоначалния номер на рамата бил
изрязан и на негово място била заварена планка със сега видимия номер. При
проверка в багажното отделение на автомобила бил установен стикер със
съдържание на номер на рамата WAUZZZ4B33N067676.
След установената интервенция свидетелят Т.изготвил докладна записка, към която приложил комплекта документи, които
обвиняемият бил предоставил на гишето на С. /сред които бил и договорът за покупко- продажба между него и С.Г./ и след обработката им,
същата му ги върнала и се обадил до 03 РУ-СДВР за съдействие. На място в О
„ПП“- СДВР дошъл полицейски служител от 03 РУ-СДВР - свидетелят В.. Св.Т.предал
на В. набора от документи по опис, сред които била и процесната
декларация, ведно с изготвената от Т.докладна записка, както и договорът.
Обвиняемият и свидетеля В. се отправили към 03 РУ- СДВР, заедно с автомобила за
изясняване на случая. Автомобилът бил управляван от обвиняемия, до него седял
свидетелят В., а свидетелката А. седяла отзад. Там бил изготвен протокол за
доброволно предаване на лек автомобил, с per. № *******, марка „Ауди“, модел „А6“, заедно с един брой контактен ключ за същия, с
който обвиняемият предал описаните вещи на свидетеля В.. По пътя за 03 РУ-СДВР
срещнали свидетеля Е., на когото обвиняемият и съпругата му свидетелката А.
обяснили за възникналия случай с интервенцията на номерата на автомобила и му
казали, че няма как да се приберат до гр. Самоков. Е.им
казал като приключат да му се обадят и обещал, че ще ги откара до гр. Самоков. След като приключили в 03 РУ-СДВР обвиняемият и
съпругата му се придвижили до бул. „Цариградско шосе“, откъдето след като му се
обадили дошъл и ги откарал свидетеля Е.до гр. Самоков.
Изготвена била
технико-документна експертиза, обективирана в
Протокол №389-Е/2016 г., съгласно заключението на която предметите на
изследване: регистрационен талон за
МПС №A000114VC02 и удостоверение за собственост са
изготвени съгласно установените изисквания за направата на такива видове
документи, в тях няма заличавания и поправки.
Видно от Протокол №35 от 13.11.2016 г., в
който е обективирано заключението по почерковата експертиза, е, че заявление №154134086733 за първоначална регистрация на ПС марка
„АУДИ“, модел „А6“, с номер на рама WAUZZZ4BZ1N125637
и декларация, с декларатор Й.И.А.,
приложение №2 към чл.12а, ал.1, т.6 и чл.12б, ал.1, т.6 от дата 09.06.2015 г.
изписаният ръкописен текст и положените подписи под документа са изпълнени от Й.И.А..
От заключението по почеркова
експертиза Протокол №2017/ДОК- 210, изготвена от експертите Г.и Т.се
установява, че ръкописните текстове в декларация,
Приложение №2 към чл.12а, ал.1, т.6 и чл.12б, ал.1, т.6 с дата 09.06.2015 г. са
изписани от две различни лица, като ръкописният текст в графи „двигател номер“ и „Забележка:“ в
декларацията е изписан от обвиняемия
Й.И.А., подписите срещу графа
„Забележка:“ и графа „Подпис:“ в долния десен край на документа са положени от Й.И.А..
Установява се от Протокол №18/ДОК-152, в
който е обективирана комплексна експертиза, изготвена
от вещите лица Т. К.и Н. Р., че процесният документ -
декларация от обвиняемия е попълнена
и подписана с три различни по химичен
състав химикални пасти, които са номерирани
условно с №1, №2 и №3, като с №1
вписаните на първия ред име, презиме и фамилия: „Й.И.А.“ до идентификационния
номер на рамата „WAUZZZ4BZ1N125637“, включително,
№2 ръкописно вписания номер на двигателя:
„АКЕ 147692“, текста на забележката: „автомобила го закупих в този вид, в който
го представям и не съм подменял номера на двигателя“ и подписа след текста на
забележката и №3 - датата на
декларацията: „09.06.2015 г.“ и подписа след печатния текст „Подпис:“ на същия
ред. Твърди се, че първо е изписан текстът на забележката, а след това
подписът, както и че първо е положен подписът след текста на забележката, а
след това подписът след печатния текст „Подпис:“, като не е даден отговор в
тази експертиза на въпроса за изследване на химикалната
паста.
Въззивният съд споделя
констатациите по фактите на първостепенния такъв, като счита, че същият е
установил правилно фактическата обстановка по делото, която кореспондира на
събрания по делото доказателствен материал и която изцяло се приема и от въззивната инстанция, като въззивният
съд намери за необходимо единствено да детайлизира тази фактическа обстановка във
връзка с някои въпроси и най- вече досежно
документите, които са били предадени на обвиняемия при покупката на автомобила
от него и тяхното съдържание, както и по въпроса какви документи той е дал на
неустановеното по делото лице, което му е предложило съдействие за
регистрацията на автомобила.
За да достигне до тази фактическа обстановка
първостепенният съд е направил подробен, задълбочен и логически издържан анализ
на събраните по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната
взаимовръзка по между им, спазвайки правилата на формалната и правна логика.
Възраженията на обвиняемия и неговите защитници в тази връзка в жалбите и
допълненията към тях са абсолютно неоснователни. Първостепенният съд не е
тълкувал превратно и изопачено нито едно събрано по делото доказателство, като
подробно в мотивите си е посочил кои от събраните доказателства кредитира и кои
не, защо дава вяра на едни, а на други не и в кои съответно части. Анализ,
който се споделя изцяло и от въззивния съд, поради
което същият не намира за необходимо да го преповтаря. Следва само да се
отбележи, че по- голямата част от възраженията на защитата, които тя прави във
връзка с анализа на доказателствата изведен от първостепенния съд, касае не
толкова самите доказателства и тяхната достоверност, а са на плоскостта на
„правото“. Така например защитата възразява, че декларацията не е написана
„фактически“ от обвиняемия- т.е. инкриминираната част от текста във въпросната
декларация не е написана от обвиняемия. Това на практика е било установено от
първостепенния съд и той изрично е отбелязал в мотивите си това обстоятелство,
поради което и възраженията, че съдът неправилно бил приел, че декларацията е
написана фактически от подсъдимия, са изцяло неоснователни. На база прецизен
анализ направен на събраните по делото доказателства и заключенията на
изготвените експертизи първостепенният съд е възприел не само правилно и вярно
фактическата обстановка по делото, но след това е дал и точна, вярна и най-
вече правно издържана оценка на така установените от него факти, доколкото
въпросното възражение касае не фактите и доказателствата, а „правото“ и „правните
конструкции“- нещо, което очевидно убягва от вниманието на защитата.
Правилно също така защитата сочи в жалбата,
че абсолютно ирелевантно е кога е бил вписан текста в
графа „забележка“- дали преди или след полагане на подписа в тази част, респ. дали
преди или след подаване на декларацията от обвиняемия пред св.С.. Независимо от
това обаче правилно след преценка на събраните по делото доказателства,
първостепенният съд е приел, че още към момента на подаване на декларацията
обвиняемият вече е бил вписал в декларацията текста в графа „забележка“.
