Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 18 ноември 2020 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският административен съд, в публичното
заседание на 10 ноември 2020 год. в състав:
Съдия: Диан Василев
при секретаря …… Диана Михайлова………и в присъствието на прокурора …….….. като
разгледа докладваното от ………
съдията ……… административно дело №533…… по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 118 от КСО (Кодекс за социално осигуряване),
вр. с чл. 145 и
сл. по глава X от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
Делото е образувано
след постъпило в съда оспорване от Ц.К.Б., чрез адв. П.П.,*** против решение №Ц1040-17-30
от 21.08.2020г. на директор на ТП на НОИ Русе, с което е потвърдено
разпореждане с №171-00-21-5 от 15.07.2020г. на ръководителя на осигуряване за
безработица при ТП на НОИ Русе. С разпореждането
на Б. е отказано отпускане на обезщетение за безработица, поискано по реда на
чл.54а от КСО.
Според жалбоподателя
и адвокатът му, представляващ го в проведеното съдебно заседание, ръководителят
на осигуряване за безработица, а в последствие и директорът на ТП на НОИ Русе неправилно, в нарушение на закона, на
целта на закона и на приложимите в случая норми от правото на ЕС(Европейският
съюз) са приели, че Република България, в частност ТП на НОИ Русе не е
компетентна да се произнесе по искането, а това е следвало да стане от институция
на последната държава, в която заявителят е бил страна по трудово правоотношение,
а именно - Италия. Сочи се още, че АО е допуснал и съществено нарушение на
административно-производствените правила, след като неправилно е ценил и тълкувал
доказателствата, събрани в проведеното административно производство, довело и
до посочените по-горе нарушения.
Излагат се подробни
доводи в подкрепа на сочените основания за незаконосъобразност на атакувания
акт.
Иска се от Административния
съд да отмени процесното решение, и потвърденото с него разпореждане, с което е
отказано на заявителя и жалбоподател в настоящото производство отпускането на обезщетение за безработица по реда
на чл.54а от КСО. Претендират се направените по делото разноски, за които се
представя и списък.
Идентични са
доводите и исканията в представени по делото писмени бележки.
Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ Русе, действащ чрез процесуалния
си представител ст. юрисконсулт Ц. Рачева, в съдебно заседание и в писмени
бележки счита жалбата за неоснователна.
Русенският административен съд,
след като обсъди данните по делото и доводите на страните, след преценка на
събраните по делото писмени и гласни доказателства, намира жалбата за
процесуално допустима, подадена в 14-дневния срок по чл. 118 КСО от надлежна
страна, имаща право и интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата се явява основателна по следните съображения:
Фактите:
По делото няма
спор, че Ц.Б., видно и от извършена още в административното производство
проверка, е с постоянен адрес и настоящ адрес, находящ се в Р България, гр. Русе.
Ц. Б. е собственик на жилище-апартамент №6, находящ се в гр. Русе, ***, според
нот. акт №62, том 37/30.08.2007г.(л.40 от адм. преписка), както и имот, находящ
се в с. Борован, община Борован, обл. Враца(л.41).
За периода от 06.12.2005
г. до 19.12.2018 г. Б. е работил по
трудово правоотношение и е бил осигуряван във Италия. От преносим документ U1(л.84 от адм. преписка) пред ТП на НОИ Русе били
потвърдени осигурителни периоди от 06.12.2005г. до 19.03.2007г., от 19.03.2007г.
до 30.06.2011г. и от 01.07.2011г. до 19.12.2018г., а причината за прекратяване
на заетостта - „оставка/напускане на наетото лице", която и АО приравнява
на хипотезата, разписана в чл.325, ал.1, т.1 от Кодекс на труда. По отношение
на тези факти няма спор между страните.
Не е спорно и,
че след завръщане в Р България, Цв. Б. се е регистрирал в Агенция по заетостта.
На 03.01.2019г. Б.
подал до директора на ТП на НОИ Русе заявление(л.105 от адм. преписка) за
отпускане на парично обезщетение за безработица.
Самият той се
установил в гр. Русе, а започнал работа през 2020г. Това е станало на 25.03.2020г.
след изтичане на срока, за регистрация в Агенция по заетостта, във фирма „ВИП
СЕКЮРИТИ“ ЕООД, с която е сключил и безсрочен трудов договор(л.39 от адм.
преписка).
По негови
твърдения роднините му-неговата съпруга, дъщеря му и близките им живеят в
България, и той решил да се установи трайно в родината си след прекратяване на
трудовия договор с работодателя в Италия.
Заявлението му
било заведено с вх.№ 171-00-21 от 03.01.2019г. на ТП на НОИ Русе (л.105 от адм.
