Р Е Ш Е Н И Е
№ ……………
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, V с-в
в открито съдебно заседание на 16.04.2019г в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА ДРИНГОВА
като разгледа докладваното от съдия ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Димитричка Георгиева
въззивно гр.д. № 591 по описа за 2019г,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 16215/5.03.2019 на „ГАНЖОР-2“ЕООД против решението на ВРС-51с-в № 551/12.02.2019
по гр.д.№ 12665/2018, с което на
осн.чл.422 ГПК, е прието за установено в отношенията в отношенията между страните, че в полза на „Енерго–Про Продажби” АД съществува вземане към ответника „Ганжор-2”
ЕООД в размер на следните суми: сумата 246,77лв
– главница за консумираната и незаплатена ел.енергия за периода от 4.01.2018-27.02.2018 за обект на
потребление с кл.№ ********** и аб.№ **********, находящ се в гр.Варна,
ул.„Бачо Киро“ № 1 пав., за която са издадени фактури №№ : № **********/20.02.2018
за сумата от 230,50лв и № **********/9.03.2018 за сумата от 16,27лв, на осн.чл.79
ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда–29.06.2018 до окончателното изплащане на задължението; сумата
от 6,37лв - мораторна лихва върху
посочената главница, начислена от датата на падежа на всяка фактура до
14.06.2018г, на осн.чл.86 ал.1 ЗЗД, за които суми е издадена заповед №
5145/2.07.2018г за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
10197/2018 по описа на ВРС-43с-в; осъдено е дружеството-ответник да заплати на ищеца
сумата от 335лв, представляваща
сторени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание
чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК във вр.чл.25 ал.1 от НЗПП, както и 75лв-сторени в производството по ч.гр.д.№ 10197/2018 на ВРС-43с-в
съдебно-деловодни разноски, на осн.чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК във вр.чл.26 НЗПП.
Излага
оплаквания, че съдът правилно е приел, че между страните е имало облигационна
връзка по договор за доставка на ел.енергия, която е продължила до 4.01.2017. В
противоречие с приетото от самия съд за прекратяването на облигационната
връзка, съдът е приел, че ответното дружество следва да заплати процесната сума
за ел.енергия, потребена от трето лице за процесния период. Неправилно съдът е
приел в тази връзка, че ищцовото дружество има право да изисква плащане на суми
от лицето, което фигурира като потребител в неговата информационна система.
Погрешно е прието от съда, че ответникът е следвало да уведоми ищеца за
настъпилата промяна в собствеността на обекта още педи началото на периода, за
който е начислена процесната сума. След като не е изпълнило това си
задължението, дружеството-ответник следва да понесе
Иска се отмяна
на решението и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен като неоснователен, ведно с присъждане на разноски за двете
инстанции.
В срока по
чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от
„ЕНЕРГО ПРО ПРОДАЖБИ“АД за неоснователност на жалбата. Счита обжалваното
решение за правилно и законосъобразно и затова моли за потвърждаването му.
Претендира
присъждането на разноски за въззивното производство.
С ИМ „Енерго-Про
Продажби” АД срещу „Ганжор-2“ ЕООД предявява положителни
установителни искове с правно основание чл.422 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че в полза на
дружеството - ищец съществуват вземания против ответника в размер на следните
суми: сумата от 246,77лв, представляваща главница за консумираната и
незаплатена електроенергия за периода от 4.01.2018г до 27.02.2018г за обект на
потребление с кл.№ ********** и аб.№ **********, находящ се в гр.Варна ул.„Бачо Киро“
№ 1 пав., за която са издадени следните фактури под номера : № **********/20.02.2018г за
сумата от 230,50лв и № **********/9.03.2018г за
сумата от 16,27лв, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране
на заявлението в съда – 29.06.2018г, до окончателното изплащане на
задължението, както и сумата от 6,37лв, представляваща мораторна лихва върху
посочената главница, начислена от датата на падежа на всяка фактура до
14.06.2018г, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 10197/2018г по описа на РС–Варна-43с-в.
Ищецът подал
заявление по чл.410 ГПК срещу ответника, въз основа на което е образувано
ч.гр.д.№ 10197/2018г на ВРС-43с-в и е била издадена заповед за изпълнение за
процесните суми, срещу която длъжникът /настоящ ответник/ е възразил.
Ищецът поддържа,
че ответникът е потребител на ел.енергия за посочения обект, като отношенията
между страните се регламентират от ОУ на договорите за продажба на ел.енергия
на „Енерго-Про Продажби” АД, по силата на които потребителят се задължава да
заплаща стойността на използваната в имота електроенергия. Ответникът не заплатил
потребеното количество ел.енергия, за което са издадени фактурите, и е изпаднал
в забава с настъпване на техния падеж.
По същество моли
за установяване съществуването на оспорените вземания и претендира присъждането
на сторените по делото разноски, включително юриск.възнаграждение.
В срока по
чл.131 ГПК отв.„Ганжор-2“ ЕООД е депозирал отговор със становище за
неоснователност на предявените искове. Твърди, че е бил потребител на ел.енергия
за процесния обект - павилион /преместваем обект за търговия/, разположен върху
терен – общинска собственост, до 4.01.2017 г, на която дата обектът бил спрян
от експлоатация и запечатен, за което бил съставен КП с участието на експерти
от Община Варна, Район“Одесос“. След посочената дата дружеството не било
потребявало ел.енергия в обекта.
