Номер 36009.09.2020 г.Град
Апелативен съд – Пловдив1-ви граждански състав
На 09.09.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Галина Г. Арнаудова
Членове:Елена Р. Арнаучкова
Румяна И. Панайотова
като разгледа докладваното от Елена Р. Арнаучкова Въззивно частно гражданско дело №
20205000500418 по описа за 2020 година
Въззивно производство по реда на чл. 278, във вр. чл.274, ал.2 ГПК,
образувано по частна жалба, вх. № 16706/22.06.2020г., подадена от Д.Р.М.,
ищец в производството пред първоинстанционния съд, чрез процесуален
представител адв.Н.Р., против Определение № 845/12.06.2020г., постановено
по гр.д.№ 2491/2019г. по описа на ОС - П., с което се прогласява липсата на
компетентност по предявените от Д.Р.М. срещу К. Р. Ф. обективно
кумулативно съединени искове за заплащане на сумата 1150 евро, частично
от 115 000 евро, главница по договор за заем, сключен в на 22.10.2013г. в
гр.Х., Н., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата
молба; сумата 34 500 евро, представляваща лихва за забава върху главницата
за периода 22.12.2016г.-20.12.2017г. и сумата 17 250 евро, възнаградителна
лихва за 2016г., с падеж 31.12.2016г., и се прекратява производството по
делото.
Оплакванията в жалбата са за незаконосъобразност на обжалваното
определение, а искането е за неговата отмяна и за постановяване на друго, с
който да се определи българският съд за международно компетентен да
разгледа спора между страните.
В постъпилия в срок писмен отговор, вх. № 21 167/27.07.2020г., от
насрещната въззиваема страна - К. Р. Ф. , ответник в производството пред
първоинстанционния съд, чрез процесуален представител адв.Г.П., частната
жалба се оспорва, иска се потвърждаване на обжалваното определение и се
претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар пред въззивната
1
инстанция. Заявени са доказателствени искания за установяване на
гражданството на ищеца в Ш. и В., на постоянния и настоящия му адрес в Ш.
и В., както и дали е местно лице на Конфедерация Ш. и В., по см. на законите
на Конфедерация Ш. и В..
Постъпилата въззивна частна жалба е допустима, като подадена срещу
подлежащо на въззивно обжалване определение на първоинстанционен
окръжен съд от съдебния район по чл.274, ал.1, т.2, във вр. чл.121 ГПК, в
законния срок, от активно процесуално легитимирано лице, имащо правен
интерес от въззивно обжалване, редовна е по съдържание и приложения и е
изпълнена процедурата за изпращане на препис от жалбата на насрещната
страна за отговор, поради което се поставя на разглеждане по същество.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, въз основа на оплакванията в
частната жалба и оспорванията в отговора и след като извърши дължимата
цялостна служебна проверка за законосъобразност на обжалваното
определение, въз основа на данните по делото, намира за установено
следното:
Производството, в което е постановено обжалваното определение, е
образувано въз основа на искова молба, вх.№ 31 354/24.10.2019г., подадена до
български съд – ОС - П., от ищец Д.Р.М., роден на ********г., с адрес гр.П.,
бул. „С.“ № **, ет.*, ап.*, притежаващ Удостоверение за постоянно
пребиваване на граждани на ЕС № ********, валидно до 18.06.2024г., ЛН
**********, против ответник К. Р. Ф. , поданик на Н., роден на 28.05.1967г. с
постоянен адрес в Н..
