Р Е
Ш Е Н
И Е №
260097
18.09.2020 г., град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД - VI граждански състав
На двадесети август две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ:ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: ЕЛЕНА ДИМОВА
като разгледа докладваното от съдия В.Куршумова
в.гр.дело № 1450 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Е.
– О. И.Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника по делото адвокат Г.С.,
против Решение № 673 от 24.02.2020 г. постановено по гр.д.№ 3859/2019 г. на
Районен съд Пловдив, II гр.с. с което
се признава за установено, че Е. – О. И.Д., ЕГН: ********** дължи на „ЕВН
България Топлофикация“ ЕАД, ЕИК: *********, следните суми, а именно: главница в
размер на 641,84 лева,
представляваща стойност на топлинна енергия, доставена за периода 01.01.2016
г.- 30.04.2018 г. по партидата на длъжника за обект на потребление с ИТН: ***,
находящ се в град Пловдив, ул. „*****, обезщетение за забавено плащане на
главницата, в размер на законната лихва за периода 02.03.2016 г.- 08.01.2019 г.
в размер на 99,54 лева, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
постъпване на заявлението в съда- 09.01.2019 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена заповед за изпълнение
от 10.01.2019г. по ч.гр.д. № 360/2019г. по описа на Районен съд Пловдив,
както и Е. – О. И.Д. е осъдена да заплати на „ЕВН България Топлофикация” ЕАД,
ЕИК: *********, направените по делото разноски в размери, както следва: 75 лева
- разноски по ч.гр.д. № 360/2019г на Районен съд Пловдив и сумата от 345
лева, представляваща разноски по гр. дело №3859/2019г., по описа на ІI-ти гр.
състав на ПРС.
Във въззивната жалбата са релевирани бланкетни оплаквания, че решението
е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необосновано. Искането на жалбоподателката е за
неговата отмяна и постановяване на ново решение от въззивния съд, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ЕВН България Топлофикация“ ЕАД, ЕИК: *********, чрез
пълномощника юрисконсулт Д.Н., с който се оспорва жалбата като неоснователна и
недопустима с довода, че в нея не са изложени никакви съображения. Искането от
въззиваемата страна е да се отхвърли жалбата и да се потвърди
първоинстанционното решение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното
решение съобразно правомощията
си по чл.269
от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери
за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, от легитимирана страна срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи
на разглеждане по същество. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по
следните съображения:
Първоинстанционното производство е образувано по
предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 422, вр. с чл.
415 и чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД.
В исковата си молба си молба „ЕВН България
Топлофикация“ ЕАД, твърди, че в качеството си на енергийно предприятие по см.
на 126, ал. 1 и чл. 129 от ЗЕ, е единственото търговско дружество, притежаващо
лицензия по чл. 43, ал. 2 от ЗЕ за производство и пренос на топлинна енергия за
обособената територия на гр. Пловдив. По силата на раздел II от публично известни и влезли
в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди, одобрени
от КЕВР, публикувани и на сайта на дружеството: www.evn.bg, „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД било длъжно да
доставя в абонатните станции на сградите топлинна енергия за отопление и горещо
водоснабдяване. Посочва се, че съгласно
чл.153, ал.1 от ЗЕ ответницата Е. – О. И.Д., като собственик на топлоснабден
имот, находящ се в гр. Пловдив, град Пловдив, ул. „***, има качеството на клиент на топлинна енергия
и съгласно чл. 34, ал. 1 от ОУ била длъжна да заплаща месечните дължими суми за
доставената топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичането на периода, за
който се отнасят. Според чл. 35, ал. 1 от ОУ, при неизпълнение в срок на
задължението по чл. 34, ал. 1, клиентите на топлинна енергия дължали на
дружеството обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В
изпълнение на законоустановените си задължения на топлопреносно предприятие,
ищцовото дружество доставило до сградата, а търговецът, извършващ дялово
разпределение на топлинна енергия - „Бруната“ООД, разпределил за имота на
ответницата топлинна енергия за отопление и топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, както и услуга за разпределение на обща стойност 741, 38
лева, включваща главница в размер на 641, 84 лева, представляваща стойността
на разпределена топлинна енергия за периода 01.10.2016г. – 30.04.2018г., ведно с
обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 02.03.2016г. – 08.01.2019г.
в размер на 99, 54 лева.
За претендираните суми е депозирано заявление по чл.
410 от ГПК и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по частно гр. дело № 360/ 2019 г. на ПдРС. Тъй като в законоустановения
срок ответницата е възразила срещу
издадената заповед за изпълнение, се обосновава правния интерес на ищеца от
предявяване на иска.
С писмения отговор по реда на чл. 131 от ГПК ответницата
Е. – О.И.Д., ЕГН: **********, чрез пълномощника
по делото адвокат Г.С., е оспорила предявените искове като
неоснователни. Възразила е, че липсва законово основание за начисляването на
топлинна енергия /ТЕ/ за отопление, тъй като в апартамента на ответницата
нямало отоплителни тела, включително и от вида на „щранг-лира“, а така и че
липсва реална доставка на ТЕ. Също така се възразява, че ответницата няма
качеството на потребител на ТЕ след прекъсване на връзката на монтираните
отоплителни тела със сградната инсталация. Оспорва задължението си и с довода, че
не дължи заплащането на непоискана услуга на основание чл. 62 ЗЗП. Моли за
отхвърляне на исковете.
С обжалваното решение районният съд е приел за установено, че ответницата е собственик на процесния имот
и има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 ал. 1 от ЗЕ. При съвкупната преценка на
събрания по делото доказателствен материал и приетите по делото СТЕ и допълнителна СТЕ, районният съд е приел за безспорно
установено, че през процесния период 01.01.2016г. – 30.04.2018г. абонатната
станция, обслужваща жилищния блок в гр. Пловдив, ул. „***е работила като е
подавала ТЕ за отопление. Възприел е констатациите на СТЕ, че всички
отоплителни тела тип радиатор в жилището на ответницата са били отсъединени и поради
това не е била начислявана потребена топлоенергия, а такава е била начислявана
единствено за сградна инсталация, както и за щранг-лири преминаващи през имота.
Районният съд не е възприел възражението на ответницата, че липсва основание за
начисляване на топлинна енергия в имота, с довода, че в него е установено
наличието на две щранг-лири, които според вещото лице са отоплителни
тела, захранващи се чрез отделни отклонения като радиаторните тела от сградната
инсталация. Предвид на това, районният съд е достигнал до извода, че дори и да
не била доставена топлоенергия от отоплителни уреди тип „радиатор“, ответницата
е ползвала такава от щранг-лирата, поради което дължи заплащането на ТЕ,
изчислена по реда на т. 6.9 от Методиката към Наредба 16-334/2011г. по максимална нормативна мощност на отоплителното
тяло, тъй като същата не се отчита с ИРУ.
Така районният съд е възприел извода на вещото лице, че доставеното и
разпределено количеството ТЕ за имота на ответницата през периода 01.01.2016 -
30.04.2018г. по месеци е общо 7,76883MWh, в това число 5,74127MWh за отдадената от сградната инсталация и за 2,02756MWh
за
отопление.
Същевременно,
районният съд не е възприел довода на ответницата, че отдадената от находящата
се в имота й „щранг-лира“ топлинна енергия, има характер на „непоръчана
доставка“ по смисъла на Директива 2011/83/ЕС, позовавайки се на извода на СТЕ,
че щранг-лирата изпълнява функцията си
като отоплително тяло по цялата вертикала на етажната собственост, поради което
не може да бъде спряна за всеки един имот пооделно. В тази връзка, районният
съд се е позовал на задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 2 от
25.05.2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, според които потребител на
услугата при доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна
собственост е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от
сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при
доставката на централно отопление в сградата. Ето защо, районният съд е приел за ирелевантно
обстоятелството, че ответникът е
отсъединил всички отоплителни тела тип „радиатор“ в жилището си, доколкото в
имота се ползва топлинна енергия за отоплително тяло – щранг – лира,
заплащането на която се дължи и същата единствено може да бъде спряна по цялата
си вертикала, но не и за всеки един имот пооделно, и то след взето решение от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж, което в случая не е било
констатирано.
По изложените съображения и след като е установил, че
определената от ССчЕ стойност на доставеното количество ТЕ за имота на
ответницата, както обезщетението за забава, съвпадат с претендираните от ищеца,
районният съд е уважил иска за главница и обезщетение за забава.
С подадената бланкетна въззивната си жалба ответницата
не е инвокирала конкретни пороци на
обжалваното решение и не е релевирала конкретни оплаквания във връзка с
наведените твърдения, че същото е неправилно, поради нарушаване на материалния
закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано.
Според разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Съгласно задължителните разяснения дадени с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. на ОСГТК на ВКС за правомощията
на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на
делото, служебната проверка на въззивния съд обхваща само
валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение,
а при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба не се дължи
служебна проверка на неговата правилност, с изключение на нарушение на
императивна материалноправна норма, ако нейното нарушение не е въведено като
основание за обжалване. Прието е, че въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно
за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от
брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно
упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и
ползването на семейното жилище.
В Решение № 101 от 9.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2191/2017 г., IV г. о.,
ГК, е прието,
че въззивното
производство се развива в рамките на обжалваната част от първоинстанционното
решение и заявените в срок от въззивника оплаквания. Тъй като въззивният съд е
такъв по съществото на спора, посочването на оплаквания, обуславящи порочността
на първоинстанционното решение не е задължителен елемент от въззивната жалба
(арг. чл. 262, ал. 1 ГПК), но очертава предмета на въззивното обжалване.
Жалбоподателят трябва да посочи конкретните фактически доводи на първата
инстанция, които смята за неправилни, както и основанията за това - процесуални
нарушения, включително доказателствена и/или фактическа непълнота, резултат от
тези нарушения и искания във връзка с това, необоснованост, неточно приложение
на материален закон. Допустимите процесуални действия на въззивния съд относно
фактическата страна на спора се определят от поведението на страните, които
очертават неговия обхват пред въззивната инстанция (арг. чл. 260, т. 5 и 6; чл.
266, ал. 2 и 3; чл. 267, ал. 1, чл. 269 ГПК). Въззивният съд не е ограничен от
оплакванията в жалбата само, когато служебно проверява допустимостта на
въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и
неговата допустимост в обжалваната част, правилността в случаите, когато това
се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното
искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и
за правната квалификация на спора. Във всички останали случаи, въззивният съд е
обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в
нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти
и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство.
Бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши
проверка само в рамките на служебните му задължения.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Разпоредбите, обсъждани от районния съд не са императивни
материалноправни норми, не се констатира и нарушение на такива от въззивния
съд, нито се касае за защита на права на частноправни субекти или публичен
интерес, визирани в изключенията на т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за
които съдът следи служебно, за да се извърши цялостна проверка на правилността
на първоинстанционното решение, дори ако нарушение на такава норма не е
въведено като основание за обжалване.След като въззивната жалба не съдържа
конкретно указание за порочността на първоинстанционното решение, въззивният
съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди, в който
смисъл е и решение № 172 от 10.04.2017
г. по т.д. № 2312/2015г. на ВКС, І т. отд.
Ето защо обжалваното решение, като правилно, следва да
бъде потвърдено.
При този изход на правния спор, жалбоподателят следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемото търговско дружество на осн.чл.78,
ал.3 и
ал.8 от ГПК
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Водим от горното,
Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение
№ 673 от 24.02.2020 г. постановено по гр.д.№ 3859/2019 г. на Районен съд
Пловдив, II гр.с.
ОСЪЖДА Е. – О. И.Д., ЕГН: **********,*** да заплати на „ЕВН
БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ“ ЕАД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив ул. Христо Г.
Данов № 37, сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.3
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.