РЕШЕНИЕ
№ 692
гр. Кюстендил, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Калин К. Василев
при участието на секретаря ЗОЯ ДР. ТРЕНЕВА
като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело №
20241520101956 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба с вх. № 9273/07.08.2043 г., депозирана от
М. Д. Й., ЕГН: **********, адрес: общ. ***********, с. ***********, махала
*********** №*, чрез адв. Д. М., против „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Витоша“ №146 (сграда
А), ет. 4, Бизнес център „България“, представлявано от С. Р. Я., и „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. “Витоша“ №146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“,
представлявано от И. М. Ш..
В исковата молба се твърди, че на 21.09.2020 г. между М. Д. Й. и
„Кредисимо“ ЕАД бил сключен договор за паричен заем № 2287155. Страните
се договорили отпуснатият заем да бъде в размер от 3 500, 00 лева при
месечна погасителна вноска.
В чл. 4 от процесния договор, както и в раздел III, т. 12 от ОУ, било
уговорено, че ако кредитополучателят е посочил, че ще предостави
обезпечение по кредита, същият следва да представи на кредитора банкова
гаранция съгласно Общите условия или да сключи договор за поръчителство с
одобрен от кредитора гарант – поръчител, в срок 48 часа от подаване на
заявлението за отпускане на кредита. В ал. 3 било посочено, че ако
кредитополучателят е заявил кредит без поръчител срокът за разглеждане,
съответно одобрение, е в размер на 14 дни, а предложението за кредит
съгласно СЕФ е валидно 10 дни.
1
На датата на сключване на договора за кредит ищцата и „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД сключили договор за предоставяне на поръчителство, по силата на
който дружеството, чийто собственик на капитала било „Кредисимо“ ЕАД,
поело задължение да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД,
съгласно който да отговаря солидарно с потребителя за всички негови
задължения по договора за кредит. От своя страна М. Й. се задължила да
заплати на гарантиращото дружество сумата от 4 004, 10 лева. Посочва се, че
възнаграждението за поръчителство се изплащало директно на „Кредисимо“
ЕАД, което дружество било упълномощено от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД в чл. 8, ал.
5 от договора за поръчителство, като било разсрочено за изплащане заедно с
месечната вноска по договора за кредит, за което заемодателят изпратил на
потребителя обединен погасителен план, съгласно който общото задължение
било в размер на 8 947, 62 лева.
Твърди се, че ищцата има качеството „потребител“, а заемодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ и сключеният
между тях договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за валидността му
важат изискванията на ЗПК, ЗПФУР и ЗЗП. Заявява се, че тъй като договорът
за предоставяне на поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на
потребителски кредит, действителността на поръчителството е предпоставена
от съществуването на валидно главно правоотношение.
Излагат се доводи в защита на тезата, че клаузата на чл. 4, ал. 1 от
договора за кредит предвиждаща осигуряване на обезпечение от заемателя е
недействителна. Изискванията, които въвеждала за потребителя били на
практика неосъществими за него, както и не му предоставяла реален избор
дали да предостави обезпечение, както и какво да бъде то. С оглед
сравнително ниския размер на отпуснатата по договора сума се счита за
житейски и правно необосновано допускането, че заемателят ще има
възможност да осигури банкова гаранция в размера на сумата по договора.
Твърди се, че кредиторът изначално е поставил неизпълними за длъжника
изисквания като го е „насочил“ към единствената форма на обезпечение,
която обективно би могъл да си позволи да представи – обезпечение от
одобрено от заемодателя дружество, което е и свързано лице с кредитора.
Твърди се още, че кредиторът не е включил възнаграждението по
договора за поръчителство към ГПР, заобикаляйки нормата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, което водело до недействителност на целия договор съгласно чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От кредитора била приложена заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 3 ЗЗП, като в т. 9 от Приложение към
договора била посочена общата сума дължима от потребителя по кредита от 4
943, 52 лева, без в нея да е включено възнаграждението, което ищецът се
задължил да плати на поръчителя. В нарушение на принципа на
добросъвестност търговецът не предоставил коректна информация относно
общия размер на кредита и потребителят е бил лишен от възможността да
разбере икономическите последици от сделката и да вземе информирано
решение дали да сключи договора при тези условия. Едва след сключването на
договора потребителят получил в своя профил на онлайн платформата на
2
търговеца /credissimo.bg/ обединен погасителен план, съгласно който било
начислено и допълнително възнаграждение за предоставяне на поръчителство
като общата сума за връщане вече била в размер на 8 947, 62 лева.
Твърди се, че едноличен собственик на капитала на дружеството
поръчител е „Кредисимо“ ЕАД, в Общите условия за предоставяне на кредити
Раздел V I „Усвояване и погасяване на кредита“, чл. 6 и в чл. 4, т. 2 от
сключения Договор за предоставяне на поръчителство била посочена една и
съща банкова сметка за погасяване на кредита и за заплащане на
възнаграждението на поръчителя, а с чл. 5 от същия договор „Кредисимо“
ЕАД било овластено да получава плащане на възнаграждението по него.
Посочва се, че ако към ГПР се включи и възнаграждението за предоставяне на
поръчител, то действителният ГПР би бил над 100 %, а ГЛП над 70 %.
