Р Е Ш Е Н И Е

 

                                              гр.  София  23.11.2017 г.

 

 

                              В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

   

         СОФИЙСКИ   ГРАДСКИ   СЪД,    Г.О.,   ІI-б   ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,

в публичното заседание на двадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

                                                                     ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА

                                                                                           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

                       

при секретаря Д. Шулева,  като разгледа докладваното  от съдия  ЯНЧЕВА гр. дело № 7320 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.                Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от М. на о. с. и в. срещу А.С.С.: за заплащане на сумата от 7 840.80 лв., претендирана като платена на отпаднало основание стойност на обезщетение за неспазен срок на предизвестие по чл.220, ал.1 от ГПК, ведно с обезщетение за забава в размер на 782.28 лв. за периода 17.05.2015 г. - 20.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 21.05.2016 г. до окончателното изплащане, както и с разноските по делото.                                        Ищецът твърди, че по силата на решение № 8246/20.08.2014 г., постановено по гр. дело № 28057/2014 г. по описа на СРС, потвърдено с решение № 1982/23.03.2015 г., постановено по гр. дело № 16520/2014 г. по описа на СГС, уволнението на А.С., извършено със заповед № 224/25.03.2014 г. на министъра на околната среда и водите, било признато за незаконно и отменено; С. била възстановена на заеманата длъжност „старши сътрудник по управление на европейски проекти и програми“ в дирекция „Кохезионна политика на околната среда“, отдел „Управление на програмата“, като й било присъдено обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за срок от шест месеца. На 24.08.2015 г. на ответницата било заплатено обезщетение за неспазен срок на предизвестие за три месеца в размер на 7 840.80 лв. Ищецът счита, че по силата на горепосочените съдебни решения е отпаднало с обратна сила основанието на посоченото плащане, поради което претендира връщането му, ведно с обезщетение за забава.

            Ответницата оспорва изцяло исковете, като твърди, че е получила обезщетението на годно правно основание и добросъвестно, поради което не дължи връщането му. Евентуално оспорва размера на претенцията. Оспорва да е получавала покана за доброволно връщане на сумата.

СРС е отхвърлил претенциите, като е приел, че сумата от 7 840.80 лв. е била платена без правно основание, а не на отпаднало основание. Посочил е, че не е сезиран с иск по чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД, а с такъв по чл.55, ал.1, пр. трето от ЗЗД, поради което предявеният иск на релевираното в исковата молба основание е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от Министерството на околната среда и водите. Жалбоподателят поддържа, че процесното обезщетение е било изплатено на ответницата на основание заповед № 2335/2012 г. на министъра на околната среда и водите, която била отменена с обратна сила, поради което счита, че са налице предпоставките на чл.55, ал.1, пр. трето от ЗЗД за уважаване на иска за главницата.

Другата страна счита жалбата за неоснователна.

Пред СГС не са събрани нови доказателства.

След преценка доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Между страните не се спори, че с влязло в сила решение съдът е признал за незаконно и е отменил уволнението на А.С., извършено със заповед № 224/25.03.2014 г. на министъра на околната среда и водите; възстановил е служителката на работа и й е присъдил обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода 27.03.2014 г. -27.09.2014 г. в размер на 17 424 лв.

Със заповедта за уволнение (№ 224/25.03.2014 г.) работодателят е наредил на уволнената служителка да бъде изплатено обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазения срок на предизвестие – 3 месеца.

Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието от СРС, което настоящият съд кредитира като обективно и компетентно, в разплащателната ведомост за м. април 2014 г. и в платежния фиш на С. за м. април 2014 г. е било начислено брутно обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ в размер на 8 712 лв., като с платежно нареждане от 25.04.2014 г. на лицето е била преведена по сметка в ДСК чиста сума в размер на 8 202.41 лв., включваща, освен визираното обезщетение, и други дължими суми, като са били направени съответните удръжки. През м. май 2015 г. била направена корекция (сторниране) по отношение на горното обезщетение, като цялата сума от 8 712 лв. (както  и сума по чл.222, ал.1 от КТ в размер на 3 049.20 лв.) била прихваната от начисленото обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ в размер на 17 424 лв. и на лицето била преведена разликата. През м. август 2015 г. работодателят  направил нова корекция, като отново начислил обезщетението по чл.220, ал.1 от КТ в размер на 8 712 лв., като на С.  била преведена чиста сума от 7 840.80 лв. с платежно нареждане от 25.08.2015 г.

Видно от отразеното в протокола от съдебно заседание, проведено на 20.11.2017 г., страните не спорят, че към 25.08.2015 г. решението за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 224/25.03.2014 г., е било влязло в законна сила.

В исковата молба се излага и това не се оспорва от ответницата, че след възстановяването й от съда А.С. не се е върнала на работа в министерството.

С писмо изх.№ 95-00-6196/9.12.2015 г. Министерството на околната среда и водите е поканило С. в 1-месечен срок от датата на получаването му да му възстанови сумата от 8 712 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, поради отпадане на основанието за получаването му. По делото не се установява писмото-покана да е получено от адресата му.