С исковата молба са предявени, първоначално обективно кумулативно
съединени, осъдителни искове с предмет парично вземане на ищеца спрямо
ответника с цена на иска 52900 евро или левовата им равностойност в размер
на 103 463.41лв., както следва:частичен иск за парично вземане за главница в
размер на 1150 евро., представляващо част от общо вземане за главница в
размер на 115 000 евро, иск за парично вземане за договорна неустойка за
забавено заплащане на главницата в размер на 34 500 евро и иск за парично
вземане за възнаградителна лихва за 2016г. в размер на 17 250
евро.Въведеното от ищеца основание на исковете е договорно, като
паричното вземане се претендира, поради неизпълнение на договорните
2
задължения на ответника, възникнали по сключен между страните възмезден
договор за паричен заем от 22.10.2013г., по който ищецът - заемодател е
предоставил на ответника - заемател и последният е получил сумата от
115 000 евро, предназначена за извършване на довършителни работи в
недвижим имот в Б., гр.Ц., Б. област, срещу насрещно задължение на
ответника да върне заетата сума в срок от 36 месеца, считано от 20.12.2013г.,
заедно с възнаградителна лихва в размер на 15 %, а, в случай на забава, да
заплати лихва в размер на 2,5% месечно за периода на забавата, които
договорни задължения на ответника-заемател били обезпечени с учредена в
полза на ищеца договорна ипотека върху недвижимия имот в Б., гр.Ц., за
довършването на който била предназначена заемната сума. В исковата молба
международната компетентност на сезирания български съд е обоснована
така:Отнесеният до съда спор бил с международен елемент с оглед
различното гражданство на двете страни по делото в различни договарящи
страни по Конвенцията относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела,
подписана в Л., 30.10.2007г., в сила между ЕС и Н. от 01.01.2010г. и между
ЕС и Ш. от 01.01.2011г./Конвенцията от Л. (ищецът - в Ш. и В. , а ответникът
- в Н.).Описаната обстановка попадала в предметния обхват на
изключителната компетентност по чл.22 от Конвенцията от Л. по дела с
предмет вещни права, с оглед обезпечаването на претендираното парично
вземане с договорна ипотека, вписана в имотния регистър, върху недвижим
имот в Б..Евентуално, ако се приемело, че спорът има преимуществено
облигационен характер, отново българският съд бил международно
компетентен на основание специалната компетентност по чл.5, ал.1, т.1, б.“а“
от Конвенцията от Л., с доводи, че делото било свързано с договор между
страните с място на изпълнение в Б., тъй като се касаело за договор за услуга
и, тъй като в него не било изрично договорено друго, мястото на
изпълнението му съвпадало с местоживеенето, по см. на чл.59 от
Конвенцията от Л., на ищеца - заемодател в Б., където той имал регистриран
настоящ адрес, бил женен за българка и имали общо дете, бил едноличен
собственик или участник с мажоритарен дял и управител на редица фирми,
регистрирани в Б., осъществявал значителни инвестиции в Б., ипотекираният
имот бил построен с негови лични средства и бил част от комплекс, който
управляваното от него дружество притежавало, в Б. той осъществявал
3
значителна търговска дейност, където бил концентрирани животът и
социалните му интереси и контакти.Приложимото към договора право било
българското, по силата на чл.4 от Регламент Рим I, който имал универсално
приложение, съгласно чл.2 от него, като отново привръзката била обичайното
местопребиваване на заемодателя – ищец.Всичко това давало основание да се
заключи, че именно българският съд би бил най-подходящ и в най-голяма
близост със спора:Страната, която предоставяла характерната престация, се
намирала на територията на Б., заемът бил предоставен в Б., договорът бил
сключен на български език, обезпечавал задължения, възникнали и развили се
в Б., заемната сума била предоставена за ремонт на жилище в Б. и бил
обезпечен с ипотека върху недвижим имот в Б..Всички доказателства се
намирали в Б., една от страните, ищецът, бил в Б., където и ответникът
прекарвал половината от календарната година в жилището си, ремонтирано
със средствата от заема.Българският съд бил най-добре ситуиран да се
произнесе по съществото на спора и от гледна точка на процесуална
икономия и за изпълняване на целите на Конвенцията.
С обжалваното определение, служебно и въз основа на изрично заявеното от
ответника възражение за липса на международна компетентност на
българския съд, е прието, че българският съд не е компетентен по спора
между страните, поради следните изложени съображения:Приложима за
определяне на международната компетентност по спора била Конвенцията
относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения
по граждански и търговски дела, подписана в Л., 30.10.2007г. Не била налице
изключителна компетентност на сезирания съд по чл.22 от Конвенцията, тъй
като отнесеният до съда спор не бил вещен, а облигационен. Обстоятелството,
че ищецът има местоживеене в Б. не било определящ фактор за определяне на
международната компетентност на българския съд.Не било налице основание
за прилагане на чл.5, ал.1, т.1, б.“а“ от Конвенцията, тъй като от данните по
делото не можело да се приеме, че мястото на изпълнение на процесния
договор за заем е в Б..