Аргумент в тази насока са показанията на свидетелите И.Т., В.В., В.Н. и св.С., които са категорични, че никой от тях
няма какъвто и да е било механизъм, още по- малко практика да кара когото и да
е било да попълва някакъв текст в графа „забележка“, а всеки клиент сам
преценява кога, какво и дали да попълни в тази графа. Категорични са били
всички те, че декларацията е дошла при тях във вида, в който е налична и по делото,
както и че пред тях обвиняемият не е попълвал или допълвал нищо в декларацията,
още повече, че и след като лицето веднъж подаде нужните документи за
регистрация на съответното МПС, той повече няма фактически достъп до тези
документи, камо ли след като бъдат предадени на съответния оперативен работник
във връзка с някакви съмнения за неправомерни действия по автомобила или в
самите документи. Освен всичко друго няма и никаква житейска логика, който и да
е било от въпросните свидетели, взели участие в процедурата по регистрация на процесния лек автомобил и в процедурата по установяване на
проблеми с него или с документите на същия, да кара лицето, подаващо
документите да попълва каквото и да е било във въпросната декларация, която се
подписва не от тези лица, а от подаващия декларацията и в този смисъл,
отговорността за написаното в нея, носи той.
Твърденията на обвиняемия в тази връзка и на
съпругата му- св.А., правилно не са били кредитирани от първостепенния съд,
който е приел, че същите остават изолирани и се опровергават от всички други
събрани по делото гласни доказателства и заключения на експертизи- съображения,
които изцяло се споделят и от въззивния съд.
Последният държи да отбележи единствено, че това обстоятелство в случая няма и
такова голямо значение. Първостепенният съд е ползвал същото, за да изведе
наличието на субективната страна на деянието на обвиняемия, което и според въззивния съд е имал основание да направи при така
установените факти по делото. Дори обаче и да не се установи обвиняемият да е
написал текста в тази граф предварително още към момента на подаване на
декларацията, това не води до отпадане на знанието на същия най- вече относно
съдържанието на въпросната декларация, което знание се оспорва от защитата и
което знание той отново се опита да установи, че е липсвало с дадените от него
допълнителни обяснения пред въззивния съд, за негово
съжаление твърде неуспешно.
Обясненията, дадени пред първата инстанция,
последната правилно е ценила съобразявайки ги и с останалия събран по делото доказателствен материал. Въззивният
съд също както първостепенният прие, че инкриминираният текст в декларацията не
е написан от обвиняемия, а от неустановено по делото лице, което му е
предложило и оказало съдействие за попълване не само на декларацията, но и на
останалите документи, необходими за регистрацията на автомобила. Независимо от
това обаче, обвиняемият е бил напълно наясно с текста и съдържанието най- вече
на декларацията, въпреки, че тя не е била написана собственоръчно от него. Дадените
от него обяснения пред въззивния съд не се различават
особено съществено от заявеното от обвиняемия пред първата инстанция, освен по
въпроса за това платил ли е нещо на неустановеното лице за услугата или не.
Твърденията му пред въззивния съд, че всичко е било
на доброволни начала и не е плащал нищо за услугата, противоречат на казаното
от него пред първата инстанция, и на заявеното в същия смисъл и от св.Б.Н. и
св.С.А., а и на житейската логика- естествено и логично е за една такава
услуга, лицата, които я вършат, при положение, че правят това не само спрямо
обвиняемия, а по принцип да искат заплащане. В това няма нищо нередно и
нелогично. Очевидно обаче, в случая обвиняемият се опита да придаде друго
значение на въпросната „услуга“, тъй като и бе попитан от въззивния
съд, дали е представял на неустановеното лице и договора за покупко-
продажба на автомобила, в който фигурира неговото име като купувач, на което
той отрече да е давал такъв договор на лицето, респ. отрече да го е виждал
преди това и да знае нещо във връзка със същия, като твърдеше, че едва за първи
път след като се е установило, че автомобилът е с проблеми в рамата, колегите
му, на които е предадена за работа преписката са му показали този документ- той
е бил сред набора от документи в преписката. Твърдеше, че не знае от къде се е
появил, респ. че не знае от къде въпросното лице е взело данните, които е
попълнило в декларацията във връзка с този договор. Опита се също така да убеди
съда, че въпросното лице изчезнало след като е разбрало, че е станал проблем с
автомобила и дори не се е явило, за да си получи парите, които обвиняемият му
бил обещал по негови твърдения, както и че той продължава да издирва това лице-
с други думи, счита, че то нарочно е вписало в декларацията във връзка с процесния договор, очевидно и за да навреди по някакъв
начин на обвиняемия и със съзнанието за това, тъй като след като е станал
проблем се е укрил и повече обвиняемият не е могъл да го намери. Твърдения,
които освен че са нелепи и житейски нелогични и неиздържани, се опровергават и
от останалите събрани по делото гласни и писмени доказателства. На първо място
няма никаква житейска логика в това, което твърди обвиняемия при положение, че
става въпрос за неустановено лице, което и по данни на неговата съпруга и на
св.Б.Н. като много други такива, извършват въпросната услуга на място и то
срещу заплащане, тъй като са се „специализирали“ в попълването на документите и
вършат това много по- бързо. На следващо място никой, дори и обвиняемият не
твърди и не сочи каквато и да е било логична причина за това неустановено по
делото лице, което никога преди това не се е срещало с обвиняемия и няма
никакви отношения с него, да иска да му навреди и целенасочено да попълни текст
в декларацията, който да навреди на обвиняемия. Не се твърди, а и не се
установява по делото някой, който и да е било да има интерес да навреди на
обвиняемия и то именно по този начин, още повече, че отиването на обвиняемия
точно в този ден за регистрация на МПС, не е било известно на никого освен на
обвиняемия, на неговата съпруга и на св.Б.Н., който ги е придружавал. Най-
малкото липсват данни за обратното.
Освен обаче липсата на житейска логика за
една подобна „схема“, която да цели да увреди обвиняеми по някакъв начин,
далече по- важното е, че според въззивния съд по
делото има събрани редица гласни и писмени доказателства, на база на които може
да се направи категоричен и несъмнен извод за това, че именно обвиняемият е дал
на неустановеното по делото лице, което да му попълни документите включително и
въпросния договор, в който като купувач на автомобила фигурира той, а не св.Р.И..
