Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24 юни
2011 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, II-„Д” въззивен
състав, в открито съдебно заседание на трети юни през две хиляди и единадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ДАМЯНОВА
БОЯН
ЦОНЕВ
при участието на секретаря А.М., като разгледа
докладваното от съдия Боян Цонев, въззивно гражданско дело № 316 по описа за 2011
година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Въззивно производство реда
на гл. ХХ (чл. 258 - чл. 273) от ГПК.
С
решение № 146/03.08.2010 г., постановено по гр. дело № 28252/2009 г. Софийският
районен съд (СРС), 64-ти състав е осъдил „С.х.” АД да заплати на М.Т.М. сумата
2 306.54 лв. – обезщетение за недопускане до работа през периода 02.04.2009 г.
– 21.01.2010 г., на основание чл. 213, ал. 2 от КТ, като е отхвърлил иска за деня
01.04.2009 г. и за разликата над сумата 2 306.54 лв. до сумата 2 314.54 лв.;
осъдил е „С.х.” АД да заплати по сметка на СРС сумата 92.26 лв. – държавна
такса, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК; върнал е исковата молба на М.Т.М. в
частта й по искането за осъждане на „С.х.” АД да го „допусне до работа” и е
прекратил производството по делото в частта му по това искане. С „допълнително”
решение от 05.08.2010 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК по същото дело,
СРС, 64 с-в е оставил без разглеждане молбата на М.Т.М. в частта й по искането
за допълване на горното решение с присъждане по предявения иск на разликата над
сумата 2 306.54 лв. до сумата 2 790 лв.; и е отхвърлил същата молба в
останалата й част – за присъждане на законна лихва върху обезщетение от 2 790
лв. за недопускането до работа, за периода 01.04.2009 г. – 05.07.2010 г. в
размер 399.06 лв.
Ищецът
М.Т.М. е подал въззивна жалба срещу двете решения, а ответникът „С.х.” АД е
подал въззивна жалба само срещу осъдителните части на решението с №
146/03.08.2010 г.
Във въззивната жалба на ищеца се сочи, че
последното получено от него трудово възнаграждение било в размер 279 лв., което
той посочил в молбата си от 05.07.2010 г., а не 240 лв., както посочил в
уточнителна молба от 03.08.2009 г. Поради това, искът с правно основание чл.
213, ал. 2 от КТ следвало да бъде уважен за сумата 2 790 лв., както и за целия процесен
период 01.04.2009 г. – 21.01.2010 г. Поддържа и че искането му за осъждане на
ответника да го „допусне до работа” било такова по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ,
поради което било допустимо. Излага и съображения за основателност на искането
му за присъждане на лихва (обезщетение) за забава в размер 399 лв. върху
главното обезщетение за недопускане до работа.
Във
въззивната жалба на ответника се излагат оплакване и съображения за неправилност
на извода на първоинстанционния съд, че ищецът се явил на работа и му бил
отказан достъп. В тази връзка се сочи, че предвид конкретната фактическа
обстановка – при подадена от ищеца молба за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, той е следвало да се яви в работните
помещения (офиса) на ответното дружество-работодател, където да поиска да му се
осигури работа, а не да отива на произволно избрана местостоянка, където няма
упълномощен представител на работодателя.
Софийският
градски съд, II-”Д”
въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните, и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира обжалваните първоинстанционни решения за валидни и процесуално допустими.
Видно
от изложеното в исковата молба и последващите й уточнения по делото, ищецът е
изложил ясни и еднозначни твърдения и съображения, че въпреки подадената от
него молба за прекратяване по взаимно съгласие на трудовото правоотношение
между страните, то същото не е било прекратено и е съществувало през процесния
период 01.04.2009 г. – 21.01.2010 г. При тези твърдения и ясно заявеното
уточнение в първата уточнителна молба (листове 8-11 от първоинстанционното
дело), че наред с процесното обезщетение за недопускане до работа по чл. 213,
ал. 2 от КТ ищецът иска ответникът да бъде осъден да го „допусне до работа”,
въззивният съд намира, че по никакъв начин волята на ищеца не може да се
тълкува, както се сочи във въззивната му жалба – той да е предявил по
настоящото дело иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за
възстановяване на работа след постановена отмяна на незаконосъобразно
уволнение. Твърдения за наличие на такова незаконосъобразно уволнение ищецът
изобщо не е излагал в първоинстанционното производство по делото, а отмяната на
уволнението му, извършено на 20.01.2010 г., е релевирана за първи път едва с
въззивната му жалба. По тези съображения, и тъй като иск за осъждане на
работодателя да допусне до работа работника или служителя е процесуално
недопустим, то първоинстанционното решение № 146/03.08.2010 г. в частта му,
имаща характера на определение, с което исковата молба е върната и
производството по делото е прекратено в частта им по това искане за осъждане на
ответника да „допусне до работа” ищеца, е правилно и следва да бъде потвърдено
в тази му част.
