Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 09.07.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №1185 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.11.2019 год.,
постановено по гр.дело №2437/2019 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, „Л.Е.Д.“
ЕООД и М.В.С. са осъдени да заплатят при условията на солидарност на „Б.Г.“ ООД
по искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 400 лв., представляваща неустойка по чл. 9 от договор от
27.06.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 16.01.2019 год. до окончателното й изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер
на 992 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск срещу М.В.С., е подадена
в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочения
ответник. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че не било доказано по делото, че ищецът е неизправна страна по
договора, че е настъпил падежът на задължението на ответника да поръча
договореното количество кафе, както и че след изтичането на срока за
изпълнение, респ. прекратяването на договора, ищецът е осигурил свой надлежен
представител на посочения в договора адрес за ползване на вещта, който да я
получи, респ., че е изпълнил задължението си да окаже необходимото съдействие и
не е изпаднал в забава. Неправилно първоинстанционния съд бил счел, че за
ответника е налице задължение за ежемесечно закупуване на минимално количество
кафе – 8 кг. Волята на страните при сключване на договора била да се поеме
задължение за ежемесечно закупуване на минимално количество кафе – 8 кг. или за
закупуване в срока на договора на общо количество в размер на 96 бр. /чл. 20 ЗЗД и чл. 4 и 9 от процесния договор/ – посочените хипотези били алтернативни,
от което следвало, че основният интерес на продавача е за продажба на общото
договорено количество, а не за закупуване на месечните минимални количества.
Следователно до изтичането на срока на договора /27.06.2018 год./ задължението
на ответника не било изискуемо и в този смисъл не било налице неизпълнение,
поради което и за ищеца не било възникнало правото да прекрати едностранно
договора. Освен това уведомлението за прекратяване на договора не било изпратено
на ответника и не били налице условията
по чл. 8, т. 3 от договора, поради което не била настъпила предсрочна
изискуемост. Нотариалните покани не били връчени съобразно изискванията на чл.
47 ГПК вр. с чл. 50 ЗННД. По отношение на поканата, за която се твърди, че е
връчена на 08.08.2018 год., правело впечатление, че е връчена на адрес,
различен от този, посочен в нотариалната покана и сочен от ищеца като настоящ
адрес на ответника. Разписката за залепено уведомление не била редовно
оформена. На следващо място сочи, че уговорената неустойка била нищожна поради
накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД., тъй като водела до
неравностойност на престациите, поради прекомерност и явно неизгодни условия.
Уговорената в чл. 9 от договора неустойка не отговаряла на присъщата съгласно
чл. 92, ал. 1 ЗЗД обезпечителна функция. Съпоставена със стойността на
очакваните вреди от евентуалното разваляне на договора поради неизпълнението,
неустойката в двоен размер на стойността на движимата вещ – кафемашина, не била
съответна и на обезщетителната и санкционната функции. Ето защо моли решението
на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а предявеният срещу него иск –
отхвърлен.
Ответникът
по жалбата „Б.Г.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Заявява, че поддържа съображенията, изложени в
представената в първоинстанционното производство писмена защита. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.
Основателността
на предявения иск е обусловена от следните правопораждащи факти: 1/ наличието
на облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно
задължение, от което да възниква задължение за изпълнение; 2/ че кредиторът
/ищецът/ е изпълнил задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да
ги изпълни/; 3/ че договорът е прекратен или ищецът валидно го е развалил и 4/ действителна уговорка за заплащане на неустойка
в случай на неизпълнение на задължението на ползвателя и солидарния длъжник да
върнат предоставена за ползване движима вещ след прекратяване на договора.
Безспорно е във въззивното
производство, че на 27.06.2017 год. бил сключен договор между „Б.Г.“ ЕООД, от
една страна и от друга страна „Л.Е.Д.“ ЕООД, наречен „ползвател“ и М.В.С., като
солидарен длъжник /виж чл. 15 от договора/, по силата на който ищецът
предоставял на ползвателя за временно ползване /1 година/ следната своя движима
вещ: кафемашина, на стойност 1 200 лв., която следвало да им бъде
предадена в срок от 3 дни, при условията, посочени в чл. 4 от договора: 1/ вещта
да се ползва само в конкретен търговски обект; 2/ ползването да започне в срок
до 24 часа от получаването на вещта и да бъде върната в срок до 3 работни дни
от прекратяването на договора, в състояние не по-лошо от това, в което е
предоставена, като се отчете обикновеното овехтяване; 3/ вещта да се ползва
само съобразно функционалното й предназначение и чрез полагането на грижата на
добрия търговец за съхраняването й; 4/ поемане на риска от погиване на вещта и
обикновените разноски по опазването и използването й; като в случай на
погиване, изгубване или кражба на вещта или част от нея се дължи заплащане на
стойността й, определена в чл. 1 /в частност 1 200 лв./; 5/ уведомяване на
ищеца в случай на настъпване на повреда или посегателства върху предоставената
вещ; 6/ осигуряване на достъп до търговския обект и съдействие за осъществяване
на монтажа и сервиза на вещта, които са за сметка на ищеца; 7/ застраховане на
вещта, за сума не по-ниска от тази, посочена в чл. 1; 8/ забрана за залагане на
вещта; 9/ ежемесечно закупуване /от 1-во до 30/31-во число на съответния
календарен месец/ за целия срок на договора, еднократно или на части, следните
минимални количества стоки от ищеца – кафе „Рагаци“ – 8 кг. месечно, а общо за
целия срок на договора 96 кг.; 10/ закупуване на стоките по т. 9 съгласно
ценова листа на ищеца, представляваща Приложение №1 към договора /приета като
доказателство по делото/; 11/ получаване срещу заплащане на доставените от
ищеца уговорени минимални месечни количества стоки; 12/ закупуване и продаване
в обекта и на други видове стоки от ценовата листа на ищеца, както и на по-големи
от минималните месечни количества на стоките по т. 9; 13/ заплащане на
доставените стоки в брой или по конкретна банкова сметка ***та на получаването
им; 14/ получаване на издадена от ищеца фактура; 15/ използване на закупеното
кафе за приготвяне и предлагане на кафе-напитки само по начин, който не
накърнява качеството на самото кафе и недопускане на смесването му под каквато
и да било форма с други видове и/или марки и приготвяне на кафето в
съответствие с изискванията на ищеца; 16/ забрана за продажба, предлагане и/или
рекламиране на други марки кафе или кафе-напитки, както и съпътстващите
консумативни стоки, освен включените в ценовата листа на ищеца, без
предварително съгласие на последния и 17/ закупуване и на всички съпътстващи
предлагането на кафе-напитки консумативни стоки по цени съгласно ценовата листа
на ищеца. В чл. 8 от договора страните установили хипотезите, при които
договорът може да бъде прекратен, в т.ч. едностранно и без предизвестие от
ищеца, в случай че ползвателят не изпълнява или е изпаднал в забава с повече от
7 календарни дни след уговорения падеж на което и да е от задълженията си по
договора и/или нарушава условията, при които му е предоставена вещта по т. 1. Съгласно
клаузата на чл. 9 от договора, ако в срока по чл. 4, т. 2 ползвателят не бил
върнал ползваната вещ, той дължал на ищеца неустойка за неизпълнение,
съответстваща на стойността й по чл. 1, в двоен размер, платима в 7-дневен срок
от изтичането на срока по чл. 4, т. 2.
Видно е от приемо-предавателен
протокол от 27.06.2017 год., че ищецът предал на ползвателя движимата вещ,
описана в чл. 1 от процесния договор –
кафемашина MEROL №15051819.
Първият спорен във въззивното
производство въпрос е свързан с това дали действието на
процесния договор е било прекратено.
