№ 1080
гр. София, 21.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20211000501874 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 294 ГПК.
С решение № 29/12.06.2017 г. по гр.д. № 432/2016 г. на Окръжен съд – Видин е
признато за установено, че ответниците Т.С. И. и П. Л. Т. дължат на „Банка Пиреос
България“ АД следните суми: 21 294.38 евро, представляващи изискуема и непогасена
главница по ДК № 2587/R/2007 г. и анекса към него; 4 847.35 евро – просрочена и
изискуема възнаградителна лихва по чл. 9, ал. 1 от ДК № 2587/R/2007 г. и анекса към
него за периода 01.03.2014 г. – 13.03.206 г. (включително); 382.31 евро – изискуема
наказателна лихва за забава по чл. 9, ал. 2 от ДК № 2587/R/2007 г. и анекса към него за
периода от 01.03.2014 г. до 24.03.2016 г. (включително); законната лихва за забава
върху претендираната главница от депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение (25.03.2016 г.) до окончателното изплащане на вземането; 36 лева -
нотариални такси, дължими съгласно чл. 3, ал. 2 от Общите условия на „Банка Пиреос
България“ АД.
С решение № 1599/01.07.2019 г. по в.гр.д. № 4082/2017 г. на САС, 2-ри състав е
потвърдено решението на ОС – Видин.
С решение № 60011/16.06.2021 г. по т.д. № 2852/2019 г. на ВКС, I т.о. е отменено
решението на САС и делото е върнато за разглеждане от друг състав на САС. Дадени
са указания на долната инстанция при новото разглеждане на делото апелативният съд
да аналаизира и отговори на възраженията, които са останали необсъдени от първия
въззивен състав, както и да възложи изготвянето на експертиза, която да установи
какъв би бил размерът на задължението по процесния договор за кредит при
приложение на първоначално уговорения размер на договорната лихва и този размер
да бъде съотнесен към претендирания от банката размер с приложените едностранни
увеличения на лихвения процент и преструктуриране на дълга, както и да бъде
1
установено по какъв начин банката е отнасяла в погашение плащаните от длъжниците
вноски, за да се прецени дали действително към датата, на която кредитът е обявен за
предсрочно изискуем, ответниците са имали задължения, чието изпълнение е било
просрочено.
При новото разглеждане на делото от настоящия състав, същото е висящо по
въззивна жалба на П. Л. Т. и Т. С. Т. против първоинстанционното решение. В него се
поддържа, че съдът основал решението си на ССЕ, която била изготвена и въз основа
на представени извън преклузивния срок писмени доказателства, част от които
невалидни, в нарушение равенството между страните. Направено е оплакване, че съдът
не обсъдил възражението им, че банката неправомерно е увеличавала неколкократно
приложимия лихвен процент, като нито уведомила кредитополучателите, нито им
предоставила актуализиран погасителен план. Поддържат, че клаузата, която дава
право на банката едностранно да променя лихвения процент е неравноправна при
условията на чл. 143, т. 10 ЗЗП, не е индивидуално уговорена и е нищожна. Съдът
освен това не отчел, че има разминаване между експертизата на ССЕ и приетите
писмени доказателства. Липсвали доказателства за дължимост на нотариални такси в
размер на 36 лева. На следващо място поддържат, че не са допускали забава повече от
90 дни, а и такова обстоятелство не било уговорено между страните като основание за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. На следващо място се излагат
твърдения, че банката е възпрепятствала доброволното плащане от страна на
кредитополучателите, като е блокирала кредитната им сметка и съгласно чл. 81 ЗЗД
длъжниците не отговарят. Излагат и твърдения, че събраните писмени доказателства не
установяват усвояването на кредита, а ССЕ не изследвала този въпрос, поради което и
усвояването на кредита не било доказано. Първоинстанционният съд неправилно приел
за неоснователно възражението на ответниците за недействителност на чл. 1, ал.1 от
Анекс № 1/24.07.2009 г. поради противоречие с чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Тази клауза била и
неравноправна, тъй като била неясна. Неправилно ВОС обсъждал и нотариалната
покана до длъжниците за обявяване предсрочна изискуемост и неправилно приел
настъпване на това обстоятелство на 14.03.2016 г., тъй като нотариалната покана била
представена за първи път едва в исковото производство. На следващо място
поддържат, че банката била обявила предсрочна изискуемост още на 10.12.2012 г.,
когато осчетоводила кредита като такъв, а и е депозирала предходно заявление по чл.
417 ГПК по ч.гр.д. № 2737//2012 г. на ВРС. Поддържат, че договорни лихви след
датата на предсрочна изискуемост не се дължат, както и е Анекс № 1 е нищожен
поради липса на съгласие, предвид липсата на погасителен план към него. Направено е
възражение за нищожност на наказателната лихва като противоречаща на добрите
нрави, предвид нейния размер, което води и до недължимост на сумата 382.31 евро.
Излагат и доводи, че клаузата на чл. 2 от Анекса и чл. 9 от договора са неравноправни
и поради това нищожни. Не било съобразено от пъровинстанционния съд още, че
сумата по кредита не е усвоена изцяло, но въпреки това банката е начислявала
договорна и наказателна лихва върху цялата кредитна сума. Жалбоподателите молят да
бъде отменено първоинстанционното решение и предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло.
„Банка Пиреос България“ АД (сега „Юробанк България“ АД) е депозирала
отговор на въззивната жалба, в която излага доводи за нейната неоснователност.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
2
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във
връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Ищецът „Юробанк България“ АД с предишно фирмено наименование „Банка
Пиреос България“ АД) твърди в исковата си молба, че по сключен на 12.07.2007 г.
Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 2587/R/2007 банката
предоставила на кредитополучателите Т. С. Т. и П. Л. Т. банков кредит в размер на
22 900 евро, който следвало да бъде връщан на месечни погасителни вноски съобразно
погасителен план. С анекс № 1 от 24.07.2009 г. страните променили размера на
главницата на 23 194.80 евро, която се формирала от дължимата по договора главница,
заедно с лихвите, дължими през периода с по-ниска лихва по анекса.
Кредотополучателите допуснали просрочие по-голямо от 90 дни, поради което банката
им изпратила нотариална покана, в която били дадени седем работни дни като срок за
доброволно изпълнение с изявление, че в противен случай кредитът се обявява за
предсрочно изискуем. Същата била връчена на 29.02.2016 г., а предсрочната
изискуемост настъпила на 14.03.2016 г. Банката депозирала пред РС – Видин заявление
по чл. 417 ГПК за събиране задълженията по просрочения кредит, където било
образувано ч.гр.д. № 681/2016 г. Била издадена заповед за незабавно изпълнение, но
длъжниците депозирали възражения по чл. 414 ГПК, в резултат на което банката
инициира исково производство за установяване на вземанията си. Предвид изложеното
банката е искала съдът да признае за установено, че Т. С. Т. и П. Л. Т. дължат сумите
21 294.38 евро - главница по договор за кредит ДК № 2587/R/2007 от 12.07.2007 г. и
анекс № 1 от 24.07.2009 г. към него, ведно със законната лихва от 25.03.2016 г. до
окончателното изплащане, сумата 4847.35 евро - просрочена и изискуема
възнаградителна лихва за периода 01.03.2014 г. до 13.06.2016 г., сумата 382.31 евро -
наказателна лихва за забава за периода от 01.03.2014 г. до 24.03.2016 г., както и
нотариални такси в размер на 36 лв., дължими съгласно чл. 3, ал. 2 от Общите условия
на банката.
Ответниците Т. С. Т. и П. Л. Т. са депозирали отговор на исковата молба, с който
са оспорвали иска. Твърдели са, че не е усвоена цялата сума по кредита. С Анекс № 1
била извършена неразрешена капитализация на лихва, в резултат на която главницата
била определена на 23 194.80 евро. Не била уговорена дата на погасителните вноски, а
освен това от м. 12.2012 г. кредитната им сметка била блокирана и те не могли да
погасяват кредита не по своя вина. Не били запознати с размера на дължимата се
вноска, а и установили, че банката осчетоводявала по-ниска месечна вноска от
уговорената в договора. Чл. 2, ал. 2 от Анекс № 1 бил нищожен, като противоречащ на
добрите нрави, установяващ прекомерен размер на наказателната лихва. Такъв бил и
чл. 9, ал. 2 от договора. Разпоредбите на чл. 2, ал. 1 и ал. 4 то Анекса също били
нищожни като неравноправни, тъй като давали право на банката едностранно да
изменя лихвения процент. Твърдят, че изобщо клаузите на договора и анекса,
уреждащи размера на дължимата възнаградителна лихва били неясни и непрозрачни за
потребителя. Банката начислявала възнаградителна и наказателна лихви въз основа на
неравноправни клаузи. Искали са предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен. Посочили са, че по-рано през 2012 г. банката вече инициирала
заповедно производство поради обявена предсрочна изискуемост, по което било
образувано ч.гр.д. № 2737/2012 г. на РС – Видин, но издадената заповед за изпълнение
била обезсилена поради непредявяване на иск от банката
3
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства, изслушани са
свидетелски показания и е изслушано заключение на ССЕ. Заключения на ССЕ са
изслушани и пред въззивната инстанция.
Видно от представения Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с
ипотека № 2587/R/2007 г. на 12.07.2007 г. между ответниците Т. С. Т. и П. Л. Т., от
една страна, и „Банка Пиреос България“ АД от друга, е постигнато съгласие за
отпускане на многоцелеви кредит в размер на 22 900 евро, от които 8000 евро за
рефинансиране на кредит към „Райфайзенбанк“ и 14 900 евро – за текущо потребление,
при годишна лихва, формирана от тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 6.25 %,
със срок на издължаване от 240 месеца и начин на погасяване – 240 анюитетни
месечни вноски от 227.81 евро, последната изравнителна, като първата вноска се
заплаща в месеца, следващ този на усвояването. Според чл. 9, ал. 1
кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва, която се формира от
тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 6.25%, а според чл. 9, ал. 2 при забава и при
предсрочна изискуемост банката олихвява просрочената част от главницата с лихва
равна на сбора от договорената лихва плюс надбавка от 10% Според чл. 10 стойността
на тримесечния EURIBOR за целите на чл. 9 се актуализира, като се обявява
стойността му, установена през първия работен ден на съответното тримесечие. В чл.
