№ 22358
гр. София, 09.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:*******
при участието на секретаря ***
като разгледа докладваното от ******* Гражданско дело № 20241110128586
по описа за 2024 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна уволнението
на Г. А. Д., обективирано в *** № ЧР-ТП-61/17.04.2024г. на представител на работодателя
*** „***“, за възстановяване на Г. А. Д. на заеманата преди уволнението длъжност „главен
специалист“ в отдел „****“, дирекция „*** ****“ в *** „***“, както и за осъждане на ***
„***“ да заплати на Г. А. Д. сумата от 4304.99 лева (след допуснато изменение на иска по
реда на чл. 214, ал. 1 ГПК), представляваща обезщетение за оставането му без работа поради
уволнението за периода от 20.04.2024г. до 12.06.2024г.
Ищецът твърди, че с ответника били обвързани от трудово правоотношение,
възникнало от сключен помежду им писмен трудов договор, по силата на което заемал
длъжността „главен специалист“ в отдел „****“, дирекция „*** ****“ в *** „***“ и което
било прекратено, считано от 19.04.2024г., когато при отказ му била връчена *** на
работодателя за прекратяване на трудовия му договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ-
поради липса на качества. Ищецът поддържа, че работодателят не спазил императивната
разпоредба на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ преди уволнението да изиска разрешение от инспекцията
по труда, каквото в случая следвало да бъде дадено, тъй като в периода от 18.04.2024г. до
19.04.2024г. Г. Д. ползвал отпуск поради временна неработоспособност. Твърди в тази
връзка, че на 18.04.2024г., след като му бил издаден болничен лист, уведомил прекия си
ръководител А. К., че му е разрешено ползването на отпуск поради временна
неработоспособност. Въпреки това на следващия ден- 19.04.2024г., след като бил повикан, се
явил в ***та, където в кабинета на главния секретар му била връчена ***та за уволнението
му чрез прочитането й от Г. ***- началник отдел, срещу когото ищецът бил подал сигнал в
Инспектората на МРРБ, и при условията на отказ- така, както това било отбелязано в самата
***. Наред с това, служителят счита, че описаните в уволнителната *** и сочени като негови
пропуски при изпълнение на трудовите му задължения обстоятелства не покриват
уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, на което се позовал работодателят, а това
по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ- дисциплинарно уволнение. Независимо от изложените формални
основания за незаконосъобразност на уволнението му, ищецът оспорва по същество и
твърденията и съжденията на работодателя в уволнителната ***, обосновали извод за липса
1
на качества у служителя. Подчертава в тази връзка, че при извършваните през последните
две години преди уволнението му оценявания на служителите в държавната администрация
бил оценяван с най- високите оценки. Поддържа, че при изпълнение на основната си
трудова функция- тази на ****, не бил допускал закъснения, обслужвал поверения му
автомобил и изпълнявал възложените му задачи. Поради това и доколкото нямал задължение
да обработва документи или заявки, не съществувал обективен критерий, по който да се
извърши съпоставка между обема на извършената от него, респ. от останалите служители
работа по това направление. Изяснява, че като **** единствените документи, които попълва,
са пътна книжка, справка за изразходвано гориво, искане за консумативи за автомобила и
заявление за извършване на ремонти. Поддържа, че противно на посоченото в уволнителната
***, проявява самоинициативност, сам търси работа и поема отговорност, изпълнява всяка
възложена му задача прецизно, срочно и качествено, като подчертава в тази връзка, че не са
му налагани наказания по реда на ЗДвП. Отрича да създава конфликти между колегите,
поддържайки, че е спокойна и неконфликтна личност, никога не е повишавал тон и умее да
работи в екип. Оспорва верността на констатацията в ***та за уволнението му, че показва
тенденциозно отношение към служители в отдела и създава предпоставки за демотивация и
накърняване на личното достойнство на колегите си, като счита, че същата е изложена с
единствената цел да бъде прекратено трудовото му правоотношение. Освен това, счита, че в
случая не се установявало трайно проявление на липсата на посочените от работодателя
качества. Наред с изложеното, поддържа, че в случая работодателят упражнил правото си
едностранно да прекрати трудовото правоотношение в отклонение от принципа за
добросъвестно упражняване на трудовите права по чл. 8, ал. 1 КТ, като обосновава довода си
в този смисъл, твърдейки, че бил уволнен, тъй като подал сигнал № V8-88/16.04.2024г. до
Инспектората на МРРБ за финансови злоупотреби от служители на ръководни позиции в
АПИ, в частност срещу ***- директор на дирекция „АОЧРУС“, и срещу Г. ***- началник
отдел „АППИ“, дирекция „АОЧРУС“. Във връзка с претенцията си за заплащане на
обезщетение за оставане без работа поради уволнението твърди, че размерът на брутното му
трудово възнаграждение, който следва да бъде взет предвид при определяне на
обезщетението, възлиза на 2153.00 лева. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва предявените искове. Поддържа, че ищецът ползвал
отпуск поради временна неработоспособност в периода от 29.03 до 12.04.2024г., за което
представил болничен лист, като след посочения период не е уведомявал работодателя, в т. ч.