Заявява се, че договорът за предоставяне на поръчителство бил
изначално лишен от основание, тъй като в полза на потребителя не се
предоставяла услуга, а се влошавало положението му. Сочи се, че съгласно чл.
2, ал. 4 поръчителят оставал задължен и след падежа на задължението на
потребителя по договора за потребителски кредит независимо дали
кредиторът е предявил иск срещу потребителя и/или поръчителя в срок от 6
месеца от падежа на задължението по кредита.
Предвид гореизложеното са отправени следните искания до съда:
1. Да признае за установено в отношенията между страните М. Д. Й.,
ЕГН: **********, адрес: общ. *******, с. ************, махала
************* №*, и „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул.“Витоша“ №146 (сграда А), ет. 4, Бизнес
център „България“, представлявано от С. Р. Я., че сключеният между тях
Договор за паричен заем № 2287155 е нищожен;
2. В условията на евентуалност, в случай че съдът приеме договора за
валиден, да прогласи за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договор за
паричен заем № 2287155, сключен между М. Д. Й. и „Кредисимо“ ЕАД, с
която ищцата се задължила да сключи договор за поръчителство;
3. Да признае за установено в отношенията между страните М. Д. Й.,
ЕГН: **********, адрес: общ. *******, с. ************, махала
************* №*, и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. “Витоша“ №146 (сграда А), ет. 4, Бизнес
център „България“, представлявано от И. М. Ш., че сключеният между тях
Договор за предоставяне на поръчителство към Договор за паричен заем №
2287155, сключен с „Кредисимо“ ЕАД, е нищожен;
4. Да осъди „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на М. Д. Й.,
ЕГН: ********** сумата в размер на 1 лев /частичен иск от 4 004, 10 лв./
платена без основание.
Претендират се и разноските по делото, включително адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от
„Кредисимо“ ЕАД. Предявените искове се оспорват изцяло по основание и
3
размер. Твърди се липса на правен интерес за ищеца за предявяване на
самостоятелен иск за нищожност на Договор за потребителски кредит №
2287155/21.09.2020 г., като се твърди, че в противоречие с принципа на
процесуална икономия единствено ще бъдат генерирани разноски в
производството, а в мотивите си по иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД съдът би се произнесъл относно евентуалната нищожност на договора.
Заявява се, че процесуалното поведение на ищеца и процесуалния му
представител граничи със злоупотреба с право, както и че решението по
предявения иск за нищожност няма да защити в пълна степен интереса на
потребителя, а ще генерира разноски в полза на процесуалния му
представител при евентуалното му уважаване.
Признава се, че между „Кредисимо“ ЕАД като кредитор и М. Д. Й. като
кредитополучател бил сключен Договор за потребителски кредит №
2287155/21.09.2020 г. при главница от 3 500 лева, която следвало да бъде
върната в срок от 24 месеца, при ГЛП от 35, 63% и ГПР от 42, 06%. Общият
размер на дължимите по кредита суми възлизал на 4 943, 52 лв., като същият
бил погасен предсрочно посредством плащане след като главницата била
изцяло усвоена от кредитополучателя. Не се оспорва, че на 21.09.2020 г. бил
сключен и Договор за поръчителство между поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД и
ищцата като потребител.
Заявява се, че процесният договор за потребителски кредит е
действителен, тъй като съдържанието му отговаря на изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, защото в Приложение № 1 към същия по ясен и разбираем
начин били посочени ГПР (т. 8) и общата дължима сума (т. 9), както и било
упоменато, че допусканията използвани при изчисляване на ГПР са посочени в
Общите условия – т. 11 от Раздел VII. Не се спори, че при изчисляване на ГПР
възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на
другия ответник „Ай Тръст“ ЕООД не е включено като разход по смисъла на
чл. 19 ЗПК, а единственият разход включен при изчисляване на ГПР е
договорната възнаградителна лихва. Твърди се, че горното е направено,
защото възнаграждението за поръчител не отговаря на легалната дефиниция за
общ разход по кредита – пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, заплащането му не било
задължително условие за получаване на кредита, а размерът му бил
неизвестен на кредитора към момента на сключване на договора за кредит.
Предоставянето на обезпечение било право, а не и задължение на
кредитополучателя. В чл. 4, ал. 3 от договора била предвидена изричната
възможност потребителят да избере да сключи необезпечен кредит. Твърди се,
че клиентът имал право да се откаже от кандидатстването за кредит обезпечен
с поръчителство – т. 13 от Раздел III от ОУ. Договорът за предоставяне на
поръчителство се сключвал след този за предоставяне на кредит и
„Кредисимо“ ЕАД не било страна по първия, тоест твърди се, че размерът на
възнаграждението на поръчителя нямало как да бъде известен на
кредитодателя. Подробно е описана процедурата за сключване на договор за
кредит като е посочено, че потребителят бил препращан към платформата на
„Ай Тръст“ ЕООД едва след като е избрал да предостави обезпечение по вече
сключения договор за кредит. Признава се, че „Кредисимо“ ЕАД е едноличен
4
собственик на капитала на „Ай Тръст“ ЕАД като въпреки това се твърди, че
двете дружества са самостоятелни юридически лица.
