№ 130
гр. гр. Димитровград, 13.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на
дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Огнян Хр. Гълъбов
при участието на секретаря Силвия Ив. Димова
като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело №
20215610101587 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК – установителен за вземане.
В исковата молба ищецът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД твърди, че на 16.04.2020г., между
него и ответника Г. СТ. Л. бил сключен Договор за потребителски кредит №**********,
съгласно който на последната бил предоставен кредит в размер на 1313,83 лева. Средствата
по отпуснатия кредит в размер на 1208,01 лева били преведени за погасяване на предходно
задължение на длъжника по Договор №**********, съгласно направено от длъжника искане
в заявление за рефинансиране на задължение. Според чл.7.1 от Договора, потребителят е
пожелал да сключи застраховка „Защита на кредита“ в размер на 105,82 лева.
Горепосочените суми, ведно с уговорения между страните лихвен процент, с който се
олихвява предоставения кредит, изразен като ГЛП в размер на 57,25%, формирали общото
крайно задължение по Договора, което възлизало на 1682,40 лева. Тази сума била
разсрочена на 10 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 168,24 лева.
Кредитополучателят се задължил да възстанови предоставения кредитен ресурс на равни
месечни вноски с падеж 25-о число на месеца, всяка включваща 2 компонента- главница и
договорна лихва. Поддържа, че длъжникът не бил извършил нито едно от предвидените
плащания по Договора, като настъпил падежа на всяка една от просрочените вноски, което
обосновавало тяхната изискуемост. На 27.05.2021г. ищецът депозирал в РС-Димитровград
Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК срещу Г. СТ. Л..
Образувано било ч.гр.д.№818/2021г., по което на 28.05.2021г. съдът издал Заповед №167 за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, с която
разпоредил на длъжника да заплати на ищеца сумата от 733,07 лева главница, неизпълнено
задължение по Договор за потребителски кредит №**********/16.04.2020г., договорна
лихва за периода от 25.12.2020г. до 25.04.2021г. в размер на 106,58 лева, обезщетение за
1
забава за периода от 25.12.2020г. до 11.05.2021г. в размер на 101,58 лева, законна лихва от
28.05.2021г. окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 75 лева разноски по
делото, от които 25 лева- платена държавна такса и 50 лева юрисконсултско
възнаграждение. В законоустановения срок ответника депозирала възражение срещу тази
заповед за изпълнение, като заявила, че не дължи изпълнение на посочените в нея суми.
Предвид това за ищеца възникнал правен интерес за предявяване на настоящия
установителен иск против нея. Иска съдът да постанови решение, с което да признае за
установено, че Г. СТ. Л. дължи на „Ти Би Ай Банк“ЕАД сумите, визирани в горепосочената
заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№818/2021г. по описа на РС-Димитровград.
Претендира присъждане на деловодните разноски в заповедното производство, както и тези
по настоящото дело.
Ответникът Г. СТ. Л., депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че
предявения иск е допустим, но изцяло неоснователен и недоказан. Заявява, че сключения
между нея и ищеца Договор е недействителен на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, поради
противоречие с добрите нрави. Уговорения в договора ГЛП в размер на 57,22%, бил в
нарушение на добрите нрави. В съдебната практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип изрично формулиран или проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските
и търговски взаимоотношения, като целта на спазването му била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Възнаградителната лихва представлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума.
Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
цена се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. При заем с кратък срок на ползване, макар и този заем да е необезпечен,
уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100% по-висок от стойността на заема не
било обяснимо нито с разходите, които прави заемодателя, нито с риска, който носи, нито с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Размерът на формираната от
ищеца печалба надвишавал двукратно размера на предоставения заем. Приемало се, че
максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е
действително, ако тя не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени
заеми. В настоящият случай, договорената между страните лихва в размер на 57,22%
годишно, надхвърляла над 5 пъти законната, което представлявало нарушение на добрите
нрави, тъй като надвишавала драстично размера на законната лихва. Предвид това,
сключения между страните договор противоречал на добрите нрави и бил недействителен на
основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД. На следващо място, към сключения договор била
приложима общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне. Разпоредбата на
чл.146 ал.1 от ЗЗП вр.чл.24 от ЗПК предвиждал, че неравноправните клаузи в договори
между потребители и търговци са нищожни, когато липсва индивидуално договаряне.