и прекия си ръководител А. К. или началника на отдел „АППИ“, че има здравословен
проблем, не е представял последващ болничен лист, вкл. представения с исковата молба,
като отрича в тази връзка ищецът да е провеждал разговор с А. К. на 18.04.2024г. Наред с
това, поддържа, че при извършена по молба на служителя от 18.06.2024г. проверка в
системата на работодателя не се установявало процесният болничен лист да е регистриран в
регистъра на болничните листове в отдел „Управление на човешките ресурси“. Независимо
от изложеното, поддържа, че процесното трудово правоотношение било прекратено, считано
от 17.04.2024г., когато била издадена оспорената уволнителна ***, а за тази дата не се
установявало, а не се и твърдяло от ищеца да е ползвал отпуск. В допълнение, поддържа, че
дори и да се приеме, че за посочения от него период Г. Д. е ползвал отпуск поради временна
неработоспособност, доколкото същият се явявал на работното си място на 17.04, 18.04 и на
19.04, съобразно практиката на касационната инстанция следвало да се приеме, че за
работодателя не съществува задължение да изиска предварително разрешение за
уволнението от инспекцията по труда, след като служителят се е явил на работното си място,
без да представи болничния лист и без да е уведомил работодателя за разрешения му отпуск.
Счита, че процесната уволнителна *** е в достатъчна степен мотивирана, тъй като в нея са
посочени конкретните обстоятелства, които са обосновали извода на работодателя за липса
на качества у ищеца за изпълнение на възложената му работа. Оспорва да е злоупотребил с
2
правото си едностранно на прекрати трудовото правоотношение на ищеца, оспорвайки
съществуването на причинно- следствена връзка между подадените от него сигнали до
инспектората на МРРБ и уволнението му, подчертавайки в тази връзка, че сигналът му е от
16.04.2024г., а уволнителната *** е издадена на 17.04.2024г., като липсвали данни сигналът
да е станал достояние на работодателя веднага след подаването му. Изтъква наред с това, че
в сигнала на служителя се сочи името на ***- директор на дирекция „АОЧРУС“, а
уволнителната *** била подписана не от последния, а от председателя на управителния
съвет на *** „***“. Като самостоятелен довод за неоснователност на иска с правно
основание чл. 225, ал. 1 КТ сочи недоказаността ищецът да е останал без работа през целия
исков период, като оспорва претенцията и по размер, поддържайки, че в сочения от ищеца
размер на брутното му трудово възнаграждение били включени и надбавки и начисления
извън възнаграждението му за труд. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото
относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при съобразяване на
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от
правна страна:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ процесуално задължение на ищеца е
да установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на трудово
правоотношение през сочения от него период, както и прекратяването на същото, считано от
сочения от него момент- 19.04.2024г., и по силата на ***та, която оспорва.
С оглед конкретно наведените в исковата молба твърдения и доводи процесуално
задължение на ищеца е пълно и главно да установи и: 1/ конкретните фактически
обстоятелства, с които обосновава довода си за злоупотреба с право от страна на
работодателя; 2/ твърдението си, че към датата на връчване на процесната уволнителна *** е
бил започнал ползването на разрешения му отпуск поради временна неработоспособност за
периода от 18.04 до 19.04.2024г., както и че към същия момент е бил уведомил работодателя
за влошеното си здравословно състояние, респ. за издаване на болничния лист.