Въпросният договор е на италиански език и въпросното лице трябва да владее
отлично езика, за да може за краткото време, което има да напише договора на
правилен език, попълвайки в него всички данни, включително и тези на обвиняемия
Й.А. и на продавача- С.Г.. При това положение, за въззивния
съд възниква съмнение, че едно лице, което владее италиански или който и да е
било чужд език на такова високо ниво, би вършило тази работа, а не би се
занимавало с друго, далеч по- доходоносна дейност. Освен това трябва да е
твърде случайно, обвиняемият да попадне на човек, който владее точно италиански
език и който по своя инициатива за изпише този договор, без да има данни от
какви мотиви и съображения може да е било движено това лице и с каква цел е
могло да го напише. Следва освен това да се има предвид, че договорът, видно от
приемо- предавателния протокол, с който св.Т.е предал
на св.В.В. документите по преписката, е бил в копие,
а не в оригинал. Това е и една от причините въззивният
съд да прецени, че не следва да назначава експертиза на същия. Но факта, че
договорът е бил в копи, сочи, че не е написан в момента и на място. Обратното
означава, някой да е написал договора и след това да го е снимал, като да е
скрил оригиналния такъв и да е приложил сред документите копието, което отново
няма никаква житейска или каквато и да е било логика, ако се приеме, че това е
сторено от неустановеното по делото лице, попълнило декларацията от името на
обвиняемия.
Отново от въпросният приемо-
предавателен протокол е видно, че този договор за покупко-
продажба в копие е фигурирал сред документите, които са били подадени от
обвиняемия пред св.С., тъй като и след като се е разбрало, че има проблем с
номера на рамата на автомобила, всички тези документи са описани от св.Т.в
изготвена от него докладна и след това са предадени отново от него на св.В.В. от 03 РУ- СДВР, който е дошъл на място, за да поеме
случая и работата по него. Това се установява по категоричен и несъмнен начин
от показанията и на св.Т.и на св.В.ВасИ., както и от
изготвените още към онзи момент от тях писмени документи, в които въпросният
договор при това с отбелязване, че е в копие е изрично посочен като част от
документите по преписката, подадени от обвиняемия А. във връзка с регистрацията
на автомобила и след това приложени по тази преписка. Ако се приемат за верни
твърденията на обвиняемия, че едва за
първи път е видял този договор в 03 РУ- СДВР по образуваната преписка, означава
да се приеме, че или неустановеното по делото лице, попълнило декларацията от
името на обвиняемия или св.Т., В. или С. са евентуално съставили и добавили
този документ към преписката. Поставя се обаче въпроса какъв интерес имат те от
това и с каква цел биха искали да навредят на обвиняемия, при положение, че по
делото липсват каквито и да е било данни някой от тях да е познавал отнапред
обвиняемия и да има някакви отношения с него, заради които иска да му навреди.
Освен това техните показания и съставените документи са еднопосочни и
непротиворечиви, като нито един от тях не се установява да има какъвто и да е
било интерес от крайния изход на делото, поради което и съда няма никакво
основание да не кредитира заявеното и отразеното от тях. Точно обратното-
обвиняемият има най- голям интерес от крайния изход на делото, включително има
интерес да твърди, че не е виждал този договор и не знае нищо за него, тъй като
в него фигурира неговото име, и именно и на база на него е попълнена и
информацията в инкриминираната декларация.
На следващо място според въззивния
съд на база показанията на св.М., св.И. и св.П., по категоричен и несъмнен
начин се установява, че към момента, в който обвиняемият е взел автомобила от
св.М., той му е бил предаден освен с удостоверението за собственост и с
регистрационния талон, още и с договор за покуп0ко- продажба при това не на
името на обвиняемия А., а на името на св.Р.И., който именно е предоставил
своите италиански документи пред италиански нотариус, за да може св.П.
фактически да закупи автомобила. Дори и в удостоверението за собственост е
вписан въпросния договор, който е от 21.11.2014 г. и е бил удостоверен от
нотариус, като там пак фигурира името на св.Р.И.. Еднопосочни в това отношение
са показанията на св.П., И. и М., които категорично твърдят да са си предавали
този договор един на друг, както и той да е бил даден на обвиняемия А.. Ето
защо и доколкото всички сочат, а и от доказателствата по делото се установява,
че договорът е бил сключен от името на св.И.,съдът прие, че няма основание да
не даде вяра на показанията на свидетелите по този въпрос, включително и във
връзка с твърденията им и в частност тези на св.М., че е предал всички
документи за автомобила на обвиняемия А., сред които е бил и договорът за покупко- продажба на италиански език на името на св.Р.И.. А
наличието на такъв, е видно и от удостоверението за собственост на автомобила,
доколкото е вписан в самото удостоверение. Предаването на този документ на
обвиняемия е станало още при взимането на автомобила от него през месец
февруари 2015 г.- т.е. няколко месеца преди инкриминираното деяние през месец
юни 2015 г. С други думи той е имал предостатъчно време да види с какви
документи разполага за автомобила и на база на какво би могъл да го регистрира,
респ. какво следва да посочи като основание за придобиването му. Очевидно е
обаче, че обвиняемият не е имало как да регистрира автомобила на свое име чрез
този договор и той е бил напълно наясно с това обстоятелство, тъй като нито
той, нито св.М., нито св.П. са имали сключени на свое име договори за въпросния
автомобил. От друга страна обвиняемият е имал и предостатъчно време, за да
установи, че има подмяна в номера на рамата на автомобила, още повече, че той
самият като лице работещо в системата на МВР и то като младши автоконтрольор е имал и обективната възможност било сам,
било чрез свои колеги да установи наличието на такъв проблем. Извод, който може
да се изведе и от показанията на св.М., който изрично сочи в показанията си, че
е получил обаждане от обвиняемия след като той е взел автомобила с настояване
да намали още от цената- т.е. да му върне част от вече платените пари, , тъй
като има някакъв проблем и няма да може
да го регистрира на свое име, като обаче и на предложението на М.да му даде
телефонния номер на св.Р.И., за да се разбере с него, тъй като автомобилът се
води на него име, обвиняемият не е казал нищо и не се е поинтересувал от
данните на св.И., нито се е свързал с него, за да може последният да му
прехвърли автомобила чрез писмен договор, който да му послужи за регистрация на
същия. Съдът даде вяра на тези показания на св.М., който счита, че не е заинтересован по никакъв начин от
крайния изход на делото, нито предубеден спрямо обвиняемия А., като
същевременно не отрича начина, по който е взел от св.П. и след това предал на
обвиняемия А. автомобила, без подписването на каквито и да е било документи и
договори. Още повече, че делото не се води срещу А. във връзка с подмяната на
рамата на автомобила, а във връзка с подадената от него декларация, поради
което и няма основание да се счита, че св.М.по някакъв начин се опитва да
прикрие някаква своя неправомерна дейност. Тези негови показания обаче само с още
по- голяма степен сочат на изводите, които е направил и първостепенният съд по
въпроса кога обвиняемият е попълнил текста в графа „забележка“, респ. извода на
съда, че той е бил напълно наясно с проблема, който има автомобилът във връзка
със сменения номер на рамата на същия и именно поради това още към подаване на
декларацията е попълнил въпросния текст в графа „забележка“. Следва пак да се
подчертае обаче, че обвинението спрямо А. не е в във връзка с рамата на
автомобила, а във връзка с подадената от него декларация касателно
от кого, кога и как е придобил автомобила. Факта, че при подаването на
документите, с които обвиняемият е искал да регистрира автомобила на свое име,
той макар и да е разполагал с договора на името на св.Р.И. не е представил
същия, а е представил друг- в който като купувач фигурира не Р.И., а той, също
сочи на това, че обвиняемият е бил напълно наясно и с това какво ще се впише в
декларацията без значение кой попълва чисто технически същата- дали той лично
или друго (не)установено по делото лице. Единственото, което може да бъде
попълнено е вписаното в този договор, а именно, че обвиняемият А. е закупил
автомобила от С.Г., така както е записано и в самия договор. Без такъв договор,
обвиняемият не би могъл да регистрира автомобила на свое име, тъй като липсва не
правно основание за придобиването му- т.е. договор за покупко-
продажба, в който той да е вписан като купувач от предходния собственик- в
случая Р.И., но нещо повече- доколкото автомобилът е бил с чужди регистрационни
номера- италиански такива, то и за да може да се изповяда сделка за покупко- продажба на същия тук в България между Р.И. и
друго лице- в случая обвиняемия Й.А., то е било необходимо Р.И. да е
регистрирал така внесения от чужбина автомобил на свое име и едва след това да
бъде сключен договор за покупко- продажба на
автомобила с нотариална заверка на подписите. Единственият начин да регистрира
автомобила, който е бил с италиански регистрационни номера на свое име в
България, без такъв договор с предишния собственик е бил, той самият да има
сключен договор за придобиването му в чужбина, при което положение обвиняемият
би могъл да регистрира директно автомобила тук в България на свое име и не би
се нуждаел от друго правно основание, нито от регистрация на автомобила на
името на Р.И. в България.
