№ 458
гр. Перник, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
при участието на секретаря Десислава Ст. Дрехарска
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20211720105882 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на И.Н. Ц.-К. срещу „Адванс Финанс“ ООД, с която е
предявен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за оспорване на изпълнението по изп.д. № 1056/2014 г. по
описа на ЧСИ С.Б.
Ищецът твърди, че „Райфайзенбанк“ ЕАД се е снабдил срещу ищеца с изпълнителен
лист от 18.03.2014 г., издаден въз основа на влязла в сила Заповед за незабавно изпълнение,
за принудително събиране вземанията по който е образувало изп.д. № 1056/2014 г. по описа
на ЧСИ С.Б.. Въз основа на молба от 08.05.2020 г. като взискател по делото бил
конституиран ответникът „Адванс Финанс“ ООД. Твърди се, че действия по изпълнение не
са били своевременно предприемани, поради което изпълнителното дело е прекратено по
силата на закона, а погасителната давност за вземанията, е изтекла към момента на
депозиране на исковата молба. Твърди се, че въпреки това в кантората на ЧСИ делото е със
статут „висящо“, което обуславя и правния му интерес от съдебна защита.
При изложените твърдения се иска признаване за установено в отношенията между
страните, че в полза на „Адванс Финанс“ ООД не съществува изискуемо вземане спрямо
И.Н. Ц.-К. за следните суми: 2227,69 лева - главница по Договор за издаване на национална
кредитна карта от 18.12.2009 г., сумата 680,82 лева, изискуема редовна лихва за периода
15.06.2011г. до 23.06.2013г., включително, сумата 645,22 лева изискуема наказателна лихва
за периода 15.07.2011г до 13.03.2014г, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението в съда – 17.03.2014г до окончателно изплащане на
вземането, както и да заплати направени разноски в заповедното производство в размер на
71,07 лева - заплатена държавна такса и 246,00 лева- юрисконсултско възнаграждение, за
1
които суми срещу същата и е издаден изпълнителен лист и заповед за изпълнение по ч.гр.
дело № 1701/2014 г. по описа на PC – Перник и е образувано изп.д. № 1056/2014 г. по описа
на ЧСИ С.Б., поради изтекла погасителна давност за вземанията, предмет на изпълнителния
лист.
Ответната страна не е депозирала писмен отговор, в съдебно заседание не изпраща
представител и не депозира становище. В този контекст ищецът е формулирал и искане за
постановяване на неприсъствено решение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за оспорване на изпълнението по изп.дело № 1056/2014
г. по описа на ЧСИ С.Б.. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника
за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение.
Предмет на този отрицателен установителен иск е оспорване съществуването на
изпълняемото право, въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на
пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и претендирано право на
взискателя или на отговорността на длъжника. В хипотеза на предявен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено
правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната страна е да установи
че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в конкретния случай настъпването на
такива факти, водещи до прекъсване на давността за вземането.
Не е спорно, а от приобщеното копие от изп.д. № 1056/2014 г. по описа на ЧСИ С.Б.
се установява, че същото е образувано по молба на взискателя „Райфайзенбанк (България)“
ЕАД на 29.05.2014 г. за принудително събиране на посочените в исковата молба вземания
срещу длъжника И. Ц.-К. (ищеца в настоящото производство) и К.К., съгласно изп.лист от
18.03.2014 г., издаден по ч.гр.д. № 1701/2014 г. на РС Перник въз основа на влязла в сила
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С молба от 08.05.2020 г. ответникът е поискал да
бъде конституиран като взискател като цесионер по договор за цесия, сключен с
„Райфайзенбанк“ ЕАД.
Наличието на изпълнителен титул и висящо изпълнително дело, образувано срещу
ищеца за събиране на процесните вземания в полза на ответника, свидетелства за правния
му интерес от предявяване на отрицателните установителни искове. В настоящия случай
ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла
след издаване на процесния изпълнителен лист.
От приложеното копие на изп.д. № 1056/2014 г. по описа на ЧСИ С.Б. се установява,
че същото е образувано въз основа на цитирания изпълнителен лист и молба за образуване
от 29.05.2014 г., в която е инкорпорирано и искане за прилагане на конкретни изпълнителни
способи (запор и възбрана), с което давността за вземането е прекъсната. След образуване на
делото ЧСИ Б. е извършвал справки за имущественото състояние на длъжниците до
различни институции, изпращал е ПДИ и е налагал запор на 26.06.2014 г., като няма данни
запорното съобщение да е връчено на третото лице.
Към момента на образуване на ИД № 1056/2014 г. е било в сила ППВС №
3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва
давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2 от
26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно,
че в изпълнителното производство давността се прекъсва при предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от
2
взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител, като от момента на
същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е
отменено цитираното ППВС. Към настоящия момент е налице противоречива практика и
висящо тълк. дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №
3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително дело, което е
образувано преди приемането му. До постановяването на решение по новообразуваното т.д.
№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав се съобразява с разрешението,
застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че
отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната
норма започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия тълкувателен
акт, т. е. от 26.06.2015 г.
По силата на чл. 116, б.”в” ЗЗД и разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на
ВКС давността се прекъсва при предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или предприето по
инициатива на съдебния изпълнител, в частност – молбата за извършване на изпълнителни
действия, с посочване на определени изпълнителни способи.
На 28.01.2016 г., т.е. преди изтичане на две години от молбата за образуване,
взискателят е поискал да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на И.К.,
получавано от Софийски Районен съд, като запор е бил наложен, а запорното съобщение е
връчено на работодателя на 08.02.2016 г. /л.74 от ИД/, с което давността за вземането към
И.К., е прекъсната.
Тъй като ответникът не е доказал, че в продължение на две години след 28.01.2016 г.
е поискал извършването на изпълнителни действия, съдът приема, че към 29.01.2018 г.
производството се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и от
този момент е започнала да тече новата давност за вземането. При бездействие на кредитора
в период от две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“.
Прекратителното основание в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически факт.
Постановлението на съдебния изпълнител единствено констатира осъществяването на
предвидените в закона материални предпоставки – в продължение на две години
взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни действия.
На 14.12.2018 г., т.е. след настъпване на перемпцията, взискателят е депозирал молба
за налагане на запор върху банкови сметки, като запор е бил наложен на 07.01.2019 г. и
съобщението е получено от третото лице. В Решение № 37/24.02.2021 г. по дело №
1747/2020 г. на ВКС е прието, че когато по изпълнителното дело е направено искане за нов
способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да
изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още
у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е,
че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително
дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е
образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен
способ. Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното
действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по
причина, което не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането,
дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа
на изпълнителното производство. Не е необходимо предприемането на действие от
съдебния изпълнител в рамките на искания изпълнителен способ да е задължително
успешно, вкл. и когато длъжникът не разполага със сметка в банка /арг. от т. 5 от ТР № 3 от
10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г. на ОСТК на ВКС/, за да се счита давността
3
прекъсната. Това следва и от граматическото тълкуване на употребеното в чл. 116 б. "в" ЗЗД
понятие "с предприемане" на изпълнителни действия, а не с извършване. В ТР № 2 от
26.06.2015 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС също се приема,
че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи /в този смисъл и Решение № 61/01.03.2021 г.
по в. гр. д. № 714/2020 г. на ОС-Перник и Решение № 248/08.07.2021 г. по в. гр. д. №
268/2021 г. на ОС-Перник/.
Поради това молбата от 14.12.2018 г. с искане да бъде наложен запор е прекъснала
давността, независимо че искането е предприето в условията на прекратено изпълнително
производство.
През м. 08.2019 г. взискателят „Райфайзенбанк“ е уведомил съдебния изпълнител за
извършена цесия в полза на цесионера „Адванс Финанс“ на вземането към И.К.. С молба от
08.05.2020 г. „Адванс Финанс“ ООД е поискал да бъде конституиран като взискател, както и
да бъде извършен опис на движимите вещи на длъжника И. Ц.-К.. На 12.10.2021 г. новият
взискател отново е депозирал молба за налагане на запор върху банкова сметка на
длъжницата.
За приложимия давностен срок съдът следи служебно при направено позоваване на
изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12
от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от
1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и
държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр.
275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал
заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване
заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл.
156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237
ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен
лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се
установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание
(арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК,
аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290
ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено
изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено
съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила
заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил
нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила
решения.
4
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение,
постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение
срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото
вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е
подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното
поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение №
214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС (Решение №
37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д.
№ 1562/2015 г., Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., Определение № 576
от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г, Определение № 480 от 19.07.2013 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.).
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за вземането е
общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай.
За прекъсването на давността е от значение единствено на коя дата е било предприето
последното валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет
години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително изпълнение, е
погасено по давност.
В процесния случай между отделните поискани и предприети изпълнителни действия
не са изтекли повече от пет години /а дори и три години/ и към датата на депозиране на
исковата молба, давностният срок не е изтекъл, поради което отрицателният установителен
иск се явява неоснователен.
В този смисъл, не налице и предпоставката „вероятна основателност“ за
постановяване на неприсъствено решение, съгласно искането на ищцата, а искът следва да
бъде отхвърлен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответната страна, но в случая
тя не е сторила такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от И.Н. Ц.-К., ЕГН ********** срещу
„Адванс Финанс“ ООД, ЕИК ********* отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че в полза на „Адванс Финанс“ ООД не
съществува изпълняемо право (право на принудително изпълнение) спрямо И.Н. Ц.-К. за
сумата в размер на 2227,69 лева - главница по Договор за издаване на национална кредитна
карта от 18.12.2009 г., сумата 680,82 лева, изискуема редовна лихва за периода 15.06.2011г.
до 23.06.2013г., включително, сумата 645,22 лева изискуема наказателна лихва за периода
5
15.07.2011г до 13.03.2014г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда – 17.03.2014г до окончателно изплащане на вземането,
както и да заплати направени разноски в заповедното производство в размер на 71,07 лева -
заплатена държавна такса и 246,00 лева- юрисконсултско възнаграждение, за които суми
срещу същата и е издаден изпълнителен лист и заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.
дело № 1701/2014 г. по описа на PC – Перник и е образувано изп.д. № 1056/2014 г. по описа
на ЧСИ С.Б., поради изтекла погасителна давност за вземанията.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
6