В тежест на ответника- работодател по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е
при условията на пълно и главно доказване съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК да
установи: 1/ конкретните трудови функции, вменени на ищеца по силата на съществувалото
помежду им трудово правоотношение, за което обстоятелство понястоящем не сочи
доказателства; 2/ какви относими към изпълнението на трудовата функция за конкретната
длъжност качества са необходими и следва да притежава работникът или служителят, който
я заема; 3/ издаването на мотивирана писмена ***, в която е посочил конкретни знания,
умения или навици, които липсват на конкретния служител и/или в какво се състои трайното
неефективно изпълнение на възложената на служителя работа; 4/ конкретните фактически
обстоятелства, посочени в ***та, обосновали извода му за липса на качества у служителя за
изпълнение на възложените му трудови функции; 5/ че към датата на връчване на
уволнителната *** на ищеца работодателят се е снабдил с предварително разрешение за
уволнението му от Инспекцията по труда.
Във връзка с изричното му твърдение в отговора на исковата молба процесуално
задължение на ответника е да установи прекратяването на процесното трудово
правоотношение от по- ранна дата, в частност считано от 17.04.2024г.
Между страните не е спорно, а и се установява от надлежно приобщените писмени
доказателства, вкл. трудов договор № ЧР-ТП-29/16.01.2023г. и длъжностна характеристика
към него, че въз основа на сключен помежду им на 16.01.2023г. писмен трудов договор
между страните по делото е възникнало трудово правоотношение, по силата на което
ищецът е заемал длъжността „главен специалист“ в отдел „****“, дирекция „*** ****“ в ***
„***“. Същевременно, съгласно изричните твърдения на страните, а и от приобщените
писмени доказателства, в частност формуляр за оценка на изпълнението на длъжността от
3
служители, заемащи експертни длъжности със спомагателни длъжности и технически
длъжности, касаещ изпълняваната от ищеца работа в периода от 25.01.2023г. до 18.01.2024г.,
а и гласни такива- показанията и на тримата разпитани свидетели, по отношение на чиято
достоверност в тези им части, преценявайки ги по реда на чл. 172 ГПК, за съда не възникна
съмнение, безпротиворечиво се установява, че по силата на процесния трудов договор от
16.01.2023г. ищецът е изпълнявал трудовите функции на ****, чиито конкретни задължения
се установяват от цитирания формуляр за оценката на работата му и са, както следва: да
управлява МПС, собственост на АПИ- ЦА, да познава добре устройството на поверената му
техника, да спазва сроковете за техническите й обслужвания, за подмяната на масла и
експлоатационни материали, да контролира поддръжката на техниката, да изготвя справки,
заявки, доклади и други документи, свързани с техническото обезпечаване и дейността в
отдела, както и обработване на заявки за зареждане на МПС с консумативи, да подготвя и
следи за коректното, точно и своевременно оформяне на пътните книжки за автомобилите в
автопарка на АПИ, да почиства снега в зимния период.
Установява се от представените от страните писмени доказателства, че на 17.04.2024г.
изпълняващият към тази дата длъжността председател на управителния съвет на *** „***“ е
издал *** № ЧР-ТП-61/17.04.2024г. за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца
Г. А. Д. на основание нормата чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ- поради липса на качества на работника
за ефективно изпълнение на работата, което уволнително основание е такова, изискващо
отправяне на предизвестие от работодателя. В случая, обаче, доколкото в самата
уволнителна *** е посочено, че прекратяването настъпва, считано от 17.04.2024г.- датата на
издаване на ***та, като наред с това е разпоредено на служителя да се изплати обезщетение
за неспазен срок на предизвестието по чл. 220, ал. 1 КТ, следва да се приеме, че
работодателят е изразил воля за незабавно преустановяване на трудовоправната връзка,
което с оглед на така установената конкретика и съобразно императивните разпоредби на чл.