На 6.02.2017г
павилионът бил продаден от ответника на трето лице – „Голден 2“ ООД ЕИК
*********, и владението върху него също било предадено, за което ищецът бил
уведомен. Затова счита, че след отчуждаването на обекта няма качеството на
страна по договора за продажба на ел.енергия за процесния павилион и затова не
дължи на ищеца претендираните суми. Отделно от това счита, че неизпълнението на
задължението за уведомяване не ангажира отговорността на бившия собственик за
заплащане на потребената от приобретателя ел.енергия.
Моли за
отхвърляне на предявените искове и претендира направените по делото разноски,
включително адв.възнаграждение.
Така предявеният положителен установителен иск намира
правното си основание в разпоредбата на чл.422
ГПК.
СЪДЪТ, предвид доводите на страните и събраните
по делото доказателства, преценени заедно и поотделно, приема за установено от фактическа страна:
Безспорно по
делото е обстоятелството, че до
4.01.2017г страните са били в договорни отношения по повод доставка на ел.енергия
за собствения на отв.дружество - „Гранжор-2“ ЕООД, обект на потребление –
павилион, с кл.№ ********** и аб.№ **********, находящ се в гр.Варна ул.„Бачо
Киро“ № 1, регулирани от публично известни ОУДПЕЕ.
Видно от
приложения КП № 1/4.01.2017 /л.41-І/, на посочената дата служители на Община
Варна, р-н „Одесос“, извършили оглед на процесния павилион, като констатирали
нарушения на Наредбата за реда за поставяне на преместваеми обекти и
преустановили дейността на обекта, като запечатали същия.
От представения
договор за покупко-продажба /л.40-І/ е видно, че на 6.02.2017г отв.дружество „Гранжор-2“ ЕООД, в качеството му на
продавач, е прехвърлило на „Голден 2“ ООД – купувач, правото на собственост
върху притежавания от него преместваем обект за търговия – павилион № 11 с площ
от 72кв.м, находящ се в гр.Варна ул.„Бачо Киро“ № 1. Според клаузата на чл.3 от
договора владението върху описания
павилион е предадено от продавача на
купувача в деня на подписване на
договора.
Видно от
приложените по делото първични счетоводни документи, а именно ф-ра № **********/20.02.2018г
за сумата от 230,50лв /л.7-І/ и ф-ра № **********/9.03.2018г за сумата от
16,27лв /л.8-І/ по партида с кл.№ ********** и аб.№ **********, находящ се в
гр.Варна ул.„Бачо Киро“ № 1, павилион, с титуляр „Гранжор-2“ ЕООД, за периода
4.01.2018–27.02.2018г е начислена ел.енергия на обща стойност 253,14лв. Това се
потвърждава и от съдържанието на представената справка за потреблението на
ел.енергия през последните 12/24/36 месеца /л.9-І/ и извлечение за фактури и
плащания към дата 30.07.2018г /л.10-113-І/, от които е видно още, че последното
плащане за потребена в обекта ел.енергия е извършено на 25.01.2018г.
Приет е като
доказателство по делото писмо, изходящо от „ЕРП Север“АД до „Гранжор-2“ЕООД с
дата 16.05.2018г /л.42-І/, от чието съдържание е видно, че на 9.05.2018г отв.дружество е подало възражение срещу начисляването
на процесните количества ел.енергия, по съображения че преместваемият обект е
продаден на трето лице. В отговор на постъпилото възражение с въпросното писмо
електроразпределителното дружество е уведомило ответника, че по заповед на
Кмета на район Одесос при Община Варна за премахване на преместваеми обекти, на
27.02.2018г СТИ в процесния обект е демонтирано при показания на електромера от
27804 КВтч за дневна тарифа и 6814 КВтч за нощна тарифа, които именно
количества електроенергия са остойностени с процесните фактури.
„Електроразпределение Север“ АД е изразило становище, че не е налице основание
за корекция на начислената електроенергия по партидата на абоната, доколкото
дружеството не е своевременно уведомено за промените, свързани със
собствеността на обекта.
От заключението
на вещото лице по ССчЕ /л.58-60/, кредитирано от съда като пълно, ясно,
обосновано и правилно, се установява, че задълженията за незаплатена
електроенергия за процесния обект по издадените фактури в периода 20.02.2018г –
09.03.2018г възлизат в общ размер на сумата от 253,14лв, като дължимата
мораторна лихва върху посочената главница, изчислена от падежа на съответната
фактура до 14.06.2018 г., е в размер на 6,37 лв. Според вещото лице
количествата електроенергия по процесните фактури са остойностени съобразно
утвърдените цени от КЕВР за съответния период.
Въз основа на
подадено на 29.06.2018 заявление е била издадена заповед № 5145/2.07.2018 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в производството по ч.гр.д.№
10197/2018г по описа на ВРС с предмет процесните суми. Длъжникът своевременно е
възразил срещу издадената заповед за изпълнение, като в указания му едномесечен
срок по чл. 415 ГПК заявителят е предявил положителните установителни искове,
предмет на настоящото производство.
Въз основа на установената
фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:
Налице са общите
предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на правото на иск, както
и специалните такива /съгл. т.10а от ТР на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№ 4/2013г/,
свързани с реда за търсената защита по чл.422 ал.1 ГПК, поради което съдът
намира, че предявените установителни искове са допустими.
В случая няма спор по фактите, а именно: че ответникът е бил
потребител на ел.енергия по смисъла на ЗЕ по силата на сключен с ищеца договор
за доставка на ел.енергия, уредени при публично обявени ОУ, за собствения
на ответника обект на потребление – преместваем обект /павилион/ до 4.01.2017г.