преписка). С него е поискал от ръководителя на осигуряване за безработица при
ТП на НОИ Русе отпускане на обезщетение за безработица, след последна заетост в
друга държава членка на ЕИО – Италия. Към заявлението приложил и съответните
документи. От Дирекция „Европейски регламенти и международни договори“ при НОИ
гр. София, по повод писмо на ТП на НОИ
Русе било изпратено друго писмо(л.89 от адм. преписка), от което е видно, че е потърсена
информация от Италианска страна, свързана с проверка на осигурителен период и
размер на осигурителен доход по време на осигуряването на Б. в Италия.
На 27.09.2019г. Цв.
Б. е предоставил на ТП на НОИ Русе оригинал на преносим документ U1, издаден от Италия(л.83 и сл. от адм. преписка).
На 01.10.2019г.
заявителят е уведомен, че се изчаква структуриран ел. документ Н006, за
уточняване на пребиваването му.
На 14.04.2020 г.
в ТП на НОИ Русе било получено писмо, изх. № 1030-50-1468, разписано от
директор на Дирекция „Европейски регламенти и международни договори“ при НОИ. В
него е направен анализ на данните в СЕД Н006, според който НОИ не е компетентна
за преценка правата на заявителя за обезщетение по чл.54а от КСО.
На 30.04.2020г.
е постановено Разпореждане под №171-00-21-3(л.42 от адм. преписка), с което на
Ц. Б. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.
На 12.05.2020 г.,
Б. депозирал жалба(л.36 и сл. от ад. преписка) срещу това разпореждане в ТП на
НОИ Русе, с която обяснил, че след завръщането си в Р България иска да се
установи за постоянно в родната си държава. Обяснява още, че в Италия няма собственост,
роднини, а гражданството му е само българско. Твърди, че в България са всички
негови роднини – майка, баща, дъщеря, внук и т.н. Представя и доказателства
както за наличие на собственост, така и за сключен трудов договор, по който е назначен
на работа във „ВИП СЕКЮРИТИ“ ЕООД на длъжност „охранител“.
На 11.06.2020г.,
директорът на ТП на НОИ Русе с решение №Ц1040-17-10 (л.25 и сл. от адм.
преписка), уважил жалбата и върнал преписката за събиране на допълнителни
доказателства, поискани още преди неговото произнасяне.
След като от ОД
на МВР била получена информация за движението на Б. и семейството му през ГКПП
и информация от НАП за платени данъци за периода 2005-2019г., на 15.07.2020г. е
издадено Разпореждане под №171-00-21-5. С него, отново е отказано отпускане на
търсеното обезщетение по същите причини-преобладаваща част от контактите му
били в Р Италия, като АО е взел предвид записаното в СЕД Н006. Според данните
от МВР, Б. не бил живял в България за периода 2005-2018г. и Р България не е държавата,
в която пребивава и за целите на данъчното облагане.
Срещу това разпореждане,
Цв. Б. подал отново жалба, вх. №Ц 10212-17-71 от 28.07.2020г.(л.5 от адм.
преписка). Изложил идентични аргументи както и при предходната такава.
На 21.08.2020г.,
директорът на ТП на НОИ Русе издал и оспореното пред АС Русе решение №Ц1040-17-30.
И горестоящият АО решил, че ТП на НОИ Русе не е компетентна да прецени дали Цв.
Б. действително има или не право на обезщетение по чл.54а от КСО, а по това
искане следва да се произнесе съответната институция в Италия – държавата, в която
той е работил за периода 2005-2018г.
Сред
документите, част от административната преписка е и декларацията (л.17 от адм.
преписка), попълнена от Б., относно определяне на пребиваването му, във връзка
с прилагане на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., в която той е
записал, че възнамерява да се установи трайно в Република България.
По тези данни не
е налице спор между страните.
Недоволен от
така постановеното решение и от отказа за отпускане на обезщетение за
безработица, жалбоподателят, действащ чрез своя адвокат-пълномощник подава
жалба пред настоящата инстанция, с изложените в нея доводи и твърдения за
незаконосъобразност на административния акт-решението на директора на ТП на НОИ
гр. Русе, с което е потвърдено разпореждане №171-00-21-5/15.07.2020г. на ръководителя
на осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе. Сочат се допуснати съществено
нарушение на административно-производствените правила, нарушение на материалния
закон и целта на закона, и най-вече неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите
от Регламент/ЕО/ 883/2004 г. и Регламент №987/2009г.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Актовете на
органите на НОИ - разпореждане №171-00-21-5/15.07.2020г. и потвърдилото го решение
№Ц1040-17-30 от 21.08.2020г. на
директора на ТП на НОИ гр. Русе са издадени от компетентни по материя и място
органи на социалното осигуряване, в изискуемата писмена форма и съдържат правни
и фактически основания.
