№ 154
гр. ЛЕВСКИ, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и
четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Десислава К. Н.а
при участието на секретаря СОНЯ Й. ПАТАЗОВА
като разгледа докладваното от Десислава К. Н.а Гражданско дело №
20254410100016 по описа за 2025 година
въз основа на данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са от Н. Л. Н. от гр.Левски срещу „Кредирект“ ЕООД,
гр.София, кумулативно обективно съединени искове, както следва:
- установителен иск за прогласяване нищожност на Договор за паричен
заем №886346 от 28.06.2023г., имащ характера на потребителски кредит, с
правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК; алтернативно чл.26,
ал.1, пр.2 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК,
алтернативно чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД - поради нарушение на закона,
заобикаляне на императивни правни норми, накърняване на добрите нрави.
- осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лв., представляваща
платена при липса правно основание парична сума по нищожния договор за
паричен заем.
С протоколно определение от 10.06.2025г. съдът е допуснал на
основание чл.214 ГПК изменение размера на осъдителния иск по чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД, за сумата в размер на 1015 лева.
Ищецът твърди, че сключил с ответното дружество договор за кредит,
по силата на който били предоставени в собственост заемни средства в размер
на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 50%, годишен процент
на разходите - 63,12% .
Съгласно чл.18, ал.1 от договора заемателят дължи неустойка в размер
1
на 1791,50 лева, в случай, че не осигури обезпечението, посочено в чл.6 от
договора - банкова гаранция или поръчители.
Навежда довод, че с договорения лихвен процент се нарушават
добрите нрави, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение в размер на 2058,10лв.
Излага съображения, че при заем с кратък срок на ползване - 4 месеца,
макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на
близо 300 % по-висок от стойността на заема не е обяснимо нито с разходите,
които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Счита, че толкова висока
възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над 15 години/,
когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни
процеси. Размерът на формираната от ответника печалба надвишава близо
трикратно размера на предоставения заем.
Позовава се на съдебната практика, съгласно която при формиране
размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде
размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Приема се, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя
не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми.
При обезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля
повече от четири пъти законната лихва. Сочи, че в процесния случай
договорената между страните лихва в размер на 50,00 % годишно, към
която следва да се прибави скритата лихва под формата на неустойка, при
което надхвърля с над 10 пъти законната. Навежда довод, че посоченото
представлява нарушение на добрите нрави. Процесната клауза, обективирана
в чл.18 от договора накърнява договорното равноправие между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността
при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ищеца.
Навежда довод, че е налице и заобикаляне на разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка се нарушава
изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с ПМС №426/14г.,
тъй като калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената
възнаградителна лихва поставяйки на кредитополучателя неизпълними
условия, като по този начин кредиторът създава предпоставки за начисляване
на допълнително възнаграждение за неустойка.
Навежда довод, че нищожността на посочените по-горе клаузи от
2
договора влече нищожност на целия договор за потребителски паричен заем.
Излага аргументи, че нищожните клаузи на договора относно определянето на
процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят
по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за
потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без
определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Нищожността на клаузите,
регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит -
лихвен процент и ГПР - представляващи част от същественото съдържание на
договора, прави цялото заемно съглашение нищожно.
Като аргумент за недействителност на договора на това основание
посочва чл.22 от ЗПК, съгласно който при неспазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и
20 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на годишния процент на
разходите - чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява
изцяло недействителен.
Твърди, че кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в
размер на 50 % от предоставената главница, като поставя неизпълними
условия на кредитополучателя, което освен на цитираните ограничения в ЗПК,
противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до
нищожност на клаузата. Твърди, че за да заобиколят материално-правните
изисквания, регламентирани в чл.19, ал.4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити са
въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания,
на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на
изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или
предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създават
предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на
изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, включват в
договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или
пък предвиждат заплащането на такси за осигуряване от страна на
кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите.
Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на
такси, които събират за осигуряване на фирми -гаранти, небанковите
финансови институции си осигуряват допълнителна печалба, която вече е
калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно
преодоляват законовото изискване за таван на лихвените нива и другите
разходи по предоставената в заем сума.
Навежда довод за нищожност на неустойката, поради накърняване
на добрите нрави.
Излага аргументи, че неустойката за неизпълнението на задължението
3
за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка е загубила присъщите за неустойката обезщетителна
функция, доколкото тя е 50 % от заетата сума, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски
като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителя, което е в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
Твърди, че в процесния случай са предвидени следните ограничения,
създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното
си задължение: за кредит от 1000,00 лева заемателят се е задължил да осигури
поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-
малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната или сумата
от 6531,00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти
повече на предоставената в заем сума; изискванията относно лицата, които
може да поръчителстват - те могат да бъдат само физически, не и юридически
лица; гарантите трябва да получават минимален осигурителен доход поне два
пъти колкото сумата по кредита, която трябва да произтича само от сключен
безсрочен трудов договор.
Излага аргументи, че неустойката е договорена в нарушение на
изискванията на добросъвестността и е излязла и извън присъщата й
обезпечителна функция. Сочи, че в добросъвестните отношения, легитимният
кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора,
за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от
страна на заемополучателя. Счита, че липсва житейска и правна логика един
кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от
евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора
да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се
лишава от гаранции срещу неизпълнението. Сочи, като нормално и логично
4
след като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне
кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Посочва, че дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел,
макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения,
той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство
и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови
услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за
вземанията си. Счита, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е
поставил ограничения и е дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на
поръчители - едва три дни след сключване на договора. Навежда довод, че
поставянето на изискването за осигуряване на лично обезпечение
противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Съгласно
член 8, параграф 1 от Директива 2008/48, в светлината на съображение 28,
преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит.
Излага съображения, че в този смисъл клауза, която предвижда, че се
дължи неустойка при неосигуряване на поръчители е в пряко противоречие с
целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
На основание чл.131 от ГПК препис от исковата молба е връчен на
ответника „Кредирект“ ЕООД, който в законоустановения срок е депозирал
писмен отговор.
Наведен е довод за недопустимост на предявения установителен иск
поради липса на правен интерес. Твърди, че задълженията по договора за заем
са изцяло погасени, договорът не е действащ между страните, кредиторът не
разполага с никаква правна възможност да изисква каквито и да било
допълнителни суми по него. Счита, че ищецът най-пълно би могъл да защити
интереса си единствено с осъдителен иск. Излага аргументи за злоупотреба с
процесуални права.
Оспорва исковете като неоснователни поради следните съображения:
Излага аргументи за действителност на уговорената възнаградителна
лихва.
5
Сочи, че възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се
дължи за ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. В процесния случай лихвата е фиксирано уговорена за целия срок на
договора, като „Кредирект“ ЕООД не си е запазило правото да променя
едностранно същата. Между страните е уговорено, че договорената лихва ще
се разпределя във всяка една от вноските по кредита, а няма да се заплаща на
кредитодателя еднократно в пълен размер. По този начин се цели поставяне на
кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй като не е ангажиран от
връщане на суми в пълен размер в кратки срокове. В Част II от европейският
формуляр са посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следва да бъде
изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят е бил
напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор.
Погасителният план, който е инкорпориран в текста на Договора включва
пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската
представлява главница и каква лихва.
Оспорва като неправилни и необосновани твърденията, че уговореният
фиксиран лихвен процент по договорите е в противоречие с добрите нрави.
Сочи, че възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е
установен максималният размер на ГПР, от което следва, че максималният
възможен размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и
опосредено.
Навежда довод, че на основание чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото
същият може да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем, договорена е между страните, за
да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. В случай,
че неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за
неуредена между страните, от което счита, че следва неоснователност на
твърдението за нищожност на целия договор поради това, че неустойката не е
включена в ГПР.
Сочи, че валидността на договора за кредит произтича от това, че
основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Твърди, че са покрити всички изисквания на
ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 ЗПК, както и
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който са сключени процесните договори.
Навежда довод, че по отношение на формирането на годишния процент
на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК
6
изисквания. Както в договорите за потребителски кредит, така и в издадените
стандартни европейски формуляри за предоставяне на информация за
потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по
какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на
чл.19, ал.1 ЗПК компоненти. В Общите условия към договора, които са
предоставени преди усвояване на потребителския кредит, изрично са
посочени начина на изчисляване на ГПР, както и всички разходи и начина, по
които се включват в ГПР и конкретните основни и допълнителни допускания
за съответния продукт.
Излага аргументи, че при нормативно определения лимит на ГПР към
датата на сключване на договорите и ГПР, определен в съответния договор, е
видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти
размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на
чл.19, ал.4 ЗПК.
Навежда довод, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде
включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата
на сключване на договора. Неустойката е проявление на свободата на
договаряне между страните, като в процесния случай е уговорена като
плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното
вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята
на страните и от закона, счита, че е изначално невъзможно уговорената
неустойка да бъде включена в ГПР. Позовава се на чл.19, т.2 от Директива
2008/48/ЕО, съгласно който за целите на изчисляването на годишния процент
на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с
изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от
задълженията му според договора за кредит“. Посочва, че неустойката
обслужва неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по
сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. В процесния случай, освен че неустойката е
дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора,
тя е била уговорена във фиксиран размер и двете страни са били напълно
наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на
задължението, което обезпечава.
Твърди, че неустойката е индивидуално договорена между страните,
като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след
сключване на договора, само в случай, че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си и само за периода от срока на договора, в
който кредитът не е обезпечен. Т.е. към датата на сключване на договора
кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в
7
полза на потребителя същата е разсрочена на вноски, които може да изплати
заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Твърди, че в
погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка
за целия период на погасяване, ясно и точно са посочени размерите на
вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница
към всеки един падеж.
Оспорва като неоснователен довода, че неустойката представлява
„добавка към възнаградителната лихва“. Сочи, че лихвата по кредита е
възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс.
Същата представлява задължителен и основен компонент от договора за
кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на
договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от
нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва.
Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението
му във времето с падежни дати същите като за главница и лихва. Предвид
изложеното счита, че с неустойката не се нарушава чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Счита за неоснователни и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Твърди, че
такава проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на
кредит от страна на кредитополучателя. Сочи, че ЗПК предвижда единствено
административно-наказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Излага аргументи, че оспорената неустойка е действителна, като се
позовава на чл.11, т.18 ЗПК, съгласно който предоставянето на обезпечения
при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не
води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните.
Твърди, че процесните договори за потребителски кредит са сключени
изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор
за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен
продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното
право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи
различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го
да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с 14
дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК,
информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр,
без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело
неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на
8
обезщетения или такси. Друга възможност за кредитополучателя е било
удължаването на срока за предоставяне на обезпечение чрез нарочна молба до
кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като
издаването на запис на заповед например.
Твърди, че ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Счита, че от установената фактическа
обстановка и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че потребителят
изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, а с изтеглянето на
кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя
кредитор. Излага съображения, че ищецът е договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл.12 ЗЗД и универсалния принцип на правото,
че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Оспорва като неоснователен довода за противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави, поради посочените по-горе аргументи и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното и
отпадане. На следващо място неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент, както и е била с фиксирани параметри за срока на
договора.
Оспорва доводите за нищожност поради накърняване на добрите нрави
с аргументите, че в периода 2023 г. - 2024 г. ищецът е сключил общо
дванадесет договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при
идентични условия. Позовава се на обстоятелството, че вместо да упражни
някое от договорно и законоустановените си права още при сключване на
първия договор с ответното дружество - да се откаже от договора, да поиска
удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с
друг вид, потребителят по своя инициатива сключил още тринадесет договора
с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия.
Очевидно било, че при сключването на всеки следващ договор потребителят е
бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на
неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това е
изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка
прави извод, че ищецът е сключил договорите с единствена цел да се обогати
за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за
нищожност. Счита посоченото да е в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения
по чл.12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение.
Оспорва твърденията за нарушение на ЗПК.
Излага аргументи, че процесният договор следва да се тълкува в
9
контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец,
създадени на база дванадесетте идентични договора. Ищецът се е запознал
многократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното
дружество като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация и
сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание
за икономическите последици на тези уговорки. Предвид сключването на
множество договори при идентични условия в случая е налице индивидуално
договаряне, което изключва възможността за липса на достатъчно
информация за финансовите задължения на потребителя, както и за
нарушаване на равноправието между страните. Сключването на 12 договора за
кредит оборва твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на
ответното дружество, противоречие с добрите нрави на процесната уговорка
и нарушение на равноправието между страните, доколкото от фактическата
обстановка на трайните отношения между тях става ясно, че същите са
договаряли равнопоставено, като ищецът сам е инициирал сключването на
всеки един от договорите при пълно знание за условията им. По този начин
страните равноправно и в синхрон с принципите свобода на договаряне и
справедливост са уговорили неустоечната клауза.
Оспорва като неоснователен предявения осъдителен иск, с аргумента,
че договорът и отделните му клаузи са действителни, поради което в полза на
кредитодателя е налице валидно правно основание да получава и задържи
плащанията по договорите. Оспорва като недоказано твърдението за плащане
на процесната сума, предмет на иска с правно основание чл.55 ЗЗД.
Моли да бъде оставен без разглеждане установителният иск за
обявяване нищожност на договора за заем, при условията на евентуалност да
бъде отхвърлен като неоснователен.
Моли да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан осъдителният
иск с правно основание чл.55 ЗЗД.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по
делото доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното:
Не е спорно между страните, както и се установява от представените от
ответника искане за сключване на договор за кредит, стандартен европейски
формуляр, лог файл по договор за паричен заем №885346 и справка за
плащания по договор за паричен заем №885346, че са обвързани от
облигационно правоотношение по договор за паричен заем, по силата на
който ответното дружество е предоставило на ищеца потребителски паричен
заем в размер на 1000 лева, със срок на погасяване 30 дни.
Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит, като с
отговора на исковата молба признава, че между страните са сключени
множество договори за кредит при идентични клаузи и условия, както и
10
признава изпълнение на всички задължения на кредитополучателя по
процесния договор за кредит.
От представения лог файл се установява, че договорът е сключен на
28.06.2023г. от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ.
Същото обстоятелство относно сключването на договора като електронен
документ се изяснява и от приложения към заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза Договор за потребителски кредит
№886346 от 28.06.2023г. Установява се, че на кредитополучателя е
предоставен стандартен европейски формуляр, съдържащ необходимата
преддоговорна информация - от представения от кредитодателя лог файл,
стандартен европейски формуляр, както и съгласно клаузата на чл.10, ал.2 от
договора потребителски кредит, с която кредитополучателят декларира, че
СЕФ му е предварително представен.
От клаузите на приложените към заключението на вещото лице Договор
за потребителски кредит №886346 от 28.06.2023г. и Анекс от 28.07.2023г. към
него, се установява, че на ищеца е предоставена в заем парична сума в размер
на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент от 45.00 % и ГПР 56.50 %, който
следва да бъде върнат чрез една месечна погасителна вноска в размер на
1037,50 лв. с падеж 28.07.2023г.
В чл.2 при параметрите на договора е предвидена такса за експресно
разглеждане в размер на 297,50 лв., като вноската по кредита с таксата за
експресно разглеждане е в размер на 1335 лв.
В чл.18, ал.2-3 кредитополучателят декларира, че е бил запознат, че
услугата експресно разглеждане на искането за кредит е незадължителна и че
би могъл да сключи договор и без нея, както и че същата му е била
предоставена от кредитора в уговорения срок.
Съгласно чл.3, ал.3 от договора за потребителски кредит при
изчисляване на годишният процент на разходите са взети предвид
параметрите по ал.2, а именно - възнаградителната лихва.
В чл.6 от договора за потребителски кредит е предвидена възможност
кредитополучателят да използва допълнителна услуга - удължаване на
кредита, посредством която се удължава срока на договора, при спазване
условията на договора за потребителски кредит и след заплащане на
съответната такса, предвидена в Тарифата за таксите и разходите, събирани от
„Кредирект“ ЕООД. Уговорено е, че таксата за услугата удължаване на кредит
се дължи в края на избрания от него погасителен период, за периода на
удължаване се дължи лихва, съгласно уговореното между страните. Уговорено
е, че кредитополучателят може да се възползва от услугата неограничен брой
пъти. Предвидено е, че услугата се активира на датата на падежа, съгласно
първоначално договореното, респективно последния уговорен допълнителен
срок. Съгласно чл.6, ал.7 за удължаване срока на договора страните сключват
11
допълнително споразумение (анекс), което е неразделна част от договора за
кредит.
Установява се, че между страните е сключен Анекс от 28.07.2023г.
(приложен към заключението на вещото лице), по силата на който срокът на
договора е удължен до 28.08.2023г., за което заемателят дължи на заемодателя
такса в размер на 340 лв. Между страните е сключен и втори Анекс от
28.08.2023г. (приложен към заключението на вещото лице), по силата на който
срокът на договора е удължен до 28.09.2023г., за което заемателят дължи на
заемодателя такса в размер на 340 лв.
От приетите заключение и допълнително заключение по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, се установява следното:
Платените суми от ищеца кредитополучател по процесния договор за
кредит са в общ размер на 20158лв., както следва:
- главница - 1000 лв.;
- лихва - 37,50 лв.
- такса за експресно разглеждане - 297,50 лв.
- такса за удължаване на срок - 680 лв.
Вещото лице е изчислило ГПР по договора за кредит в размер на
55,54%, при включване на посочените в чл.3, ал.3 от договора разходи, а
именно главница и възнаградителна лихва.
Установено е, че по договора за кредит са дължими такса за експресно
разглеждане на искането за кредит - месечна вноска в размер на 297,50 лв. и
такса за удължаване срока на договора в размер на 340 лв.
Съгласно заключението на вещото лице в посочения в договора за
потребителски кредит годишен процент на разходите в размер на 56,5%, като
разходи по кредита не са включени начислените такса за експресно
разглеждане на искането за кредит и такса за удължаване срока на договора.
С оглед на така установеното от фактическа страна, съдът намира
от правна страна следното:
По установителния иск за прогласяване нищожност на договора за
кредит:
Предявеният иск е процесуално допустим. Предявяването на иск за
обявяване нищожност на договор или клауза от него не е скрепено от
законодателя със срок. Такъв може да бъде предявен от всяко лице при
наличие на правен интерес. В процесния случай за ищеца е налице правен
интерес от обявяване на договора за нищожен поради извършени плащания по
него, които биха се явили платени без правно основание при нищожност на
договора, доколкото същият изначално не е породил права и задължения за
страните.
Поради изложените доводи предявеният иск е процесуално допустим,
при наличие на правен интерес. По същество, искът е основателен.
12
Наведен е довод за недействитеност на договора за кредит поради
нарушение на чл.11, т.10 и т.11 от ЗПК и заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, като
се твърди, че към лихвения % и ГПР следва да бъде включена неустойка по
договора, при което възнаградителната лихва ще надхвърли над 10 пъти
законната, водещо до нарушаване на добрите нрави, както и ГПР ще
надхвърли императивно предвидения в чл.19, ал.4 ЗПК максимален размер на
ГПР.
Съгласно чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7-
12 ЗПК договорът за кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 от
ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй
като същите са изискуеми при самото му сключване.
В разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е предвидено, че договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№1 към закона начин.
Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по
смисъла на чл.22 от ЗПК, е налице не само, когато в него изобщо не е посочен
ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по
начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в
договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания
между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация
за действителния размер на приложимия ГПР.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как
е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В
посочената величина следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В процесния случай в договора кредиторът е посочил ГПР като
абсолютна стойност, както и вписал, че в този процент като разход е включена
възнаградителната лихва. Не са посочени други разходи по кредита, които
13
кредиторът да е взел предвид при изчисление на посочения в договора с
потребителя %.
Неоснователни са изложените твърдения на ищеца за дължима по
договора за потребителски кредит неустойка, респективно наведените на това
основание доводи за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като
неустойката е следвало да бъде включена в ГПР като разход, съгласно чл.19,
ал.1 ЗПК.
От съдържанието на договора не се установява да е предвидена
неустойка за неизпълнение на някое от задълженията на потребителя по
договора, както и от заключението на вещото лице по изготвената съдебно-
счетоводна експертиза не се установява такова задължение да е било
начислявано от кредитора на потребителя, респективно да е било заплащано
от последния.
Въпреки това, в изпълнение на нормативно закрепения в чл.7, ал.3 ГПК
принцип на служебното начало по дела с потребители, съдът констатира, че
действително е налице нарушаване на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в процесния
договор за потребителски кредит. Посоченият в договора ГПР не съответства
на действително прилагания между страните, тъй като в него като разход не са
включени начислените от кредитора такси.
Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите
за допълнителни услуги, свързани с договора за кредита, включително
застрахователни премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита.
Съдът намира, че на критериите, заложени в §1, т.1 от ДР на ЗПК
отговаря таксата за експресно разглеждане на искането за кредит в размер
на 297,50 лв.
На първо място, таксата представлява разход, пряко свързан с
договора за потребителски кредит, доколкото не касае такса/разход за
допълнителна услуга, а касае разход във връзка с услуга, пряко свързана с
усвояването и управлението на кредита - приоритетно, по-бързо разглеждане
на искането за отпускане на потребителския кредит и сключването на
договора в кратък срок. Уговорената „такса за експресно разглеждане“ се
явява допълнителен разход за изпълнението на присъща на кредитодателя
дейност по разглеждане на документите за отпускане на кредит, подадени от
потенциален клиент, макар и в по-кратък срок, и води до скрито оскъпяване
на кредита.
На следващо място, таксата за експресно разглеждане на искането за
14
кредит представлява и разход, който изначално е известен на кредитора и е
сигурно, че потребителят ще заплати. Макар с клаузата на чл.17 от договора
потребителят да декларира, че е запознат, че услугата експресно разглеждане е
незадължителна и би могъл да сключи договора без нея, видно от клаузите на
договора и по-конкретно параметрите описани в чл.3, ал.2, към момента на
сключване на договора на кредитора е била известна избраната от потребителя
допълнителна услуга, разходът, който потребителят следва да заплати за нея,
като изначално в параметрите на договора е посочена таксата за експресно
разглеждане в размер на 297,50 лв., както и размерът на вноската с включена
такса за експресно разглеждане към нея - 1335 лв. Така уговорената такса на
практика представлява скрито кумулирано допълнително възнаграждение за
кредитора извън посочената възнаградителна лихва, с което се нарушава и
разпоредбата на чл.10а от ЗПК забраняваща начисляването на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
доколкото приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
потребителския кредит и сключването на договора в кратък срок
представляват дейности пряко свързано с отпускането на кредита.
От изложеното следва, че таксата за експресно разглеждане
представлява разход по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и като
такъв е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите съгласно
чл.19, ал.1 ЗПК и посочена в договора като такъв.
За пълнота следва да бъде посочено, че такъв извод не може да бъде
направен за начислените на потребителя такси за удължаване срока на
договора. Посоченият разход за потребителя и възнаграждение за кредитора
не е изначално известен на кредитора и сигурен разход за потребителя. Видно
от клаузите на договора посочената допълнителна услуга не е била избрана
към момента на сключване на договора за кредит, не е било сигурно дали
такава ще бъде избрана от потребителя, като таксата за нея не е изначално
посочена в параметрите на договора. Уговорено е, че при избор на тази
допълнителна услуга се сключва допълнително анекс към договора, каквито
анекси са подписани между страните на дати, следващи сключването на
договора за потребителски кредит - датата на падежа, респективно на
удължения падеж след сключване на първия анекс.
Доколкото обаче таксата за експресно разглеждане представлява разход
по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и по делото е безспорно
установено от заключението на вещото лице, че същата не е включена в ГПР
съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, в процесния случай е нарушена разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като посоченият в договора размер на ГПР не
съответства на действително прилагания между страните.
Нарушението на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, води до недействителност на
целия договор за кредит на основание императивната разпоредба на чл.22 от
15
ЗПК. Предявеният установителен иск за прогласяване нищожност на договора
за потребителски кредит следва да бъде уважен, като основателен.
По осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД:
Предвид нищожността на договора за заем, основателен се явява и
осъдителният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. чл.34 ЗЗД.