В тази връзка при ищеца е била открита партида на името на отв.дружество с кл.
№ ********** и аб. № **********.
Няма спор и
относно факта, че в информационната система на ищцовото дружество като
потребител за процесния обект е бил вписан ответникът „Гранжор–2“ЕООД и в това
му качество е фигурирал и през периода от 4.01.2018 до 27.02.2018г.
Не се спори и че
реално е било доставено
и потребено отметеното количество ел.енергия, остойностена с процесните
фактури, което се установява както от писмените доказателства по делото, така и
от заключението на ССчЕ.
Няма спор и за това, че отв.дружество не е
заплатило начислените суми.
В настоящия случай
спорът е по правото и се съсредоточава
върху въпроса чие е задължението за заплащане на потребената ел.енергия след
като правото на собственост върху обекта е било прехвърлено.
Въззивният съд
намира възражението на ответника за основателно по следните съображения:
Съобразно чл.97 ал.1 т.4 от ЗЕ сделките с ел. енергия се сключват между
крайните снабдители и битови и небитови крайни клиенти, за обекти, присъединени
към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение, когато тези клиенти
не са избрали друг доставчик. Пар.1, т.2а от ДР на ЗЕ дефинира като битов
клиент, този клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Цитираните законови
разпоредби обуславят извода, че цената за ползваната ел. енергия се дължи от
собственика на електрифицирания обект, когато няма избран друг доставчик или
сключен договор между ползвател на имота на договорно основание и доставчика на
ел. енергия. При прехвърляне на правото на собственост на имота длъжник е
новият собственик, тъй като се касае за законово заместване на страната в
правоотношението по регламентираната от закона сделка. Неизпълнението на
задължението на ответника да уведоми ищеца за настъпилата промяна в
собствеността не му придава качеството на страна по продажбеното
правоотношение, а само може да ангажира договорната му отговорност за вреди /в
този смисъл ТР № 2/17.05.2018г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГК на ВКС и
решение № 205/28.02.2019г. по гр. д. № 439/2018г. на ВКС, ІІІ г.о., докл. Г.М.,
постановено по чл.290 от ГПК/.
В конкретния
случай не се спори, че на 25.05.2017г. ответникът е прехвърлил правото на
собственост върху недвижимия имот на трети лица, поради което е загубил
качеството на клиент на ищцовото дружество и след тази дата не дължи заплащане
на доставената в обекта ел. енергия.
Като последица
от изхода на спора по главни иск, неоснователни са претенциите и за обезщетение
за забавено изпълнение на осн.чл.86 ЗЗД.
Достигането до
правни изводи, различни от тези на РС, налагат отмяната решението на РС и
вместо него постановяване на друго, с което да бъдат отхвърлени предявените
положителен установителен иск за съществуване на вземане на осн.чл.422 ГПК и
акцесорният иск по чл.86 ЗЗД.
По разноските.
С оглед изхода
на спора, на осн.чл.78 ал.3 ГПК в полза на ответното дружество следва да бъдат
присъдени направените за двете инстанции разноски, както следва:
За първата
инстанция – 300лв с оглед представените доказателства /л.39,43-І/
За въззивната
инстанция – 350лв с оглед представените доказателства /л.24, 25/ или общо 650лв
Воден от
горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решението на
ВРС-51с-в № 551/12.02.2019
по гр.д.№ 12665/2018, с което на осн.чл.422 ГПК, е прието за
установено в отношенията в отношенията между страните, че в полза на „Енерго–Про
Продажби” АД съществува вземане към ответника
„Ганжор-2” ЕООД в размер на следните суми: сумата 246,77лв – главница за консумираната и незаплатена ел.енергия за
периода от 4.01.2018-27.02.2018 за
обект на потребление с кл.№ ********** и аб.№ **********, находящ се в
гр.Варна, ул.„Бачо Киро“ № 1 пав., за която са издадени фактури №№ : №
**********/20.02.2018 за сумата от 230,50лв и № **********/9.03.2018 за сумата
от 16,27лв, на осн.чл.79 ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда–29.06.2018 до окончателното изплащане на
задължението; сумата от 6,37лв - мораторна
лихва върху посочената главница, начислена от датата на падежа на всяка фактура
до 14.06.2018г, на осн.чл.86 ал.1 ЗЗД, за които суми е издадена заповед №
5145/2.07.2018г за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
10197/2018 по описа на ВРС-43с-в; осъдено е дружеството-ответник да заплати на ищеца
сумата от 335лв, представляваща
сторени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание
чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК във вр.чл.25 ал.1 от НЗПП, както и 75лв-сторени в производството по ч.гр.д.№ 10197/2018 на ВРС-43с-в
съдебно-деловодни разноски, на осн.чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК във вр.чл.26 НЗПП, като вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЕНЕРГО ПРО Продажби” АД положителен
установителен иск за съществува
вземане към ответника „Ганжор-2” ЕООД в размер на следните суми: сумата 246,77лв – главница за консумираната
и незаплатена ел.енергия за периода от 4.01.2018-27.02.2018
за обект на потребление с кл.№ ********** и аб.№ **********, находящ се в
гр.Варна, ул.„Бачо Киро“ № 1 пав., за която са издадени фактури №№ : №
**********/20.02.2018 за сумата от 230,50лв и № **********/9.03.2018 за сумата
от 16,27лв, на осн.чл.79 ал.1 ЗЗД, както и законната лихва, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда–29.06.2018 до окончателното изплащане на
задължението; сумата от 6,37лв - мораторна
лихва върху посочената главница, начислена от датата на падежа на всяка фактура
до 14.06.2018г, на осн.чл.86 ал.1 ЗЗД, за които суми е издадена заповед №
5145/2.07.2018г за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
10197/2018 по описа на ВРС-43с-в;
ОСЪЖДА „Енерго-Про Продажби” АД ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр.Варна бул.„Вл.Варненчик“ № 258, Варна
Тауърс – Г, да заплати на „ГАНЖОР-2“
ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.Варна ул.„Хан
Омуртаг“ № 13 бх.Б ет.1 ап.3 сумата от 650
лв /шестстотин и петдесет лева/,
представляваща сторени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на
осн.чл.78 ал.3
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, арг.чл.280 ал.3 т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
на докладчика по делото - съдия Деспина
Георгиева
Докладчикът по
делото не споделя становището на останалите членове от съдебния състав за
неоснователност на претенцията, като съображенията за това са следните:
Наведено е от
ответника правоизключващото възражение за недължимост на процесната сума, тъй
като бил прехвърлил собствеността върху обекта още преди процесния период на
потребление, поради което не се явявал титуляр на същото.