Сключеният между страните договор бил недействителен и на основание чл.22 от ЗПК, тъй
като в него не били посочени приложимия лихвен процент и условията за прилагането му.
2
Посочен бил ГЛП от 57,22%, но липсвали условия за прилагането му. Липсвало изрично
посочване дали лихвения процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив. Не
ставало ясно какво точно се съдържа в посочения лихвен процент и как е начислен той по
отношение на общия ГПР. Твърди, че процесния договор не отговарял на част от
изискванията на чл.10 ал.1 от ЗПК, както и на тези на чл.11 ал.1 т.12 от ЗПК. Договорът за
потребителски кредит и сертификатът с общите условия били изготвени в различен по
размер шрифт, като в застрахователните документи този шрифт категорично бил в размер
по малък от 12. В Договора и погасителния план към него не се съдържала информация
относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит
да получи при поискване безвъзмездно извлечение по сметка по формата на погасителен
план за изпълнението на договора, за извършените и предстоящите плащания, сроковете и
условията за това. Наред с това счита, че застрахователната премия от 105,82 лева е
следвало да се включи в ГПР, което в настоящия случай не било сторено. Предвид
изложеното, иска съдът да отхвърли предявените от ищеца искове, като неоснователни и
недоказани.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
общност, приема за установено от фактическа страна следното:
Съгласно Заявление –декларация за установяване на договорни отношения, на
16.04.2020г. ответника е кандидатствала пред ищеца за получаване на потребителски
кредит, като заявила, че желае да бъде извършена предварителна проверка на нейната
платежоспособност с оглед сключване на Договор за потребителски кредит между тях. В
т.13 от същия документ Г.Л. е заявила, че дава съгласието си да й бъде сключена
застраховка от ищеца, действащ като застрахователен агент на „“Кардиф
Животозастраховане, Клон България“КЧТ и „Кардиф Общо застраховане, Клон
България“КЧТ, приема условията на застраховката и потвърждава, че ще спазва
задълженията на застраховано лице. Във връзка с подписаното Заявление-декларация, на
16.04.2020г. ответникът подписала Заявление за рефинансиране на задължение. В същото
изрично посочила, че иска да рефинансира свои задължения към „Ти Би Ай Банк“ЕАД по
Дговор за потребителски кредит №********** в размер на 1208,01 лева.
На същата дата- 16.04.2020г., страните са подписали и Договор за потребителски
кредит №**********. Съгласно този договор, „Ти Би Ай Банк“ЕАД е предоставила на Г.
СТ. Л. потребителски кредит, съгласно който банката предоставила на ответника кредит в
размер на 1208,01 лева. Срокът на Договора бил до 25.04.2021г. Съгласно същия, Л.
трябвало да заплати застрахователна премия в размер на 105,82 лева за застраховка „BANK
Защита на кредита“, като общия размер на кредита бил 1313,83 лева. В чл.7.2.2 от Договора
се предвижда ,че когато потребителя желае да сключи някоя от застраховките предлагани от
кредитора, дължимата сума за застраховката се превежда от кредитора директно по
банковата сметка на застрахователя, за което потребителя дава изричното си нареждане и
съгласие с подписването на договора. В чл.9.1 от Договора е предвидено ,че предоставения
кредит се олихвява с ГЛП в размер на 57,22 %. ГПР по кредита е в размер на 47,15%.
3
Посочено е, че общата дължима сума по кредита- главница, застрахователна премия и
договорна лихва е в размер на 1682,40 лева. При просрочие потребителят дължал и лихва в
размер на законната лихва върху просрочената сума за периода на просрочието. Общата
сума по кредита трябвало да бъде върната на 10 месечни вноски, всяка в размер на 168,24
лева. Първата вноска била дължима на 25.07.2020г., а последната на 25.04.2021г.
С Декларация за определяне изискванията и потребностите за присъединяване на
застраховано лице към застрахователна програма „Защита на кредита“ за
кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“ЕАД, Г.Л.
дала изрично съгласие за присъединяване към застрахователна програма „Защита на
кредита“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай
Банк“ЕАД.
Поради това, че Г.Л. не изпълнила задължението си по Договора, на 27.05.2021г.