Те обаче са постановени
в противоречие на европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите членки на Съюза и на материалния закон-КСО, както и в
противоречие с целта на закона.
Като такива
подлежат на отмяна.
Основния спорен
въпрос между страните е правен и е само един.
И той е - кое е мястото
на обичайното пребиване на Ц.К.Б., след прекратяване на трудовото му
правоотношение с италианския работодател и прибирането му в България? Правилното
определяне на това място дава отговор на и по-важния въпрос - коя е
компетентната държава да разгледа и
определи правото и размера на паричното обезщетение за безработица за
лице, чиято последна заетост е в друга
държава членка на ЕИО в случая - Италия.
Съдът счита, че
както ръководителят на осигуряване за безработица, така и директорът на ТП на
НОИ Русе разсъждават погрешно и съобразяват доказателствата и фактите
едностранчиво, в посока на отказ за отпускане на обезщетение за безработица.
Република България
е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за
координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза,
като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на
осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални
рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера
на обезщетенията и т.н.
Разпоредбите на
ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от
всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при
прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи
правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на
вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, съдържащите се в
регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко
приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за
спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална
сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби
от националните законодателства.
Съгласно чл. 3
от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички
законодателства (по см. на чл. 1, параграф "л" ) относно посочените
клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно
обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з").
Няма спор по делото, че Ц.К.Б. е гражданин на
РБ, държава - членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение
Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента).
С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени
материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на
системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация
на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица
общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице,
упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална
сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по
последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на
обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/
2004 г.
Спорът в случая е свързан с тълкуването и
прилагането на термина "пребиваване". Легалната дефиниция на
понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, §3, б. "й" от
цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на
обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно
релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията
на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на
лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството
и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният
характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото,
където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната
норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането,
решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно
пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от
горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето.
В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) №
883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и
"престой".
В изготвения съвместно с държавите членки
наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване",
"временно пребиваване" и "престой". Тези определения,
посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен
с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава
членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни
схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки.
Съгласно правото
на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една
държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално
осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно
заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по
месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по
обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване
на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една
държава- членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва
да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване
на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на
лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава
членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където
обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и
продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в
случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното
положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за
преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и
подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат
предвид и други факти.
Наръчникът предоставя също така конкретни примери
и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване -
например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти,
пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.
В случая мотивите и конкретна преценка от
страна на административния орган за определяне мястото на обичайното пребиваване
на оспорващия Б. са погрешни и не почиват на правилното тълкуване на цитираните
по-горе правила.
Вярно е, че в
документа, на който се позова АО за отказ за отпускане на търсеното обезщетение
- предоставения от Италия
оригинал на СЕД Н006, в т.3.2.1.1 и следващите е посочен и конкретен адрес в Италия,
записано е и че това е постоянен адрес. Адресът в Италия обаче е свързан с
времето на полагане на трудова дейност до 19.12.2018г. Този извод се подкрепя
от анализа на всички доказателства по делото, включително и гласните такива.
Целта на дългото пребиваване на Б. в Италия е реализиране на стабилни доходи, а
не трайно установяване в тази държава. Това се подкрепя от факта, че в Италия той
няма собствено жилище, не е закупувал недвижима собственост. А според думите на
св. В. П., баща на съпругата на Б., последният редовно се е прибирал в България, особено
през лятото, дъщеря му си е останала през годините на неговата работа в
България, тук са и всички останали роднини и близки.
Намерението на
лицето, видно и от декларацията, попълнена от Ц. Б.(л.17 от адм. преписка),
където в т.4 той е посочил, че възнамерява да се установи трайно в Р България, и
допълнителните доказателства, представени от него, относно определяне на пребиваването
му-недвижим имот, в който живее, трудово правоотношение с работодател „ВИП
СЕКЮРИТИ“ ЕООД, във връзка с прилагане на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004г., сочат, че той действително възнамерява да се установи трайно в
Република България. Това обаче не е взето предвид от АО, а последният е
подходил едностранчиво, ползвайки информация и тълкувайки погрешно приложимите
разпоредби, като по този начин е отказал отпускане на обезщетение за
безработица. Никъде в решението на АО, нито в потвърденото разпореждане не
виждаме анализ на наличието на трудовия договор с вече български работодател,
който подкрепя намеренията на Б.. Твърдят се противоречиви обстоятелства в оспорения
акт, като един път се казва, че дъщеря му си е останала в България/безспорен
факт, доказан и от гласните доказателства/, а след това се описва, че цялото му
семейство живяло в Италия.
