№ 286
гр. Ботевград, 16.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:С. Ив. И.
при участието на секретаря Т. В. Б.
като разгледа докладваното от С. Ив. И. Гражданско дело № 20251810100547
по описа за 2025 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба „*“ ЕООД, ЕИК: *, гр. С., бул.
„Б.“ № *, бл. *, вх. *, срещу П. Р. Д., ЕГН: **********, гр. Б. ул. „П. Р. С.“ № *, вх. *, ет. *,
ап. *, с правно основание чл. 422 ГПК.
В исковата молба (ИМ) на „*“ ЕООД се твърди, че:
На 19.05.2022 г. между ЕООД като кредитодател и физическото лице (ФЛ) като
кредитополучател бил сключен Договор за потребителски кредит (ПК) № *, по силата на
който кредитодателят дал на кредитополучателя сумата от 5 000 лв. (главница) срещу
задължението за връщането й на 36 равни ежемесечни вноски от по 242.67 лв., ГПР: 49.11%,
ГПЛ: 41%; или всичко, което кредитополучателят трябвало да върне, възлизало на 8 736.36
лв. Освен това били уговорени и „допълнителни услуги“: „Фаст“ от 1 750 лв., „Флекси“ от
2 750 лв. и друга от 125 лв. При това цялото задължение по кредита възлизало на 13 236.36
лв., при месечна вноска от 367.67 лв., дължима на 20-то число от съотв. месец. На 12.01.2023
г. бил подписан Анекс № 1 към същия ПК, с който падежът на всички вноски след № 7 бил
отложен с нов погасителен план. Кредитополучателят бил направил плащания към
кредитодателя в общ размер на 6 768 лв. Но поради забава в плащанията кредитодателят бил
начислил още: 976.83 лв. за мораторна лихва от 21.06.2022 г. до 04.12.2024 г. (датата на
твърдяната предсрочна изискуемост), които били частично заплатени: за сумата от 675.83
лв., но се дължали още 301 лв. Длъжникът бил платил и 180 лв. за такси.
С оглед неизпълнението на задължението на длъжника кредиторът обявил кредита за
предсрочно изискуем на 04.12.2024 г. С оглед на изложеното ЕООД моли Ботевградския
районен съд (БРС) да приеме за установено, че ФЛ му дължи следните суми: (1) 3 439.83 лв.
за главница по договора за ПК; (2) 1 275.05 лв. за възнаградителна лихва за периода от
20.11.2023 г. до 04.12.2024 г.; (3) 301 лв. за мораторна лихва от 21.06.2022 г. до 04.12.2024 г.,
(4) 150.24 лв. за мораторна лихва от 05.12.2024 г. до 29.01.2025 г.; (5) 942.72 лв. за такса
„Фаст“, (6) 1 527.76 лв. за такса „Флекси“. Претендират се и разноски.
В отговора на ИМ (ОИМ) ответникът П. Р. Д. се релевират доводи, че
1
установителният иск (УИ) по чл. 422 ГПК е изцяло неоснователен, тъй като процесният
договор за ПК нарушава редица норми на ЗПК, поради което длъжникът е трябвало да плати
само неговата чиста стойност, а тя била дори надплатена от него в полза на кредитодателя.
Моли БРС да остави без уважение ИМ на ЕООД. Претендират се и разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По фактите:
На 19.05.2022 г. между ЕООД като кредитодател и физическото лице (ФЛ) като
кредитополучател бил сключен Договор за потребителски кредит (ПК) № *, по силата на
който кредитодателят дал на кредитополучателя сумата от 5 000 лв. (главница) срещу
задължението за връщането й на 36 равни ежемесечни вноски от по 242.67 лв., при ГПР –
49.11%, а ГПЛ – 41%; или всичко, което кредитополучателят трябвало да върне, възлизало
на 8 736.36 лв. Освен това обаче били уговорени и „допълнителни услуги“: „Фаст“ от 1 750
лв., „Флекси“ от 2 750 лв. и друга от 125 лв., които не са били начислени към ГПР. Така
цялото задължение по кредита възлизало на 13 236.36 лв., при месечна вноска от 367.67 лв.,
дължима на 20. число от съотв. месец. Падежът на първата вноска бил 20.06.2022 г., а на
последната, тридесет и шеста, вноска – 20.05.2025 г. На 12.01.2023 г. бил подписан Анекс №
1 към същия ПК, с който падежът на всички вноски след № 7 бил отложен с един месец с
нов погасителен план, като изискуемостта на последната (36.) вноска бил на 20.06.2025 г.