335, ал. 2 ГПК е настъпило с връчване на уволнителната *** на служителя. Последното
съгласно отбелязването върху ***та за уволнение, а и съгласно изричните твърдения на
ищеца в исковата молба е извършено на 19.04.2024г. при условията на отказ, удостоверен с
подписите на двама свидетели. Ето защо и противно на поддържаното от ответника в
отговора на исковата молба, целеният с процесната уволнителна *** правопрекратителен
ефект е настъпил на 19.04.2024г., а не на датата на издаването на същата- 17.04.2024г. Датата
на фактическото връчване на ***та- 19.04.2024г., е и моментът, към който съобразно нормата
на чл. 333, ал. 7 КТ следва да се преценява наличието по отношение на ищеца на
основанието по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ за предварителна закрила при уволнението му на
посоченото в оспорената *** основание, съществуването на каквото основание се поддържа
в исковата молба, в която са изложени фактически твърдения, че Г. А. Д. е ползвал платен
годишен отпуск в периода от 18.04 до 19.04.2024г.
Съгласно нормата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ в случаите по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ
работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за
всеки отделен случай работник или служител, който е започнал ползването на разрешения
му отпуск.
Установява се от представения с исковата молба болничен лист № ****, издаден на
18.04.2024г., че на ищеца е разрешено ползването на отпуск поради временна
неработоспособност за периода от 18.04.2024г. до 19.04.2024г. с поставена диагноза
„увреждания на междупрешленните дискове в поясния и другите отдели на гръб“.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза
осигуреният е длъжен да представи болничния лист или да уведоми
работодателя/осигурителя до два работни дни от издаването му.
А съгласно трайно установената практика на касационната инстанция, формирана по
приложението на поддържаното от ищеца основание за закрила при уволнение, предвидено
4
в правната норма на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ „работодателят може да уволни само с
предварително разрешение на инспекцията по труда работник, който към момента на
връчването на ***та е започнал ползването на разрешен му отпуск. Работникът или
служителят, обаче, следва да е уведомил работодателя за разрешения му отпуск и да е
показал ясно, че е започнал ползването на отпуска, като не се явява на работа, за да
изпълнява служебните си задължения. В тежест на служителя /ищец/ е да докаже, че към
момента на връчване на ***та за уволнение е започнал ползването на разрешения му отпуск.
… Предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ е приложима в случаите, когато
служителят е започнал ползването на разрешен отпуск. Ако служителят се е явил на работа и
не е съобщил за заболяване или разрешен отпуск по болест, работодателят няма задължение
да вземе предварително разрешение за уволнението. … Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ се
прилага само когато работникът или служителят е започнал ползването на разрешения му
отпуск /без значение точно какъв - платен годишен, неплатен, учебен, отпуск за временна
неработоспособност и др. Щом работникът или служителят е бил на работа и на работното
му място е връчена ***та за уволнение, той не се ползва от предварителна закрила, макар и
за същия ден да има болничен лист за временна неработоспособност.“
В изяснения смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 63/31.03.2011
г. по гр. д. № 1728/2009 г., IV г. о., решение № 197/09.06.2011 г. по гр. д. № 661/2010 г., IV г.
о., решение № 437/20.01.2012 г. по гр. д. № 1594/2010 г., IV г. о., решение № 468/10.01.2013 г.
по гр. д. № 1621/2011 г., IV г. о., решение № 492/21.01.2013 г. по гр. д. № 1696/2011 г., IV г. о.,
решение № 567 от 13.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1130/2009 г., III г. о., ГК; решение № 94
от 4.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1185/2011 г., III г. о., ГК, решение № 155 от 20.04.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 6897/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 9 от 11.02.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1793/2020 г., IV г. о., ГК.
В случая, макар и в исковата молба да е изложил фактически твърдения, че на
18.04.2024г.- деня на издаване на процесния болничен лист, е уведомил работодателя си, в
частност прекия си ръководител А. К., за издаването му, и въпреки изрично разпределената
му доказателствена тежест за това в определението, изготвено по реда на чл. 312 ГПК,
ищецът не е ангажирал доказателства за установяване на това свое твърдение, а
същевременно по делото не са налице дори и косвени данни, които да го подкрепят.
