Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 10.11.2021
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Е състав, в
открито съдебно заседание на осми октомври, през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Яна
Владимирова в.гр.дело № 13267 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 275493 от
14.11.2019 г. по гр.д. № 70525/2015 г. на Софийски районен съд, III Гражданско
отделение, 138 състав, е признато за установено по предявените искове от „В.“
ЕООД, ЕИК ********, против ЕТ „А.-И.Б.П.“, ЕИК ********, по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 327,
ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ЕТ „А.-И.Б.П.“, дължи на „В.“ ЕООД сумата от
13564,04 лв., представляваща незаплатени задължения по извършени продажби на
стоки, за които са издадени фактури № ********** от 11.08.2010г., № **********
от 30.08.2010г., № ********** от 2.09.2010г., № ********** от 22.09.2010г., № **********
от 29.09.2010г., № ********** от 29.09.2010г., № ********** от 8.10.2010г., № **********
от 13.10.2010г., № ********** от 15.10.2010г., № ********** от 2.11.2010г., № **********
от 05.11.2010г., № ********** от 16.11.2010г., № ********** от 17.11.2010г., № **********
от 22.11.2010г., № ********** от 21.12.2010г., № ********** от 29.12.2010г., № **********
от 05.01.2011г., № ********** от 25.01.2011г., № ********** от 2.02.2011г., № **********
от 2.03.2011г., № ********** от 15.03.2011г., № ********** от 18.03.2011г., № **********
от 12.04.2011г., № ********** от 03.05.2011г., № ********** от 17.06.2011г., № **********
от 22.06.2011г., ведно със законна лихва за периода от 10.8.2015 г. до
изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 4133,35 лв. за периода от
12.8.2012 г. до 7.8.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по гр.д. № 47622/2015 г. по описа на Софийски районен съд, 138
състав. С решението е осъден ответникът да заплати разноските по делото на
ищеца.
Срещу решението в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника ЕТ „А.-И.Б.П.“,
в която се навеждат доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Сочи
се, че само по себе си издаването на фактура не означавало, че сделката е
осъществена и стоката е получена. Не бил взет предвид фактът, че голяма част от
представените от ищеца стокови разписки са неподписани, а подписаните били с
поставен подпис от лица без представителна власт. Липсвали необходимите
реквизити, доказващи, че стоката е получена в склада на ответника. Твърди, че
представителят на ищеца е заявил в открито съдебно заседание, че стоката е
доставяна главно в „Елемаг“ 3, но било публично известно, че „Елемаг“ 1 и
„Елемаг“ 3 не съществували в правни мир от 10.12.2010 г., тъй като са били
отдадени под наем на „Пикадили“ ЕАД с договор, нотариално заверен и вписан в
Агенция по вписванията. Не били отразени
в протокола показанията на св.Н., че в процесния период, в който са
извършвани доставките, дружеството е разполагало допълнително с 1 млн. евро
финансов ресурс, видно от договора за наем от 10.12.2010 г., вписан в Агенция
по вписванията. Не били отчетени показанията на св.Н., че от 2008 г., когато
чрез фиктивни доставки фирмата била източена с 50 000 лв., като тогава
било въведено правило, потвърдено от св.Н., че стоковата разписка,
удостоверяваща, че стоката е получена в склада на купувача, да се подписва от
двама представители на купувач – приемчик и мениджър. За да бъде извършено
плащане по фактура, трябвало освен същата да е окомплектована със стокова
разписка с посочените два подписа, също и да приложена компютърна разпечатка,
че стоката е пристигнала в склада на купувача и е заприходена, като тези
изисквания били известни на ищеца, който ги спазвал. Не било ясно защо в
периода преди затваряне на последния магазин на ответника, дружеството ищец не
се било снабдило с компютърна разпечатка, която да доказва, че стоката е
доставена и заприходена, липсата на такава разпечатка според въззивника водело
до извод, че е недоказано реалното извършване на доставката. Фактът, че
фактурите фигурирали в дневника на покупките не било доказателство, че стоката
е получена. НАП не признавало правото на данъчен кредит по тези фактури, защото
те сами по себе си не доказвали доставка. Сочи, че счетоводител на търговеца
неправилно е въвел в дневника на покупките въпросните фактури, като ако ищецът
бил предявил претенцията си по-рано, ответникът щял да има възможност да
установи кой счетоводител е въвел фактурите и да прекрати трудовото му
правоотношение, като в тази връзка сочи, че през 2008 г. служители на ответника
били уволнени, тъй като „източили“ пари от фирмата, по повод на което било
образувано досъдебно производство, впоследствие прекратено.
В срока за отговор на
въззивната жалба такъв е подаден от въззиваемия „В.“ ЕООД. Изложени са подробни
съображения за неоснователност на въззивната жалба.
В проведеното открито
съдебно заседание страните поддържат съответно въззивната жалба и писмения
отговор. В определения от съда срок въззивникът е представил писмени бележки.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материалноправни норми.
По същество настоящият
въззивен състав намира, че решението на Софийски районен съд е правилно и на
основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд
относно установената фактическа обстановка и следващите се от нея правни изводи.