Видно от Извлечението към сметка към процесния договор за ПК длъжникът по него е
платил всичко 6 768 лв. (отнесени от кредитора, по един или друг, начин към дълговете на
длъжника). Последното плащане е било на 30.08.2024 г., след което длъжникът е
преустановил плащанията, а кредиторът се е опитал направи кредита предсрочно изискуем,
без обаче да е уведомил длъжника за това: по делото липсват каквито и да било
доказателства, че уведомлението, с което кредиторът е упражнил правото, е било
достигнало, респ. изпратено до длъжника. Уведомителното писмо от 09.12.2024 г. на ЕООД
за това е адресирано до ФЛ, но видно от приложената разписка то не е било получено от
длъжника. За събиране на вземането си ЕООД е подало заявление по чл. 410 ГПК, по което е
било образувано ч. гр. д. № 139/2025 г. на БРС, но, понеже длъжникът е възразил по чл. 414
ГПК срещу издадената Заповед за изпълнение № 148/03.02.2025 г., то са му били дадени
указания за предявяването на вземането си по исков ред, за което е било образувано
настоящото производство.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с УИ по чл. 422 ГПК на „*“ ЕООД, ЕИК: *, гр. С., бул. „Б.“
№ *, бл. *, вх. *, срещу П. Р. Д., ЕГН: **********, гр. Б. ул. „П. Р. С.“ № *, вх. *, ет. *, ап. *, с
който ЕООД иска да бъде прието за установено по отношение на ФЛ, че същото му дължи
следните суми: (1) 3 439.83 лв. за главница по договора за ПК; (2) 1 275.05 лв. за
възнаградителна лихва за периода от 20.11.2023 г. до 04.12.2024 г.; (3) 301 лв. за мораторна
лихва от 21.06.2022 г. до 04.12.2024 г., (4) 150.24 лв. за мораторна лихва от 05.12.2024 г. до
29.01.2025 г.; (5) 942.72 лв. за такса „Фаст“, (6) 1 527.76 лв. за такса „Флекси“, ведно със
законната лихва върху главницата от подаването на заявлението в съда: 29.01.2025 г., до
окончателното й плащане. Ответникът не взема становище по делото.
За да бъдат уважени исковите претенции, ищецът следва да проведе пълно и главно
доказване на следните факти: (1) наличие на договорно правоотношение между ответника и
„*“ ЕООД (чл. 240 и сл. ЗЗД); (2) изпълнение от страна на „*“ ЕООД по договора, т. е. че
ЕООД е предоставило сумата по кредита на ФЛ (чл. 63 и сл. ЗЗД); (3) изпадане на длъжника
в забава (чл. 84, ал. 1 ЗЗД); (4) настъпване на предсрочната изискуемост; (5) период и размер
на всяка от претендираните суми.
По делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона
предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на
доказване факти по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или
служебно известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът указва
2
на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания
и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът указва на страните, че
са безспорни фактите на сключването на договор за потребителски кредит, плащането на
главницата от ищеца на ответника и частичното плащане на ответника към ищеца. Спорно е
обстоятелство, че е ищецът е уведомил ответника за настъпване на предсрочната
изискуемост.
С Решение на Съдът на Европейския съюз (СЕС) в Люксембург от 21.03.2024 г. бе
прието, че неточното обявяване на годишен процент на разходите (ГПР) в договора за
потребителски кредит, без да са включени всички разходи, води до нищожност на договора,
при което длъжникът връща само главницата по заема, без лихви и разноски. Решението
касае т. нар. „допълнителни услуги“, които кредиторите предлагат на длъжниците –
например за бързо разглеждане и за потенциално отсрочване и разсрочване. Задължителното
тълкуване на съда в Люксембург е, че ако клаузите за приоритетно разглеждане на искането
за отпускане на заем и за възможност за разсрочване са част от конструкция за прикриване
на действителните разходи по кредита или са задължителни за получаването му, те следва да
са включени в ГПР: „Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, ч е разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане
на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в
обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази
разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на
посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит“.
Така, с оглед даденото от СЕС тълкуване, когато разходите за тези допълнителни
услуги не са били включени в ГПР, т. е. той е посочен неточно в договора за кредит, това
следва да се санкционира, като длъжникът върне само главницата по кредита, без да плаща
лихви и разноски: „В конкретния случай с оглед на съществения характер на посочването на
ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се
запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на
този процент да се включат всички разходи по член 3, буква „ж“ от Директива 2008/48,
следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия
начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в
лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не
включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ
и пропорционален характер“.
В процесния случай, уговореното в т. VI от договора и чл. 15.1. и чл. 15.2. от ОУ
заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги – „Фаст“ в размер на 942.72 лв. и
„Флекси“ в размер на 1 527.76 лв. е прекомерно и противоречащо на законовите изисквания.
Предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора за
потребителски кредит, в каквото смисъл е изискването на императивните разпоредби на
закона. Не е формирана цена за всяка от услугите поотделно, каквито са изискванията,
заложени в разпоредбата на чл.10а, ал. 4 от ЗПК: „Видът, размерът на действието, за което
се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит." Отделно от това, заплащането на това възнаграждение от
потребителя е предварително, тоест същото е дължимо само за възможността за
предоставянето на изброените услуги, като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
реално използвана по време на действието на сключения между страните договор. В
договора в частта относно въпросните допълнителни услуги е уговорено, че задължението за
услугите „Фаст“ и „Флекси“ е изначално включено в размера месечните погасителни вноски
по кредита. За услугата „Фаст“ в чл. 15.1. от Общите условия е посочено, че представлява
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит на съответния клиент преди
тези на други клиенти, които не са избрали и заплатили тази допълнителна опция по
договора, както и усвояване на кредита до 24 часа след подписване на сделката. Чл. 10а, ал.
3
2 от Закона за потребителския кредит обаче забранява заплащането на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По подобен, противоречащ на
закона начин, в чл. 15.2. от Общите условия е разписано, че услугата „Флекси“ представлява
възможност за клиента да променя погасителния си план – възможност, която произтича
директно от закона и от принципа за свобода на договарянето (в т.ч. и предоговарянето),
която не е необходимо да се уговаря с изрични клаузи, а още по малко да бъде възмездна,
доколкото е иманентно присъща за предмета на дейност на кредитните институции. В
заключение уговорките за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги – „Фаст“ и
„Флекси“ се явяват нищожни, като противоречащи на императивни правни норми –
разпоредбите на чл.10, ал. 2 пр. 2 и чл.10а, ал. 3 и ал. 4 ЗПК. Сочените неравноправни клаузи
водят до осезаемо неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя
с оглед на взетия заем, което само по себе си нарушава изискването за добросъвестност при
осъществяване на принципа на договорна свобода и използване на икономически по-
силното положение на търговеца при сключването на такъв вид договори.
Наред с изложеното, уговорените възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“ са в
солиден размер, значително оскъпяват кредита, но в същото време не са включени в ГПР,
който и без тях е в размер на почти половината от главницата, а именно 48.09 %. По този
начин, кредиторът на практика прикрива възнаграждение, като не включва същото ГПР, с
което нарушава императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския
кредит. Затова съгл. чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК процесният договор за
потребителски кредит е недействителен. При това положение и на основание чл. 23 ЗПК
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва (вкл.
мораторна такава) или други разходи по кредита (в същия смисъл – Определение №
298/12.02.2024г. на ВКС по т. д. № 630/2023 г., I т. о., ТК).
В настоящия казус е доказано усвояване на главница в размер на 5 000 лв., като
ответникът е направил плащания от 6 768 лв. Ищецът е отнесъл плащанията частично за
главница, но и за лихви и допълнителни услуги, каквито в случая не се дължат, поради
подробно изложените по-горе съображения. При условие че дължима е само главницата,
ирелевантно за настоящия спор е по какви пера кредиторът е отнесъл извършените
плащания. Затова от претендираната сума за главница в размер на 5 000 лв., следва да се
приспадне платеното в размер на 6 768 лв., при което искът за главницата на ищцовото
дружество се явява неоснователен, тъй като тя е платена вече, Всички останали искове, а
именно за възнаградителна лихва, за мораторни лихви, както и за услуги „Фаст“ и „Флекси“,
са неоснователни, поради недействителност на договора и следва да се отхвърлят.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ответника (чл. 78, ал. 3 ГПК) в
размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен
съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК на „*“ ЕООД, ЕИК: *, гр.
С., бул. „Б.“ № *, бл. *, вх. *, срещу П. Р. Д., ЕГН: **********, гр. Б. ул. „П. Р. С.“ № *, вх. *,
ет. *, ап. *, с който „*“ ЕООД иска да бъде установено по отношение на П. Р. Д., че П. Р. Д.
дължи на „*“ ЕООД следните суми: (1) 3439 (три хиляди четиристотин тридесет и девет)
лева и 83 ст. – за неплатена главница по Договор за потребителски кредит № */19.05.2022 г.;
(2) 1275 (хиляда двеста седемдесет и пет) лева и 5 ст. – за неплатено договорно
възнаграждение за периода от 20.11.2023 г. до 04.12.2024 г.; (3) 301 (триста и един) лева – за
лихва за забава за периода от 21.06.2022 г. до 04.12.2024 г.; (4) 150 (сто и петдесет) лева и 24
ст. – за законна лихва за периода от 04.12.2024 г. до 29.01.2025 г.; (5) 942 (деветстотин
4
четиридесет и два) лева и 79 ст. – за възнаграждение за закупена и използвана услуга
„Фаст“, както да заплати; (6) 1527 (хиляда петстотин двадесет и седем) лева и 76 ст. – за
неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, ведно със законната лихва върху
главницата от 29.01.2025 г. до окончателното й плащане; като НЕДОКАЗАН и
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „*“ ЕООД да плати на П. Р. Д. сумата от 400 (четиристотин) лева за
адвокатско възнаграждение (чл. 78, ал. 3 ГПК).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
5