Следователно,
спорът се концентрира по правото, а не по фактите.
На първо място считам,
че в конкретния случай съдът не може да се позове на решението на ВКС, ІІІ ГО, №
205/28.02.2019 по гр.д.№ 439/2018, постановено по реда на чл.290 ГПК,
доколкото след изменението на посочената разпоредба с ДВ бр.86/2017 е приета
нова ал.3, изрично указваща, че решението на ВКС по ал.2 не представлява
задължителна съдебна практика.
В коментираното
решение по чл.290 ГПК, установената фактическа обстановка е различна от тази по
настоящото дело. Установено е било, че процесният обект, за който са били дължими
сумите за консумирана и незаплатена ел.енергия за продължителен период от време
/няколко години/, собствеността върху него е била изгубена от ответницата чрез отнемането й в
полза на българската Държавата, на осн.чл.28
ЗОПДИПД /отм./, със съдебно решение от 2009г, влязло в сила през 2011г. От този
момент ответницата е била лишена от достъп до имота и не била живяла в него и
не го е ползвала. Същевременно, с Постановление от 2011г на ЧСИ, вписано в
СлВп, останалата 1/2ид.част от имота, притежавана от съпруга на ответницата, е била
възложена на дружеството-взискател по изп.дело. От това следва, че са налице
оригинерни способи за придобиване правото на собственост. През процесния период
имотът е бил ползван от трети лица, които не са имали сключен договор за
доставка на ел.енергия.
В тази връзка е бил
поставен въпросът: кой дължи цената на доставената ел.енергия за битови нужди в периода
след прехвърляне на собствеността върху имота –
старият или новият собственик, когато за
същия имот няма сключен договор за
доставка на ел.енергия за битови нужди между
крайния снабдител и ползвателя.
За да даде отговор на поставения въпрос, касационната инстанция се е
позовала на ТР № 2/17.05.2018г по тълк.д. № 2/2017г ОСГК на ВКС, като е
посочила, че в същото е направено тълкуване на разпоредбите на ЗЕ. Според
изложеното ЗЕ свързва качеството на длъжник на цената на доставена топлинна енергия
за битови нужди с качеството на собственик на имота, съответно с качеството на
носител на ограниченото вещно право на ползване, когато за същия имот няма
сключен договор между ползвателя на договорно основание и доставчика на
топлинна енергия.
С горепосоченото решение е прието, че при действието на ЗЕ, когато
правото на собственост върху електроснабден имот е било прехвърлено, старият
собственик на имота, на когото е била доставяна ел.енергия за битови нужди, не
дължи цената на доставената енергия за периода, следващ изгубването на
собствеността. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.97 ал.1 т.4 ЗЕ,
съгласно която длъжник на цената е новият собственик, без значение дали е битов
или небитов клиент по смисъла съответно на § 1 т.2а или т.33а от ДР на ЗЕ. В
мотивите на решението е посочено и това, че отговорът
по спора, с който е сезиран ВКС, не
обхваща хипотезите, в които имотът е бил предоставен за ползване по силата на
договорно отношение от стария или новия собственик на имота, а разглежда хипотезата, когато между ползвателя
на договорно основание и крайния
снабдител не е бил сключен договор за продажба на ел.енергия за същия имот.
Следователно,
отговорът на поставения въпрос, касае хипотеза, различна от настоящата.
Що се отнася до самото ТР №
2/17.05.2018г по тълк.д. № 2/2017г ОСГК на ВКС, на което се е позовал касационният състав в решението си по чл.290 ГПК, настоящият
докладчик намира, че същото не може да намери приложение в процесния случай по
сл. съображения:
С ТР е извършено нормативно тълкуване на разпоредбите от Закона за
енергетиката /ЗЕ/, като са дадени отговори на поставените в същото въпроси, а
именно:
1/ Кой правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбата на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение – собственикът, респ. носителят на ограниченото
вещно право или титулярът на облигационното право на ползване.
2/ Прекратява ли се облигационното правоотношение между топло преносното
предприятие и клиентите на топлинна енергия в съответната сграда – етажна
собственост в случаите на чл.78 от Наредба № 16-334/ 6.04.2007г за
топлоснабдяването.
По първия въпрос е отговорено,
че собствениците, респективно
бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право
на ползване върху топлоснабдения имот, дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение,
освен ако между самия ползвател на
договорно основание и топлопреносното предприятие
е бил сключен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на
който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената
й.