Въз основа на изложеното, въззивният съд прави следните изводи:

По делото по безспорен начин се установява, че ищецът е заплатил на ответницата на 25.08.2015 г. сума в размер на 7 840.80 лв., представляваща обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за три месеца. Първоначално обезщетението е било преведено още на 25.04.2014 г., но впоследствие – през м. май 2015 г., то е било сторнирано и удържано от дължимото се обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, след което през м. август 2015 г. работодателят отново го е начислил на служителката. Става дума за едно и също обезщетение, дължимо предвид прекратяването трудовия договор между страните със заповед № 224/25.03.2014 г., като по отношение на същото работодателят по известни нему съображения е правил „корекции“ (начисления и удръжки). Към момента на  окончателното плащане на обезщетението на датата 25.08.2015 г. заповед № 224/25.03.2014 г. вече е била отменена с влязло в сила съдебно решение.

Безспорно се установява, също така, че  Министерството на околната среда и водите е заплатило на С. дължимото й се обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ.

Съдът споделя съдебната практика (обективирана напр. в решение № 226/23.06.2014 г. по гр. дело № 6877/2013 г. на ВКС, Г.К., ІІІ Г.О. и решение № 241/1.12.2016 г. по гр. дело № 1602/2016 г. на ВКС, ІІІ Г.О.), че при отмяна на незаконосъобразното уволнение плащането на  обезщетенията по чл.220, ал.1 и чл.222, ал.1 от КТ, които са дължими при уволнение, се явява плащане на отпаднало основание, поради което работникът/служителят дължи връщането им на работодателя на основание чл.55, ал.1, пр. трето от ЗЗД. За да е налице, обаче, отпаднало основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр. трето от ЗЗД, е необходимо към момента на получаване на имуществената облага да е съществувало основание за получаването на облагата, но то да е отпаднало впоследствие.

В конкретния случай плащането на сумата от 7 840.80 лв. - обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ, довело до неоснователно обогатяване на С. по твърденията на ищеца, е било извършено след като вече уволнението е било отменено с влязло в сила съдебно решение. Това води до извода, че плащането не се явява на отпаднало основание, а при изначална липса на основание, тъй като към 25.08.2015 г. уволнението вече е било заличено от правния мир. От това следва, че вярната квалификация на иска за главницата е не чл.55, ал.1, пр. трето от ЗЗД, а чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД.

Тъй като задължение на съда е да даде правната квалификация на иска, въз основа на наведените твърдения в исковата молба, и доколкото установените по делото факти са релевантни за наличието или липсата на неоснователно обогатяване както при първоначална липса на основание, така и на отпаднало основание, въззивният съд счита, че следва да разгледа иска за главницата като такъв по чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД. В тази връзка намира, че с квалифицирането на претенцията като такава по чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД не се стига до разглеждане на непредявен иск, тъй като по същество не се променят определеният с исковата молба предмет на спора и обхвата на търсената защита.  

Съобразно изложеното по-горе, въззивният съд приема за установено, че претендираната с исковата молба главница е била получена от А.С. без правно основание. Независимо от това, съдът счита исковете за неоснователни, като приема за основателно позоваването на А.С. на разпоредбата на чл.271, ал.1 от КТ. Съгласно цитираната разпоредба, работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение, които е получил добросъвестно, т. е. добросъвестно получените от работника или служителя суми не подлежат на връщане, дори когато са били неоснователно получени. За да се приложи закрилата по чл.271, ал.1 от КТ, е достатъчно работникът/служителят да не е знаел, че няма право да получи съответното възнаграждение или обезщетение; с други думи - да е имал съзнанието, че за него съществува правото да получи сумите. Добросъвестността се предполага до установяване на противното – чл.8, ал.2 от КТ - до доказване на неговото знание относно липсата на основание за получаване на сумата. В конкретния случай ищецът работодател не е оборил тази презумпция, като не е доказал, че С. е знаела, че няма право да получи сумата от 7 840.80 лв., представляваща обезщетение за неспазено предизвестие.

По изложените съображения, макар и с други мотиви, СГС следва да потвърди обжалваното решение, като посочи и вярната квалификация на иска за главницата.

Ответницата по жалбата има право на 700 лв. разноски за адвокат пред СГС.

Водим от горното, съдът

 

                                                                  Р  Е  Ш  И:         

                                                                                                                                                            ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.02.2017 г. на СРС, Г.О., 141 състав, постановено по гр. дело № 26890 по описа за 2016 г., с което съдът е отхвърлил предявените от Министерството на околната среда и водите срещу А.С.С. искове за осъждане на ответницата да заплати на ищеца на правно основание чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД следните суми: сумата от 7 840.80 лв. – платено без основание обезщетение за неспазен срок на предизвестие по чл.220, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва върху главницата от 21.05.2016 г. до окончателното изпълнение, и сумата от 782.28 лв. - обезщетение за забава на главницата от 7 840.80 лв. за периода 17.05.2015 г. - 20.05.2016 г., и е присъдил разноски по делото.

ОСЪЖДА Министерство на околната среда и водите да заплати на А.С.С. разноски пред СГС в размер на 700 лв.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                                              

           

                 2.