Обвиняемият очевидно, още повече и като
младши автоконтрольор е бил напълно наясно с всички
тези обстоятелства, поради което и не случайно е представил сред документите,
въз основа на които да бъде регистриран автомобила на негово име и такъв за
покупката му със страни: С.Г.като продавач и самият А. като купувач, сключен на
територията на Италия, като напълно очевидно и съзнателно той не е представил
оригиналния договор, в който като страна купувач фигурира Р.И.. Никой друг освен
самият обвиняем няма интерес от съставянето на един подобен договор, който най-
малкото е с невярно съдържание, а поради това че е представен само като копие
няма как да бъде изследван за неистинност, но и последното е факт, тъй като под
договора има положени някакви подписи, единият от които със сигурност няма как
да е на С.Г., доколкото и А. не отрича през
юни 2015 г. да не е посещавал Италия и да се е срещал с лицето С.Г..
С оглед на всичко това, твърденията на
обвиняемия А., че не знае нищо за въпросния договор, че за първи път го бил
видял по преписката в районното управление, съдът прие за недостоверни и
съставляващи неумел опит на същия да предложи на съда своя защитна версия,
която обаче е твърде неиздържана и се опровергава от другите събрани по делото
доказателства. В този смисъл и твърденията на обвиняемия, че не знае какво е
било съдържанието на текста, вписан в декларацията, съдът също намери за
неверни и съставляващи част от защитната версия на обвиняемия А.. Абсолютно ирелевантно е дали той е прочел написаното преди да подпише
декларацията или не, тъй като е бил напълно наясно на база на какви документи е
съставена и попълнена тя и поради това е бил и наясно със съдържанието й- това
са били документите, които той е предоставил на неустановеното по делото лице и
сред тях е бил и въпросният договор, в който като купувач на автомобила на
територията на Р Италия фигурира самият А. и е посочена дата на покупката-
02.06.2015 г.- към който момент А. не е посещавал Италия, още по- малко е
купувал лично той от С.Г.въпросния автомобил. В случая е абсолютно ирелевантно кой е съставил въпросния договор, доколкото и
няма обвинение във връзка с това, нито във връзка с използването му. От
значение е единствено, че именно и на база на същия е попълнена инкриминираната
декларация в инкриминираната й част, а обвиняемият е бил напълно наясно със
съдържанието и то, невярното такова на този договор, тъй като той го е
предоставил на неустановеното по делото лице, като основание за попълване на
декларацията- факт, който се установява от коментираните вече по- горе гласни и
писмени доказателства и в частност показанията на св.В.В.
и Т., както и съставените от тях писмени документи във връзка с процесния случай и документите подадени от обвиняемия за
регистрацията на автомобила, а след това предадени за нуждите на разследването.
В заключение въззивният
съд не даде вяра на обясненията на обвиняемия, дадени както пред първата
инстанция, така и пред настоящата по въпроса знаел ли е какво е записано в
текста на декларацията, респ. на база на какви документи е била попълнена тя и
кой и как е представил процесния договор, намиращ се
по делото, в който като купувач на автомобила директно от Италия фигурира името
на обвиняемия А.. Става въпрос за неумело измислена и конструирана защитна
версия на обвиняемия, която е не само житейски нелогична и неиздържана, но и и
се опровергава от останалите събрани по делото гласни и писмени доказателства.
Твърденията, че изписването на текста в
самата декларация в инкриминираната й
част и в графа забележка от две различни лица потвърждава обясненията на
обвиняемия, са неоснователни. Действително тези две части на декларацията са изписани
от различни лица и съдът даде вяра на твърденията на обвиняемия, че той е
попълнил текста в графа ‚забележка“, а неустановеното лице е попълнил текста в
останалата част от декларацията и най- вече в инкриминираната такава. Това
обаче не сочи на липса на знание на обвиняемия досежно
това какво е изписано в инкриминираната част като съдържание. Напротив-
обсъденото по- горе дава основание да се приеме точно обратното, а именно, че
обвиняемият е бил напълно наясно с текста на самата декларация. Останалите
доводи на защитника на обвиняемия направени пред въззивния
съд касаят обвинението по същество, а не анализа на доказателствата.
Единственото, което следва изрично да се отбележи е, че не е вярно твърдението
на защитника, че нито едно от останалите лица не е бил действителен собственик
на автомобила. Такъв по силата на договора- т.е. де юре е бил св.Р.И., който е
сключил договор за покупко- продажба с италианския
гражданин С.Г.и това се установява както от показанията на самия И., така и от
тези на св.П. и М., които твърдят лично да са виждали този договор и той да е
бил предаден на обвиняемия А.. Това обстоятелство се установява и на база
отбелязването в удостоверението за собственост на лекия автомобил, където
изрично е отбелязано, че същият е бил купен чрез договор от 21.11.2015 г. от Р.И.,
което е удостоверено и от съответното длъжностно лице в Италия. Неверни са и
твърденията на защитата, че обвиняемият не е имало как да знае името на реалния
прехвърлител в Р България, тъй като се установява, че
такова прехвърляне, правно издържано на лекия автомобил на територията на Р
България не е правено- това е видно от показанията както на Кр.П.,
на Р.И. и М.М., така и от обясненията на самия А.,
доколкото всеки един от тях твърди да не е регистрирал автомобила на свое име в
България, респ. да не е сключвал в необходимата форма договор за покупко- продажба. В този смисъл обвиняемия е бил напълно
наясно, че не разполага с правно основание да регистрира автомобила на свое име
в България, което вече бе отбелязано по- горе, поради което се е нуждаел от
фиктивно такова и поради това и не случайно е използвал въпросния договор, в
който като купувач на автомобила на територията на Р Италия директно от
италиански гражданин фигурира неговото име, а не това на Р.И.. Дали това, което
е направил обвиняемият А. е обичайна практика или не, съща е абсолютно ирелевантно, като единствената му относимост
е към доводите на защитата относно малозначителност
на случая, които доводи, ще бъдат обсъдени по- натам от въззивния
съд във връзка с правната страна на казуса.
Тук и в заключение следва да се посочи, че
анализът на доказателствата, направен от първостепенния съд е правилен,
прецизен и се споделя изцяло от въззивния съд, който
счита, че на база на същите първата инстанция е установила правилно
фактическата обстановка по делото и е достигнала и до верни правни изводи.
Доколкото този анализ се споделя от въззивния съд,
той и не следва да бъде преповтарян в останалата му част. Възраженията на единия
от защитниците за допуснати съществени процесуални нарушения от първостепенния
съд поради необсъждане на събраните по делото доказателства в пълнота и в
тяхната взаимовръзка въззивната инстанция намира за
голословни, а твърденията, че първата инстанция не е обсъдила възраженията на
защитата- за неоснователни. Всяко едно от възраженията е било коментирано от
съда, макар и не всички толкова пространно, но по- важното е, че крайните
изводи на съда са правилни и законосъобразни.
При правилно установена фактическа
обстановка, правилно първостепенният съд е приел, че по делото по безспорен и
несъмнен начин се установява както времето и мястото на извършване на деянието
от страна на обвиняемия, така и самото деяние с всички негови характеристики от
обективната, включително и субективната страна на същото. Възраженията на
защитата за изначална несъставомерност на деянието от
обективна страна и за малозначителност на случая от
друга, са взаимно изключващи се, но и двете групи възражения са изцяло
неоснователни.
Както е приел и първостепенния съд, от
обективна страна се установява, че на 09.06.2015 г. в гр.София, в сградата на
отдел „Пътна полиция” при Столична дирекция на вътрешните работи, находяща се на адрес: гр. София, ул. „*****пред К.Й.С. -
системен оператор в сектор „ППС”, в отдел „Пътна полиция” при Столична дирекция
на вътрешните работи, е потвърдил
неистина в писмена декларация - декларация от 09.06.2015 г. за придобиване
собственост на лек автомобил марка „АУДИ”, модел „А6”, с италиански
регистрационен номер ******* и с номер на рамата WAUZZZ4BZ1N125637, представляваща
образец Приложение №2 към чл.12а, ал.1, т.6 от Наредба №1-45 от 24.03.2000 г.
за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторни
превозни средства и ремаркета, теглени от тях и реда за предоставяне на данни
за регистрираните пътни превозни средства, в сила от 14.04.2000 г., а именно,
че лек автомобил марка „АУДИ”, модел „А6”, с италиански регистрационен номер ******* и с номер на рамата WAUZZZ4BZ1N125637 е закупен от него на 02.06.2015 г. в
гр. Кротоне, Италия от лице на име А.С.Г., като в
действителност това обстоятелство не отговаря на истината, като по силата на
закон - чл.12а, ал.1, т.6 от Наредба №1-45 от 24.03.2000 г., приета на
основание чл.140, ал.2 от Закона за движение по пътищата, тази декларация се
дава пред орган на властта „Пътна полиция” при Столична дирекция на вътрешните
работи за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, а именно за
удостоверяване на обстоятелството, че е закупил лек автомобил марка „АУДИ”,
модел „А6”, с италиански регистрационен номер ******* и с номер
на рамата WAUZZZ4BZ1N125637 и номер на двигателя АКЕ 147692 на
02.06.2015 г. в гр.Кротоне, Италия от лице на име Аракари Салаваторе Г..
Съгласно чл.140, ал.2
от ЗДвП (ред. й към момента на деянието, ДВ бр. 14 от 2015 г.): „Условията и
редът за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на
моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, се определя с наредба
на министъра на вътрешните работи, съгласувано с министъра на транспорта, информационните
технологии и съобщенията и министъра на отбраната. На моторните превозни
средства и теглените от тях ремаркета при първоначална регистрация се извършва
преглед за техническата им изправност (без новите пътни превозни средства) и тяхното комплектоване
от специализираните органи на Министерството на вътрешните работи. Спрените от
движение моторни превозни средства и теглените от тях ремаркета се пускат в
движение от същите органи след отстраняване на причината за тяхното спиране”.
Съгласно чл.2 от Наредба №1-45 от 24.03.2000
г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторни
превозни средства и ремаркета, теглени от тях и реда за предоставяне на данни
за регистрираните пътни превозни средства, приета на основание чл.140, ал.2 от ЗДвП, регистрацията на моторните превозни средства се извършва от структурните
звена „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи или областните
дирекции на МВР по постоянния адрес на собственика - за физическите лица.
Въз основа на чл.140, ал.2 от ЗДвП (ред. й
към момента на деянието, ДВ бр. 14 от 2015 г.), във вр.
чл.12а, ал.1, т.6 от Наредба №1-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет,
пускане в движение и спиране от движение на моторни превозни средства и
ремаркета, теглени от тях и реда за предоставяне на данни за регистрираните
пътни превозни средства обвиняемият А. е имал задължение, вменено му по силата
на закона, да представи пред регистриращия орган, в случая О„ПП“ при СДВР,
декларация за собствеността на представения за регистрация от него лек
автомобил марка „АУДИ“, модел „А6“, като е бил задължен в нея да посочи времето
и начина на придобиването му. Изрично е предвидено, че за тези обстоятелства
собственикът на превозното средство подписва декларация. Доводите на защитата,
че декларацията няма сила за истинност на отразените в нея обстоятелства, тъй
като те подлежат на проверка от съответните органи на база представените
документи и данните за собственика на автомобила, поради което и декларацията
не би могла да бъде предмет на лъжливо документиране по смисъла на чл.313, ал.1
от НК относно отразените в нея обстоятелства за това от къде, кога и как
деклараторът е придобил МПС, въззивният съд намира за
неоснователни. Кои обстоятелства подлежат на деклариране и по какъв ред,
определя законът, респ. и в този случай Наредба №I-45/2000
г., а не страните по едно дело. Дали съответното обстоятелство, подлежащо на
деклариране може и следва да бъде установено и чрез други данни и документи, също
е въпрос, който се определя от съответния нормативен акт, а не от страните по
делото. В конкретния случай практиката е непротиворечива и категорична-
подаването не лъжлива декларация по реда на чл.12а, ал.1, т.6 от Наредбата
попада в обхвата на разпоредбата на чл.313, ал.1 от НК, а това е и напълно
логично, тъй като се касае за първоначална регистрация на МПС на територията на
Р България, което до този момент е било е с регистрация в друга държава членка
на ЕС, ЕИП или Конфедерация Швейцария. В тази ситуация логично е да се иска
подаването на подобна декларация, тъй като и проверката на документи отнасящи
се до МПС, издадени на територията на друга държава е по- сложно, отколкото ако
става въпрос за такова, което вече веднъж е било регистрирано на територията на
Р България. Така е щяло да стане и в конкретния случай, тъй като и най-
вероятни никой не би тръгнал да проверява истинността и достоверността на
договора за покупко- продажба, който е представил
обвиняемият А. като основание за регистрацията на лекия автомобил, ако не беше
установено, че е налице интервенция и промяна в номера на рамата на автомобила
и не беше започнало разследване в тази връзка. В крайна сметка от значение е какво
законът е предвидил, че подлежи на деклариране, а не причината за това и не
мнението на страните по делото по този въпрос.
Неоснователни са също така и доводите на
защитата за изначална обективна несъставомерност на
деянието, поради това, че задължението за деклариране на тези обстоятелства не
е предвидено в закон, указа или постановление на МС. И по този въпрос
практиката на съдилищата, включително и на ВКС е еднопосочна и непротиворечива,
като сочи, че конкретният случай попада под обхвата на разпоредбата на чл.313,
ал.1 от НК, независимо, че задължението за деклариране на определени
обстоятелства е предвидено като такова изрично в Наредба, а не в закон, указ
или постановление на МС. И това е така, тъй като въпросната Наредба е издадена
по силата на законова делегация на правомощия за уреждане на визираните в нея
обществени отношения, изрично указано в параграф 8 на Наредбата. Ето защо и в
конкретния случай подаването на тази декларация от обвиняемия А. съобразно с
текста на приложение №2 към Наредбата, включително и в частта за известната
наказателна отговорност при деклариране на неверни данни, удостоверявайки
неистина в тази декларация, а именно- че е придобил процесния
автомобил от италианския гражданин С.Г.по силата на договор за покупко- продажба от 02.06.2015 г. на територията на Р
Италия, изцяло се сусбумира от обективна страна от
особената материалноправна разпоредба на чл.313, ал.1
от НК /в този смисъл изрично и решение №280/26.06.2014 г. по НД №839/2014 г. на
НК, III НО на ВКС/.
В конкретния случай установява се, че обвиняемият
А. е подал на 09.06.2015 г. пред свидетелката С. - системен оператор в сектор
„ППС“ в О „ПП“-СДВР, като преди това вписал собственоръчно „двигател номер“ и
текста след „Забележка:“ в нея, както и лично се подписал след забележката и
под инкриминирания текст в декларация.
В процесната
декларация образец Приложение №2 към чл.12а, ал.1, т.6 от Наредба №1-45 от
24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение
на моторни превозни средства и ремаркета, теглени от тях и реда за предоставяне
на данни за регистрираните пътни превозни средства /в сила от 14.04.2000 г./,
като съдържание било вписано, а обвиняемият А. удостоверил като се подписал под
съдържанието на попълнения текст, с което декларирал неверни обстоятелства, че
лек автомобил марка „АУДИ”, модел „А6”, с италиански регистрационен номер ******* и с номер на рамата WAUZZZ4BZ1N125637 е закупен от
него на 02.06.2015 г. в гр. Кротоне, Италия от лице
на име А.С.Г.. По несъмнен начин се установява по делото, че обвиняемият не е
посещавал през м. юни 2015 г. Италия и че не е закупил по посочения начин и от
посоченото лице автомобила, който е представил за регистрация, т.е.
декларираните от него обстоятелства в процесната
декларация образец Приложение №2 към чл.12а, ал.1, т.6 от Наредба №1-45 от
24.03.2000 г. не отговаря на истината.
От ОБЕКТИВНА страна - обвиняемият е
декларирал пред орган на власт, че лек автомобил марка „АУДИ”, модел „А 6”, с
италиански регистрационен номер ******* и
с номер на рамата WAUZZZ4BZ1N125637 е закупен от
него на 02.06.2015 г. в гр. Кротоне, Италия от лице
на име А.С.Г., подписвайки се под текста на декларацията, в която е посочено,
че му е известна наказателната отговорност, която носи на основание чл.313 от НК. Обвиняемият е потвърдил неистина в писмена декларация, която по силата на
закон се дава пред орган на власт за удостоверяване истинността на някои
обстоятелства.
Възраженията на защитата, че деянието не е съставомерно от обективна страна, тъй като инкриминираният
текст не е написан лично от обвиняемия, а от неустановено по делото лице, сочи
най- малкото на липса на правни познания на защитата по въпроса за що е то
документ и лъжливо документиране. Няма никакъв спор в съдебната практика и в
теорията, че един текст съставлява документ, когато той носи подписа на
определено лице, сочено за негов автор. Всеки може да изпише технически който и
да е било текст. Това не го прави автор на документа и на волеизявлението,
материализирано на съответния носител. Автор на писменото волеизявление е онова
лице, което с подписа си е удостоверило,
че това волеизявление е негово, без значение кой технически е изписал самият текст
на волеизявлението. Когато лицето, сочено като автор на волеизявлението и
лицето положило подписа под същото съвпадат- налице е истински документ. Когато
има разминаване между лицето, сочено като автор на волеизявлението и лицето,
което действително е положило подпис под волеизявлението за автор на същото,
налице е неистински документ. А когато документът е истински- т.е. лицето
сочено за автор и това, което е положило подпис под волеизявлението съвпадат,
от значение е в определени случаи, какъвто е и настоящият, дали отразеното в
документа като факти е вярно или не. потвърждаването на неистина Тогава става въпрос за вярно или лъжливо
документиране. Ето защо и когато разпоредбата на чл.313, ал.1 от НК говори за
потвърждаване на неистина в декларация или затаяване на истина, се интересува
не от това кой технически е изписал текста в една декларация, а кое е лицето,
което с подписа си е удостоверило верността на отразените в декларацията
обстоятелства. Става въпрос за азбучни правила, поради което и възраженията на
защитата в тази насока, са явяват абсолютно неоснователни и в разрез и с
задължителната тълкувателна практика на ВС.
С оглед на конкретния случай без значение е
кой е попълнил инкриминирания текст в декларацията. От значение е само това, че
обвиняемият А. е подписал същата и това се установява по безспорен и
категоричен начин по делото, а и не се отрича от обвиняемия. Действително от
значение е, дали той е бил наясно с отразеното в декларацията, но това касае не
обективната, а субективната страна на инкриминираното деяние, за което ще стана
дума малко по- натам.
От обективна страна важно е да се отбележи,
че процесната декларация е подадена пред компетентен
орган за извършване на регистрацията на моторното превозно средство, който в процесния случай е О„ПП“ при СДВР, явяващ се орган на
власт, съгласно чл.93, т.2 от НК - орган на държавно управление, част от
структурата на изпълнителната власт, осъществявана от МВР. Приложената в
оригинал „декларация” е подадена пред орган на власт - служител на МВР, като в
случая се касае за такъв на О”ПП” при СДВР. Отдел”Пътна полиция” е орган на
власт, пред който се подават декларациите по чл.12а, ал.1, т.6 от Наредба №1-45
от 24.03.2000 г. - декларация за
придобиване на собствеността (приложение № 2). Фактическото
предаване и приемане на декларацията може да бъде осъществено от технически
сътрудник или деловодител от съответното структурно звено, но е на разпореждане
на съответния началник на „Пътна полиция” при СДВР, който е съответния орган на
власт, както е приел и първостепенния съд.
