№ 990
гр. София, 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Димитринка Костадинова-
Младенова
при участието на секретаря Мариана Д. Ружина
като разгледа докладваното от Димитринка Костадинова-Младенова
Въззивно гражданско дело № 20221100500555 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20111756 от 10.05.2021г., постановено по гр. д. №
25776/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 49-ти състав е признал
за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответникът Ф. М. Р. дължи на
ищеца „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 574.21 лв. –
главница за топлинна енергия за периода от м.07.2015г. до м. 04. 2017г. и
сумата за дялово разпределение в размер на 31.28 лв. за периода от м.
06.2017г. до м. 04.2017г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението до окончателното изплащане. С посоченото решение ответникът
Ф. М. Р. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 184.91 лв. – разноски по исковото производство и сумата от
33.70 лв. – разноски в заповедното производство. С посоченото решение са
отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ГПК за горницата над 574.21 лв. , до пълния
предявен размер от 1136.71 лв. – главница за топлинна енергия за периода от
м. 04. 2014г. до м. 06.2015г. поради изтекла давност. , както и исковете с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 226.73 лв. – лихва за забава за
периода от 16.09.2015г. до 13.07.2018г. и за сумата от 6.85 лв. – лихва за
забава върху дяловото разпределение за периода от 16.09.2015г. до
13.07.2018г.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
1
страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението в частта, в която са уважени исковете е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Ф.
М. Р., действаща чрез особения си представител адв. С.Д. Х. от САК.
Жалбоподателят твърди, че решението на първооинстанционния съд в
обжалваната му част е неправилно поради допуснато нарушение на
материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа, че по
делото е доказано, че в имота през исковия период е живеела
прехвърлителката Зорка Атанасова, която е имала запазено право на ползване
върху същия. поради което следва да се приеме, че въззивникът не е била
потребител на топлинна енергия. Иска се от съда да постанови решение, с
което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част като
неправилно, и вместо това да постанови друго решение, с което да отхвърли
исковете като неоснователни.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е депозирал отговор. С
допълнителна молба е изразил становище, че решението на СРС следва да
бъде потвърдено в обжалваната от ответника част.
Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба на ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за
установено следното:
Със заявление вх. № 3062972/08.08.2018г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е поискал
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Ф. М. Р. за сумата
1136.71 лв. - главница, представляваща стойността на доставена, но
незаплатена топлинна енергия за период от м.05.2014г. до м.04.2017г. за
топлоснабден имот, находящ се на адрес гр. София, община Искър, ж.к.
„*******, с абонатен № 335441; 226.73лв. начислена лихва за периода
16.09.2015г. до 13.07.2018г.; 31.28 лв. – цена на услуга дялово разпределение;
6.85 лв. начислена лихва за периода 16.09.2015г. до 13.07.2018г. заедно с
законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателно
плащане на сумата. На 18.09.2018 г., по ч. гр. д. № 52167/18 г. на СРС, 49
състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за посочените в
заявлението суми, като са присъдени и сторените разноски в заповедното
производство в размер на 78,03лв., от които 28.03 лв. държавна такса и 50лв.
възнаграждение за юрисконсулт.
Ответникът Ф. М. Р. е подала възражение по чл. 414 ГПК на
08.02.2019г. в което е посочила, че не живее на адреса и не дължи
претендираната сума. Съобщението за възможността за предявяване на
установителен иск е връчено на ищеца на 11.04.2019 г. Исковата молба
срещу ответника Ф. М. Р. е подадена на 10.05.2019г. /в срока по чл. 415
ГПК/.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното
2
решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на
съществото на правния спор, но само в рамките на заявените с бланкетната
въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд не е
допуснал нарушение на императивни материалноправни норми. Във връзка с
доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността на
решението, въззивният съд намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 150 ЗЕ: За основателността на иска следва да установи oт ищеца
„Т.С.“ ЕАД наличието на облигационно правоотношение за продажба на
топлинна енергия с ответника, по силата на което ищецът е престирал –
доставил е топлинна енергия за отопление и подгряване на вода в
претендирания обем и на уговорената цена за процесния имот през процесния
период, както и дължимата цена за ползваната топлинна енергия за процесния
период. В тежест на ответника е при доказване на горните факти, да установи
положителния факт на плащане.
С оглед възражението за погасяване по давност на част от
вземанията, направено от ответника с отговора на исковата молба в тежест на
ищеца е да докаже по делото наличието на обстоятелства, настъпването на
които обуславя спиране, респ. прекъсване на давността, по см. на чл. 115 и чл.
116 ЗЗД.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови
нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал.
1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а
форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да
е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за
продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна
енергия за битови нужди, какъвто е и "битовият клиент", който според
легалното определение в чл. 1 от пар. 1 от ДР ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от
17.07.2012 г. /, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. С
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012г. / всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна
енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не
е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
3
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди /"битов
клиент" по смисъла на чл. 1, пар. 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие.В този смисъл са мотивите към т. 1 от ТР N 2/17 г. по тълк. дело
N 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
На основание чл. 155 ГПК на съда му е служебно известно, че ОУ на
ищеца за продажба на топлинна енергия на битови клиенти, касаещи
процесните периоди, са влезли в сила. По делото не се твърди и не доказва от
ответниците да са възразили срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3
ЗЕ, поради което те ги обвързват, без да е необходимо изричното им
приемане.
На следващо място, от представения като доказателство по делото
заверен препис от нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу
задължение за издръжка и гледане № 12, том V, рег. № 9397, нот. дело №
669от 29.11.2011г., се установява, че З.В.А. е прехвърлила на ответника Ф. М.
Р. правото на собственост върху следния свой недвижим имот,
представляваща апартамент № 2, находящ се в гр. София, район „Искър“ ж.к.