За да
възникне преобразуващото право да се развали един договор, което ищецът твърди, че е упражнил – поради
неизпълнението на задължението на ползвателя по чл. 4, т. 9, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ между страните
да е сключен договор, който да не е прекратен на друго основание; 2/ да има
неизпълнение на задължение на насрещната страна по договора – пълно неизпълнение,
забавено, лошо, несъответно на уговореното или частично неизпълнение; 3/ неизпълнената част от
договора да е значителна и 4/ неизпълнението да е виновно, т. е. да се дължи на
причина, за която длъжникът отговаря.
По делото нито се твърди, нито се
установява, че ползвателят, респ. солидарният длъжник /жалбоподателят/ е
изпълнил задължението да закупува ежемесечно, еднократно или на части
уговореното минимално количество стоки, а доказателствената тежест в тази
насока е била на ответниците – чл. 154, ал. 1 ГПК. Следователно поради виновното
неизпълнение от страна на ответниците продължило повече от 7 календарни дни, за
ищеца се е породило потестативното право да развали договора съгласно чл. 8, т.
3 от същия.
Според чл. 87, ал. 1 ЗЗД предизвестието за разваляне на кредитора трябва да бъде направено писмено /тъй като процесният договор е сключен с писмена форма/, като страните са постигнали съгласие – чл. 8, т. 3, че договорът може да бъде развален без предизвестие, т.е. без на длъжника да се даде срок за изпълнение /която уговорка е действителна – нормата на чл. 87, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е диспозитивна/. СГС счита, че правото на разваляне не е било надлежно упражнено по отношение на жалбоподателя с изпратените нотариални покани, тъй като при оформянето им не са спазени всички изисквания, установени в разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК – а именно не е удостоверено, че уведомлението е пуснато и в пощенската кутия, респ., че няма достъп до нея /смисълът на залепване на уведомлението и пускането му пощенската кутия е адресатът да се яви на указаното в уведомлението място в двуседмичен срок, за да получи съответните книжа/. Макар изявлението на ищеца за разваляне на договора да е достигнало до М.С. с връчването на препис от исковата молба – на 28.06.2019 год., следва да се посочи, че още към момента на подаването на исковата молба вече е бил изтекъл едногодишният срок на действие на договора. А щом е така, то за ответниците е възникнало задължението да върнат предоставената за ползване вещ в срока по чл. 4, т. 2.
Следващият спорен във въззивното
производство въпрос е свързан с валидността на клаузата за неустойка. В тази
връзка настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД страните могат предварително да определят размера на обезщетението за
предполагаемите вреди от неизпълнението, които вреди не е необходимо да се доказват,
което е съществен елемент на неустойката. Това е сторено и в настоящия случай –
налице е постигнато между страните съглашение – чл. 9, по силата на което неизправната страна се
е задължила да даде на другата една парична сума, чиито размер е определен – стойността на предоставената за
ползване вещ, в двоен размер.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009
г., ОСTK, не
е нищожна неустойката, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който
тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави
поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на
договора. Нищожна
поради накърняване на добрите нрави е единствено клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. В посоченото Тълкувателно решение е прието, че добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи /какъвто
е принципът на справедливостта/ или произтичат от тях, като за спазването им
при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като следва да бъдат преценявани като критерии естеството
/парични или непарични/ и размерът на задълженията, чието изпълнение се
обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено и с
други прави способи /поръчителство, залог, ипотека и др./, вид на уговорената
неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението
/съществено или за незначителна негова част/, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди,
както и други критерии при конкретната преценка на обстоятелствата по делото,
като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен
случай.
Задължението на ответниците по чл. 4, т. 2 от процесния договор е за действие. Неустойката по чл. 9 от
договора има компенсаторен характер на сурогат на
неосъщественото доброволно изпълнение – на обезщетение, вместо изпълнение, като указание за това е уговореният и размер –
2 400 лв. По принцип компенсаторна неустойка се дължи, когато няма
изпълнение, а и кредиторът не претендира от този момент нататък изпълнение.
Такава неустойка се уговаря в случаите, когато след определен момент една от
двете страни няма интерес от изпълнението. Тя се договаря за случаите, в които
изпълнението би станало невъзможно по вина на длъжника, както и за случаите, в
които кредиторът може да откаже по-нататъшно изпълнение. Същата става дължима
след изтичане на определения период за изпълнение и се дължи еднократно в
по-голям размер.
В разглеждания случай и в изпълнение
на служебното си задължение за изследване валидността на уговорената неустоечна
клауза, преценена към датата на пораждане на задължението, въззивният съд
приема, че същата противоречи на добрите
нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, поради което се явява нищожна. Предвидената неустойка
поставя кредитора в положение, което е по-благоприятно от това, в което той би
бил при реално изпълнение на задължението за връщане на предоставената за
ползване вещ, както и при нейното погиване, изгубване или кражба /виж чл. 4, т.
4 от договора, в който се дължи само стойността, определена в чл. 1 –
1 200 лв./, поради което и прилагането й би довело до неоснователно
обогатяване, а не до обезщетяването на вредите от неизпълнението. Този извод
следва от обстоятелството, че ако задължението беше изпълнено точно от
длъжниците, кредиторът би получил обратно предадената кафемашина, при отчитане
на нейното обикновено овехтяване, а уговорената неустойка му дава правото да
получи паричната равностойност на две неупотребявани кафемашини. Отделно от
това е необходимо да се посочи, че фактът, че ползването на вещта е
предоставено без да е уговорен наем, не може да обуслови валидност на клаузата
за неустойка. Правото на ползване на вещта осигурява предлагането на кафе
напитки от гамата продукти, предлагани от ищеца и по този начин обезпечава
изпълнението на задължението за закупуване /и продажба на крайни клиенти/ на
стоките на ищеца, но едновременно с това е свързано с поетото задължение в
търговския обект на ползвателя да не се предлагат други продукти, извън
включените в ценовата листа на ищеца. Последното задължение съществено
ограничава търговската дейност на ответника – юридическо лице. Следователно
ползването на предоставената от ищеца движима вещ е свързано не само със
задължението да бъде закупувано кафе в съответните минимални месечни
количества, но срещу нейното ползване е ограничен предлагания в търговския
обект асортимент от стоки, което ограничение съставлява насрещна престация по
правоотношението, която задоволява специфичен правен интерес на кредитора-ищец,
а именно стоките му да не бъдат обект на конкуренция в конкретния търговски
обект. Поради това и направените от ищеца разходи за придобиването на движимата
вещ и съответно пропуснатите от него ползи от невъзможността да ползва същата
вещ /непосредствено или чрез отдаването им под наем/лизинг, респ. за ползване/
не могат да се разглеждат като евентуални вреди, които да бъдат обезщетени чрез
престиране на компенсаторна неустойка, тъй като срещу ползването й кредиторът е
получил насрещна престация – предлагане изключително и само на продукти от
ценовата му листа в търговския обект на ответника „Л.Е.Д.“ ЕООД.
В този смисъл настоящият съдебен
състав приема, че ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното
вземане за договорна неустойка по чл. 9 от процесния договор.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в обжалваната му част, а предявеният срещу М.В.С. иск по чл. 92,
ал. 1 ЗЗД – отхвърлен. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в
частта му, в която жалбоподателят /ответникът/ е осъден да заплати на ищеца
разноски за първоинстанционното производство в размер на 992 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 28.11.2019
год., постановено по гр.дело №2437/2019 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, в
частта му, в която е уважен предявения от „Б.Г.“ ООД срещу М.В.С. иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и в частта му, в която ответникът М.В.С.
е осъден да заплати на ищеца „Б.Г.“ ООД разноски за първоинстанционното
производство в размер на 992 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Б.Г.“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу М.В.С. с ЕГН **********,
с адрес: ***, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2 400
лв., представляваща неустойка по чл. 9 от договор от 27.06.2017 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 16.01.2019 год. до окончателното й изплащане.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/