9, ал. 3 от договора страните са предвидили изрично, че лихвата се дължи до пълното
погасяване на кредита вкл. и след изтичане на крайния погасителен срок. Съгласно чл.
21 кредитът може да бъде обявен за изискуем едностранно от банката в случай, че
кредитополучателят не е погасил в срок която и да е от дължимите вноски по договора
(б. „в“), както и при неизпълнение от страна на кредитополучателя на което и да е
задължение по договора за кредит (б. „д“).
На 24.07.2009 г. страните са постигнали допълнително споразумение (Анекс №
1) към договора, с което са преуредили отношенията си, както относно размера на
главницата, така и по отношение на договорната лихва и начина на формирането й.
Така, според чл. 1, ал.1 от Анекса, размерът на отпуснатия кредит се изменя на 23
194.80 евро, която сума се формира от дължимата главница и лихвите, дължими през
периода с по-ниска лихва по анекса. Съгласно ал. 2 на същия чл. 1 сумата се счита за
изцяло усвоена, а с чл. 2, ал. 1 от Анекса договорната лихва е определена на 11.085 %,
образувана от базовия лихвен процент на банката от 5.75 % плюс надбавка от 5.335 %,
като в чл. 2, ал. 4 кредитополучателите се съгласили, че банката има право
едностранно да променя лихвения процент в неговата цялост и/или всеки от
компонентите му в случай, че пазарните условия за привличане на финансов ресурс
обуславят такава промяна, или при наличие на предпоставките, посочени в Общите
условия, които кредитополучателите в чл. 11 от същия Анекс приели „без
възражения“.
С нотариална покана, връчена на ответниците на 29.02.2016 г., поради
просрочие на задължения по кредита с повече от 90 дни, банката е обявила кредита за
предсрочно изискуем от първия ден след изтичането на дадения срок за изпълнение –
седем работни дни.
По делото са изслушани двама свидетели на ответниците.
Свидетелката Л. Л. П., сестра на ответницата, знае за кредита на сестра си в
банка „Пиреос“. Много пъти ходила със сестра си да внасят вноски и всеки път им
казвали, че сметката е блокирана, като така на практика отказвали погасяване на
кредита. Това станало в началото на 2014 г. до началото на 2016 г. Тя била ходила
около 15 пъти. Т. го нямало в страната, а сестра й не можела да излезе от работа, затова
ходела свидетелката.
Свидетелят С. Т. И., баща на ответника, е посочил, че ходил да внася вноски по
4
кредита на Т. в банка „Пиреос“ в началото на 2014 г., но касиерката му казала, че не
може да направи вноска, защото сметката е блокирана. Това му потвърдил и
директорът на банката. До 2016 г. продължил да ходи много пъти и му отговаряли все
едно и също, че сметката е блокирана. Ходил той, защото П. била на работа, а Т. бил в
движение и не бил при тях. Свидетелят ходил да прави вноски и преди 2014 г. и тогава
му приемали вноските.
Според заключението по ССЕ на вещото лице С. С., прието в първата инстанция
и неоспорено от страните, целият кредит е бил усвоен от ответниците, като размерът
на изискуемата и непогасена главница възлиза на 21 294.38 евро. Размерът на
дължимата възнаградителна лихва за периода от 01.03.2014 г. до 13.03.2016 г. е в
размер на 4847.35 евро, а на наказателната лихва за период от 01.03.2014 г. до
24.03.2016 г. възлиза на 382.31 евро. Експертът е посочил изрично, че до изменението
на договора банката е увеличила едностранно договорната лихва на 10.10.2008 г. и на
16.01.2009 г., като е увеличавала надбавката към EURIBOR съответно – с един и с три
процента, но след анекса през целия период до обявяването на кредита за предсрочно
изискуем, лихвеният процент е останал в договорения размер от 11.085 %.
В първоначалното заключение на ССЕ, изслушано пред въззивната инстанция,
изготвено от вещото лице Л.З., също неоспорено от страните, тя е посочила, че 8000
евро са усвоени по следния начин – на 13.07.2007 г. сумата 7 459.25 евро с левова
равностойност 14 800 лева са прехвърлени по сметка на Т. С. Т.. Впоследствие тази
сума е прехвърлена по друга, непосочена сметка с референция „За Н. С. Т.“ Като част
от усвоения кредит са платени на същата дата две банкови такси в размер на 515.25
евро и 25 евро.
Сумата 14 900 евро е усвоена чрез шест тегления през юли и август 2007 г.
Вещото лице е определила размера на дълга във вариант на изчисления при
първоначално уговорения лихвен процент и по първоначалния погасителен план.
Посочила е, че при отчитане на извършените плащания с тях са погасени 2 112.96 евро
главница, 11 278.71 евро възнаградителна лихва и 67.39 евро наказателна лихва.
Частично непогасена е останала вноска № 61 с падеж 13.08.2012 г. с непогасени 1.80
евро главница, върху която за периода 14.08.2012 г. до 04.11.2012 г. е изчислена
наказателна лихва в размер на 1.49 евро. За периода 13.08.2012 г. до 13.03.2016 г.