В същата уточнителна молба (листове 8-11 от
първоинстанционното дело) и при уточнението, направено в съдебно заседание от 30.06.2010
г., ищецът е заявил ясни твърдения, че претендира обезщетение за недопускане до
работа за процесния период 01.04.2009 г. – 21.01.2010 г., при месечно трудово
възнаграждение в размер 240 лв. Едва след приключването на устните състезания
по делото, в молбата от 05.07.2010 г. той е посочил месечен размер на трудовото
си възнаграждение от 279 лв. Това представлява несвоевременно – предвид
разпоредбите на чл. 214, ал. 1 от ГПК, поради което и преклудирано и
процесуално недопустимо искане за изменение на предявения иск с правно
основание чл. 213, ал. 2 от КТ. С оглед на това, въззивният съд намира, че като
правилно, постановеното по реда на чл. 250 от ГПК „допълнително” решение от
05.08.2010 г., следва да бъде потвърдено в частта му, имаща характера на
определение, с което е оставено без разглеждане искането на ищеца за допълване
на решението с № 146/03.08.2010 г. с присъждане по предявения иск на разликата
над сумата 2306.54 лв. до сумата 2 790 лв.
По съществото
на спора по предявения иск с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ, въззивният
съд намира следното:
Кумулативно
необходимите предпоставки за уважаването на този иск са две: 1) наличие на
валидно трудово правоотношение между страните и 2) неправомерно недопускане на
работника или служителя до работа от страна на работодателя в течение на
развитието на трудовото правоотношение.
В
случая от писмените и гласните доказателства по делото се установява следното:
В течение на процесния период 01.04.2009 г. – 20.01.2010 г. между страните е
съществувало валидно трудово правоотношение, по което ищецът е заемал при
ответника длъжността „охранител”, като това е установено и със силата на
пресъдено нещо на влязлото в сила решение от 28.07.2010 г. по гр. дело №
6236/2010 г. на СРС, 54 с-в. На 20.03.2009 г. ищецът е подал молба за
прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие (чл. 325, т. 1 от КТ), като на 23.03.2009 г. от страна на работодателя е поставена резолюция
„да”. Изготвена е и заповед № 027/01.04.2009 г. за прекратяването на процесното
трудово правоотношение между страните (за уволнението – в широк смисъл – на
ищеца), но тя е връчена на ищеца едва на 20.01.2010 г., когато е настъпило
прекратяването (уволнението - чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ). В течение на целия
процесен период 01.04.2009 г. – 20.01.2010 г. ищецът не се е явявал в оперативния
център (офиса, канцеларията) на ответното дружество-работодател, като е бил
издирван от страна на последния, за да му бъде връчена заповедта за уволнение.
Единствено на 02.04.2009 г. към 6.30 ч. – 7 ч. ищецът (заедно със свидетеля Х.)
е отишъл на „стоянка” (очевидно автомобилна) на последната спирка на трамвай №
7, срещу магазин „Я.”, където били двама негови колеги със служебен автомобил.
Ищецът им казал: „аз идвам на работа” и ги попитал защо са двама, а те му
отговорили, че той не е на работа, на негово място е назначен друг; да се
обърне към началника за обяснение, на тях им било казано да не го допускат да
„идва” на работа в патрула.