Счита се още, че договорът за предоставяне на поръчителство е договор
за поръчка по чл. 280 от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не попада
сред общите разходи по кредита. Вземанията по този договор възникнали в
полза на „Ай Тръст“ ЕАД, а не на „Кредисимо“ ЕАД. Заявява се, че дори да
бъде установено скрито обогатяване на кредитодателя (ако се приеме, че двете
дружества са свързани лица), то това би довело единствено до
недействителност на клаузата в договора за предоставяне на поръчителство,
съгласно която ищецът дължи обезщетение на другия ответник. Твърди се, че
договорът за поръчителство, по който „Ай Тръст“ ЕАД се задължило да
отговаря за задълженията на ищцата по отношение на „Кредисимо“ ЕАД
пораждал за нея единствено права и я поставял в по-благоприятно положение
– била повишена кредитоспособността й. Заявява се, че евентуалната
нищожност на договора за предоставяне на поръчителство би довела
единствено до отпадане на задължението на кредитополучателя да заплати на
поръчителя възнаграждение за предоставената услуга, но не и до
недействителност на договора за потребителски кредит или договора за
поръчителство.
Иска се предявените искове да бъдат оставени без разглеждане като
недопустими, евентуално да бъдат отхвърлени. Претендират се направените
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Оспорва се
претенцията на ищеца за разноски с мотиви, че същият не е материално
затруднено лице и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв не следва да намери приложение. В
условията на евентуалност се иска съдът да определи възнаграждението на
процесуалния представител на ищеца под предвидения в Наредба №1/2004 г.
минимален размер на адвокатските възнаграждения.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран и писмен отговор от „Ай Тръст“
ЕООД. Твърди се, че процесните договор за кредит и договор за предоставяне
на поръчителство понастоящем са погасени и не са действащи между
страните, поради което липсва правен интерес за ищеца от предявяване на
разглежданите искове за нищожност. За защита на правата му било достатъчно
да предяви осъдителния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Заявява се, че настоящото
производство е недопустимо и представлява злоупотреба с процесуални права,
с оглед ниската цена на осъдителния иск – 1 лев, и възможността да бъдат
генерирани разноски за адвокатско възнаграждение като се сочи, че ищецът не
е предприел никакви извънсъдебни действия за връщане на сумата, която
счита, че е заплатил без основание.
Не се спори, че между „Кредисимо“ ЕАД като кредитодател и М. Д. Й.
като кредитополучател бил сключен Договор за потребителски кредит №
2287155/21.09.2020 г. при главница от 3 500 лева, която следвало да бъде
върната в срок от 24 месеца, при ГЛП от 35, 63 % и ГПР от 42, 06 %. Общият
размер на дължимите по кредита суми възлизал на 4 943, 52 лв., като същият
бил погасен предсрочно. Не се оспорва, че на 21.09.2020 г. бил сключен и
Договор за поръчителство между поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД и ищцата
като потребител за обезпечаване на горния договор за кредит.
5
Съгласно Договор за поръчителство от 21.09.2020 г. и погасителния план
към него за предоставяната от дружеството услуга ищцата дължала
възнаграждение в размер на 166, 84 лева на месец за периода на действие на
договора за кредит. Възнаграждението се дължало само за периода, за който е
гарантирано задължението по кредита, тоест при предсрочно погасяване на
задължението на кредитополучателя същият не дължал възнаграждение на
поръчителя за периода след пълното изплащане на кредита. Твърди се, че тъй
като задължението по договора за кредит било предсрочно погасено на
поръчителя не било заплатено възнаграждение в пълния уговорен размер. Не
се спори, че в полза на „Ай Тръст“ ЕООД било заплатено възнаграждение в
размер на 1 лев и се иска това обстоятелство да бъде отделено като безспорно
и ненуждаещо се от доказване.
Описана е процедурата за сключване на договор за кредит и договор за
предоставяне на поръчителство като се акцентира върху обстоятелството, че
сключването на договора с поръчителя се случва след финализиране на
договора за кредит в независимата електронна среда на „Ай Тръст“ ЕООД при
което дружеството предоставя на „Кредисимо“ ЕАД данни относно размера
на дължимото възнаграждение за поръчител и начина по който е разсрочено
плащането, единствено с цел да се улесни плащането от страна на
потребителя и кредитодателят нямало как предварително да знае какво
възнаграждение ще бъде уговорено по бъдещия договор, по който не е страна.
Посочва се, че предоставянето на обезпечение по договора за кредит е
единствено възможност, а не и задължително условие за сключването на
същия, поради което възнаграждението за поръчител не следва да се включва в
ГПР. Заявява се, че наличието на свързаност между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай
Тръст“ ЕООД само по себе си не води до скрито оскъпяване на кредита,
защото второто дружество е самостоятелен правен субект. В договора за
предоставяне на поръчителство била предоставена възможност на клиента да
избере начин за заплащане на възнаграждението на поръчителя, като това
можело да стане по сметка на самото дружество или по сметка на
„Кредисимо“ ЕАД заедно с плащането на месечните вноски по кредита. С
оглед горното се счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е
действителен, а платените във връзка с него суми не са недължимо платени.
Иска се предявените искове за прогласяване на нищожност да бъдат
оставени без разглеждане като недопустими, евентуално да бъдат отхвърлени.
Като неоснователен да бъде отхвърлен и осъдителният иск. Претендират се
направените разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
Оспорва се претенцията на ищеца за разноски с мотиви, че същият не е
материално затруднено лице и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв не намира приложение. В
условията на евентуалност се иска съдът да определи възнаграждението на
процесуалния представител на ищеца под предвидения в Наредба №1/2004 г.
минимален размер на адвокатските възнаграждения.
С молба с вх. №411/13.01.2025 г. депозирана от ищцата е изразена воля
за изменение на иска с правно основание чл. 55 ЗЗД чрез неговото увеличение,
като същият да се счита предявен за сумата от 2 175, 11 лв., представляваща
пълния размер на вземането. Към молбата е приложен и списък на разноските
6
по чл. 80 ГПК /л. 93 от делото/. Искането е допустимо като отправено в срока
по чл. 214, ал. 1, изр. последно ГПК, поради което съдът ще се произнесе по
иска в изменения размер.
В проведените открити съдебни заседания страните не се явяват и не се
представляват. Подали са до съда молби, в които заявяват, че поддържат
исковата молба, респ. писмените отговори. От ответниците се поддържа, че не
са налице предпоставките на чл. 38 от ЗА, тъй като ищцата не е материално
затруднено лице. Приложени са писмени документи като доказателства по
делото и е приета допусната по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
От събрания и приет по делото доказателствен материал и в частност от
представените заверени копия на Договор за потребителски кредит №
2287155/21.09.2020 г. и Приложение №1 към него е видно, че договорът за
кредит е сключен на 21.09.2020 г. между ищцата М. Д. Й., в качеството й на
потребител и ответното дружество "Кредисимо" ЕАД, в качеството му на
кредитор, който се е задължил да предостави на потребителя-ищец, кредит
(паричен заем) в общ размер на 3 500 лева, при уговорен лихвен процент по
кредита в размер на 35, 63 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер
на 42, 06 %, със срок за погасяване 24 месеца при погасителни вноски в размер
на 205, 98 лв. В посочения договор за потребителски кредит е записано, че
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване
на договора, е в размер на 4 943, 52 лева, като в погасителния план към
договора, инкорпориран в Приложение №1, е описано, че общо дължимата
сума по кредита обхваща главница и лихва.
В чл. 4 от цитирания договор е посочено в случай, че
кредитополучателят е заявил, че ще предостави обезпечение на кредита,
същият следва, в зависимост от посочения в заявлението вид обезпечение, да
предостави на „Кредисимо“ ЕАД банкова гаранция съгласно Общите условия
в срок до 10 дни от подаване на заявлението или да сключи договор за
предоставяне на поръчителство в срок до 48 часа от подаване на заявлението.
Посочено е още, че в хипотезата на последното изречение, срокът за
одобрение на заявлението на кредитополучателя е 24 часа от предоставяне на
обезпечението, като в отношенията между страните се прилагат общите
условия относно обезпечението.
Видно от представения по делото Договор за предоставяне на
поръчителство от 21.09.2020 г. се установява, че между „Ай Тръст“ ЕООД,
като поръчител и М. Д. Й., като потребител, е възникнало облигационно
правоотоношение, по силата на което и съгласно условията на сключения
Договор за потребителски кредит № 2287155/21.09.2020 г., дружеството –
поръчител се е задължило да отговаря пред „Кредисимо“ ЕАД за
изпълнението на всички задължения потребителя, произтичащи от процесния
договор за кредит или възникнали в резултат на неговото неизпълнение.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство,
7
потребителят дължал възнаграждение за обезпечаването на изпълнението на
задълженията му по отпуснатия кредит. В Приложение №1, неразделна част
от посочения договор, е определено, че възнаграждението на поръчителя
възлиза в размер на 166, 84 лева месечно за периода на действие на договора
за потребителски кредит.
За изясняване на делото от фактическа страна е допусната и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза /л. 78 - л. 83/, изготвена от вещото лице М. В.,
която като неоспорена от страните, съдът кредитира като обективна и
компетентно изготвена. От експертизата се установява, че на
кредитополучателите била предоставена сумата от 3 500 лева при договорен
лихвен процент 35, 63 % , и ГПР в размер на 43, 06 %, изчислен посредством
нормативно установената формула в Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
В случай, че към разхода по кредита бъде включена дължимата сума по
сключения договор за предоставяне на поръчителство при месечната вноска
по него за целия период на кредита от 166, 884 лева, вещото лице установява,
че размерът на ГПР би бил 194, 7386 %. В Приложение №3 към заключението,
експертът е описал подробно внесените суми по партидата на Договор за
паричен заем № 2287155/21.09.2020 г., които възлизат в общ размер на 6 959,
26 лева, от които 6 757, 93 лева са разпределени по вид задължение, а
останалите 201, 33 лева са определени като неразпределени. От
разпределените средства сумата от 2 175, 11 лева е отишла за погасяване на
вноски по Договор за поръчителство, администрирана от „Кредисимо“ ЕАД
към „Ай Тръст“ ЕООД.
Видно от справка – данни за осигуряването по ЕГН за период от
01.08.2024 г. до 30.11.2024 г. М. Д. Й. е осигурено лице с осигурителен доход в
размер на 2 640, 00 лева.