непогасени остават 2 382.43 евро главница, 7 106.46 евро възнаградителна лихва.
Дължимите наказателни лихви са 1 473.06 евро. Към 24.03.2016 г. непогасена е
главница в размер общо на 20 787.04 евро, възнаградителна лихва 7 106.46 евро и
1 473.06 евро.
В допълнително заключение вещото лице З. е изчислила задълженията без да
приема, че сумата 7 459.25 евро е усвоена от ответниците.
Към доказателствата по делото е приобщено ч.гр.д. № 1559/2016 г. на РС –
Видин, видно от което същото е образувано по заявление на “Банка Пиреос България“
АД от 25.03.2016 г. против Т. С. Т. и П. Л. Т. за събиране на сумите 21 294.38 евро -
главница по договор за кредит ДК № 2587/R/2007 от 12.07.2007 г. и анекс № 1 от от
24.07.2009 г. към него, ведно със законната лихва от 25.03.2016 г. до окончателното
изплащане, сумата 4847.35 евро - просрочена и изискуема възнаградителна лихва за
периода 01.03.2014 г. до 13.06.2016 г., сумата 382.31 евро - наказателна лихва за забава
за периода от 01.03.2014 г. до 24.03.2016 г., както и нотариални такси в размер на 36
лв., дължими съгласно чл. 3, ал. 2 от Общите условия на банката. Посочено е, че
предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 14.03.2016 г.
Издадена е заповед за незабавно изпълнение от 29.03.2016 г., която е връчена на
длъжниците на 14.09.2016 г. по изп.д. № 20167240400276 на ЧСИ В. Т.. На 19.09.2016
г. са депозирани възражения по чл. 414 ГПК. С определение от 01.10.2016 г., връчено
5
на заявителя на 04.11.2016 г. е указано на последния, че може в едномесечен срок да
предяви иск за вземанията си, което той е сторил на 05.12.2016 г. (04.12.2016 г. е ден
неделя).
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира
следното от правна страна:
Производството, образувано по реда на чл. 422 ГПК е предназначено да
стабилизира ефекта на издадена заповед за изпълнение, същата да влезе в сила и
издаденият в производството по чл. 417 ГПК изпълнителен лист (при допуснато
незабавно изпълнение) да запази действието си на изпълнителен титул – арг. 416 ГПК
и чл. 422, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на
която е подадено заявлението по чл. 417 ГПК. Ето защо, предмет на това исково
производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното
производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното
производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и
размер. В противен случай искът ще бъде недопустим.
Предмет на настоящото производство са парични вземания на ищеца „Юробанк
България“ АД против Т. С. Т. и П. Л. Т., произтичащи от договор за кредит ДК №
2587/R/2007 от 12.07.2007 г. и анекс № 1 от 24.07.2009 г. към него, за които именно е
издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК по .гр.д. №
1559/2016 г. на РС - Видин. В същото време възражения са постъпили в срока по чл.
414 ГПК, а предявеният от банката установителен иск е предявен в срока и при
условията на по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ето защо искът е допустим, поради което и
постановеното по него решение съответно е допустимо.
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок,
а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. Според чл. 430, ал. 2 ТЗ заемателят заплаща лихва по кредита,
уговорена с банката. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма.
Съгласно чл. 60, ал. 2 ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно
изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита.
При съобразяване на посочената правна уредба, за да бъде основателен иска,
банката следва да докаже сключването на валиден договор за банков кредит с
ответниците; предоставянето на уговорения кредит; настъпването на условията за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита и обявяването й на длъжника;
възникването на вземания за нотариални такси и размера на претенцията си.
В случай че ищецът докаже, че е изпълнил точно, ответниците следва да докажат
правоизключващите и правопогасяващите си възражения, които в случая са, че
кредитът не е изцяло усвоен; че е настъпила предсрочна изискуемост още през 2012 г.,
наличие на неравноправни клаузи в договора и анекса към него; нищожност на
клаузите за капитализация на лихвата, невиновна невъзможност за плащане.
Не е спорно между страните, а и се установява от събраните писмени
доказателства, че между „Юробанк България“ АД (универсален правоприемник на
„Банка Пиреос България“ АД) от една страна и Т.Т. и П.Т. от друга страна е сключен
договор за кредит ДК № 2587/R/2007 от 12.07.2007 г. и анекс № 1 от 24.07.2009 г. към
него, по силата на които банката предоставя на кредитополучателя кредит в размер на
22 900 евро Доколкото същият е сключен в изискуемата се от закона писмена форма,
той е действителен.
Неоснователно е възражението на ответниците-жалбоподатели, че кредитът не е
изцяло усвоен. От изслушаното пред въззивната инстанция заключение на ССЕ се
6
установява, че кредитът е изцяло усвоен до размер на 22 900 евро, включително сумата
7 459.25 евро, която първаначално е постъпила по сметка на кредотополучателя Т.Т., а
едва след това е насочена към друга неустановена сметка. Тя обаче е преминала през
патримониума на кредитополучателя.
Макар сключеният договор за кредит да е като цяло действителен, при
изпълнение на законовото си задължение съдът служебно да следи за неравноправни
клаузи в договорите с потребители, а и предвид изричното оспорване на някои от
клаузите на договора и анекса като неравноправни или нищожни на друго основание,
настоящият състав намира следното:
По делото няма спор, че ответниците Т.Т. и П.Т. са физически лица, на което въз
основа на сключения с ищцовата банка през 2007 г. договор е предоставен ипотечен
кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност (то е за рефинансиране на друг кредит и за текущи нужди), и същите имат
качеството на потребители по смисъла на § 13, т.1 от ДР на З., а ищцовата банка има
качеството на търговец, по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗПП.
По материалноправните въпроси, свързани с наличието на неравноправие между
правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително
по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите, критериите за определяне
наличие на индивидуално договаряне и наличие на изключенията на чл. 144 ЗЗП и
спрямо банката като доставчик на финансова услуга, е налице константна съдебна
практика на ВКС, обективирана в множество решения - Решение № 77/15 г. по гр.д. №
4452/14 на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 424/15 по гр.д. № 1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о.,
Решение № 51/16 по т.д. № 504/16 г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 95/16 г.на ВКС,
ТК, II т. о., Решение № 205/16 по т.д. № 154/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 165/16
по т.д. № 1777/16 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 201/17 г. по т.д. № 2780/15 г. на
ВКС, ТК, II т. о. и др. С тях е последователно е установено разбирането, че
предпоставките за определяне неравнопостановеността на една договорна клауза, са: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа
на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т.
1 ЗПП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги – дължат се на въздействието на
свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Единствено в тази хипотеза
търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен
по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал.
1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от
неговата воля.
На самостоятелно основание за да се прецени дали конкретните договорни
клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143, ал.
1 ЗЗП е необходимо те да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, от една
страна, а от друга - потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна
информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени
цената, за да може на свой ред да реагира по най - уместния начин.
В посочените съдебни актове и др. постановени по идентични казуси е прието,
че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за
едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в
самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
7
неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Методът на
изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или
индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова
услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с
нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по ЗЗП.
В съдебната практика се приема още, че когато не е указано нито в договора,
нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на
банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по
които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144, ал. 2 и
ал. 3 ЗЗП не може да бъде приложена. Уговорената неиндивидуално в договора за
кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално
съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на
кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение
на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП е неприложимо.
В случая в чл. 2, ал. 1 от Анекс № 1 е уговорено, че кредитополучателят заплаща
на банката годишен лихвен процент в размер на 11.085%, равен на базовия лихвен
процент на банката плюс надбавка от 5.335%, като към датата на анекса БЛП е в
размер на 5.75%. В чл.2, ал.4 от Анекс № 1 към договора за кредит е уговорено, че
банката има право едностранно да променя приложимия към договора за кредит
лихвен процент в неговата цялост и/или всеки един от неговите компоненти,
независимо от техния вид и наименование в случай че пазарните условия за
привличане на финансов ресурс отстрана на банката обуславя такава промяна.
Изричната редакция на посочените текстове предпоставя извод, че посоченият в
договора метод на изчисляване на съответния лихвен процент не е индивидуално
уговорен /не е подлежал изобщо на договаряне/, не съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти. В случая липсва конкретно
посочена формула за определяне на възнаградителната лихва, която е съществен
елемент от съдържанието на този вид банкови сделки, предвид неяснотата в договора
относно начина на определяне на БЛП на банката за кредита, които компоненти влияят
върху размера на дължимата възнаградителна лихва. Видно е, че потребителят-
кредитополучател не е получил предварително достатъчно конкретна информация за
начина и метода, по който банката-кредитор може едностранно да промени цената на
доставената му финансова услуга, защото липсва яснота относно методологията,
създадена от банката – кредитор /например с нейни вътрешни правила/ относно
определяне на БЛП, за който банката си е запазила правото да променя едностранно по
време на действие на договора, без тази промяна да подлежи на договаряне.
Изложеното сочи и на извод, че в случая банката-ищец е действала в разрез с
принципа за добросъвестност, поради което и изключението по чл.144, ал.1, т.3 ЗПП е
8
неприложимо и посочената клауза от договора следва да се приеме за неравноправна,
респ. - недействителна.
Произтичащата от чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП нищожност на
уговорката в клауза от Анекс № 1 към договор за банков кредит, даваща право на
банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП,
без постигане на изрична уговорка с кредитополучателя, респективно без ясно и
разбираемо посочена методика за изменяне на размера на БЛП, по който начин се
изменя дължимата възнаградителна лихва и съответно месечната анюитетна вноска, не
обуславя нищожност и на уговорката в същата или друга клауза за заплащане от
кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от EURIBOR и
посочената договорна надбавка. В посочения смисъл е константната практика на ВКС,
обективирана в решение № 92/09.09.2019г. по т. д. № 2481/2017г. на ВКС, ТК, II т. о.
Установяването на неравноправния характер на клаузата за едностранна промяна на
БЛП в конкретния случай позволява да се възстанови правното и фактическото
положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни
клаузи. Доколкото от друга страна в този Анекс № 1 лихвата е променена с чл. 2, ал. 1,
като това е сторено след двукратно едностранно фактическо изменение на лихвата
(заключение на вещото лице С.) без такава възможност дори да е била уговорена между
страните в договора за кредит, то тази клауза също е неравноправна и не е
индивидуално уговорена, поради което е нищожна и не следва да се прилага.
Изпълнено е в същото време и изискването на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, тъй като
договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без клаузите на чл. 2, ал. 1 и чл.
2, ал. 4 от Анекс № 1. Следователно в хипотезата на неравноправност на посочените
договорни клаузи приложимата договорна възнаградителна лихва е в първоначално
уговорения размер и нищожността на посочените клаузи не освобождава
кредитополучателя от задължението за заплащане на лихвата по кредита по
първоначално уговорения при сключване на договора размер (така решение №
170/16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г. на ВКС, II т.о.).
Горното обосновава извод, че нищожните клаузи не следва да бъдат прилагани, а
задълженията на кредитополучателя следва да бъдат определяни от една страна спрямо
първоначалния погасителен план (с оглед погасяването на вноски при постъпили
плащания) при лихвен процент към момента на сключване на договора.
Основателно е и възражението на жалбоподателите за допуснат с Анекс № 1, с
който е изменян размера на формираното с договора за кредит задължение, анатоцизъм
по смисъла на императивната норма на чл. 10, ал. 3 ЗЗД при формиране на главницата
по него, който е допустим, на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ, само при уговорка между
търговци, каквото качество длъжникът в настоящия случай няма и следователно в тази
си част допълнителните споразумения са нищожни на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй
като към момента на сключването му не е налице подзаконов нормативен акт на БНБ,
който да предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви. (така и Решение №
66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 150/20.03.2020 г. по
т.д. № 279/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 30/20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на
ВКС, І т.о., Решение № 112/28.10.2020 г. по т.д. № 2029/2019 г. на ВКС, І т.о. и др.)
Следователно, от размера на главницата по Анекс № 1 следва да бъде махнат размера
на всички лихви, които са превърнати в главница.
Жалбоподателите-ответници са твърдели, че банката още през 2012 г. е обявила
предсрочна изискуемост при депозиране на предходно заявление по чл. 417 ГПК.
Предсрочната изискуемост на цялото вземане се предпоставя от настъпването на два
юридически факта: обективен - неизпълнение от страна на длъжника, и субективен -
нарочно волеизявление на банката, отправено и достигнало до длъжника, за отнемане
9
на преимуществото на срока. В т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК е дадено задължително разяснение относно зависимостта между субективния
елемент и настъпването на последиците на предсрочната изискуемост, като там е
посочено, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след
като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е
обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
Установява се от изслушаното основно заключение на ССЕ, изготвено от вещото
лице З. във вариант на задълженията по първоначалния погасителен план, че
ответниците са изпаднали в забава още през август 2012 г. Следователно, още тогава е
настъпил обективният юридически факт, обуславящ предсрочната изискуемост. Не се
установява обаче тогава до знание на ответниците да е доведено изявление на банката
за обявяване на предсрочна изискуемост. Вярно е, че съобразно установилата се
практика на ВКС и доколкото няма никакви изисквания по какъв начин такова
изявление може да бъде доведено до знанието на длъжниците, допустимо е това да
стане и с връчване на заповедта за изпълнение, ако от нейното съдържание изявлението
на банката може да бъде извлечено. В случая обаче в представената заповед на
изпълнение по ч.гр.д. № 2737/2012 г. на РС – Видин не се съдържа информация, че
присъденото вземане е вследствие обявена предсрочна изискуемост, поради което и не
може да се приеме, че с връчването й на длъжниците, те са узнали за това изявление.
Доколкото заповедта е обезсилена поради непредявяване на иск по чл. 422 ГПК няма
как да се приеме и че през 2012 г. изявлението на банката за обявяване предсрочна
изискуемост е достигнало до длъжниците при връчване на исковата молба.
След като не е бил налице субективният юридически факт на предсрочната
изискуемост във връзка с образуваното през 2012 г. заповедно производство, то и
нейните последици не са настъпили тогава.
В същото време от заключението на вещото лице З. се установява, че към
14.03.2016 г. ответниците също са имали значителни непогасени задължения и във
вариант, при който същите са изчислени по първоначалния погасителен план и
първоначално договорения лихвен процент. Съответно, налице е бил обективният
елемент на предсрочната изискуемост. Доколкото в договора за кредит е предвидена
възможност за обявяване предсрочна изискуемост дори при забава в плащането на една
вноска, каквато възможност предвижда и чл. 60 ЗКИ, то ирелевантно за посочения
правен извод е оплакването на жалбоподателите, че в договора не е уговорена забава от
90 дни като условие за обявяване на предсрочна изискуемост.
Налице е и субективният елемент, тъй като от представената нотариална покана,
връчена на ответниците на 29.02.2016 г. се установява, че на посочената дата те са
узнали, че ако не платят доброволно в срок от седем работни дни, банката обявява
предсрочна изискуемост, считано от 14.03.2016 г. Неоснователно е твърдението на
жалбоподателите, че нотариалната покана е представена едва в исковото производство,
поради което не следва да бъде взета предвид. На първо място нотариалната покана е
представена и в заповедното производство по ч.гр.д. № 1559/2016 г. на РС – Видин. Но
и да не беше представена там, банката може на общо основание да установява
вземането си в исковото производство посредством всички допустими доказателствени
средства по ГПК, независимо дали ги е използвала в заповедното производство.
При така приетото, при определяне задълженията за главница по процесния
договор за кредит следва да бъде съобразено изслушаното пред въззивната инстанция
10
заключение на ССЕ във вариант, когато вземанията се изчисляват при първоначалния
погасителен план и без съобразяване измененията по Анекс № 1. Според заключението
към 24.03.2016 г. дължимата и непогасена главница е в размер на 20 787.04 евро.
Няма данни впоследствие някаква част от тази главница да е била погасена. Следва да
бъде посочено още, че е неоснователно възражението на жалбоподателите, че поради
блокиране на сметката им те не са могли да изпълняват задълженията си и е налице
хипотезата на чл. 81 ЗЗД. Настоящият състав приема на първо място, че изслушаните
свидетелски показания на близки роднини на жалбоподателите относно
невъзможността за плащане в периода 2014 – 2016 г. поради блокиране на сметката
следва на първо място да се съобразяват при условията на чл. 172 ГПК като
заинтересовани, поради което не са в състояние пълно да установят нежеланието на
банката да приеме предложеното й изпълнение. Дори обаче да се приеме за установена
сочената невъзможност за неизпълнение, то налице е забава на кредитора, а не
обективна невъзможност за неизпълнение и длъжниците са могли да се освободят от
задълженията си по реда на чл. 97 ЗЗД, твърдения и доказателства за което по делото
няма.
Дължимата възнаградителна лихва за периода август 2012 г. до 13.03.2016 г. е
7 106.46 евро. Претенцията за възнаградителна лихва обаче е само за периода
01.03.2014 г. – 13.03.2016 г. и при съобразяване данните, изложени от вещото лице З. в
таблица № 1 дължимата възнаградителна лихва за посочения период е в размер на
4 033.84 евро.
По отношение наказателната лихва жалбоподателите на първо място се оплакват
от това, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по тяхното възражение за
нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата на чл. 9.2 от договора за
кредит, с който се уговаря размер на наказателната лихва равен на възнаградителната
лихва плюс 10%, като поради твърдяната нищожност претендираната наказателна
лихва не се дължи. С въведените критерии в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.д.
1/2009 г. на ОСТК на ВКС при определяне на основанието за накърняване на добрите
нрави се взема предвид – какъв е видът на неизпълнението, има ли други обезпечения
за този вид предвидено неизпълнение, съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваното неизпълнение на задължението. Според разясненията в
посоченото тълкувателно решение, преценката за това дали страните при сключване на
договора са нарушили добрите нрави, се прави към момента на сключване на договора.
В съдебната практика решение № 181 от 26.02.2015 г. по т. д. № 4386/2013 г., II ТО на
ВКС, решение № 99 от 08.07.2010 г. по т. д. № 984/2009 Г., Т. К., І Т.О. на ВКС е
разяснено, че преценка за нищожност, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се
извършва към момента на сключване на клаузата за неустойка като тази преценка се
прави за всеки конкретен случай в зависимост от специфичните за случая факти и
обстоятелства, при съобразяване посочените в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. критерии. С
решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 969/2009 г., ІV Г.О. на ВКС е посочено, че
автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните
могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то
не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск
за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора при използването на
критерии като естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи –
поръчителство, залог, ипотека, съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката
11
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В случая редовната възнаградителна лихва върху главницата за ползване на
заетата сума по договора за кредит към момента на сключване е 9.976 % годишно
(заключение на вещото лице С.). Следователно страните са се съгласили, че при
неизпълнение на задължението за връщане на главницата се дължат 19.976% годишно.
Това означава, че дневно при просрочие на задължението за заплащане на главница
съгласно погасителния план, размерът на уговорената лихва с наказателна надбавка по
т. 9.2 е 0,055 % на ден.
В конкретния случай уговорената неустойка е за забава изпълнението на задължения за
връщане на главница и възнаградителна лихва с настъпил падеж съгласно погасителен
план, целта е да се обезщетят вредите от неизпълнение на паричното задължение в
срок. В случая няма накърняване на добрите нрави като основание за нищожност на
тази клауза в т.9.2. от договора. Размерът, който е формиран при сключване на
договора действително е над действащия размер на законната лихва за задължения в
конвертируема валута (евро), който е равна на тримесечният EURIBOR плюс 10
пункта, съгласно действащото към момента на сключване на договора ПМС 72 от
8.4.2014 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута. Но както бе посочено неустойката освен обезщетителна функция има и други
функции – обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира изпълнението и
да се предотврати неизпълнението. В случая уговорената неустойка не излиза извън
присъщите й функции и не води до неоснователно обогатяване (така и Решение №
89/02.10.2019 г. по т.д. № 1214/2018 г. на ВКС, II т.о., където същото е прието при
надбавка 15%)
От горното следва, че кредитополучателите дължат неустойката по чл. 9.2. от
договора при просрочие на вноски по кредита. Такава неустойка в случая е
претендирана за периода 01.03.2014 г. до 24.03.2016 г. При съобразяване изчисленията
на вещото лице З. по таблица № 1 за посочения период дължимата неустойка е в
размер на 894.22 евро, поради което твърдението за дължимост на неустойка в размер
на 382.31 евро е изцяло основателно.