ищецът подал в РС-Димитровград Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417
от ГПК, с което искал съдът да издаде заповед за незабавно изпълнение по отношение на
длъжника за сумата от 733,07 лева, дължима по Договор за потребителски кредит
№********** от 16.04.2020г., договорна лихва за периода от 25.12.2020г. до 25.04.2021г. в
размер на 106,58 лева, мораторна лихва за периода от 25.12.2020г. до 11.05.2021г. в размер
на 101,58 лева, законна лихва върху главницата считано от 28.05.2021г. до окончателното
изплащане на задължението, както и направените деловодни разноски в размер на 75 лева.
В РС-Димитровград било образувано ч.гр.д.№818/2021г., по което съдът издал
Заповед №167/28.05.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК. Със същата заповед съдът разпоредил на ответника да плати на ищеца,
посочените в заявлението за издаване на заповед за изпълнение суми. Тази заповед за
изпълнение била връчена лично на ответника, като тя депозирала възражение пред РС-
Димитровград против нея с твърдение, че не дължи изпълнение на вземането по нея. Поради
това за ищеца възникнал правен интерес за предявяване на настоящия установителен иск.
За изясняване на обстоятелствата по делото, по искане на ищеца, съдът назначи и
прие заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Според тази експертиза, размерът на
платеното по процесния договор към момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК-
27.05.2021г. е общо 859,80 лева. Останалите неплатени вноски по Договора към същата дата
възлизат на обща стойност от 941,23 лева, от които главница 733,07 лева, договорна лихва
106,58 лева, начислена за периода от 25.12.2020г. до 25.04.2021г., и обезщетение за забава
101,58 лева за периода от 25.12.2020г. до 11.05.2021г. Ищцовото дружество е изпълнило
задължението си по процесния договор, като е превело заемната сума за погасяване на
предходно задължение на ответника на 16.04.2020г. в размер на 1208,01 лева. Останалата
част от заемната сума, в размер на 105,82 лева, представляваща застраховка „Защита на
кредита“ е била преведена на 27.05.2020г. по сметка на застрахователя, ведно с други суми
за застраховки на други клиенти на Банката. В случай, че от размера на главницата отпадне
сумата от 105,82 лева, представляваща застрахователна премия, размерът на
възнаградителната лихва за процесния период би бил 338,86 лева, от която са платени 271,59
4
лева, като за плащане остават 67,27 лева. Размерът на обезщетението за забава върху
неплатените месечни вноски, считано от падежа на всяка една вноска до 11.05.2021г. е 14,07
лева.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
С предявения установителен иск по чл.422 ал.1 от ГПК ищецът претендира да бъде
признато съществуването на вземането му по отношение на ответника, визирано в Заповед
№167/28.05.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417
от ГПК, издадена от РС-Димитровград по ч.гр.д.№818/2021г.
Между страните не се спори, че на 16.04.2020г. „Ти Би Ай Банк“ЕАД и Г. СТ. Л. са
сключили Договор за потребителски кредит №**********. Безспорно се установи, че по
този договор на ответника е бил предоставен кредит за рефинансиране на нейно по-старо
задължение към Банката-кредитор на стойност 1208,01 лева. В тази връзка, ответникът е
следвало да върне кредита на 10 месечни вноски в общ размер на 1682,40 лева, като в тази
сума са включени освен сумата по кредита, платени застрахователни премии по застраховка
„Защита на кредита“, както и договорна лихва. Не се спори по делото, че до изтичане срока
на договора- 25.04.2021г., ответникът не е превела в полза на ищеца част от уговорените в
погасителен план вноски, които възлизат на обща стойност 941,23 лева. Няма спор, че до
този момент Л. е платила по процесния договор сумата от 859,80 лева. На последно място
безспорно е установено, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от
ГПК е било депозирано в РС-Димитровград на 27.05.2021г., към който момент вече е бил
настъпил падежа и на последната от дължимите по процесния договор месечна вноска- тази
с падеж на 25.04.2021г. С оглед на това, към този момент всички неплатени от ответника
суми вече са били изискуеми без да е необходимо изрично изявление на кредитора за това.
Спорно по делото е дължи ли и какви суми Г.Л. на „Ти Би Ай Банк“ЕАД, налице ли
е нищожност на клаузи от сключения между страните договор за кредит, поради
противоречието им на закона и добрите нрави.