При извършване на дейността по разрешаване на поставения правен спор
въззивният съд намира следното:
Поставеният за разрешаване спор е процесуално – правен и същият е за
4
международна компетентност на сезирания на 24.10.2020г. български съд с
подадената искова молба от ищец - физическо лице/ФЛ с посочен адрес в Б. и
притежаващ удостоверение за постоянно пребиваване на граждани на ЕС и
ЛН против ответник - физическо лице/ФЛ с посочен постоянен адрес в Н., с
която са предявени осъдителни искове с предмет парично вземане на ищеца
спрямо ответника на договорно основание, поради неизпълнението на
задълженията на ответника по сключения между страните възмезден договор
за паричен заем.
Изведен от въведеното основание и заявения петитум в исковата молба,
предметът на делото обуславя гражданско-правния характер на
делото.Налице е международен елемент с оглед на това, че страните по спора
имат местоживеене в различни държави:ищецът има местоживеене в Б., а
посоченият постоянен адрес на ответника е в Н..
За приложимите процесуални правни норми за определяне на
международната компетентност по делото:
Съгласно Решение № 248/2012г. по гр.д. № 241 по описа за 2012г., ІІ г.о на
ВКС и цитираното в него Решение № 101 от 9.02.2010г. на ВКС по гр. д. №
919/2009г., III г.о.,ГК, нормативната уредба за международната
компетентност, признаване и допускане до изпълнение на чуждестранни
съдебни решения и други актове след 01.01.2007г. в Република Б. е обособена
в четири групи актове , които са действащо право, в следната зависимост : 1.
актове в системата на Европейския съюз, които са с предимство пред
българските съдилища по отношение на урежданата от тях материя, между
които са следните общностни актове: Регламент № 44/2001г., Регламент №
2201/03г., Регламент № 805/04г., Регламент № 1346/00г., Регламент №
1896/06г., Регламент № 4/09г., Регламент № 1215/2012г. (чл.56 от Договора за
създаване на Европейската общност) 2. Други международни актове -
многостранни, като Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на
чуждестранни решения от 1958г. и двустранни (Договори за правна помощ) 3.
Закони, съдържащи специални норми за признаване и допускане на
изпълнение на чуждестранни решения (глава петдесет и седма на
Гражданския процесуален кодекс) и 4.Обща вътрешноправна уредба -
текстовете на чл.117-124 КМЧП, която уредба има субсидиарен характер.
5
Тъй като, в случая, както се посочи, се касае за гражданско дело с
международен елемент, исковата молба е подадена на 24.10.2019г., ищецът
твърди да има местоживеене в Б., а посоченият постоянен адрес на ответника
е в Н., която не е страна-членка на ЕС, делото попада в обхвата (времевия,
териториален, субектен и предметен обхват) на Конвенцията относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по
граждански и търговски дела, подписана в Л. на 30 октомври 2007г., в сила
между ЕС и Н. на 1 януари 2010г.Респективно, тъй като Н., където е
местоживеенето на ответника, не е страна-членка на ЕС, за определяне на
международната компетентност по спора е неприложим Регламент/ЕО/№
1215/2012г., а приложението на Конвенцията от Л. за определяне на
международната компетентност изключва приложението на съответните
разпоредби на КМЧП.
За определяне на международната компетентност по спора:
Принципно, за своята международна компетентност българският граждански
съд следи служебно, независимо от това дали тази компетентност се урежда
от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна-нечленка на ЕС, от
международна конвенция, приета от Република Б., или от КМЧП, като това е
изрично регламентирано в чл.26 от Конвенцията от Л., поради което, за
прилагане на процесуалните норми, определящи международната
компетентност, не е необходимо да е надлежно и своевременно заявено
възражение в срока по чл.119 ал.3 от ГПК, каквото, в случая, е изрично
заявено в подадения в срок писмен отговор на ИМ.
Веднага следва да се посочи, че, като създадена за улесняване определяне на
международната компетентност, взаимното признаване и изпълнението на
съдебни решения на националните съдилища на страните-членки на ЕС и
съдилищата на Ш., Н. и И., Конвенцията от Л. е изготвена въз основа на
правилата относно компетентността, признаването и изпълнението на
съдебни решения по граждански и търговски дела между държавите - членки
на ЕС, респективно правната уредба в Конвенцията от Л. е подобна и е в
съответствие с тази в Регламент/ЕО № 44/2001 на Съвета, респективно на тази
в сега действащия Регламент/ЕО № 1215/2012, поради което е приложимо
даденото тълкуване от СЕС по приложението на Регламент/ЕО № 44/2001 на
6
Съвета, респективно на Регламент/ЕО № 1215/2012.
Съгласно чл.2 от Конвенцията от Л., в съответствие с правната уредба на
международната компетентност на съдилищата на държавните-членки на ЕС
в Регламент/ЕО № 44/2001 на Съвета и Регламент 1215/2012, съгласно чл.2 от
Конвенцията от Л., общата международната компетентност на съдилищата на
договарящите държави по граждански и търговски дела, принадлежи на
съдилищата на тази държава-членка, в която има местоживеене ответникът,
независимо от неговото гражданство. Като ирелевантно за определяне на
международната компетентност, съгласно чл.2 от Конвенцията,
гражданството на ответника (а и на която и да е от страните по спора) не е
необходимо да се изследва, поради което са неоснователни заявените
доказателствени искания в отговора на частната жалба.С оглед коментираната
правна уредба в чл.2 от Конвенцията, в случая липсва основание за общата
международна компетентност на сезирания български съд по чл.2
Конвенцията от Л., с оглед въведените в исковата молба твърдения, че към
момента на подаване на исковата молба ответникът има постоянен адрес в Н.,
респективно същият няма местоживеене в Република Б..
В Конвенцията от Л. се съдържат и специални правила за международната
компетентност на съдилищата на договарящите държани по определени
въпроси, което също е в съответствие с правната уредба на международната
компетентност на съдилищата на държавните-членки на ЕС в Регламент/ЕО
№ 44/2001 на Съвета и Регламент 1215/2012: по дела във връзка с договори
(чл.5 от Конвенцията), по въпроси, свързани с потребителски договори (чл.16
от Конвенцията), предвидена е и изключителна компетентност по въпроси,
свързани с договор за наем на недвижим имот (владение на земя или имот
като наемател) и с права върху недвижими имоти (чл.22 от Конвенцията).
С оглед въведения от ищеца предмет на делото, противно на неоснователно
поддържаното в ИМ и в жалбата, международната компетентност на
сезирания български съд не може да се обоснове и от уредената
изключителна компетентност по вещни дела в чл.22 от Конвенцията от Л.,
тъй като спорът не е за вещни права или задължения, не е за ипотечно право и
не е във връзка с договор за наем или владение върху недвижим имот в Б., а
за облигационни права на ищеца спрямо ответника.Липсва основание да се
7
приеме, че обезпечаването на търсеното облигационно задължение на
ответника с договорна ипотека върху недвижим имот в Б. е от значение за
определяне на международната компетентност, поради това, че такова
основание не е изрично предвидено, а регламентацията на международната
компетентност в приложимата Конвенция е изрична и изчерпателна.
За обосноваване, респективно за отричане на специалната международна
компетентност на българския съд, съгласно чл.5 от Конвенцията, е
необходимо да се изясни дали спорът между страните е във връзка с
договор.Характерът на спора между страните следва да се изведе от
въведените от ищеца твърдения, а тълкуването на понятието „договор“,
следва да се извърши автономно, като се съпоставя с целите и идеите на
Конвенцията.В случая, с оглед въведените в ИМ твърдения, че страните
спорят за неизпълнение на задължения във връзка с възмездно целево
предоставяне-получаване на парична сума, се приема, че спорът е във връзка
със свободно поемане на задължения, респективно се приема, че спорът
между страните е във връзка със сключен между тях договор.
Поради изложеното е приложима разпоредбата на чл.5, ал.1, б.“а“от
Конвенцията , съгласно която международната компетентност при договори
принадлежи на съдилищата на тази договаряща страна, където е мястото на
изпълнението на договора.В разпоредбата на чл.5, ал.1, б.“а“ от Конвенцията
е дадено легално определение на мястото на изпълнение на договора за
целите на Конвенцията, когато това не е изрично уговорено в него:
— в случая на продажба на стоки, мястото в държава, обвързана по
настоящата конвенция, където стоките са доставени или е следвало да бъдат
доставени съгласно договора;
— в случая на предоставяне на услуги, мястото в държава, обвързана по
настоящата конвенция, където услугите са били предоставени или е трябвало
да бъдат предоставени съгласно договора.
В случая, в ИМ не са въведени твърдения да е било уговорено мястото на
изпълнение на договора между страните, поради което мястото на
изпълнение следва да се определи, за нуждите на Конвенцията, с оглед на
характера на договора между страните. Въз основа на въведените твърдения
8
за предоставяне-получаване на парична сума срещу насрещно задължение за
връщането й, заедно с възнаградителна лихва, следва да се приеме, че
договорът между страните е за предоставяне на услуги, а мястото, където
услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени съвпада
с обичайното местоживеене на заемодателя, като се възприема даденото в
този смисъл тълкуване в Решение на Съда/трети състав: от 15 юни 2017г./по
преюдициално запитване от Oberster Gerichtshof – А. (Дело С-249/16/, Saale
Kareda v.Stefan Benko), във връзка с регресен иск между солидарни длъжници
по договор за кредит.
С оглед изложеното, се приема, че мястото на изпълнението на договора
между страните е обичайното местоживеене на ищеца-заемодател.
На следващо място се поставя въпросът къде е обичайното местоживеене на
ищеца-заемодател.
Съгласно чл. 59 Конвенцията, за да определи дали една страна има
местоживеене в държава, обвързана по настоящата конвенция, чиито
съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си право.
Приложимата българска правна уредба на адресната регистрация се съдържа
в Закона за гражданската регистрация/ЗГР, конкретно правната уредба на
постоянния и настоящ адрес на физическите лица/ФЛ.Съгласно разпоредбата
на чл.93 ЗГР, постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето
избира да бъде вписано в регистъра на населението, а, съгласно чл. 94 ЗГР,
настоящ адрес е адресът, на който лицето живее.
Налага се извод, че мястото, където живее едно ФЛ в Б. е неговият настоящ
адрес, респективно това е неговото местоживеене, по см. на чл.59 от
Конвенцията от Л. .
В случая, въз основа на въведените в ИМ твърдения от ищеца, че има
настоящ адрес в Б. и притежава валиден документ за постоянно пребиваване в
Б., следва да се приеме, че местоживеенето му, по см. на чл.59 от
Конвенцията от Л., е в Б., респективно, това е мястото на изпълнението на
договора между страните.
Поради изложеното, без да се изследва наличието на друга специална
9
международна компетентност, например по потребителски спорове, тъй като
подобни твърдения от ответника в подадения в срок отговор на ИМ не са
били въведени, тъй като местоизпълнението на договора между страните е в
Б., са налице всички предпоставки за учредяване на специалната
международна компетентност на сезирания български съд по чл.5, ал.1, т.1,
б.“а“ от Конвенцията от Л..
Не до този извод е достигнал първоинстанционният съд по съображения,
които не се споделят, поради което определението, като незаконосъобразно,
следва да се отмени и делото – върне на първоинстанционния съд за
продължаване на съдопроизводствените действия.
Дори условно да се приеме, че ищецът не е имал настоящ адрес в Б. към
момента на подаване на ИМ, определението е незаконосъобразно, като
преждевременно постановено, тъй като преди постановяването му не са били
изпълнени правомощията на първоинстанционния съд да даде съответните
указания на ищеца и да му предостави възможност да представи съответните
доказателства за регистриран настоящ адрес в Б..
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 845/12.06.2020г., постановено по гр.д.№
2491/2019г. по описа на ОС - П., с което се прогласява липсата на
компетентност да разгледа предявените от Д.Р.М. срещу К. Р. Ф. обективно
кумулативно съединени искове за заплащане на сумата 1150 евро, частично
от 115 000 евро, главница по договор за заем, сключен в на 22.10.2013г. в
гр.Х., Н., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата
молба; сумата 34 500 евро, представляваща лихва за забава върху главницата
за периода 22.12.2016г.-20.12.2017г. и сумата 17 250 евро, възнаградителна
лихва за 2016г., с падеж 31.12.2016г., и се прекратява производството по
делото и
ВРЪЩА делото на ОС - П. за продължаване на съдопроизводствените
действия.
10
Делото да се върне на ОС - П..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11