По отношение задължението за разноски за изпращане на нотариални покани
следва да бъде посочено, че изпращането на нотариална покана до двамата длъжници
се установява от събраните писмени доказателства (гърба на самата нотариална покана
,върху която има удостоверително изявление на нотариуса относно събраната такса
при приемането й), а разноски за събиране на вземането се дължат, на основание чл.
309а ТЗ. Видно от записа върху нотариалната покана на банката платената за нея
нотариална такса е в размер на 36 лева.
В обобщение искът е основателен по отношение на главницата до размер на
20 787.04 евро, за възнаградителна лихва до размер на 4 033.84 евро, за наказателна
лихва в претендирания размер от 382.31 евро и за нотариални такси за 36 лева.
Поради достигане от въззивната инстанция до извод относно размера на
задълженията на жалбоподателите, различен от този на първата инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е признато за
установено съществуване на задължение за главница над 20 787.04 евро и за
задължение за възнаградителна лихва над 4 033.84 евро, като в посочените части искът
следва да бъде отхвърлен. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва
да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция право на
разноски имат двете страни съобразно изхода от спора.
Жалбоподателите са освободени от разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК и не
12
са сторили такива. Същите обаче са защитавани безплатно от адвокат, на когото следва
да бъде определено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Минималното адвокатско възнаграждение при защитаван интерес от 26 542.04 евро е
2 087.35 лева, а според защитения интерес се дължат 103.95 лева.
Банката следва да бъде осъдена да заплати по сметка на САС 51.70 лева
държавна такса и 44.82 лева – възнаграждение за вещо лице, на основание чл. 78, ал. 6
ГПК.
Банката не е доказала разноски пред САС.
За първата инстанция на банката се дължат 1862.43 лева – разноски, съобразно
уважената част от иска, а за заповедното производство – 986.55 лева – разноски и
1243.52 лева – юрисконсултско възнаграждение, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, в която на банката са присъдени разноски
над посочените суми.
За производството пред ВКС жалбоподателите не са сторили разноски, но са
защитавани безплатно от адвокат, на когото следва да бъде определено адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Според отхвърлената част от иска то
възлиза на 103.95 лева.
Банката не е доказала разноски пред ВКС.
Банката следва да бъде осъдена да плати по сметка на ВКС държавна такса в
размер на 51.70 лева, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 29/12.06.2017 г. по гр.д. № 432/2016 г. на Окръжен съд –
Видин В ЧАСТТА, с която е признато за установено, че ответниците Т.С. И. и П. Л. Т.
дължат на „Банка Пиреос България“ АД (сега „Юробанк България“ АД) изискуема и
непогасена главница по ДК № 2587/R/2007 г. и анекса към него над 20 787.04 евро до
21 294.38 евро и просрочена и изискуема възнаградителна лихва по чл. 9, ал. 1 от ДК
№ 2587/R/2007 г. и анекса към него за периода 01.03.2014 г. – 13.03.206 г.
(включително) над 4 033.84 евро до 4 847.35 евро и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2
ТЗ вр. чл. 422 ГПК, предявен от на „Банка Пиреос България“ АД (сега „Юробанк
България“ АД) против Т.С. И. и П. Л. Т. за установяване, че ответниците дължат на
банката изискуема и непогасена главница по ДК № 2587/R/2007 г. и анекса към него
над 20 787.04 евро до 21 294.38 евро и просрочена и изискуема възнаградителна лихва
по чл. 9, ал. 1 от ДК № 2587/R/2007 г. и анекса към него за периода 01.03.2014 г. –
13.03.206 г. (включително) над 4 033.84 евро до 4 847.35 евро, които суми са включени
в заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1556/2016 г. на РС –
Видин.
ОТМЕНЯ решение № 29/12.06.2017 г. по гр.д. № 432/2016 г. на Окръжен съд –
Видин В ЧАСТТА, с която на „Банка Пиреос България“ АД (сега „Юробанк България“
АД) са присъдени разноски пред ОС - Видин над 1862.43 лева до общия размер
1960.04 лева, а за заповедното производство разноски над 986.55 лева до 1038.25 лева и
юрисконсултско възнаграждение над 1243.52 лева до 1 308.69 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 29/12.06.2017 г. по гр.д. № 432/2016 г. на
Окръжен съд – Видин в останалата част.
13
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* да заплати на адв. П. Т.
Т. адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА съобразно
уважената част от исковете, както следва: сумата 103.95 лева пред ОС – Видин;
сумата 103.95 лева пред САС и сумата 103.95 лева пред ВКС.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* да заплати в бюджета на
съдебната власт по сметка на САС сумата 51.70 лева държавна такса и сумата 44.82
лева – възнаграждение за вещо лице, а по сметка на ВКС сумата 51.70 лева –
държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14