Напротив, върху екземпляра на въпросния болничен лист, представен от името на
работодателя с личното трудово досие на служителя, се установява, че същият е представен
на прекия ръководител на ищеца на 22.04.2024г., в какъвто смисъл са и изявленията на
последния, разпитан като свидетел в хода на процеса, който твърди, че след прекратяване на
процесното трудово правоотношение служителят минал при него с обходен лист и болничен
лист, като свидетелят твърди, че не е съхранил спомен относно датите, за които се отнасял
болничният лист. А от представения с трудовото досие обходен лист- л. 249, том 2 от делото,
се установява, че е съставен през седмицата след прекратяване на трудовия договор с ищеца.
Ето защо и при липсата на други данни в тази насока недоказано по делото е останало
правнорелевантното и поддържано от името на ищеца обстоятелство, че същият е уведомил
работодателя си, в частност прекия си ръководител за издадения му болничен лист,
евентуално за недоброто му здравословно състояние, наложило разрешаването на отпуск
поради временна неработоспособност.
Същевременно, от наличните по делото данни- удостоверяването от свидетелите върху
***та за уволнение, показанията на свидетелката Н., съгласно които служителят е бил на
работното си място в *** „***“ в деня на връчване на уволнителната ***, връчена му при
отказ в сградата на АПИ, който ден е последният от разрешения му отпуск поради временна
неработоспособност, и при липсата на ангажирани от ищеца доказателства в тази насока, не
би могло да се приеме за установено и, че след издаването на коментирания болничен лист
служителят фактически е започнал ползването на отпуска, като не се е явявал на работа да
изпълнява служебните си задължения. Нещо повече, служителят дори и не твърди при
5
връчване на уволнителната *** да е уведомил субекта на работодателска власт, респ. негови
представители за издадения му предишния ден болничен лист, за който обективно и
закономерно е имал знание.
При тези фактически и правни съображения следва да се приеме, че в случая, като не е
уведомил работодателя за разрешения му отпуск поради временна неработоспособност, вкл.
в деня на уволнителната ***, и като не е доказал фактически да е бил започнал ползването
на този отпуск, служителят не би могъл съобразно закона и цитираната практика на
касационната инстанция по приложението му да се ползва от предвидената в императивната
норма на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ предварителна закрила при уволнение, поради което и
необосновано е искането му в случая да бъде приложена нормата на чл. 344, ал. 3 КТ,
съгласно която в случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното
съгласие на инспекцията по труда или на синдикален орган и такова съгласие не е било
искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя ***та за уволнение като
незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество.
Последното, от своя страна, обосновава разглеждане на доводите, изложени в исковата
молба, касаещи по същество приложеното от работодателя уволнително основание по чл.
328, ал. 1, т. 5 КТ- липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение
на работата.
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 3
от Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2017 г., ОСГК,
„субективното право на работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ е потестативно право, което се
упражнява с едностранно писмено волеизявление, като трудовият договор се прекратява по
причина у работника или служителя. Фактическият състав на основанието включва следните
елементи: трайно неефективно изпълнение на работата във времево, количествено или
качествено отношение, причинено от липсата на качества за изпълнение на работата.
Липсващите качества означават фактическа липса на знания, умения и навици за изпълнение
на работата. Формата на волеизявлението за прекратяване трудовия договор е писмена, за
действителност, но законът не урежда съдържанието на ***та. Необходимостта
работодателят да посочи фактическото основание за прекратяване на трудовия договор
поради липса на качества се извлича от правилата за индивидуализация на волеизявлението,
при отчитане значението на принципите за защита на правото на труд и законоустановеност
на основанията за уволнение.
Упражняването на потестативното право за прекратяване на трудовия договор по чл.
328, ал. 1 КТ става чрез едностранно писмено волеизявление. Волеизявлението се
индивидуализира чрез съдържанието си, а това са правните последици, които желае да
предизвика. В случая същественото съдържание на волеизявлението за прекратяване на
трудовия договор от страна на работодателя е основанието за прекратяване. Чрез
посочването му се постига нужната индивидуализация. Основанието за прекратяване на
трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ е формулирано като общо оценъчно и
неопределено понятие- „липсата на качества за изпълнение на работата“. Съдържанието на
това понятие включва следните признаци: трайно неизпълнение на трудово задължение в
качествено, количествено или във времево отношение, причинено от липса на знания,
умения или навици. Доколкото всяко отделно по вид неизпълнение, както и всяка отделна
липса на знания, умения или навици, биха могли да станат причина за прекратяване на
трудовия договор, то за да индивидуализира волеизявлението си при прекратяване на
трудовия договор по чл.328, ал.1, т.5 КТ, работодателят следва да посочи фактическата
причина за прекратяване на договора.