В чл.34 ЗЗД е предвидено, че когато договорът бъде признат за
нищожен, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е
получила от нея, което е проявление на заложеното в нормата на чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД за връщане на дадено при изначална липса на основание -
нищожен акт.
На основание чл.23 от ЗПК, когато договор за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят дължи само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съобразно клаузите на договора, на ищеца е отпуснат паричен заем в
размер на 1000 лева - представляващ чистата стойност на кредита.
От заключението на вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че задълженията на ищеца по договора за кредит са
изцяло погасени, като същият е заплатил сума в общ размер на 2015 лв.,
включваща и главница в размер на 1000 лв.
Заплатеното от ищеца над чистата стойност на кредита - 1000 лева до
общо платената сума от 2015 лева, а именно 1015лв., се явява недължимо
платено при изначална липса на основание, платено по нищожен договор.
Поради изложеното предявеният осъдителен иск е доказан по основание
и размер и следва да бъде уважен изцяло, като на основание чл.34 ЗЗД, вр.
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД ответното дружество бъде осъдено да заплати на
ищеца сумата в размер на 1015 лева.
При този изход на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК и чл.38, ал.2 ЗА,
на пълномощника на ищеца адв.Е. И. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по двата
уважени иска в общ размер на 903 лв., което съдът намира за справедлив
размер при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото,
осъществените от пълномощника процесуални действия и ориентировъчните
размери на адвокатско възнаграждение визирани в Наредба №1 от 9.07.2004г.
за възнаграждения за адвокатска работа. Неоснователни са възраженията на
ответника за присъждане на едно адвокатско възнаграждение съобразно
материалния интерес по трите заведени в РС - Левски дела между същите
страни. Присъдените в настоящото производство разноски са резултат от
изхода на делото и уважаване на исковете и не представляват злоупотреба с
процесуални права. Обстоятелството, че ищецът е избрал да упражни
процесуалните си права като предяви всеки иск самостоятелно, а не в общо
производство, в процесния случай не сочи на недобросъвестност, целяща да
16
генерира разноски. Ищецът сам избира процесуалния ред, по който да защити
материалното си право и обема на търсената защита. Дори и да бяха
предявени с обща искова молба, отделните искове запазват самостоятелния си
характер, тъй като правопораждащите факти са различни – хипотеза, в която
ищцата има право да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение за всеки
един от исковете, съединени за общо разглеждане. В допълнение от справка в
ЕИСС се установява, че другите две дела между същите страни - гр.д.№17 и
гр.д.№18 по описа на РС Левски не са приключили с влязъл в сила съдебен акт
и не е ясно как следва да бъде разпредЕ. отговорността за разноски съобразно
изхода на делото. Присъденото адвокатско възнаграждение в настоящото
производство е резултат от разрешаването на правния спор по процесното
дело.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на Районен съд Левски държавна такса за уважените искове
в общ размер на 130,60 лв., както и разноски за заплатено от бюджета на РС
Левски възнаграждение на вещото лице в размер на 300 лв., или сума в общ
размер на 430,60 лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД,
вр. чл.22 от ЗПК Договор за потребителски кредит №886346 от 28.06.2023г.,
сключен между Н. Л. Н., ЕГН:**********, адрес: *** и „Кредирект“ ЕООД,
ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „Кредирект“ ЕООД,
ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати на Н. Л. Н.,
ЕГН:**********, адрес: ***, сумата в размер на 1015,00 лв. /хиляда и
петнадесет лева/, като платена без правно основание по нищожен Договор за
потребителски кредит №886346 от 28.06.2023г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА
„Кредирект“ ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да
заплати на ЕАД Е. И., ЕИК:***, съдебен адрес: ***, представлявано от адв.Е.
Г. И., адвокатско възнаграждение в размер на 903 лв. /деветстотин и три
лева/.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК „Кредирект“ ЕООД,
ЕИК:***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати по сметка на
Районен съд - Левски сумата в размер на 430,60 лв. /четиристотин и
тридесет лева и шестдесет стотинки/ за държавна такса и разноски за
възнаграждение на вещото лице.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
17
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Левски: _______________________
18