В настоящото производство в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и
главно доказване дължимостта на вземането си по оспорената заповед за изпълнение, а в
тежест на ответника, извършено плащане, респ. наличие на твърдените предпоставки за
недължимост на сумата.
Основните възражения на ответника в настоящото производство по предявения
против нея иск по чл. 422 ГПК се отнасят за това, че в процесния договор се съдържат
клаузи които са неравноправни и противоречат на добрите нрави. В тази връзка се поддържа
от страна на ответника, че нищожни са клаузите касаещи размера на ГЛП и ГПР, както и
тези свързани със заадължението за плащане на застрахователна премия в размер на 105,82
лева.
Нищожността е състояние на договора, при който той изначално не поражда правни
последици. Тя произтича от определен факт, порок на сделката, изрично предвиден в закона,
5
който осуетява настъпване на правното й действие от самото начало. В случая
претендираните от ищеца вземания произтичат от договор за потребителски кредит.
Специалните основания за нищожност на договора за потребителски кредит са уредени в
глава VI (чл. 20 - 23) от Закона за потребителския кредит, като според чл. 24 са приложими и
разпоредбите на чл. 143 – 148 от Закона за защита на потребителите относно
неравноправните клаузи.
В конкретния случай основният предмет на договора за потребителски кредит
обхваща задължението на кредитора да предостави в заем парични средства на длъжника в
размер на 1208,01 лева, с които той да рефинансира задълженията си по друг договор за
кредит, сключен със същия кредитор. В замяна на това, ответникът-кредитополучател, имал
задължението да върне предоставения му кредит в уговорения срок и при уговорена
възнаградителна лихва. Задълженията на страните по договора за кредит са ясно и точно
формулирани по обем и съдържание, поради което не може да се приеме, че съществуващата
преддоговорна информация е ограничила възможността на длъжника да прецени
икономическите последици от сключването му.
Въпросът дали клаузите на договора са общо или индивидуално определени е от
значение за тяхната валидност, но само ако отговарят на условията по чл. 143 ЗЗП за
неравноправност. След като клаузата е формулирана по ясен и разбираем начин, не е
уговорена във вреда на потребителя, отговоря на изискването за добросъвестност и не води
до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и длъжника, е без
значение дали е индивидуално уговорена или отнапред определена от търговеца.
В тази връзка съдът намира, за неоснователно твърдението на ответника за
недействителност на договора, поради това, че текстът му евентуално е изписан с шрифт по-
малък от 12 пункта. По повод на това възражение по делото не бяха ангажирани
доказателства, а от друга страна не може да се приеме, че само по себе си изписването на
текста с по-малък шрифт е достатъчно да обоснове извод за наличие на предпоставките на
чл.22 от ЗПК. Съвкупността от изброените в тази разпоредба изисквания е подчинена на
целта кредитополучателя да разбере смисъла на поеманите от него задължения. От това не
следва обаче, че формалното нарушаване на който и да е от изброените в чл.10 ал.1
компоненти ще води до недействителност на договора. Това е така, защото изискването за
размера на шрифта не може да бъде съпоставено с изискването за писмена форма или
разбираемост на употребения език. Шрифтът може да бъде и по-малък от предвидения, но
интересите на кредитополучателя да не са увредени, когато неговия размер е позволявал
потребителя да прочете съдържанието и да го разбере.
Съдът намира за неоснователно и възражението на ответника, че съдържащия се в
Договора погасителен план посочвал само общия размер на дължимите вноски и датите на
техния падеж, като не ставало ясно каква част от тях е главница, договорна лихва и
застрахователна премия. В настоящия случай, съдът счита, че не е налице нарушение на
нормата на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК. Последната въвежда изискването договорът да съдържа
информация за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
6
погасителен план с данни за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
процесния случай е уговорено кредита да се погасява при фиксиран лихвен процент за целия
срок на договора, т.е. няма промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита,
поради което и не се изисква предоставяне на информация за последователността на
разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Договорът съдържа
погасителен план, в който са описани броя погасителни вноски /10/, тяхната периодичност
/месечна/, размер /168,24 лева/ и падеж /25-то число на месеца/.
В случая не е допуснато и нарушение на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, тъй като в т.9.1 от
Договора е посочен размера на ГЛП по кредита- 57,22%, а в т.9.2- начина на начисляване на
лихвата- ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата,
която информация заедно с уговорения срок на договора съдържа и условията за
прилагането му.
Съдът намира за неоснователни и възраженията на ответника, че уговорената клауза
за годишен лихвен процент е недействителна, тъй като заобикаля ограничението на
годишния процент на разходите по чл. 19 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Според член единствен от Постановление №
426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от
1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният
договор за кредит е потребителски по смисъла на ЗПК и банков по смисъла на чл.430 от ТЗ.
Ищецът е кредитна институция и притежава лицензия за извършване на банкова дейност,
издадена от БНБ. По своя характер възнаградителната лихва е възнаграждение, което се
заплаща на кредитора за ползването на предоставените парични средства. Това е цената на
капитала, който се отчуждава за временно ползване. Размерът на тази лихва се определя от
страните по договора, като същия не противоречи на добрите нрави в случай, че
самостоятелно или наред с останалите елементи на Годишния процент на разходите не
надхвърля размера по чл.19 ал.4 от ЗПК, какъвто е случая и с процесния договор за
потребителски кредит. В този смисъл и доколкото ГПР е в рамките на нормативно
определения, то уговорката за възнаградителна лихва над 30% не е нищожна.
Уговореният в процесния договор за кредит ГПР от 47,15 % е в рамките на
максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което посочената клауза е
валидна и обвързва страните по договора. Цитираното от ответника решение на ВКС
(Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г.), според което съглашението за
плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната лихва, е загубило значението си, тъй като е постановено преди влизане в
7
сила на разпоредбата на ал. 4 ,на 23.07.2014 г.
На следващо място, неоснователно е направеното от ответника възражение във
връзка с включване на задължението за плащане на застрахователна премия от 105,82 лева
за застраховка „Защита на кредита“, сключена с „Кардиф Животозастраховане, Клон
България“ и „Кардиф Общо застраховане, Клон България“. В чл. 19 от процесния Договор
изрично е посочено, че при сключване на договора, потребителят не е длъжен да сключва
застраховка. По свое желание и по собствено усмотрение потребителят може да сключи
някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми,
предлагани от Кредитора, без това обаче да е задължително условие за сключването на
самия договор. Предвид това, съдът счита ,че сключването на въпросните застраховки не е
част от условията за отпускане на кредита, като това е станало по изрично искане на самия
ответник, направено в подписаното от Г.Л. на 16.04.2020г. Заявление –декларация за
установяване на договорни отношения /т.13/. Съгласно заключението на назначената
поделото счетоводна експертиза, сумата от 105,82 лева, представляваща застраховка
„Защита на кредита“ е била преведа от ищеца в полза на застрахователя на 27.05.2020г.,
ведно с други суми за застраховки на други клиенти на Банката.
Предвид изложеното, съдът счита, че между страните по договора за кредит е било
постигнато съгласие кредитополучателя да се застрахова със застраховка „Защита на
кредита“, като платените за това от страна на ищеца застрахователни премии в размер на
общо 105,82 лева следва да се включат като част от главницата в дължимите вноски за
погасяване на кредита от страна на ответника.
Съгласно заключението на назначената от съда счетоводна експертиза, ищцовото
дружество е изпълнило задължението си по процесния договор, като на 16.04.2020г. е
превело сумата от 1208,01 лева за погасяване /рефинансиране/ на предходно задължение на
Г. СТ. Л. по Договор за потребителски кредит №1160169. Последното плащане на
задълженията по процесния договор ответника е направила на 04.12.2020г., като първата
непогасена вноска е била тази дължима на 25.12.2020г. До този момент ответникът е
погасила общо задължение в размер на 859,80 лева, от които 580,76 лева главница и 261,99
лева договорна лихва. Към същата дата тя дължи на Банката главница в размер на 733,07
лева и договорна лихва в размер на 106,58 лева.
От страна на ответника не бяха ангажирани доказателства, че въпросните две
задължения са били платени на „Ти Би Ай Банк“ЕАД, поради което съдът счита за
установено, че предявения иск за признаване за установено, че Л. дължи на ищеца по
Договор за потребителски кредит №**********/16.04.2020г. главница в размер на 733,07
лева и договорна лихва за периода от 25.12.2020г. до 25.04.2021г., за основателен и доказан.
Във връзка с просрочването на задълженията за плащане на главница по процесния
договор за кредит, считано от датата на първата неплатена вноска- 25.12.2020г. до
11.05.2021г. ответникът дължи обезщетение за забава. Съгласно заключението на
назначената по делото счетоводна експертиза това обезщетение за горепосочения период е в
8
размер на 101,58 лева, така както е било посочено и в издадената заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК. Съдът кредитира така даденото заключение от вещото лице, поради което
предявения иск за лихва за забава за процесния период се явява основателен и доказан до
размера на сумата от 101,58 лева, като за разликата до пълния предявен размер от 107,29
лева искът се явява недоказан и следва да бъде отхвърлен.
С оглед на гореизложеното съдът счита, че предявения от ищеца против ответника
иск с правно основание чл.422 от ГПК се явява основателен и доказан, като следва да бъде
признато за установено, че Г. СТ. Л. дължи на „Ти Би Ай Банк“ЕАД по Договор за
потребителски кредит №********** от 16.04.2020г. сумата от 733,07 лева главница,
договорна лихва за периода от 25.12.2020 г. до 25.04.2021г. в размер на 106,58 лева,
обезщетение за забава за периода от 25.12.2020 г. до 11.05.2021 г. в размер на 101,58 лева,
ведно със законна лихва от 28.05.2021г. до окончателното изплащане на вземането, за което
е издадена Заповед №167/28.05.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№818/2021г. по описа на РС-Димитровград, като иска в
частта му за обезщетение за забава над 101,58 лева до пълния предявен размер от 107,29
лева, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
При този изход на делото, на основание чл.78 ал.8 вр.ал.1 от ГПК, на ищеца следва да
бъдат присъдени направените по делото разноски в настоящото производство, съобразно
уважената част от иска в размер на 546,68 лева, както и деловодни разноски по ч.гр.д.
№818/2021г. по описа на РС-Димитровград в размер на общо 75 лева.
В полза на ответника, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, следва да се присъдят
направените по настоящото производство деловодни разноски, съобразно отхвърлената част
от иска. Видно от представеното по делото адвокатско пълномощно е, че Г. СТ. Л. е
упълномощила адв.** М. да я представлява в настоящото производство, като от Договора за
правна помощ и съдействие от 16.08.2021г. се установява, че адвокатската правна помощ се
оказва по реда на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- безплатна адвокатска помощ на материално
затруднени лица. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради
това, съдът следва да осъди ищеца по делото да заплати в полза на адвокат М. адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал.
2 от ЗА и чл. 7, ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в размер на 1,81 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г. СТ. Л., с ЕГН **********, от
Димитровград, ул.“**, че по Договор за потребителски кредит №********** от 16.04.2020г.
9
дължи на „ТИ БИ АЙ БАНК”ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр. София, ул.”Димитър Хаджикоцев” №52-54, представляван от ** и **- изпълнителни
директори, сумата от 733,07 лева /седемстотин тридесет и три лева и седем стотинки/
главница, договорна лихва за периода от 25.12.2020 г. до 25.04.2021г. в размер на 106,58
лева /сто и шест лева и петдесет и осем стотинки/, обезщетение за забава за периода от
25.12.2020 г. до 11.05.2021 г. в размер на 101,58 лева /сто и един лева и петдесет и осем
стотинки/, ведно със законна лихва от 28.05.2021г. до окончателното изплащане на
вземането, за което е издадена Заповед №167/28.05.2021г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№818/2021г. по описа на РС-
Димитровград, като иска в частта му за обезщетение за забава над 101,58 лева до пълния
предявен размер от 107,29 лева, ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.
ОСЪЖДА Г. СТ. Л., с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „ТИ БИ АЙ БАНК”ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул.”Димитър
Хаджикоцев” №52-54, представляван от ** и ** - изпълнителни директори, сумата от 546,68
лева /петстотин четиридесет и шест лева и шестдесет и осем стотинки/, деловодни разноски
по настоящото дело, както и 75 лева /седемдесет и пет лева/ разноски по ч.гр.д.№818/2021г.
по описа на РС-Димитровград.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК”ЕАД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на на адв.** **
М., пълномощник на ответника Г. СТ. Л., сумата в размер на 1,81 лева /един лева и
осемдесет и една стотинки/ – деловодни разноски.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС- Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
10