Не са взети
предвид и други факти и обстоятелства, имащи пряко отношение към изясняване на
въпроса „кое е мястото на обичайното пребиване на Ц.К.Б.“? Събирани са доказателства
в тази насока, но неправилно са интерпретирани-това касае както справката от
НАП, така и справката от ОД МВР.
Цв. Б. ***-това
не се и оспорва от АО. Налице е и сключен постоянен трудов договор между Б., в
качеството му на служител-охранител във фирма „ВИП СЕКЮРИТИ“ ЕООД, от което следва
извода, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващия е в Република
България, в гр. Русе, където е настоящият му адрес, където живее и семейството
му – съпругата, дъщеря му и техните роднини.
В периода на заетост във Италия, оспорващият е
бил на територията на страната, но времетраенето на това пребиваване е било
обусловено от съществуването на трудово правоотношение, и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за
"обичайно пребиваване", независимо от годините, в които е работил
там.
В оспорваното
решение и в потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е
позоваването на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който
напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или
като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на
разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване, имайки
предвид, че тази държава е Италия. Неправилно АО се позовава и на чл.64 от
съшия Регламент, която норма счита за приложима в случая.
Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
По делото обаче няма спор, че Б. не е
пограничен работник и е бил напълно безработно лице. Същият е пребивавал за
времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната
държава-членка, а именно във Италия. Безспорно установено е, че оспорващият не
продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази
държава-членка- Италия, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за
това същият не се е регистрирал, не се е поставил на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на трудова заетост- Италия,
а се е регистрирал в Р България, където се е завърнал трайно и където е
с намерение обичайно да пребивава.
При наличие на
завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната – държава
членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български
гражданин и изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето
на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО №
883/2004 г., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да
бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при
определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.
Приложимото законодателство в настоящия казус
е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на
която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република
България. Именно Р България се явява компетентна държава. Обезщетението за
безработица, претендирано от Ц.К.Б. правилно е било поискано именно по реда и
при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с
приложимите европейски регламенти за това.
В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от
12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност, съгласно която, ако
при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице
вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже
трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е
изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65,
параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от
институцията по местопребиваване.
Жалбата се явява
основателна и следва да се уважи.
Решението,
оспорено пред настоящата съдебна инстанция и потвърденото с него разпореждане следва да
бъдат отменени, поради допуснати от АО съществено нарушение на
административно-производствени правила-заради неправилно тълкуване на
доказателствата, събрани в административното производство, което е довело до нарушение
на материалния закон и целта на закона, и най-вече - заради неправилното
тълкуване и прилагане на разпоредбите от Регламент/ЕО/ 883/2004 г. и Регламент
№987/2009г.
Преписката, на
основание чл.173, ал.2, АПК следва да бъде върната на административния орган за
ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по
тълкуване и прилагане на материалния закон.
В идентичен смисъл
са много произнасяния и многобройна съдебна практика на ВАС, VI отд., нпр решение №12598/25.09.2019 по адм. дело № 13206/2018г, решение №
12598 /25.09.2019 г. по адм. дело 13206/18г на ВАС, решение № 222 / 08.01.2019
г. по адм. дело № 8158/2018 г. по описа на ВАС, VI отделение; решение № 1645/06.02.2019 г. по адм. дело № 8633/2018 г. по
описа на ВАС, VI отделение; решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по
описа на ВАС, VI отделение; решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по
описа на ВАС, VI отделение.
С оглед изхода
на спора, на основание чл.143, ал.1 от АПК от административният орган и ответни
по спора се дължат направените от жалбоподателя разноски, доказани в размер на
300 лева- за адвокатска помощ и съдействие.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №Ц1040-17-30 от 21.08.2020г. на директор на ТП на
НОИ Русе, с което е потвърдено разпореждане с №171-00-21-5 от 15.07.2020г. на
ръководителя на осигуряване за безработица при ТП на НОИ Русе, с постановен в
него отказ за отпускане на обезщетение за безработица по заявление на Ц.К.Б. и
Връща по компетентност преписката на
административния орган за ново произнасяне съобразно дадените указания по
тълкуване и прилагане на закона.
Осъжда ТП на НОИ - Русе да заплати на Ц.К.Б. *** направените по делото разноски в
размер на 300 (Триста ) лева.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му
на страните пред Върховния административен съд.
Съдия: