Р Е Ш Е Н И Е
град София, 12.02.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №15013 по
описа за 2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №342966
от 19.02.2018г., постановено по гр.дело №12317/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав, е признато за
установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че „И.П.Г.” ЕООД дължи на „Т.С.”
ЕАД сумите, за които
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
25.07.2016г. по ч.гр.д. №37031/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав, както следва: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 1097.57
лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот -
апартамент №16, находящ се в град София, ж.к.”*******, вх.А, аб. №Т428799, за
периода м.10.2013г. - м.04.2015г., ведно със законната лихва от 06.07.2016г. до
погасяването; на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от
35.42 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за
периода м.10.2013г. - м.04.2015г., ведно със законната лихва от 06.07.2016г. до
погасяването; като е отхвърлян предявения от „Т.С.” ЕАД срещу „И.П.Г.”ЕООД иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ за
заплащане на цена за доставена топлинна енергия до пълния предявен размер от
1097.58 лв., както и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за
сумата от 186.21 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
потребена топлинна енергия за периода за периода 30.11.2013г. - 01.07.2016г. и
за сумата от 5.06 лв., представляваща мораторна лихва за периода 30.11.2013г. -
01.07.2016г. върху вземането за извършена услуга дялово разпределение. С
решението е осъден „И.П.Г.”ЕООД да заплати на
основание чл.78, ал.1 ГПК на „Т.С.” ЕАД сумата от 433.89 лв.,
представляваща разноски в настоящото производство и сумата от 270.60 лв., направени
разноски по ч.гр.д. №37031/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, чрез юрисконсулт Л.Г., срещу решението на СРС в частта,
в която е отхвърлен предявения иск
за установяване вземане по чл.86, ал.1 от ЗЗД, като с влязло в сила определение
е върната въззивна жалба и е прекратено производството по делото на основание
чл.264, ал.1 от ГПК в частта, в която се обжалва решението на СРС, с което е отхвърлен
предявения иск за установяване вземане за главница за разликата над 1097.57 лв. до пълния предявен размер
от 1097.58 лв.. Наведени са общи твърдения относно неправилност и незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваната част. Моли съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваната
част като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго решение, с което
да бъде уважена заявената искова претенция за установяване на вземане за мораторна
лихва. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - „И.П.Г.”ЕООД не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна жалба от ищеца.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - „И.П.Г.”ЕООД, срещу решението на СРС в частта, в която е уважен предявения иск за установяване вземания за главница за сумата от 1097.57 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент №16, находящ се в град София, ж.к.”*******, вх.А, аб. №Т428799, за периода м.10.2013г. - м.04.2015г., както и за сумата от 35.42 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода м.10.2013г. - м.04.2015г., ведно със законната лихва от 06.07.2016г. до погасяването. Инвокирани са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са доводи, че по делото е останал недоказан факта, че ответникът притежава качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.43 от ДР на ЗЕ. Поддържа се още, че по делото няма ангажирани доказателства, че в процесният имот има монтирани отоплителни тела, както и че е доставяна в имота топлинна енергия за исковия период, съответно оспорват се констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаната по делото СТЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявения иск за установяване на вземания за главница. Претендира присъждане на разноски, направени по делото.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна
жалба от ответника.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу „И.П.Г.”ЕООД при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК
във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №37031/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 06.07.2016г. и е постановена на 25.07.2016г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу „И.П.Г.”ЕООД за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - „И.П.Г.”ЕООД възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична
основателност на предявения от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответника - „И.П.Г.”ЕООД иск за признаване за
установено, че „И.П.Г.”ЕООД дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 1097.57 лв.,
представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот -
апартамент №16, находящ се в град София, ж.к.”*******, вх.А, аб. №Т428799, за
периода м.10.2013г. - м.04.2015г., както и сумата от 35.42 лв., представляваща
цена на извършена услуга дялово разпределение за периода м.10.2013г. -
м.04.2015г., ведно със законната лихва от 06.07.2016г. до окончателното им
изплащане; както и за неоснователност на предявения от
ищеца - „Т.С.”
ЕАД срещу ответника - „И.П.Г.”ЕООД иск за признаване за установено, че „И.П.Г.”ЕООД дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.86 ЗЗД сумата от 186.21 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за потребена топлинна енергия за периода
30.11.2013г. - 01.07.2016г., както и сумата от 5.06 лв., представляваща
мораторна лихва за периода 30.11.2013г. - 01.07.2016г. върху вземането за
извършена услуга дялово разпределение. Прието е, че между страните е
възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в
качеството на собственик на имота, има задължение да заплаща стойността на
доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е
установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си
да достави топлинна енергия в имота на ответника при спазване на изискванията
на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на
действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на
доставената топлинна енергия, която е начислявана за сградна инсталация и общи
части в сградата, за исковия период от време. По отношение на предявения иск за
обезщетение за забава е прието, че ищецът не е ангажирал доказателства за
изискуемостта на претендираното вземане за мораторна лихва, предвид на което
искът се явява неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадените
въззивни жалби досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.
Разгледани по същество въззивните
жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. В
конкретния случай между страните не се спори, а
това се установява и от доказателствата, че през исковия период процесната
сграда е била топлофицирана, че ищецът е доставил в абонатната станция на
сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер,
както и че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот, който имот
се намира в сграда – етажна собственост. С оглед на това правилно
първоинстанционният съд е приел, че през исковия период ответникът е имал
качеството потребител на топлинна енергия за стопански нужди по смисъла на §1, т.43
от ДР на ЗЕ и е страна по договорното отношение с ищеца за продажба на топлинна
енергия. Ето защо въззивният съд приема за неоснователни доводите на
въззивника-ответник, че по делото е останал недоказан факта, че се явява
потребител на топлинна енергия за стопански нужди.
Въззивният съд приема за неоснователни
възраженията на ответника за необоснованост на решението предвид недоказан обем
и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия.
От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на
вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза съдът приема за
установено, че на ответника за исковия период е
начислявана сума за топлинна енергия единствено за сградна инсталация на база
пълен отопляем обем и за общи части на сградата. Отчетените стойности са
потвърждавани от потребителя чрез подписване на документите за главен отчет. Заключението по съдебно-техническата
експертиза е дадено от вещо лице, специалист, мотивирано е, като е даден
отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба на ответника общи
възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на заключението и като
отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за
неоснователни. Дължимата сума за реално потребената топлинна енергия за процесния имот е
изчислена в заключението на съдебно-техническата експертиза и възлиза на сумата
от 1097.57 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението по чл.410 от ГПК в съда, до който размер е уважен предявения иск. В
тази част обжалвания съдебен акт следва да бъде потвърден на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която е отхвърлен изцяло предявения установителен иск за вземания
по чл.86,
ал.1 от ЗЗД за периода от 30.11.2013г. до 01.07.2016г.. Във въззивната жалба на
ищеца липсват наведени конкретни доводи за незаконосъобразност на съдебното
решение в тази част и доколкото съдът е е ограничен само
от посоченото в жалбата /по аргумент на чл.269 от ГПК/ препраща към изложените
мотиви от СРС, на основание на които е обоснован извода за неоснователност на
така предявения иск, които счита за правилни и законосъобразни, постановени при
правилно прилагане на закона и правилен анализ на събраните доказателства. Съдебното решение в частта, в
която е отхвърлен предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 186.21 лв., представляваща мораторна лихва
върху главницата за потребена топлинна енергия за периода за периода 30.11.2013г.
- 01.07.2016г. и за сумата от 5.06 лв., представляваща мораторна лихва за
периода 30.11.2013г. - 01.07.2016г. върху вземането за извършена услуга дялово
разпределение, е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение,
вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и предвид факта, че и двете въззивни жалби са
неоснователни, в полза на страните не се следват разноски и направените от тях
такива следва да останат в тежест на всяка от тях така както са сторени.
Воден от горното
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №342966 от 19.02.2018г., постановено по гр.дело №12317/2017г.
по описа на СРС, І Г.О., 48-ми състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./