Правилото, че работодателят следва да посочи фактическото основание в ***та за
прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, е в съответствие с принципите за
гарантиране и защита правото на труд и законоустановеност на основанията за уволнение.
6
Правото на защита произтича от упражненото право на уволнение, но за да може работникът
или служителят да упражни правото си на защита, работодателят следва да посочи
фактическото основание за уволнение. Иначе би се стигнало до неприемливия резултат,
работодателят да сочи фактическото основание за уволнение едва с отговора на исковата
молба и да доказва, че то е било налице към момента на уволнението, а работникът или
служителят ще бъде длъжен в 2-месечен срок от уволнението да посочи факти за
незаконност на уволнението (в обстоятелствената част на исковата молба), без да знае
причината за прекратяването на договора.
За индивидуализация на волеизявлението е достатъчно в писмената *** за
прекратяване по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ да се изброят кои знания, умения или навици липсват
или да се посочи в какво се състои трайното неефективно изпълнение на работата (начинът
по който работникът се справя с възложената работа). И в двата алтернативни варианта се
постига целта на закона и работникът или служителят могат да упражнят правото си на
защита.“
А съгласно трайно установената практика на касационната инстанция, формирана в
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 202 от 19.06.2012 г. по гр. дело №
804/2011 г., ВКС, IV г. о. и решение № 564 от 22.01.2013 г. по гр. дело № 1774/2011 г., ВКС,
IV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и решение № 179/07.11.2016 г. по гр. д. №
1237/2016 г., ВКС, III г. о., „доказването на отрицателния факт за липса на качества се
осъществява чрез доказването на положителните факти, които имат отношение към начина,
по който работникът или служителят се справя с възложената работа и към нивото на
изпълнение на трудовите задължения. Наличието или липсата на качествата не може да бъде
измерено пряко. За тях може да се съди единствено по поведението на работника - неговите
действия и бездействия и по получените резултати.“
В случая, от събраните по инициатива на работодателя съобразно указаната му с
доклада на съда по чл. 312 ГПК доказателствена тежест гласни доказателства- показанията
на свидетелите В. Н. Н., А. А. К. и Мариана Димитрова ****, по отношение на чиято
правдоподобност при преценката им по реда на чл. 172 ГПК за съда не възниква съмнение,
макар и субекти на същите да са служители на ответното дружество, не се установяват
сочените от субекта на работодателска власт пропуски в работата на ищеца при изпълнение
на конкретно вменените му трудови функции, а още по- малко същите да имат трайно
проявление, което обективно да е повлияло върху количеството и качеството на възложената
му дейност като ****.
Така, свидетелката В. Н.- главен секретар на *** „***“, единствено изяснява, че след
като около средата на м. април 2024г. заела длъжността, се случило няколко пъти ищецът в
качеството си на **** да я превозва от дома до работата й.
Свидетелят А. К., от своя страна, който към момента на прекратяване на процесното
трудово правоотношение е бил пряк ръководител на ищеца в качеството му на началник на
отдел „****“ в дирекция „*** ****“, изяснява на първо място, че не е работил пряко с
ищеца, като счита, че преки впечатления от работата му има отговорникът на гаража, който
ежедневно разпределял, възлагал и организирал работата на ****ите, вкл. на Г. Д.. Твърди,
че до него не е достигала информация за конфликти с участието на Г. Д., като изяснява, че в
***та „винаги някой от някого се оплаква“. Спомня си, че е писал годишна оценка за
работата на ищеца, като същата била добра.
Изложеното от свидетеля в последния смисъл се потвърждава от приложения към
трудовото досие на Г. Д. формуляр за оценка на изпълнението на длъжността от служители,
заемащи експертни длъжности със спомагателни длъжности и технически длъжности- л.