При
така установените обстоятелства, въззивният съд намира за основателни
оплакването и доводите във въззивната жалба на ответника, че в случая не е
налице втората кумулативно необходима предпоставка за уважаването на предявения
иск по чл. 213, ал. 2 от КТ, а именно – не е налице неправомерно недопускане до
работа на ищеца от страна на ответника-работодател. Това е така, защото
появяването на ищеца на 02.04.2009 г. на автомобилната стоянка, където се
намирали неговите двама колеги със служебен автомобил, които са го препратили
към началника, не представлява явяване на ищеца на работа, което да е
последвано от незаконосъобразно недопускане за изпълнение на трудовата му
функция. От доказателствата по делото не се установява (при доказателствена
тежест за ищеца) ищецът да е имал дежурство на 02.04.2009 г. и да е следвало да
се яви за започване на работния ден на тази автомобилна стоянка. Но дори и това
да е било така, изявлението на неговите колеги, че са им казали да не го
допускат да ходи на работа в патрула, като са го препратили към началника, не
представлява неправомерно недопускане до работа по смисъла на чл. 213, ал. 2 от КТ, особено при установената конкретна фактическа обстановка. След като е подал
молба за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, ищецът
напълно недобросъвестно не само не се явил в канцеларията на адреса на
управление на ответното дружество, където да се уведоми за резултата от
подадената молба, а и умишлено се е укривал, за да не му бъде връчена заповедта
за уволнение. При тази ситуация неправомерно недопускане до работа би било
налице единствено ако ищецът се беше явил на адреса на управление, при надлежен
представител на ответното дружество – работодател, за да се уведоми за отговора
на молбата си, респ. след изтичането на 7-дневния срок за това по чл. 325, т. 1
от КТ, като изяви готовност да започне работа. При това, същият този надлежен
представител на ответника-работодател (представител по закон или надлежно
овластен от него), без да му връчи заповедта за уволнение, или без да направи
опит за това, следва да е възпрепятствал ищеца да започне изпълнение на
трудовите си задължения, включително и като не му укаже кога и къде да започне
следващото си дежурство (при какъвто режим на работа е бил ищеца). Не
представлява такова явяване на работа от страна на ищеца – пред надлежен
представител на ответника-работодател на адреса му на управление (в оперативния
му център), появяването на ищеца на 02.04.2009 г. към 6.30 ч. – 7 ч. при
двамата му колеги на автомобилната стоянка. За да се приеме, че е налице
явяване на работа и последвало го неправомерно недопускане до нея по смисъла на
чл. 213, ал. 2 от КТ, работникът или служителят следва да е положил
необходимите и достатъчни усилия за престиране на работната си сила, а в случая
това не е направено от страна на ищеца (в този смисъл е и съдебната практика –
определение № 806/12.07.2010 г. по гр. д. № 926/2010 г. на ВКС, ІV-то гр.отд.,
решение от 19.12.2007 г. по касационно гр. д. № 817/2007 г. на САС).
По
горните съображения, въззивният съд намира, че предявеният по делото иск с
правна квалификация чл. 213, ал. 2 от КТ, е неоснователен. С оглед това, обжалваното
първоинстанционно решение № 146/03.08.2010 г., като неправилно, следва да бъде
отменено в осъдителните му части, с които този иск е уважен и в тежест на
ответника е възложена следващата се държавна такса, като вместо това следва да
се постанови отхвърляне на иска.
Предвид
отхвърлянето на главния иск, неоснователна е и акцесорната претенция на ищеца
за присъждане на лихва за забава в размер 399.06 лв. С оглед на това, като
правилно, постановеното по реда на чл. 250 от ГПК „допълнително” решение от
05.08.2010 г., следва да бъде потвърдено и в останалата му част – относно отхвърлянето
на тази акцесорна претенция.
Страните
не са направили пред въззивната съдебна инстанция претенции относно разноските
по делото.
Мотивиран от
гореизложеното, Софийският градски
съд, II-„Д” въззивен състав
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решението с № 146 от 03.08.2010 г., постановено по гр. дело №
28252/2009 г. на Софийския районен съд, 64-ти състав, в осъдителните му части; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от М.Т.М. срещу „С. х.” АД, иск с правно
основание чл. 213, ал. 2 от КТ за сумата 2
306.54 лв., претендирана като обезщетение за недопускане до работа през периода
02.04.2009 г. – 21.01.2010 г.; като
ПОТВЪРЖДАВА решението
с № 146 от 03.08.2010 г., постановено по
гр. дело № 28252/2009 г. на Софийския районен съд, 64-ти състав, в останалите му части;
ПОТВЪРЖДАВА „допълнителното” решение от 05.08.2010 г., постановено по
гр. дело № 28252/2009 г. на Софийския районен съд, 64-ти състав.
Решението подлежи на касационно обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването на препис
от него, само в частта му, имаща
характера на преграждащо определение - относно връщането на исковата молба
и прекратяването на производството в частта им по искането за осъждане за допускане
до работа; а в останалата му част не подлежи
на касационно обжалване, съгласно
чл. 280, ал. 2, чл. 250, ал. 3 и чл. 274, ал. 4 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.