За да достигне до този извод ВКС в мотивите е обсъдил разпоредбата на чл.153 ал.1 ЗЕ, отнасяща се към Гл.Х
„Топлоснаблдяване“ и разглеждаща специална хипотеза, според която „всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140 ал.1, т.2 на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда,
определени в съответната наредба по чл.36 ал.3. В
допълнение направен е и анализ и съдържанието на ОУ към договора за продажба на
топлинна енергия, сключен с топлопреносното предприятие.
По втория въпрос е даден следният отговор: В
хипотезата на чл.78 ал.7 от Наредба № 16-334/6.04.2007г за топлоснабдяването
облигационното правоотношение между топлопреносното предприятие и клиентите на
топлинна енергия в съответната сграда-етажна собственост не се прекратява по
силата на закона (ex lege). При неизпълнено задължение на топлопреносното
предприятие по чл.78 ал.1 от Наредбата клиентите на топлинна енергия дължат
цената за топлинната енергия за сградна инсталация.
От горното се
налага изводът, че дадените решения не могат да бъдат приложени направо за случаите,
касаещи ползването на ел.енергия.
Макар
произвеждането, транспортирането и доставката, отчитането на двата вида енергия
да е уредено с общ закон - Закон за енергетиката, предвид особеностите на всяка
една от тях като вещ съобразно физическите й качества /електричество, съответно
водна пара или гореща вода/ същите са подчинени на различен режим както за
производство, така и за доставка, отчитане на консумираното количество, а също и
по отношение на задължените лица, които следва да заплатят консумираното
количество енергия.
В общата част на
ЗЕ, р-л VІ „Мерки за защита на потребителите на енергийни услуги“, чл.38а, е
посочено, че отношенията с потребителите се уреждат чрез договори, в чието
съдържание задължително следва да са включени елементите, посочени от т.1 до
т.8 от същата разпоредба. Указано е, че енергийните предприятия изготвят Правила за работа с потребителите на енергийни услуги, които са част от ОУ
на договорите. Условията и редът за одобряване както на договорите
при общи условия, така и на правилата за
работа с потребителите на енергийни услуги, са уредени с Наредбата, издадена въз основа на чл.60.
Така в гл.ІХ
„Електроенергетика“, р-л V “Търговски взаимоотношения. Страни по сделките с ел.енергия“, чл.95 ал.2, е посочено, че снабдяването с ел.енергия е услуга от обществен интерес по смисъла на
този закон, която се предоставя въз основа на договор при общи условия при
условията на равнопоставеност в съответствие с правилата по чл.91 ал.2. Съобразно чл.98а крайният снабдител
продава ел.енергия при публично известни общи условия, които следва да съдържат задължително:
1. информация, която се
предоставя от снабдителя;
2. срок на договора и права и
задължения на страните по договора;
3. условията за прекратяване
или прекъсване на снабдяването;
4. ред и срокове за заплащане,
включително възможност за заплащане на месечни вноски;
5. отговорността на
енергийното предприятие при неизпълнение на общите условия;
6. ред за уведомяване на
клиента при извършване на корекция на сметка съгласно правилата по чл.83 ал.1
т.6:
7. видовете лични данни, които
задължително се обработват от крайния снабдител, включително, но не само: а) имена; б) единен граждански номер; в) адрес. ОУ
се публикуват и влизат в сила за клиентите на
крайния снабдител, без да
е необходимо изрично писмено приемане.
ОУ влизат в сила 30
дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от клиентите.
Що се отнася до
снабдяването с топлинната енергия в
Закона липсва изрично посочване услугата да е от обществен интерес. В гл.Х „Топлоснабдяване“,
р-л ІІ „Търговски взаимоотношения“, чл.150 е указано, че продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия /ТЕ/ за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят:
1. правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на
клиентите;
2. редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на
количеството топлинна енергия;
3. отговорността при неизпълнение на задълженията;
4. условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на
топлоснабдяването;
5. редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за
търговско измерване или други контролни приспособления;
6. редът и сроковете за предоставяне и получаване от клиентите на
индивидуалните им сметки за разпределение на топлинна енергия по начин,
удостоверяващ времето, от което тече срокът за възражение;
7. видовете лични данни, които задължително се обработват от
топлопреносното предприятие, включително, но не само: а) имена; б) единен граждански номер; в) адрес.
ОУ
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.
От съпоставката
на двете разпоредби се налага изводът, че законодателят е посочил само общите рамки,
указвайки на задължителните елементи от съдържанието на договорите при ОУ,
които следва да бъдат съобразени от различните доставчици на енергийни услуги. Детайлното
разписване на клаузите е предоставено на всеки един от енергийните доставчици,
щом като не противоречи на императивни разпоредби и е в рамките на договорната
свобода, съобразно общото правило на чл.9 ЗЗД. При положение, че се касае за
различни правни субекти, то те имат право и могат да предложат и различни договорни
условия в своите ОУ. След като КЕВР е одобрил същите, чиято е преценката дали
клаузите им са противоречащи на императивни норми или са във вреда на някоя от
страните, ОУ стават задължителни за двете страни по облигационното
правоотношение. За възникването му в Закона е посочено, че това става след
изтичане срока за публикуването на ОУ, без да е необходими изричното съгласие
от страна на клиентите.
В допълнение, следва
да се има предвид и това, че в Глава „Топлоснабдяване“ са включени специални
разпоредби, свързани с естеството на съоръженията, по които се подава горещата
вода или пара до крайните клиенти в сгради - етажна собственост /ЕС/. Така
напр., нормата на чл.133 ал.2 ЗЕ указва, че присъединяването на инсталациите на клиентите в сграда-ЕС, се извършва с писмено съгласие на собствениците,
притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата-ЕС. Разпоредбата на чл.137 ЗЕ указва при присъединяване на клиенти на ТЕ за битови нужди
чия собственост са присъединителният топлопровод, съоръженията към него и
абонатната станция, в случай че са били изградени от собствениците в сграда-ЕС,
същите следва да бъдат прехвърлени на топлопреносното предприятие. Предвидена е
възможността за два варианта на сключване на договорите : между топлопреносното предприятие и асоциации на клиентите в сграда-ЕС или между доставчик на ТЕ и отделните
клиенти в сграда-ЕС. В тази връзка е и специалната разпоредба на чл.149 ЗЕ,
според която клиентите на ТЕ в сграда-ЕС, могат да купуват топлинна енергия от доставчик, избран с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от
собствеността в сградата-етажна собственост. Разпоредбата на чл.151 и следв. от
ЗЕ посочва пък правилата за учредяване на асоциация на клиентите на ТЕ в сграда
– ЕС, която асоциация като ЮЛ с нестопанска цел подлежи на регистрация, има
членски състав, приема устав и има своите органи на управление.
Освен това, в същата
глава от ЗЕ се съдържа изричната разпоредба на чл.153 ЗЕ, цитирана
по-горе,
като изрично е посочено, че лицата се смятат за
клиенти на ТЕ до датата на прекратяване на топлоснабдяването /ал.3/.
Тези от тях, които прекратят топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на ТЕ, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните
тела в общите части на сградата.
Въз основа на изложеното
се налага изводът, че действително когато става реч за консумирана и
незаплатена топлинна енергия, това е обвързано с правото на собственост върху
самостоятелния обект в сграда–ЕС, тъй като намиращите се в него съоръжения за
топлоподаване /вертикални и хоризонтални щрангове, и радиатори/ с оглед
предназначението им нямат самостоятелен характер и представляват вещи, прилежащи
към главната вещ.
Следва да се
отбележи и това, че в гл.ІХ за ел.енергия и в гл.Х за топлинната енергия се съдържат
препращащи норми към подзаконови нормативни актове, касаещи всеки вид енергия и
съдържащи по-подробната регламентация. Така например: чл.83 от Р-ла
„Електроенергийна система“ указва, че подробната регламентация следва да се
осъществи чрез подзаконови нормативни актове – множество наредби и правила. Една
от тях е издадената на осн.чл.116 ал.7 НАРЕДБА № 6/9.06.2004г за присъединяване на
производители и потребители на ел.енергия към преносната и разпределителните
електрически мрежи. Според чл.91 сделките с
ел.енергия могат се извършват при спазване разпоредбите на този закон и Правилата
за търговия с ел.енергия, които се публикуват от енергийните предприятия и КЕВР
на интернет страниците им. В гл.Х, чл.138, от ЗЕ е посочено, че присъединяването на производителите и клиентите към топлопреносната
мрежа се осъществява въз основа на писмен договор с топлопреносното предприятие
при условията и по реда на Наредбата по чл.125
ал.3. Това
е Наредба № 16-334/6.04.2007г за топлоснабдяването.
Следователно, ЗЕ е установил различен режим
според вида на подаваната енергия – електрическа или топлинна. Във втория
случай е от значение на кого принадлежи правото на собственост, което обуславя
дължимостта на сметките за консумирана ТЕ. В тази връзка са и дадените с ТР
указания. От това следва, че липсва празнота при уреждането на отношения за
търговия с ЕЕ, за да се приеме, че са приложими по аналогия законовите
разпоредби, касаещи ТЕ, след като за търговията с един от двата вида енергия са
предвидени специални разпоредби.
Ето защо коментираното по-горе ТР № 2/2017 не
може да намери приложение спрямо договорите за доставка на ел.енергия, какъвто
е настоящият случай.
От съдържанието
на разпоредбата на чл.97 т.4 ЗЕ,на която се епозовал ВКС
в решението си по чл.290 ГПК, че по регулирани от КЕВР цени се сключват сделките
с ЕЕ между крайните снабдители и битови и небитови крайни
клиенти за обекти, присъединени към електроразпределителна мрежа на ниво ниско
напрежение, когато тези клиенти не са избрали друг доставчик, не може да се направи извод, че сключването на договора за доставка
и ползване на ЕЕ, е обвързано с правото на собственост.
В главата за електроенергетиката е използвано понятието „потребители на енергийни услуги“, за
което в §1 от ДР на ЗЕ т.41б (Нова - ДВ
бр.54/2012г, в сила от 17.07.2012г, изм.ДВ бр.35/2015, в сила от 15.05.2015г е
дадена легална дефиниция - „краен
клиент, който купува енергия или природен газ и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за
снабдяването му с енергия“.
Нормата на §1 т.27г /също нова и приета
със същото изменение обн.ДВ бр.54/2012г, в сила от 17.07.2012г/ указва, че под "краен клиент" следва да се
разбира „клиент, който купува
електрическа енергия или природен газ за собствено
ползване.
С легалните дефиниции, дадени в § 1 т.2а
и 33а /също нови и приети със същото изменение обн.ДВ бр.54/2012г, в
сила от 17.07.2012г/ са разграничени
видовете клиенти според предназначението на закупуваната ЕЕ или ТЕ – за собствени битови
нужди или за небитови.
Това понятие е
възпроизведено и в разпоредбата на чл.4
от ОУДПЕЕ на дружеството - настоящ
ищец, като съдържа по-подробно посочване кои лица могат да имат качеството
на потребител на ЕЕ. Според ал.1 потребител на ЕЕ за битови
нужди: това мое да е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което
ползва ЕЕ за домакинството си, и е снабдявано и закупува същата от „Е.ОН
България Продажби" АД ; ал.2 - потребител на ЕЕ за стопански
нужди-физическо или юридическо лице, което купува ЕЕ за стопански нужди, вкл. и
лица на издръжка на държавния или общинския бюджет. В ал.3 са изведени особени
качества на потребителя на ЕЕ за стопански нужди-възложителят, съответно
собственикът на сградата, в случаите на временно снабдяване с ЕЕ, необходима за
извършването на строителство, ремонт или реконструкция. Нормата на чл.6 от ОУ визира
и други лица, които могат да имат качеството на потребител: според ал.2 и ал.3,
и в случаите на потребление на ЕЕ за битови и за небитови нужди, може да е и друго
лице при условие, че собственикът или титулярът на вещното право на ползване на
имота, е дал пред "Енерго Про Продажби" АД съгласие в нотариално
заверена форма лицето да бъде потребител за определен срок; в този случай за
задълженията към енерг.дружество собственикът или титулярът на вещното право е
солидарно отговорен заедно с лицето, за което е дал съгласието си. Затова,
съгл.ал.4, е прието, че страна в отношенията с "Енерго Про Продажби"
АД е лицето, явяващо се потребител по смисъла на ал.2 или ал.З и всички фактури
се издават на негово име.
Нормата на чл.92 ЗЕ
визира видовете страни по сделките с ЕЕ, сред които са посочените
по т.2 - краен снабдител на ЕЕ
и по т.4 - краен клиент. А в чл.91 ал.2 е указано, че сделките с ЕЕ се извършват при спазване разпоредбите на този закон и Правилата за търговия с електрическа енергия, които се публикуват от енергийните предприятия и КЕВР на интернет страниците им.
Съобразно
специалните разпоредби на Правилата за търговия с електр.енергия /ПТЕЕ/, гл.ІІІ
„Договори на пазара на електр.енергия“ е посочено какви видове договори могат да
бъдат сключвани. Процесният случай попада под хипотезата на чл.11 т.4 договор
за продажба на ЕЕ. Когато ЕЕ се продава по регулирани цени /чл.15 ал.2 т.3 от
ПТЕЕ/, страни по него са крайните
снабдители, от една страна, и битови и небитови крайни клиенти - за обекти,
присъединени към електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение.
Няма спор, че
между ответното дружество „Ганжор-2“ЕООД и ищеца „Енерго Про продажби“АД е
съществувала облигационна връзка по силата на договор за доставка и продажба на ел.енергия, сключен при публично известните Общи условия ОУ-061/07.11.2007г
/ОУДПЕЕ/, приети въз основа на чл.98а от Закона за енергетиката и одобрени с
решение на ДКЕВР /сега КЕВР/.
Съобразно горепосочените
разпоредби ищецът по делото има качеството на доставчик на ЕЕ, а ответното
дружество – на потребител на ЕЕ - краен клиент, който купува ЕЕ за собствени
небитови нужди.
По своята
същност договорът за доставка и продажба на ЕЕ при Общи условия се явява такъв за търговска
продажба, уреден чл.318 ТЗ при субсидиарното
приложение разпоредбите на ЗЗД /арг.чл.288 ТЗ/. Съгласно легалното определение на чл.318 ал.1 ТЗ
търговска е продажбата, която според разпоредбите на
този закон е търговска сделка. А последната за да бъде окачествена като търговска,
съгл.чл. 286 ал.1 ТЗ, следва да е сключена от
търговец
и да е свързана с упражняваното от него занятие. Като договор
търговската продажба е двустранен, възмезден, комутативен, консенсуален,
неформален /освен в предвидените от закона случаи/. По силата на същия възникват
права и задължения за всяка от страните. Затова изпълнението на задължението на
едната страна е функционално обусловено от изпълнение задължението на другата
страна. Задължение на продавача е да достави ел.енергия до имота на ответника,
а задължението на последния е да заплати стойността на потребеното количество ел.енергия.
Част от
задължителните елементи от съдържанието на договора за доставка и продажба на
ЕЕ са правата и задълженията на двете страни, които подробно са разписани в ОУ.
Една от тях е клаузата на чл.17 т.3 от
ОУДПЕЕ на „ЕОН“ /сега „Енерго Про“АД/, одобрени от КЕВР. Съгласно същата потребителят има задължението да съобщава в
30-дневен срок в писмена форма за всяка промяна в данните по чл.11 ал.1 от
настоящите Общи условия, както и за промени свързани със собствеността.
На първо място,
поставя се въпросът дали тази уговорка противоречи на императивна разпоредба на
ЗЕ. На този въпрос следва да се отговори отрицателно поради липсата на такава
императивна забрана. Ако такава съществуваше, то това би довело до директното й
прилагане вместо противоречащата й уговорка. В подкрепа на тези разсъждения е посоченото
изрично в чл.66 ал.3 от ОУ - в случай на
изменения в законодателството, разпоредбите на тези ОУ, които противоречат на
измененията, се заместват от императивните норми на закона. Следователно,
посочената клауза на чл.16 т.7 е уговорена в рамките договорната свобода,
установена с нормата на чл.9 ЗЗД.