В този смисъл и въззивният
съд счита, че са налице всички признаци от обективната страна на
инкриминираното деяние.
Правилно също така първостепенният съд е
приел, че деянието е осъществено и от субективна
страна, като е извършено при пряк умисъл- обвиняемият Й.И.А. е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е
настъпването на общественоопасни последици и е искал
настъпването им - чл. 11, ал.2, предл. 1 НК.
Освен доводите изложени от първостепенния съд
по този въпрос, които изцяло се споделят и от въззивния
такъв, следва в допълнение да се посочи и следното: както вече бе коментирано
при анализа на доказателствата, обвиняемият А. е бил напълно наясно с текста на
инкриминираната декларация, която е подписал, тъй като тя е била попълнена на
база представени от него на неустановеното по делото лице документи, сред които
е бил и договор за покупко- продажба на автомобила
(копие) на италиански език, в който като купувач е фигурирало неговото име, а
не това на св.Р.И.. Такъв документ не е бил съставян и не е имало как да бъде
съставен, тъй като обвиняемият не е посещавал Италия през юни 2015 г., нито е
сключвал такъв договор с италианския гражданин С.Г.. На А. при взимането на
автомобила от св.М.е бил представен оригиналния договор между Г.и св.И., но
вместо него при регистрацията на автомобила той е предоставил договор, в който
фигурира неговото име, което и както бе посочено вече не е било случайно. Без
такъв договор той не би могъл да регистрира автомобила на свое име, тъй като
нито е имал сключен договор за покупката му, нито св.И. е регистрирал
автомобила на територията на Р България след внасянето му на територията на
страната, а автомобилът е бил с италианска регистрация и е било необходимо именно
И. да го регистрира на свое име тук в България, преди да може да го продаде
след това на друго лице. В този смисъл единственият, който е имал интерес от
един подобен договор е именно обвиняемият А., поради което и твърденията му, че
не знае нищо за този договор, че не той го е предоставил на неустановеното
лице, респ. твърденията му, че не знае какво и защо е вписало неустановеното
лице в декларацията съдът прие за недостоверни по съображенията изложени по-
горе при анализа на доказателствата по делото.
Ето защо и с оглед на така приетото въззивният съд също прие, че обвиняемият е бил напълно
наясно с текста и съдържанието както на договора, така и на декларацията, тъй
като не друг, а той е предоставил договора на неустановеното лице, на база на
който същото да попълни документите за регистрацията на автомобила, включително
и самата декларация. Бил е наясно също така, че отразеното в декларацията на
база този договор е невярно, тъй като е знаел, че не е закупил по посочения в
декларацията начин на посоченото място, на посочената дата и от посоченото лице
МПС-то, което е искал да регистрира. Както е отбелязал и първостепенният съд,
обвиняемият е грамотен, посочил е, че притежава висше образование, т.е. могъл е
да прочете текста, под който се е подписал и с чието съдържание се е съгласил,
полагайки на два пъти свой подпис под него, изписвайки и номера на двигателя на
МПС-то, което е искал да регистрира, както и текста на забележката в
декларацията, а и с оглед на функциите, които е изпълнявал и длъжността, която е
заемал към онзи момент – младши автоконтрольор е
нелогично да се приеме, че не е бил наясно с правните последици от невярното
деклариране, както и че не е бил наясно с правната материя (незнанието на
закона не извинявай никой), на нормативната уредба, част от която влиза пряко и
в неговите задължения да я познава, във връзка с длъжността, която изпълнява,
както и че не е могъл да различи каква е функцията на процесната
декларация и че същата се дава пред орган на власт.
Дори обаче и да е се приеме, че това не е
така, достатъчно е, че той е снабдил неустановеното по делото лице с
документите, на база на които да попълни чисто физически и технически данните в
декларацията относно основанието за придобиването на автомобила.
Обстоятелството, че договорът е на чужд език също не може да промени тези
изводи на съда, тъй като в договора фигурира името на обвиняемия и освен това,
текста на договора на практика е възпроизведен в самата декларация, което
означава, че именно обвиняемият е бил този, който е казал на неустановеното по
делото лице какво и как да запише в декларацията като основание за придобиване
на автомобила, още повече, че той е представил този договор именно като
основание за придобиването на автомобила- т.е. използвал го е по предназначението
му, което означава, че е бил напълно наясно и със съдържанието му, макар и
същият да е изписан на чужд език.
В конкретния случай обвиняемият А. в процесната декларация е потвърдил неистина - факти, които
не отговарят на обективната действителност, пред орган на власт, като е сторил
това, за да може да регистрира лек автомобил марка „АУДИ“, модел „А 6“ като негов-
т.е. като собственик на територията на Република България. Без въпросния
договор и без подобна декларация и то с текст именно в този смисъл- за
закупуването на автомобила лично от него на територията на държава членка на
ЕС, той не е имало как да регистрира автомобила на свое име, тъй като
последният е бил с чужди регистрационни номера, доколкото формалният собственик
на същия- св.И., не го е регистрирал на свое име след внасянето му на
територията на Р България. Бидейки наясно с всички тези факти и със законовата
регламентация на тази материя, обвиняемият не случайно е подал въпросната
декларация точно в този смисъл и не случайно е представил договор с точно
такова съдържание, което сочи на целенасочено извършени от него действия в тази
насока. Както вече бе отбелязано в случая проблемът е възникнал, поради
промяната в номера на рамата на автомобила и ако не беше установено това обстоятелство,
най- вероятно изобщо нямаше да се стигне до установяване на невярното
деклариране, направено от страна на обвиняемия. Последният освен всичко друго е
бил наясно и с факта на измененията в номера на рамата /аргументи в тази връзка
съдът изложи по- горе/ и поради това е написал и текста в забележката, за да
може да избегне всякакви по- нататъшни усложнения и неприятности за себе си, но
явно не е предвидил другите последици, които биха могли да настъпят за него от
невярното деклариране на данните във връзка с придобиването на автомобила.
Всичко това сочи на умисъл при това пряк при
извършване на деянието от страна на обвиняемия, респ. дава основание на въззивния съд да приеме, че деянието не се явява малозначително по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, за каквото
пледира защитникът на обвиняемия пред въззивния съд.
Това, че обвиняемият си е „купил“ краден
автомобил и поради това го е и загубил е проблем единствено на обвиняемия.
Това, че обикновено така ставало „придобиването“ на автомобили в България, е също
абсолютно ирелевантно и не е проблем на съда, респ.
не сочи на ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца, а на ниска
правна култура на същия и на незачитане на правно установения в страната ред,
при това от лице, което заема служебно положение, което га задължава да следи включително
и за законността и реда при придобиването и регистрирането на МПС. С това свое
поведение обвиняемият е поел риск, който очевидно не е бил оправдан и който
сочи, че той е склонен да заобиколи установения в
страната ред, за да постигне своите цели и за да придобие автомобил, за който е
бил напълно наясно, че е краден и поради това и няма как да го придобие. Защото
обвиняемият е бил наясно с това обстоятелство и поради това е записал и
забележката в декларацията още при подаването на същата, за да се
„презастрахова“. Същевременно и за да постигне своите цели- да регистрира
автомобила на свое име, макар да е бил наясно, че формално и де юре не е
собственик на същия, той е представил и документ- договор за покупко- продажба на свое име, който няма как да е истински
по съображенията изложени по- горе. Договор, който очевидно е съставен на един
по- късен етап- без значение дали от обвиняемия или от друго лице, но който не
отразява по никакъв начин истинската воля на продавача С.Г., тъй като такъв
договор никога не е бил подписван от него във връзка с процесния
автомобил- обвиняемият не отрича, че не е ходил в Италия през юни 2015 г. и не
се е срещал с въпросния италиански гражданин, респ. че не е сключвал такъв
договор с него, за който даже твърди, че не знае нищо. Макар това поведение на
обвиняемия да не е инкриминирано, то е противоправно
и няма как да не бъде отчетено от съда при преценка обществената опасност както
на деянието, така и на дееца, които съдът преценява не като малозначителни.
Касае се за предварително подготвено и планирано деяние, което е видно от факта
на представяне с цел регистрация на процесния
автомобил от страна на обвиняемия на договор за покупко-
продажба на негово име /какъвто реално не съществува/, както и от факта на
непредставяне от негова страна на другия- оригинален такъв на името на св.Р.И..
Всичко това не сочи на малозначителност
на случая така, както пледира единият от защитниците на обвиняемия, поради
което и искането за приложението на чл.9, ал.2 от НК в случая се явява неоснователно,
поради което и искането за оправдаване на обвиняемия на това основание, въззивният съд остави без уважение.
При
правилно приета фактическа обстановка и правилно изведени крайни правни изводи,
първостепенният съд е приложил правилно и материалния закон, като е приел, че в
случая са налице предпоставките на закона за освобождаване на подсъдимия от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на
чл.78а от НК.
Обвиняемият Й.А.
е неосъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл.78а от НК, предвид което не е налице пречка за прилагането на чл.78а НК. От деянието
няма причинени имуществени вреди. За престъплението, за което е предаден на съд
А., законът предвижда наказание до 3 години "лишаване от свобода" или
глоба от 100 до 300 лв. Ето защо в конкретния случай са налице всички визирани
предпоставки за освобождаване на обвиняемия А. от наказателна отговорност по
реда на чл.78а от НК с налагане на административно наказание глоба, както
правилно е преценил и СРС.
При обсъждане на
обстоятелствата обуславящи индивидуализацията на размера на административно-
наказателната отговорност на обвиняемият, районният съд отново е отчел като смекчаващо
отговорността на обвиняемия обстоятелство чистото му съдебно минало, което се
явява недопустимо, тъй като това обстоятелство е предпоставка за
освобождаването на лицето от наказателна отговорност по реда на чл.78а от НК и
няма как да бъде взето предвид още веднъж. Като смекчаващи отговорността
обстоятелства съдът е посочил и акуратното процесуално поведение на обвиняемия,
което е негово задължение и няма как да бъде преценявано при индивидуализацията
на отговорността на обвиняемия. Съдът е приел, че по делото не са налице
отегчаващи отговорността обстоятелства, доколкото не е изложил доводи за
такива. Въззивната инстанция за разлика от първата
счита, че като смекчаващо отговорността обстоятелство следва да се преценява
изминалия значителен период от време от датата на деянието до постановяване на първоинстанционния съдебен акт по делото, което не е с
фактическа и правна сложност. Делото е било забавено още на ДП като е внесено в
съда близо 2 години след датата на инкриминираното деяние и неговото установяване,
като след това се е забавило близо година и в съдебна фаза, доколкото са били
разпитвани свидетели и са събирани доказателства по настояване на защитата на
обвиняемия с оглед неговата защитна
версия по делото. В този смисъл не може да се приеме, че е налице шиканиране на процеса от обвиняемия, но няма как да не се
вземе предвид, че за едно такова елементарно от правна и фактическа страна дело
на разследващите органи и на съда е отнело близо 3 години и половина, за да
приключат делото.
Същевременно въззивната инстанция счита, че по делото са налице данни и
за отегчаващи отговорността на обвиняемия обстоятелства, а именно това, че той
предварително е планирал и подготвил деянието си, че е бил наясно с промяната в
номера на рамата на автомобила и не на последно място, че е използвал за
реализиране на своите цели документ, който не съществува в правния мир и за
който е бил напълно наясно, че никога не е бил съставян по надлежния за това
ред. Същевременно обвиняемият е заемал към онзи момент и служебно положение,
което е предполагало и изисквало от същия много по- високи морални качества в
сравнение с останалите граждани на обществото, тъй като обвиняемият А. като автоконтрольор сам е имал задължение да следи за
законността и реда в страната, включително и във връзка с регистрацията на МПС,
но вместо това, той използвайки своите добри познания в материята, се е опитал да регистрира на
свое име, автомобил за който е бил
напълно наясно, че е с променен номер на рамата и който няма как да
регистрира на свое име по този начин и при тези обстоятелства. С други думи-
опитал се е да „използва системата“ и
отличното познаването на същата в своя полза, но не е успял.
Всичко това сочи
на завишена степен на обществена опасност на самия деец, поради което и определянето
на наказание в минимален размер- глоба в размер на 1000 лв. така, както се
сторил първостепенният съд, се явява неадекватно според настоящата съдебна
инстанция. Последната обаче няма какво да стори, тъй като делото е пред въззивния съд само по жалба на обвиняемия и въззивният съд не разполага с възможност да измени
решението на първата инстанция в тази част, тъй като би влошил правното
положение на обвиняемия при липса на съответен протест. Това обаче даде
основание на съда да прецени, че не са налице основания за отмяна на решението
на първата инстанция и за признаването на обвиняемия за невиновен на основание
чл.9, ал.2 от НК, а за потвърждаване на решението на първостепенния съд, поради
липса на допуснати съществени процесуални и други нарушения на материалния
закон.
В заключение и въз
основа на извършена цялостна служебна проверка на обжалвания първоинстанционен акт съобразно с разпоредбата на чл.314 от НПК, въззивната инстанция не констатира наличието на
други нарушения, които да дадат основание за отмяна или изменение на първоинстанционния
съдебен акт, поради което същото следва да бъде потвърдено изцяло.
Така мотивиран и
на основание чл.334, ал.1, т.6 вр. чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
от 17.07.2018 г. по НАХД №1861/17 г., СРС, НО, 19 състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.