В изпълнение на задължението си да обсъди всички доводи и възражения на
страните, въззивният съд приема следното:
Предявени са обективно
съединени искове по реда на чл. 422 ГПК, с правна квалификация чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Изложените от въззивника
съображения за неправилност на първоинстанционното решение са предимно във
връзка с възражението му, че не е доказано, че доставките на процесните стоки
са реално осъществени и стоката е получена. Това възражение е неоснователно. На
първо място, самият въззивник признава във въззивната си жалба, че е бил в
дълготрайни търговски отношения с ищеца. На следващо място, съгласно приетата
по делото повторна съдебно-счетоводна експертиза, процесните фактури, издадени
от ищеца, са били осчетоводени в търговските книги на ответника, като по същите
е ползван данъчен кредит. С решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а
именно решение № 114 от 26.07.2013 г. по т.д. № 255/2012 г. на ВКС, I т.о.,
решение № 166 от 26.10.2010 г. по т.д. 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №
96 от 26.11.2009 г. по т.д. 380/2008г. на ВКС, І т.о., решение № 46 от
27.03.2009 г. по т.д. №546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 42 от
19.04.2010г. по т.д. №593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че фактурата може
да бъде приета като доказателство за възникнало договорно правоотношение по
договор за продажба между страните доколкото в самата фактура фигурира описание
на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и
време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в
счетоводството на ответника – купувач, включването ѝ в дневника за
продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание
на задължението и доказват неговото съществуване. От приетото в решение № 30 от
08.04.2011 г. по т.д. №416/10 на ВКС, І т.о. и решение № 46 от 27.03.2009г. по
т.д. №546/08г. на ВКС, ІІ т.о. също така следва извода, че макар и подписите
върху фактурите да са положени от лица, за които не може да бъде установено, че
са били упълномощени от търговеца, то последният е узнал за сделката по смисъла
на чл. 301 ТЗ, като това не се презюмира, а е установено по безсъмнен начин от
отразяването на фактурите в счетоводството му – т.е. налице е потвърждаване на
действията на служителите, дори същите да не са разполагали с представителна
власт. Търговските отношения между страните се установяват и от показанията на св.
М. и св.Н., които сочат, че в процесния период са извършвани доставки на вина
от дружеството ищец. Ирелевантно е обстоятелството дали съгласно вътрешната
организация, създадена от търговеца, са били поставяни допълнителни изисквания,
за да бъде извършено осчетоводяване на фактурите, още повече, че не бяха
представени доказателства, които несъмнено да установяват това обстоятелство. В
конкретния случай фактурите, освен че са надлежно осчетоводени и по тях е
ползван данъчен кредит, са придружени и със стокови разписки, подписани от
служители на ответника – в този смисъл са и показанията на св. М., който
твърди, че освен служителите приемчици, други служители, между които и той
самият, също са приемали стока при необходимост, като са се подписвали на
необходимите документи – в тази връзка важи изложеното по-горе за потвърждаване
на действията на служителите от търговеца по смисъла на чл. 301 ТЗ. Отново в
тази връзка, не може да се приеме тезата на ответника, че не е бил способен да
осъществява контрол по отношение на това кои фактури се включват в дневника на
продажбите, а това било отговорност на служителите му – търговецът следва да
полага дължимата грижа при осъществяване на своята дейност, като съгласно чл.
302 ТЗ, това е грижата на добрия търговец – касае се за един абстрактен модел,
като се изхожда не от субективните качества и умения на конкретния търговец, а
от онези умения и качества, ниво на познание и професионализъм, които поначало
един добър търговец от същия бранш, при същите условия, би положил.
Изискванията към добрия търговец са завишени в сравнение с тези към добрия
стопанин по ЗЗД, именно защото търговецът е професионалист, носител на
специални знания в съответната търговска област – в тази връзка решение № 180
от 10.08.2015 г. по гр. д. № 3837/2014 г. на ВКС, IV г.о. С оглед
изложеното, неоснователно е възражението, че ответникът, в качеството си на
търговец, не би могъл да осъществява контрол върху служителите си по повод
водене на счетоводството във връзка с осъществяваната търговска дейност.
Твърденията на ответника, че
чрез процесните фактури фирмата била „източвана“, не могат да бъдат предмет на
установяване по настоящето производство, още повече, че не са представени
доказателства в тази връзка.
Както самият въззивник сочи,
ирелевантни за предмета на настоящето производство са описаните от него събития
през 2008 г. – период, предхождащ процесния, когато по думите му негови
служители били уволнени, тъй като „източили“ пари от фирмата, по повод на което
било образувано досъдебно производство, впоследствие прекратено.
Доколкото изводите на
въззивния съд относно основателността на предявените искове съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, решението на Софийския районен съд следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора
съдебни разноски се дължат на въззиваемата страна. С писмения отговор на
въззивната жалба е направено искане за присъждането им, но в проведеното на
8.10.2021 г. открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца
заяви, че страната не претендира разноски за въззивното производство, поради
което такива не следва да се присъждат.
Въззивният съд констатира, че
в диспозитива на решението е допусната очевидна фактическа грешка при изписване
на номера на фактура № ********** от 22.11.2010 г., като същата е погрешно посочена
като фактура № 00001010189 от 22.11.2010 г. Редът за отстраняването
ѝ е по чл. 247 ГПК – служебно от съда или по искане на страните.
По изложените съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 275493 от
14.11.2019 г. по гр.д. № 70525/2015 г. на Софийски районен съд, III Гражданско
отделение, 138 състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.