269- л. 270, том, 2 от делото, в който при проведената с ищеца на 24.07.2023г. „***“, както и
при изготвянето на окончателната оценка на 18.01.2024г. от прекия ръководител на ищеца е
удостоверено, че последният се справя с поставените задачи, няма нужда от промяна на
7
работния план, стриктно спазва задълженията си по длъжностна характеристика и
ефективно подпомага дейността в автопарка на ЦА на АПИ, като при изпълнението на
задачите си влага лична мотивация и стриктност, а тези коментари, касаещи работата на
ищеца, са изрично потвърдени във формуляра от т. нар. в същия „контролиращ
ръководител“.
Единствено в показанията на свидетелката ** фактически изпълняваща функциите на
„отговорник гараж“ в автопарка на *** „***“, се съдържат конкретни твърдения за
осъществено от ищеца неприемливо поведение на работното място, изразяващо се в
негативно отношение спрямо нея и друг служител, с когото ищецът имал конфликт.
Свидетелката твърди, че „последно, преди да му се прекрати трудовият договор“, ищецът не
бил комуникативен, бил сприхав, повишавал тон, вкл. и на нея, по „дребни поводи- и
служебни, и неслужебни“. Разказва за конкретен случай, при който Г. Д. я държал отговорна
за установената по отношение на управлявания от него служебен автомобил разходна норма,
като й вдигнал „страхотен скандал“, обиждал я, вкл. използвайки нецензурни думи. С друг
служител, също „****“, Г. имал „такъв конфликт, че не можели да се понасят“, обстановката
станала „изключително напрегната“. Имало случаи, в които Г. отказвал да извърши курс,
възложен му от свидетелката ****.
Настоящият съдебен състав намира, че дори и да се възприемат за истинни, изложените
от свидетелката твърдения (макар и да сочат на неприемливо отношение на ищеца към част
от колегите му и на съществуващи помежду им конфликти, които обективно и в
съответствие с правилата на житейската логика намират отражение върху работната
атмосфера), при липса на данни същите да са имали пряко, продължително и конкретно
въздействие върху изпълнението на вменените на ищеца трудови функции на ****, сами по
себе си не са годни да обосноват извод за трайно неефективно неизпълнение на трудовите
му задължения по смисъла на цитираните тълкувателни разяснения, а с това и по смисъла на
уволнителното основание, на което работодателят се е позовал.
Ето защо и доколкото за установяване на останалите изброени в процесната *** за
уволнение пропуски на ищеца при изпълнение на трудовите му задължения по делото не са
приобщени доказателства, годни за провеждане на пълно и главно доказване съобразно
нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, следва да се приеме, че в правната сфера на работодателя не е
възникнало субективното потестативно право едностранно да прекрати процесната
трудовоправна връзка на коментираното основание, което, от своя страна, обуславя извод за
основателност на конститутивния иск за признаване на уволнението за незаконно и за
неговата отмяна.
За пълнота и прецизност и във връзка с наведения в исковата молба довод в тази
насока следва да се изясни, че само по себе си обстоятелството, че соченото от работодателя
неефективно изпълнение на трудовите функции на ищеца би могло да обоснове наличие и
на друго уволнително основание- дисциплинарно уволнение, не обосновава
незаконосъобразност на процесното уволнение, доколкото при наличие в обективната
действителност на предпоставките на повече от едно уволнително основание от волята на
работодателя зависи на кое ще се позове- в този смисъл по същество са мотивите в
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 48 от 30.03.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1215/2020 г., IV г. о., ГК.
Доколкото в случая съдът счете, че осъществяването в обективната действителност на
уволнителното основание, на което работодателят се е позовал, прекратявайки процесното
индивидуално трудово правоотношение, не е доказано, безпредметно се явява обсъждането
на наведения от името на ищеца довод за недобросъвестно упражняване от работодателя на
правото му едностранно да прекрати трудовото правоотношение с Г. Д..
Основателността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност предполага да се установи, че прекратяването на
8
процесната трудовоправна връзка е незаконосъобразно, че същата не е прекратена на друго
основание- изтекъл срок, предизвестие от работника или служителя, чийто срок да е изтекъл
към момента на приключване на съдебното дирене в съответното съдебно производство,
както и че към момента на уволнението служителят е заемал длъжността, на която иска да
бъде възстановен.