„Дружба 1“ в жилищна страда блок ******* срещу поетото от
приобретатаеля задължение за гледане и издръжка. Прехвърлителката е
запазила правото си на ползване. Същата е починала на 03.12.2013г., видно от
приложено заверено копие на искова молба.
С посочената искова молба от наследника по закон на
прехвърлителя - З.Е.А. е предявен срещу ответника Ф. М. Р. иск за разваляне
на договора за прехвърляне на имота срещу издръжка и гледане. С
постановеното по образуваното дело решение № 2021 от 01.11.2016г. по гр. д.
№ 2214/2016г. на САС е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договора,
сключен между ответника Ф. М. Р. и прехвърлителката З.В.А.. Решението е
влязло в сила на 01.08.2017г.
По делото е установено, че владението на процесния имот е
предадено от ответника Ф. М. Р.. С протокол от 08.11.2017г.. ответникът,
действаща чрез пълномощник е предала на адв. Т.В.Т., пълномощник на
З.Е.А. два броя ключове на процесния апартамент.
Неоснователно е твърдението на въззивника Ф. М. Р., че в процесния
период реален ползвател на имота е прехвърлителката З.В.А.. Видно от
приложеното към делото копие на исковата молба, същата е починала на
03.12.2013г. От това следва, че към началото на исковия период вещното й
право на ползване е било погасено със смъртта й, поради което единствен
ползвател на имота е бил собственикът към този момент – въззивникът Ф. М.
Р.
От представените по делото писмени доказателства несъмнено се
установява, че от момента на сключване на договора - 29.11.2011г. до
4
влизане в сила на съдебното решение за разваляне договора за издръжка и
гледане - 01.08.2017г. ответникът Ф. М. Р. се легитимира като собственик на
процесния топлоснабден имот, и в това им качество се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. По
изложените съображения съдът приема, че между ищеца и ответника е
възникнало и съществувало облигационно отношение по договор за продажба
на топлинна енергия, сключен при Общи условия, за описания по – горе имот,
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017г.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК с отговора на исковата молба не
е оспорил количеството и стойността на доставената топлинна енергия. Не е
оспорена и стойността на претендираната цена за услугата дялово
разпределение. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за
дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата през процесния период
Наредба N 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
По делото е установено, че Етажната собственост с административен
адрес гр. София, ж.к. „******* е сключила договор за дялово разпределение
на топлинна енергия с третото лице – помагач по делото, за който няма данни
да е прекратен. През процесния период /01.05.2014 г. – 30.04.2017 г./ ФДР е
отчитала уредите в имота. По делото са представени документи, които не са
оспорени от ответника. С оглед изложеното по – горе, съдът приема, че за
процесния имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно. Поради което
следва да се приеме, че предявените искови претенции с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД се явяват установени за сумата от
1136.71 лв. – главница за стойността на доставената, но незаплатен топлинна
енергия и за сумата от 31.28 лв. – стойност на услугата дялов разпределение.
По делото не се твърди и не се доказва от ответника посочените по –
горе суми да са погасени чрез плащане.
На следващо място, следва да се обсъди направеното с отговора на
исковата молба възражение за погасяване по давност на част от дълга за
главница. Съгласно Тълкувателно решение N 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС
вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги, са периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и за тях се прилага тригодишна
давност.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е
предявен в съда на 08.08.2018 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което
извън погасителната давност са всички вземания за доставена топлинна
енергия, чиято изискуемост е настъпила преди 08.08.2015 г. /чл. 114, ал. 1
ЗЗД/. С оглед на което погасени по давност са вземанията за главница за
топлинна енергия за периода от м. 05.2014г. до м. 06.2015г. По изложените
съображения предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 574.21 лв. главница за
топлинна енергия за периода от м. 07.2015г. до м. 04.2017г. и да бъде
отхвърлен за горницата над сумата от 574.21 лв. до пълния предявен размер
от 1136.71 лв.
Предвид съвпадението на крайните изводи на въззивния съд с тези
на първоинстанционния съд решение № 20111756 от 10.05.2021г.,
постановено по гр. д. № 25776/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО,
49-ти състав, в частта му, в която е признато за установено, че Ф. М. Р. дължи
5
на "Т.С." ЕАД сумата от 574.21 лв. – главница за топлинна енергия за
периода от м.07.2015г. до м. 04. 2017г. и сумата за дялово разпределение в
размер на 31.28 лв. за периода от м. 06.2015 до м. 04.2017г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане,
следва да се потвърди като правилно.
Решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част е
влязло в сила като необжалвано.
По разноските.
Във въззивното производство всяка от страните претендира
разноски. Въззиваемата страна прави възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение от въззивниците за въззивното
производство.
Предвид изхода на спора в полза на въззивника не следва да се
присъждат разноски за въззивното производство.
Настоящият състав намира, че независимо от направеното искане за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение от страна на въззиваемата
страна „Топлофикаця София“ ЕАД, такова не се дължи за настоящото
производство, доколкото не е подаден отговор на въззивната жалба и не се е
явил процесуален представител, поради което съдът намира, че действително
не е осъществено процесуално представителство.
При депозиране на въззивната жалба въззиникът Ф. М. Р. като
представлявана от особен представител не е внесла дължимата държавна
такса. Поради което с настоящото решение същата следва да бъде осъдена да
заплати по сметка на СГС сумата от 25 лв. държавна такса.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвид цената на предявените
искове настоящото решение е окончателно.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20111756 от 10.05.2021г., постановено
по гр. д. № 25776/2019г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 49-ти състав
в обжалваната част.
ОСЪЖДА Ф. М. Р. , ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к.
„*******, ет. ******* да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата
от 25 лв. представляваща държавна такса за въззивно производство
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „*******.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7