На следващо
място, поставя се въпросът дали това задължение за уведомяване е скрепено със
санкция, за да има дисциплиниращ ефект. Следва да се отговори положително. Последица
от неизпълнението на това задължение е, че задължението за заплащане на
консумираната ел.енергия остава да тежи върху бившия собственик. Действително,
така би могло да се стигне до погасяване на чуждо парично задължение, което да бъде
основание за претендиране на обезщетение за неоснователно обогатяване между
бившия и новия собственик на имота. Това, обаче, стои извън предмета на договорната
отговорност по настоящия спор. Ето защо, тази последица се явява и санкцията за
неизпълнение на поетото от страна на потребителя задължение. Това обуславя и
интереса на бившия собственик своевременно да уведоми доставчика на енергийна
услуга.
В тази връзка
следва да се разгледа и въпросът за срока
на договора при ОУ. Съгласно
гл.ІІ, чл.3, т.2 по смисъла на настоящите ОУ "Срок
на договора" е срокът на тези Общи условия. В
гл.ІІІ, чл.7, т.4 „Предмет на ОУ“е посочено, че тези общи условия
уреждат срок на договора, като в гл.VІ, чл.19 е указано „продажбата на
ЕЕ не
се ограничава със срок в рамките на действието на лицензията за обществено
снабдяване на "Е.ОН България
Продажби" АД, освен при
включване в заявлението за продажба на определен срок от страна на потребителя.
Казано с други думи, срокът на договора между страните по настоящия спор е този
на действието на ОУ докато е валидна лицензията на дружеството-ищец, освен ако
е налице изключението, посочено по-горе. Такова в настоящия случай липсва.
От изложеното
следва, че договорът за доставка и продажба на ЕЕ с крайните клиенти –
потребители на енергийна услуга, е безсрочен. При това
положение уведомяването по чл.16 т.7 за настъпили промени в данните, за които
потребителят е имал задължението още при сключване на договора да предостави на
ищцовото дружество /т.нар. идентифицираща
информация, посочена в чл.12 ал.1 ОУ/, може да се тълкува и като известие за
прекратяването на безсрочния договор за доставка и продажба на ЕЕ за конкретния
потребител за ползвания от него конкретен обект. В противен случай, щом като
договорът е безсрочен, то той би останал да действа., което от своя страна поражда
задължението за страната по него – краен клиент да заплаща цената на
доставената енерг.услуга.
В допълнение
може да се посочи и това, че житейски и логически не е оправдано са се мисли,
че може да бъде вменено като задължение на доставчика да следи ежедневно и
ежемесечно за всяка настъпила промяна в собствеността на всеки един от
обслужваните от него множество обекти, притежавани от множество потребители. А от
друга страна, потребителят не може да извлича изгодни за себе си правни
последици /недължимост на доставената ел.енергия/ от собственото си
неправомерно поведение /неуведомяване на доставчика за настъпилите промени/.
Всичко изложено
по-горе, отнесено към процесния случай налага извода, че в тежест на ответника е било да установи както настъпилата
промяна в собствеността върху обекта, така и факта на своевременно уведомяване
на ищеца преди началната дата на периода на претендираното вземане.
Собствеността
върху обекта е била прехвърлена на 6.02.2017г и следователно, от него момент за
прехвърлителя е възникнало задължението да уведоми доставчика в 30-дневен срок,
т.е. до 6.03.2017г. От данните по делото е видно, че „Енерго-Про Продажби“ АД е
било уведомено едва на 9.05.2018г, на която дата ответникът е подал възражение
срещу начислените с процесните фактури количества ел.енергия.
Дори да се
приеме, че по делото има данни доставчикът да е узнал за настъпилите промени на
по-ранна дата, а именно на 27.02.2018, когато е бил осъществен демонтажът на
СТИ, отчитащо потреблението в обекта, то същият е бил извършен от служители на
„Енерго Про Мрежи“АД - юридическо лице, различно от „Енерго про Продажби“АД, а
договорът за доставка и продажба при ОУ е сключен с последното. Още повече,
посочената дата съвпада с крайния период на исковата претенция и затова не може
да се направи извод за недобросъвестно поведение от страна на ищеца.
Изложеното
налага крайния извод за дължимост на процесната сума от ответното дружество,
което по смисъла на ОУ е било потребител за процесния период 4.01.2018 -
27.02.2018. Ето защо предявеният
положителен установителен иск е доказан по основание.
Като последица
от основателността на главния иск, основателен би бил и предявеният акцесорен иск за обезщетение за забавено
изпълнение, на осн.чл.86 ЗЗД.
Според чл.27
ал.1 от ОУ при консумация под 360лв месечно потребителят заплаща използваните
количества ЕЕ веднъж месечно в срока, указан във фактурата. Следователно,
падежът на задължението е определяем и длъжникът изпада в забава след
изтичането му, без да е необходима нарочна покана, на осн.чл.84 ал.1 ЗЗД.
В издадените
фактури са посочени дати за плащане, съответно 12.03.2018г и 29.03.2018г, като
фактурираните суми за главници не са заплатени. Затова ответникът е изпаднал в
забава и дължи заплащането на мораторна лихва върху всяка от тях, на осн.чл.86
ал.1 ЗЗД.
Според
заключението на в.лице по ССчЕ за периода от падежа на всяка фактура до крайния
момент на исковия период – 14.06.2018г, мораторната лихва възлиза на обща
стойност от 6,37лв, която сума съвпада с размера на исковата.
съдия ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА