Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 17.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети май през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 12312 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 19.08.2020г.,
постановено по гр.д. № 19525/2019г. на СРС, ГО, 138 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА“ ЕАД срещу Л.С.Л. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 696, 83
лева – неплатена главница по договор за паричен заем от 19.02.2016г., сключен
между ответника и “И.А.М.” АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
Приложение № 1/01.10.2016г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010г.; сумата от 62, 41 лева – договорна лихва за периода от
18.03.2016г. до 19.08.2016г. и обезщетение за забава в размер на 123, 71 лева
за периода от 19.03.2016г. до 26.02.2018г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 13262/2018г. по
описа на СРС, ГО, 138 състав. Със същото решение са отхвърлени исковете за
установяване съществуването на вземания за такса разходи в размер на 45 лева и
неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 312, 31 лева за
периода от 18.03.2016г. до 19.08.2016г.
Срещу
решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена въззивна
жалба от ответника Л.С.Л., чрез назначения от съда особен
представител по чл. 47 от ГПК. В същата са изложени оплаквания за неправилност
на постановеното решение поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно
се поддържа, че ищецът не е носител на процесното вземане по договора за
кредит, придобито чрез договор за цесия, тъй като липсвали доказателства за
надлежно съобщаване на цесията от цедента “И.А.М.” АД на длъжника. Изложени са
подробни аргументи относно правните последици, свързани със задължението за
уведомяване на длъжника за извършената цесия. Целта на същото е да не се
допусне плащане от страна на длъжника на лице, което не е носител на вземането.
Именно поради тази причина законът въвел
изискване уведомяването да се извърши от стария кредитор. В жалбата са наведени
доводи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че исковата молба
има характер на уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Този извод е
обоснован с обстоятелството, че исковата молба е подадена от новия кредитор, а
освен това същата не била връчена лично на ответника, а на негов особен
представител. Счита за неоснователно и позоваването на решение № 198 от
18.01.2019г. на ВКС, постановено по т.д. № 193/2018г. В същото решение бил
разгледан статута на особения представител, а в случая са касаело за действие,
което е следвало да се извърши преди да се подаде исковата молба. Въззивникът
оспорва редовността на връчването на приложените към исковата молба уведомления
за прехвърляне на вземането, тъй като известието за доставяне на пощенската
пратка не било оформено съгласно изискванията на чл. 5 от Общите правила за
условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети. Освен това
представеното пълномощно не можело да установи валидна представителна власт,
тъй като нито подписът, нито датата на същото били удостоверени от нотариус,
поради което не можело да се приеме, че към 05.10.2016г., съответно –
20.03.2019г., когато са били подписани уведомленията, е налице представителна
власт. Сочи също, че с пълномощното били дадени права за уведомяване на всички
длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на договори за
кредит, които дружеството е цедирало съгласно рамков договор от 16.11.2010г.,
т.е. дори и да се приеме, че е налице надлежно упълномощаване, то същото
касаело единствено вземания, възникнали до 16.11.2010г. По тези съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
Насрещната страна “А.З.С.Н.В.” ЕАД
оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение в обжалваната му част за правилно и обосновано и
прави искане същото да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на следните вземания: за сумата от 696, 83 лева – неплатена
главница по договор за паричен заем от 19.02.2016г., сключен между ответника и
“И.А.М.” АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Приложение №
1/01.10.2016г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010г.; сумата от 62, 41 лева – договорна лихва за периода от
18.03.2016г. до 19.08.2016г. и обезщетение за забава в размер на 123, 71 лева
за периода от 19.03.2016г. до 26.02.2018г., за такса разходи в размер на 45
лева и неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 312, 31
лева за периода от 18.03.2016г. до 19.08.2016г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 13262/2018г. по
описа на СРС, ГО, 138 състав.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на
СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Следователно основателността на предявените искове e обусловена от установяването на следните кумулативни
предпоставки: 1/. да е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по силата на което е предоставена на ответника
уговорената сума; 2/. задълженията на ответника да са станали изискуеми; 3/.
вземането на кредитора да е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което
ответникът да е бил уведомен.
На етапа на
въззивното производство не е спорно обстоятелството, че между ответника и “И.А.М.”
АД е сключен на 19.02.2016г. договор за паричен заем, по силата на който
кредитодателят е предоставил на Л.С.Л. заем в размер на 750 лева.
Кредитополучателят се задължил да върне получената
сума при следните условия - размер на двуседмичните погасителни вноски – 63, 27
лева; срок на погасяване на кредита – 26 седмици; брой вноски 13; определени
били датите на плащане на всяка една от погасителните вноски, уговорен е
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 %, както и годишен процент на
разходите – 41, 68 %. Процесният договор, който има характеристиките на
договор за потребителски кредит по чл. 9 от ЗПК, е действителен като сключен в
изискуемата от закона форма, като страните по него са постигнали съгласие по
съществените му елементи - размер на кредита, падеж и размер на месечните
погасителни вноски, срок на издължаването му.
Не е спорно и обстоятелството, че заемополучателят е изправна
страна и е предоставил заетата сума, но ответникът не е изпълнил задължението
си да върне същата на падежа, ведно с уговорената договорна лихва, като
непогасеният остатък е в размер на 696, 83 лева – главница и 62, 41 лева –
договорна лихва за периода от 18.03.2016г. до 19.08.2016г.
По делото е приет рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от 16.11.2010г. сключен между "И.А.М."
ООД в качеството си на продавач и "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯТА"
ООД в качеството си на купувач. В договора страните са уговорили условията, при
които продавачът ще прехвърля на купувача вземанията произхождащи от договори
за потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не
изпълняват задълженията си по тях, като тези вземания ще се индивидуализират в
Приложение № 1, което ще е неразделна част от договора. Страните изразили воля
да прехвърлят нови вземания при спазване условията на този договор на месечна
база. Постигнато е съгласие следващите вземания да се индивидуализират от
страните в ново Приложение № 1 със съответна нова дата, като с неговото
съставяне, изпращане и потвърждаване то ще става неразделна част от договора.
За целите на рамковия договор всяко поредно Приложение № 1 ще има значението на
допълнително споразумение към него, изменящо го съответно. Продавачът се
задължил от негово име да изпрати писмени уведомления до длъжниците за цесията
в рамките на един месец, считано от потвърждаване на съответното Приложение № 1
- чл. 4.9.
От Приложение № 1/01.10.2016г. към
договора за цесия се установява, че първоначалният кредитор е прехвърлил на
купувача, т.е. на ищеца, определени вземания, като в ред № 75 е посочено процесното
вземане, което е индивидуализирано с номер на кредит, имена на длъжника – Л.С.Л.,
ЕГН на кредитополучателя, дата на договор - 19.02.2016г., отпусната главница
750 лева, общо дължимо по кредита – 1 161, 55 лева, остатък на дължимата сума
към дата на засичане /01.10.2016г./ - 1 138, 76 лева и лихва за просрочие.
Приложението е подписано от представител на продавача и от представител на
купувача.
С
приетото по делото като писмено доказателство от първоинстанционния съд
потвърждение, цедентът е потвърдил на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и
на основание чл. 4.8. от договора за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010г., извършената цесия на всички вземания, цедирани от “И.А.М." АД
н. "А.з.с.н.в."
ЕАД, индивидуализирани в Приложение № 1/01.10.2016г., представляващо неразделна
част от Договора за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г.
По делото са представени два броя уводомителни
писма, за извършено прехвърляне на вземания /цесия/, с които първоначалният
кредитор уведомява ответника за сключения договор. Тези писма не са били
връчени на кредитополучателя.
По делото е представено пълномощно от
09.09.2015г., с което органният представител на "И.А.М." АД е
упълномощил "А.З.С.Н.В." ЕАД, т.е. настоящия ищец, да уведоми от
името на цедента всички длъжници, по всички вземания на дружеството, възникнали
по силата на сключени договори за потребителски кредит, които дружеството е
цедирало, съгласно договор за прехвърляне на вземания сключен на 16.11.2010г.
между двете страни. Ирелевантно за действителността на упълномощителната сделка
с оглед предмета на учредената представителства власт е липсата на нотариално
удостоверяване на датата и подписа в представеното пълномощно, поради което релевираните
от жалбоподателя възражения в този смисъл са неотносими. Неоснователни са развитите
съображения, че същото касае само вземания, които са били цедирани преди
16.11.2010г., доколкото пълномощното се отнася до всички вземания, предмет на
договора за цесия, а процесното е именно част от договора за цесия и е
обективирано в Приложение № 1 от 01.10.2016г., представляващо неразделна част
от договора.
Основният спорен по делото въпрос е свързан с това
дали ищцовото дружество е материално легитимиран кредитор на вземанията по
договора за предоставяне на паричен заем.
Ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на
кредитор, на договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. и Приложение №
1 към същия от 01.10.2016г., като е представил препис-извлечение от това
приложение, което е двустранно подписано и съдържа съществените индивидуализиращи
белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало и
неговия размер.
За да произведе цесията действие спрямо длъжника на
основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да
съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на
цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде
защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си
точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането.
Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено
от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия
кредитор /цесионера/. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на
исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение
по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен
състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014г. на ВКС по т.д. № 2352/2013г., II ТО, съгласно
което цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на
чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД.
В конкретния случай по делото няма данни да е налице
надлежно връчване на съобщение от цедента на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането преди образуване на исковото производство.
Уведомлението от цедента /направено чрез надлежно упълномощен представител –
ищцовото дружество, въз основа на пълномощно от 09.09.2015г./ за сключения
договор за цесия с предмет процесното вземане представлява приложение към
исковата молба, което е било надлежно връчено на ответника по реда на чл. 47,
ал. 5 от ГПК на 28.08.2019г. /с изтичане на двуседмичния срок от залепване на
уведомлението по чл. 47, ал. 1 от ГПК, отброяващ се от 14.08.2019г./. По
отношение на наведените от процесуалния представител на ответника доводи за
неприложимост на посоченото по-горе правило за съобщаване на цесията в хода на
висящото исково производство в хипотеза на представителство на ответника от
назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител, настоящият
съдебен състав намира следното:
Следва да се има предвид, че последователно в
практиката на ВКС – решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I ТО, решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г.
на ВКС,
II ГО, решение № 198 от 18.01.2019г.,
постановено по т.д. № 193/2018г. на ВКС, I ТО и др., се застъпва становище, че кредиторът, ако
не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото
изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно
осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД, вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а
съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо назначаване на
особен представител в нотариалното производство. Действително, назначеният от
съда особен представител на ответника притежава особено процесуално качество да
защитава интересите на длъжника в хода на съдебното производство, но до
конституирането му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до
ответника е редовно връчено по чл. 47, ал. 1 от ГПК. Установената в нормата на
чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с
изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се
прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес
и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички
положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за
редовно връчени.
С оглед наведените доводи от жалбоподателя следва да се
отчете, от една страна, разликата между призоваването на ответника по предвидения в нормата на чл. 47 от ГПК ред и
процесуалното му представителство от особен представител. Съгласно чл. 47, ал.
5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се
счита призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането
на предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в
рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната
разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към
нея, в частност изявлението от заемодателя-цедент,
обективирано в уведомителното писмо за извършената цесия, се презюмира да са
получени от ответника, а не от назначения му особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици, включително и относно
изявления, касаещи изменение на материалното правоотношение.
По тези съображения настоящата съдебна инстанция
приема, че изходящото от заемодателя-цедент уведомление, представено с исковата
молба на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл.
47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането
поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу
ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на стария
кредитор. С оглед изложеното и като взе предвид, че ответникът не твърди да е
извършвал плащания в полза на стария кредитор /цедента/ на съществуващите
задължения, се налага извод, че процесният договор за цесия е произвел действие
спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
По делото е безспорно установено, че ответникът е
усвоил предоставената му в заем сума, като не е заплатил част от погасителните
вноски, а крайният срок за издължаване на заема е настъпил на 19.08.2016г.
Предвид липсата на изпълнение на задължението за връщане на главницата по
договора за заем, ответникът дължи установената с решението на СРС сума за
главница. Той дължи и уговорената между страните възнаградителна лихва, която
по своето естество представлява възнаграждение, което длъжникът на пари или на
други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и
се е разпоредил с тях. В този смисъл договорната лихва е цената на стойността
на капитала, който се предоставя за временно ползване. В конкретния случай
страните са уговорили в договора размера на възнаградителната лихва, като
предвид липсата на доказателства, че ответникът е заплатил претендираната част
от същата в размер на 62, 41 в определения срок за това /крайния падеж на
всички погасителни вноски/, той се явява длъжник по процесното вземане. Ако
длъжникът не плати в срок главницата и цената на стойността на капитала, който
се предоставя за временно ползване /възнаградителната лихва/, той дължи
мораторна лихва върху просрочените суми – главница и възнаградителна лихва, по
реда и условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предявените искове за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава
в размер на законната мораторна лихва, са основателни до посочените размери,
както правилно е приел и районният съд.
Като е достигнал до същите крайни изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените във въззивното производство разноски в общ
размер на 200 лева, от които 50 лева юрисконсултско възнаграждение
/претендирано изрично в този размер в представения списък на разноски по чл. 80
от ГПК/, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ и 150 лева – заплатен депозит за
особения представител на насрещната страна.
С оглед изхода на спора и предвид задължителните
разяснения, дадени в т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по
тълкувателно дело № 6/2012г., ОСГТК, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС дължимата за въззивното обжалване държавна такса в
размер на 25 лева, доколкото въззивното производство е инициирано чрез
назначения по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител.
С оглед цената на предявените искове и предвид
ограничението на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 180401 от 19.08.2020г., постановено по
гр.дело № 19525/2019г. по описа на СРС, ГО, 138 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Л.С.Л., ЕГН **********,*** да
заплати н. "А.З.С.Н.В." ЕАД, с ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК сумата от 200 /двеста/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Л.С.Л., ЕГН **********,*** на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза
на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата от 25 /двадесет и пет/ лева, представляваща дължима държавна такса за
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.