Горната фактическа обстановка се установява и доказва от посочените
доказателства, като останалите, събрани по делото доказателства не променят
крайните изводи на съда, поради което не следва да се обсъждат подробно.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
С искова молба са предявени обективно кумулативно и евентуално
съединени искове, с които се иска да бъде признато за установено, че
сключеният между страните договор за паричен заем № 2287155 е нищожен,
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и в условия на
евентуалност, да прогласи за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договор за
паричен заем № 2287155, както и да бъде признато за установено, че
сключеният между ищцата и „Ай Тръст“ ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство, сключен въз основа на договор за потребителски кредит №
2287155/21.09.2020 г., е нищожен и в следната последователност, че е
нищожен, както и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, въз основа на който „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК ********* да бъде осъдено да заплати на М. Д. Й., ЕГН:
********** сумата в размер на 1 лев /частичен иск от 4 004, 10 лв./ платена
при начална липса на основание по нищожен договор за поръчителство,
сключен въз основа на договор за потребителски кредит №
8
2287155/21.09.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба до окончателното плащане.
С молба с вх. №411/13.01.2025 г. от ищцата е изразена воля за изменение
на иска с правно основание чл. 55 ЗЗД чрез неговото увеличение, като същият
да се счита предявен за сумата от 2 175, 11 лв., представляваща пълния размер
на вземането. Искането е допустимо като отправено в срока по чл. 214, ал. 1,
изреч. последно ГПК, поради което съдът ще се произнесе по иска в
изменения размер.
При разпределяне на доказателствената тежест в производството, съдът
е указал, че по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД на ищеца е
възложена тежестта да установи сключването на процесните договори при
наличието на твърдените основания за нищожност, а за ответниците –
обстоятелствата, на които се позовават. В тежест на „Кредисимо“ ЕАД е да
докаже, че при сключване на договора за кредит са спазени изискванията на
ЗПК, както и че същият не нарушава закона и добрите нрави, респ. че клаузата
на чл. 4, ал. 1 е индивидуално уговорена. В тежест на „Ай тръст“ ЕООД е да
докаже, че договора за предоставяне на поръчителство е сключен в
съответствие със законовите изисквания.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на нещо,
получено без основание – ищецът следва да въведе като твърдение и докаже
факта на предаването, т.е. плащането на парична сума на основание
процесните договорни клаузи, а ответникът – основание за получаването или
за задържане на полученото.
С проекта на доклад, обективиран в Определение № 1476/31.10.2024 г.
по описа на КРС и обявен за окончателен в проведеното на 14.01.2025 г.
открито съдебно заседание, без възражения на страните, КРС е отделил като
безспорни между страните обстоятелствата, че между „Кредисимо“ ЕАД като
кредитор и М. Д. Й. като кредитополучател бил сключен Договор за
потребителски кредит № 2287155/21.09.2020 г. при главница от 3 500 лева. Не
се оспорва, че на 21.09.2020 г. бил сключен и Договор за поръчителство между
поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД и ищцата като потребител за обезпечение на
задълженията по Договор за потребителски кредит № 2287155/21.09.2020 г.
Безспорно е, че в полза на „Ай Тръст“ ЕООД било заплатено възнаграждение в
размер на 1 лев от ищцата М. Д. Й..
Въпреки че всеки един от процесните договори - този за кредит и този за
предоставяне на поръчителство формално представляват самостоятелни
договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло.
По отношение на изложените твърдения за наличието на пороци,
водещи до нищожност на договора за предоставяне на поръчителство и
договора за кредит, респективно на клауза от последния, съдът приема, че в
конкретния случай са въведени няколко основания за нищожност и тъй като
нищожността не може да бъде прогласена на повече от едно основание, следва
да се счита, че исковете по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД са предявени в условия на
евентуалност, поради което съдът следва да се произнесе по всеки един от тях,
в поредност, в зависимост от естеството и тежестта (от най-тежкия към най-
9
лекия) на твърдения порок, според т. нар. "общи" основания по чл. 26 от ЗЗД, а
съгласно трайно установената и задължителна съдебна практика, съдът следи
служебно за нищожността. В тази връзка и съгласно Тълкувателно решение
№1 от 27.04.2022 год. по тълк. д. № 1 по описа за 2020 г. на ОС на ГК и ТК на
ВКС, в чл. 7, ал. 3 ГПК е предвидено изрично задължение на съда да следи
служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, както и да се произнесе служебно по нищожността, когато
установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на
договора, но и от общоизвестни или служебно известни на съда факти, което
води до извод за обвързаността на съда да обсъди годността на договора, дори
и без наличието на възражения на страните, когато основателността на
исковата претенция е пряко обусловена от неговата действителност. Съгласно
чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител,
е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като според чл.
146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Според постоянната практика на СЕС въпросът дали клауза от
договор трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на
въпрос от обществен ред, поради това, че националният съд е задължен
служебно да следи за неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13.
Въз основа на посоченото, съдът намира, че съгласно чл. 9, ал. 1 във вр. с
ал. 3 от ЗПК, както и с оглед изрично уговорения в самия договор вид на
отпуснатия кредит, процесният договор за кредит се окачествява като
потребителски такъв, като кредитополучателят - ищец се явява "потребител"
по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП, което води до извода, че за него се прилагат
както разпоредбите на Закона за защита на потребителите, така и тези на
Закона за потребителския кредит. ЗПК допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, като съгласно
чл. 6, договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече.
Относно договора за потребителски кредит и неговото съдържание е
необходимо стриктното им съобразяване с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 , като при неспазването им,
договорът за потребителски кредит следва да бъде обявен за недействителен,
на основание чл. 22 от ЗПК. В конкретния случай и с оглед наведените от
ищеца доводи за наличие на пороци, обуславящи нищожност на договора за
кредит, евентуално на клаузата в него, предвиждаща предоставяне на
обезпечение, съдът намира следното.
10
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1, начин. В този смисъл и според чл. 19, ал. 1
от ЗПК, ГПР по кредита следва да изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, като според ал. 4 и ал. 5 на цитираната
разпоредба, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с
постановление на Министерския съвет на Република България и клаузи,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В пар. 1, т. 1 от ДР
на ЗПК е дадено определение на понятието "Общ разход по кредита за
потребителя", според което това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
От процесния договор за кредит и приложение №1 към него, безспорно
се установява, че ГПР е уговорен в размер на 43, 06 % и е посочен единствено
като абсолютна процентна стойност, без да са описани взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването му, поради което се създава
неяснота относно начина на формиране на ГПР, а оттам не се разбира какви
компоненти са включени в него. Това от своя страна води до нарушаване на
законовото изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин,
уредено в чл. 10, ал. 1 от ЗПК, с оглед на което доводите на ищеца относно
това, че не става ясно кои компоненти са включени в ГПР и как е формиран
същият, се явяват основателни. Поради изложеното, не може да се направи и
правилна преценка дали ГПР е коректно изчислен съгласно законовата
формула и дали не нарушава забраната по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Практиката на
СЕС /т. 90 от решение на СЕС по дело С - 377/14; съображения 31 и 43 от
Директива 2008/48;/ приема, че от особено важно значение е потребителят да е
бил информиран за общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен по единна математическа формула, тъй като това води освен до
прозрачност, но и до предоставяне на възможност на потребителя да направи
сравнение относно предлаганите на пазара оферти и условия за отпускане на
кредит, както и да прецени обема на задълженията, които поема. Също така,
посочването в договора за кредит на по-нисък и/или по-висок от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следователно относно цената, което пък следва да се
11
окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, пар. 1
от Директива 2005/29/ЕО относно нелоялни търговски практики от страна на
търговци към потребители, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на съществен елемент на договора –
неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение
за сделка, което в противен случай не би взел. Именно поради тази причина
законът въвежда задължението в договора за кредит да бъде подробно описан
начина на формиране на ГПР, като в процесния договор това не е направено, а
единствено е посочен общ размер на ГПР, което води до засягане на правата
на потребителя в съществена степен, тъй като последният е поставен в
положение да тълкува клаузите на договора, а тази част от договора се явява
особено важна за интересите на потребителя, поради което неяснотите и
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание, законът го
регламентира като порок от най-висока степен.
В случая, липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването му и макар формално процесният договор да
съдържа изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, въз основа на цялостна
преценка на всяка от уговорените клаузи, съдът намира, че неправилното
посочване и липсата на оповестяване на действителен ГПР, е достатъчно
сериозен пропуск, който се приравнява на непосочен ГПР, въз основа на което
следва да се приеме, че целият договор е недействителен, поради нарушаване
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява,
че „Кредисимо“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление /това
обстоятелство не се и оспорва от страните/. В същото време, съгласно
договора за предоставяне на поръчителство, заемодателят е овластен да
приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
В този смисъл се приема, че на кредитора е било известно задължението на
ищеца да заплаща услугата по предоставеното поръчителство, тъй като това е
определено като условие за отпускане и усвояване на кредита. По този начин
макар формално клаузата на чл. 4 от договора за кредит да не съдържа условия
по формиране на ГПР, води до неговата реална промяна, защото задължава
кредитополучателя да предприеме правни действия, като се задължи с
допълнителни разноски пред дружеството поръчител.
Освен това, в контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК за
годишният процент на разходите и като взе предвид съдържанието на
описаните по-горе клаузи на чл. 4 от Договора за потребителски кредит,
сключен с "КРЕДИСИМО" ЕАД и чл. 8 от Договора за предоставяне на
поръчителство, сключен с "АЙ ТРЪСТ" ЕООД, съдът намира, че уговореното
възнаграждение, дължимо за ангажиране на поръчител за обезпечаване на
задълженията на кредитополучателя по кредита съставлява възнаграждение
12
по усвояване, отпускане и управление на кредита, поради което същото следва
да се включи в годишния процент на разходите - чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Клаузата на чл. 4 от Договора за потребителски кредит възлага в тежест
за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: да предостави
на ответника банкова гаранция в срок от 10 дни от сключване на договора за
всички задължения по сключения договор за кредит или одобрено от
заемодателя дружество поръчител. Прочитът на съдържанието на посочената
клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем,
налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не
предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така
и какво да бъде то. Житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на
всички задължения по договора за кредит. Обективно длъжникът би могъл да
си позволи да представи като обезпечение единствено поръчителство от
одобрено от ответника "Кредисимо" ЕАД дружество. Това дружество е
именно другият ответник в настоящия процес - "Ай Тръст" ЕООД, който е и
свързано лице с кредитора по договора за заем, доколкото по делото бе
установено, че "Кредисимо" ЕАД е едноличен собственик на капитала на "Ай
Тръст" ЕООД. Двата договора - за кредит и за предоставяне на поръчителство
не само че са свързани, но възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, е предвидено да се заплаща на падежите и по начините, по
които се изплаща съответната погасителна вноска по договора за кредит.
Доколкото в договора за кредит е уговорено обезпечаването му чрез
поръчителство, таксата за допълнителната услуга, която макар и формално да
е дължима по друг договор, се явява част от договора за кредит като включена
в съдържанието му и всъщност представлява скрито възнаграждение по
договора за потребителски кредит, което следва да бъде включено в размера
на ГПР. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на
кредитодателя, поставена като изискване за предоставянето на заема, това
допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени
в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение по чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
От заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че при включване на възнаграждението за поръчителство в ГПР,
то същият възлиза на 194, 7386 %, при максимално допустим ГПР по чл. 19,
ал. 4 от ЗПК към датата на сключване на договора - 50 %. Ето защо
посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите от 43, 06 % не
отговаря на действителния такъв, с оглед на което е нарушена разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от
информация за действителния размер на приложимия на ГПР, което право
ЗПК му признава и гарантира.Посочването на стойност, по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което
влече недействителност на договора в неговата цялост на основание чл. 22 от
ЗПК.
13
Ето защо, съдът приема, че целият договор за потребителски кредит е
нищожен и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК
вр. чл. 21, ал.1 от ЗПК, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на ищеца, с оглед на което така предявеният иск се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Относно сключения между ищцата и „Ай Тръст“ ЕООД договор за
предоставяне на поръчителство, съдът счита, както вече беше посочено, че
двата процесни договора се намират във взаимовръзка помежду си и като
система от правоотношения между страните, последиците от прогласяването
на недействителността на договора за потребителски кредит рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на поръчителство. Ето защо следва да
се приеме, че и договорът за предоставяне на поръчителство е
недействителен, като с оглед недействителността на договора за
потребителски кредит, който обезпечава и във връзка с който е сключен, то
договорът за поръчителство е лишен от основание. Последният договор е
нищожен и на самостоятелно основание, поради липса на кауза за неговото
съществуване.
Видно от съдържанието на договора, за поръчителя е уговорено
възнаграждение срещу задължението да отговаря солидарно с длъжника за
задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното
заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда регресно право
срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми - по чл.
4, ал. 2 от договора за предоставяне на поръчителство. Следователно
поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да съществува
същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил
подлежат на възстановяване. Налице нееквивалентност на престациите, като в
случая липсва и престация от една от страните по договора - поръчителя,
поради което този договор се явява нищожен и като противоречащ на добрите
нрави. Доколкото липсва и престация от поръчителя, то договорът е
недействителен и като лишен от основание.
Освен горното следва да се отбележи и, че договорът за предоставяне на
поръчителство има акцесорен характер по отношение на договора за
потребителски кредит, като сключеният договор за поръчителство е с
юридическо лице, което е предварително одобрено от кредитора и което се
явява свързано с него лице, тъй като същият е едноличен собственик на
капитала на дружеството поръчител. Това обстоятелство обосновава извод, че
на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално
договаряне, което води до значително неравновесие между правата на
потребителя на услугата и търговеца и нарушаване на принципа на
добросъвестност. Налага се и извод, че с договора за предоставяне на
поръчителство реално не се цели обезпечаване на договора за кредит, а
единствено оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение
под формата на възнаграждение за поръчител, свързан с кредитора, в
нарушение на ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, от което може да се изведе
основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
С оглед изложеното, предявеният срещу „Ай Тръст“ ЕООД
14
установителен иск също се явява основателен и следва да бъде уважен.
Поради нищожността на процесния договор за предоставяне на
поръчителство, сключен между ищцата и „Ай Тръст“ ЕООД следва, че общо
заплатената от ищеца сума в размер на 2 175, 11 лева - възнаграждение за
поръчителство, е заплатена без основание и подлежи на връщане съобразно
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че разпредЕ.та сума от 2 175, 11 лева,
представляваща възнаграждение за поръчителството, е била администрирана
от „Кредисимо“ ЕАД към „Ай Тръст“ ЕООД, поради което последното е
пасивно материалноправно легитимирано да отговаря по иска по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД и дължи на ищцата връщането на сумата. Основателна е и
акцесорната претенция за присъждане на законна лихва.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищцата, от името на която
е представен в срок списък по чл. 80 от ГПК /л. 93 от делото/, с който се
претендират разноски както следва: 454, 81 лв. – заплатена държавна такса
/417, 81 лв. за първоначално предявените искове и 37 лв. за изменения чрез
увеличаването му иск/; 5 лв. – такса за съдебно удостоверение; 300 лв. –
депозит за изготвената съдебно-счетоводна експертиза, които следва да й
бъдат присъдени. Представени са доказателства за заплащане на така
посочените суми, поради което съдът ще осъди ответниците да заплатят
солидарно сумата от 759, 81 лева.