В случая, с оглед основателността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ,
приобщените по делото доказателства за заеманата от ищеца към датата на уволнението му
длъжност и при липсата на данни, а и на твърдения за настъпило междувременно
прекратяване на трудовоправната връзка на друго основание, различно от процесното, искът
за възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението му длъжност следва да
бъде уважен.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 във врз. с чл. 225, ал. 1 КТ е също обусловен от
основателността на претенцията за незаконност на уволнението и неговата отмяна, като
предполага установяване и на следните обстоятелства: продължителност на периода, през
който работникът или служителят е останал без работа, причинна връзка между оставането
без работа и незаконното уволнение, както и размер на полученото от работника или
служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е
настъпилото прекратяването на трудовото правоотношение.
В случая от представената и от двете страни *** № ЧР-ТП-17/06.02.2024г., фиш за
работна заплата на ищеца за м. 04.2024г., в който на служителя е начислено обезщетение по
чл. 220, ал. 1 КТ за неспазен срок на предизвестието в размер на едно месечно брутно
трудово възнаграждение, както и от представеното от името на ищеца копие на трудова
книжка с извършени в нея вписвания от името на работодателя се установява, че последното
брутно трудово възнаграждение на ищеца преди прекратяване на трудовото правоотношение
е било в размер на 2153.00 лева. Същевременно, в исковата молба не се твърди, а и от
неоспореното заключение на съдебно- счетоводната експертиза, което, преценено по реда на
чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни
и обосновани отговори на възложените задачи, не се установява ищецът да е получавал
допълнителни трудови възнаграждения, които съобразно нормата на чл. 17, ал. 1 от
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата да подлежат на включване в
базата за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ. Поради това, с оглед
неоспорените от ответника данни в представената от името на ищеца негова трудова
книжка, че след прекратяване на процесния трудов договор на 19.04.2024г., същият е
започнал работа на 13.06.2024г., следва да се приеме за установено, че за исковия период-
след изменението на претенцията по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, ищецът е останал без работа
поради уволнението, за който период му се следва обезщетение от работодателя. Определен
от съда по реда на чл. 162 ГПК, въз основа на данните в заключението на съдебно-
счетоводната експертиза и на възприетата от съда основа за изчисляване на обезщетението,
размерът на същото за процесния период възлиза именно на претендираната от ищеца сума
от 4304.99 лева. Последното обуславя цялостно уважаване и на иска с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
При този изход на спора разноски се следват единствено на ищеца, поради което и на
основание нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адвоката,
осъществил безплатно процесуално представителство на служителя в настоящото
производство- адв. Н. С. С., следва да бъде присъден адвокатски хонорар в размер на
1500.00 лева, който настоящият съдебен състав счете за справедлив и обоснован по смисъла
на нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА, съобразявайки конкретната фактическа и правна сложност на
делото, приключването му в едно открито съдебно заседание, проведените в него конкретни
процесуални действия, проявената от адвоката процесуална активност и единствено като
ориентир- размерите по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
9
адвокатските възнаграждения.
Сторените от ответника разноски следва да останат за негова сметка- така, както са
извършени.
Съобразно нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на СРС сумата от 632.20 лева, включваща дължимата държавна такса за разглеждане
на исковете, както и заплатения от бюджета на съда депозит за възнаграждение на вещото
лице по ССЧЕ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ по иска с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ уволнението на Г. А. Д., ЕГН **********, обективирано в *** № ЧР-ТП-
61/17.04.2024г. на представител на работодателя *** „***“.
ВЪЗСТАНОВЯВА Г. А. Д., ЕГН **********, на заеманата преди уволнението
длъжност- „главен специалист“ в отдел „****“, дирекция „*** ****“ в *** „***“.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ ***
„***“ да заплати на Г. А. Д., ЕГН **********, сумата 4304.99 лева, представляваща
обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода от 20.04.2024г. до
12.06.2024г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА *** „***“ да
заплати на адв. Н. С. С., ВАК, личен № **********, сумата от 1500.00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна адвокатска защита и
съдействие на ищеца в настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК *** „***“ да заплати в полза на СРС сумата
от 632.20 лева, представляваща държавна такса за разглеждане на исковете и заплатени от
бюджета на съда разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10