Относно претендираните адвокатски възнаграждения по реда на чл. 38
от ЗА в размер на 953, 22 лв. за първия иск, 840, 50 лв. за втория иск и 621, 01
лв. за третия иск. Видно от представения договор за правна защита и
съдействие, ищцата е била представлявана безплатно на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв от адв. Д. М.. Следва да се отбележи, че в Определение №
395/09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г. на ВКС; Определение № 60227 от
03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 283 от
22.07.2020 г. по ч. т. д. № 872/2020 г. на ВКС, II т. о. и др., върховните съдии
възприемат, че при произнасяне на съда по отговорността на разноските,
последният не може да обсъжда и проверява дали действително е налице
посоченото в договора за правна защита и съдействие основание за оказване
на безплатна правна помощ. Наред с горните е налице тенденция към
преодоляване на тази практика и с Определение №934/27.02.2024 г.,
постановено по гр. д. №3502/2024 г. на IV гр. о. на ВКС е допуснато
касационно обжалване на определение, с което е отхвърлено искане на
изменение на решение в частта за разноските с аргумент, че е установено че
страната не е материално затруднено лице по смисъла на чл. 38 от ЗА, както и
се предлага на основание чл. 292 ГПК на Общото събрание на Гражданска
колегия и Търговска колегия на Върховния касационен съд да постанови
тълкувателно решение по следния въпрос: Има ли право съдът на преценка
дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ
по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл.
38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите
се и не подлежат на проверка от съда ? Настоящият съдебен състав напълно
15
споделя последното схващане и счита, че искането за присъждане на
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 1, т. 2 от
ЗА не е абстрактна формулировка, така щото единствено заявяването й с
представяне на пълномощно с твърдение за материално затруднена страна
да води до удовлетворяването на искането, без доказване и установяване на
верността на твърдението при наличие на възражение от насрещната
страна. Горната норма е равносилна по степен на доказване с искането за
присъждане на разноски в светлината на чл. 78 от ГПК. Обратният извод
ще рече, че при проведено насрещно оборване на твърденията на другата
страна с надлежни писмени доказателства, то съдът следва да ги игнорира
и да постанови частично резултат в разрез с действително положение.
Съдът не може да толерира преследването на определен резултат с неверни
данни в ущърб на основния принцип в чл. 8, ал. 2 от ГПК - „Страните
посочват фактите, на които основават исканията си и представят
доказателства за тях“.
В настоящия случай са налице писмени доказателства, събрани в хода на
производството от ответната страна, че ищцата е осигурено лице с
осигурителен доход в размер на 2 640, 00 лева в периода август – ноември
2024 г. – виж справка на л. 129 от делото, издадена от ТД НАП-София.
Размерът на трудовото възнаграждение на ищцата е в трикратен размер на
минималната работна заплата за същия период /933 лв./ и приблизително 150
% от средната работна заплата. На следващо място, ищцата внесе разноски в
общ размер на 759, 81 лева, за които макар и да твърди че е материално
затруднена не поиска освобождаване от разноски и държавна такса по реда на
чл. 83 от ГПК. По делото се събраха данни, че ищцата има валидно трудово
правоотношение. Съгласно пълномощно между ищцата и процесуалния си
представител /л. 7/ в т. 2 от същото е уговорено плащанията в нейна полза по
делото да се предоставят на процесуалния представител. С оглед
многобройните данни относно неверността на твърдението за материалната
затрудненост, съдът даде възможност на ищцата по реда на чл. 176 от ГПК
същата да се яви в съдебно заседание и да отговори на възраженията на
ответната страна, че действителното й материалното положение е колизия с
твърдението. В отговор на редовното връчване за явяване в съдебно заседание
с изслушването й за горните данни, ищцата не се яви.
С оглед на горното, то възраженията на ответниците относно
материалната затрудненост на ищцата, се оказаха основателни и за настоящия
съдебен състав е безалтернативно да откаже присъждането на адвокатско
възнаграждение.
По обжалваемостта:
Настоящото решение подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Кюстендил чрез Районен съд - Кюстендил в двуседмичен срок
от съобщаването му.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
16
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК, в отношенията между М.
Д. Й., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. ********, обл. ***********,
махала ************* №*, и „Кредисимо“ ЕАД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Витоша" 146 (сграда А), ет.
4, Бизнес център "България", че Договор за потребителски кредит №
2287155/21.09.2020 г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и М. Д. Й., е
нищожен поради заобикаляне на закона.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 от
ЗЗД, чл. 26, ал. 2, предл. 4, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в отношенията между М. Д.
Й., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. ********, обл. ***********,
махала ************* №*, и „Ай Тръст“ ЕООД, с ЕИК: *********, че
Договор за предоставяне на поръчителство от 21.09.2020 г. сключен между
страните въз основа на Договор за потребителски кредит №
2287155/21.09.2020 г., е нищожен поради липса на основание и противоречие
със закона и добрите нрави.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, „Ай Тръст“ ЕООД, с
ЕИК: *********, да заплати на М. Д. Й., ЕГН **********, с постоянен адрес:
с. ********, обл. ***********, махала ************* №*, сумата от 2 175, 11
лева /две хиляди сто седемдесет и пет лева и 11 ст./, получена при начална
липса на основание – недействителен Договор за предоставяне на
поръчителство от 21.09.2020 г. сключен между страните въз основа на Договор
за потребителски кредит № 2287155/21.09.2020 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба -
07.08.2024 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Кредисимо“ ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Витоша" 146
(сграда А), ет. 4, Бизнес център "България", и „Ай Тръст“ ЕООД, с ЕИК:
*********, да заплатят на М. Д. Й., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.
********, обл. ***********, махала ************* №*, сумата в размер на
759, 81 лева /седемстотин петдесет и девет лева и 81 ст./ – разноски по
делото.
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд
- Кюстендил чрез Районен съд - Кюстендил в двуседмичен срок от
връчването на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
17