Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети май през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 5710 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 26.02.2020г.,
постановено по гр.д. № 1971/2019г. на СРС, ГО, 77 състав, са уважени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от “Т.С.” ЕАД срещу С.М.Н. и Р.С.Н.
обективно кумулативно съединени искове с правно основаное чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на
следните вземания: срещу ответника С.М.Н. – за сумата от 491, 74 лв. – главница, представляваща стойност на
консумирана, незаплатената топлинна енергия за периода м.05.2014г. –
м.04.2017г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “*****”, бл. *********и
сумата от 20, 12 лв. – главница за такса
за услугата дялово разпределение за периода м.06.2015г. - м.04.2017г., ведно
със законната лихва върху главниците от 06.03.2018г. – датата на депозиране на
заявлението до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 49, 67 лв.,
представляваща лихва за забава плащането на главницата за ползвана топлинна
енергия за периода 16.09.2015г. - 21.02.2018г., като е отхвърлен иска за
мораторна лихва върху главницата за ползвана топлинна енергия над уважения
размер до предявения от 49, 90 лв. и иска за сумата от 3, 46 лв. – лихва за
забава плащането на главницата за дялово разпределение за периода
16.09.2015г.-21.02.2018г. и срещу ответника Р.С.Н. – за сумата от 491, 74 лв. –
главница, представляваща стойност на консумирана, незаплатената топлинна
енергия за периода м.05.2014г. – м.04.2017г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, жк “*****”, бл. *********и сумата от 20, 12 лв. – главница за такса за услугата дялово
разпределение за периода м.06.2015г. - м.04.2017г., ведно със законната лихва
върху главниците от 06.03.2018г. – датата на депозиране на заявлението до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 49, 67 лв., представляваща
лихва за забава плащането на главницата за ползвана топлинна енергия за периода
16.09.2015г. - 21.02.2018г., като е отхвърлен иска за мораторна лихва върху
главницата за ползвана топлинна енергия над уважения размер до предявения от
49, 90 лв. и иска за сумата от 3, 46 лв. – лихва за забава плащането на
главницата за дялово разпределение за периода 16.09.2015г. - 21.02.2018г.
Срещу решението,
в частта, в която е отхвърлен иска за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, е подадена в законоустановения
срок въззивна жалба от ищеца “Т.С.” ЕАД. В
жалбата са изложени оплаквания за неправилност на формираните изводи на
първоинстанционния съд поради допуснато нарушение на материалния закон.
Конкретно се поддържа, че продажбата на топлинна енергия за битови нужди от
топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни Общи условия
за продажба на топлинна енергия, с които се регламентират търговските
взаимоотношения между потребителите на топлинна енергия и дружеството. В същите
били определени ред и срок за плащане на топлинната енергия, а именно – в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. По тези
съображения счита, че ответниците са изпаднали в забава с изтичане на последния
ден от месеца. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната му част и постановяване на друго, с
което предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да се уважи в пълен размер.
Насрещната страна С.М.Н. и Р.С.Н. оспорват
въззивната жалба като неоснователна и правят искане същата да бъде отхвърлена.
По делото е
постъпила въззивна жалба и от ответниците С.М.Н. и Р.С.Н. срещу решението на
СРС в частите, в които са уважени предявените искове. В жалбата са изложени
оплаквания за допуснати процесуални нарушения, които обосновават извод за
обезсилване на решението. Жалбоподателите сочат, че първоинстанционният съд е
оставил исковата молба без движение с указания за отстраняване на констатирани
нередовности в определен срок.
Ищцовото
дружество не е изпълнило дадените указания в
установения срок, а след изтичане на същия. Вместо да констатира предпоставки
за връщане на исковата молба и прекратяване на делото, първоинстанционният съд е приел направеното извън срока уточнение и постановил
обжалваното решение. Поддържа релевираните възражения, че между страните по
делото липсва валидна облигационна връзка по договор за продажба на топлинна
енергия. Освен това ищецът не е ангажирал доказателства за съществуването на
договорно правоотношение между него и фирмата за дялово разпределение, както и
между фирмата за дялово разпределение и етажната собственост, в която се намира
процесният имот. Оспорва се и наличието на правен интерес от привличане на
трето лице-помагач в производството предвид липсата на доказателства за съществуването
на договорна връзка между него и топлопреносното предприятие. В жалбата са
развити и съображения, че липсва законово основание за начисляване на цена на
услугата дялово разпределение. Поддържа, че не са ангажирани доказателства за
влизане на сила на приложимите за спора Общи условия за продажба на топлинна
енергия, поради което счита, че същите не обвързват ответниците, включително и
относно реда и сроковете за плащане на задълженията. В жалбата се твърди още,
че изравнителните сметки не били връчени по надлежния ред, поради което не е
преклудирана възможността за потребителя на направи рекламация за качеството на
доставената услуга. С оглед изложеното е направено искане за обезсилване на
постановеното решение, а в условията на евентуалност – за неговата отмяна в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят.
Насрещната страна
“Т.С.” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Третото лице-помагач "П.И.” ООД не изразява
становище по постъпилата въззивна жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, вр. с чл. 150
ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
По възраженията за недопустимост на
първоинстанционното решение:
С определение от 04.11.2019г. първоинстанционният съд
е констатирал нередовности на исковата молба, поради което е дал указания на
ищеца да отстрани същите в едноседмичен срок от съобщението. Указанията са
надлежно връчени на ищцовото дружество на 07.11.2019г., но уточнителната молба
е подадена след изтичане на определения едноседмичен срок – конкретното същата
е депозирана на 26.11.2019г. Първоинстанционният съд е приел направеното
уточнение на исковата претенция и е постановил решение по същество на спора.
Настоящият съдебен състав счита релевираните от
въззивниците-ответници възражения за недопустимост на обжалваното решение
поради постановяването му в нарушение на нормата на чл. 64, ал. 1 от ГПК за
неоснователни по следните съображения:
Постановяването на съдебно решение по искова молба,
чиято нередовност е била отстранена извън определения по чл. 129 от ГПК срок,
дори и да е в нарушение на процесуалния закон – конкретно на разпоредбата на
чл. 64, ал. 1 от ГПК, не се отразява нито на
допустимостта на производството, нито на допустимостта на постановения съдебен
акт, както последователно поддържа в практиката си ВКС.
Нещо повече, според трайно непротиворечивата
съдебна практика определеният на страната срок за отстраняване нередовността на
исковата молба, различен от решителния срок по см. на чл.63, ал.3 ГПК, дори и
изтекъл, се счита за мълчаливо продължен от съда, поради което изпълнението на
дадените указания в рамките на същия се явява и надлежно осъществено. Този извод се подкрепя и при
съобразяване на изброените в т. 9 на ППВС №
1/1985г. основания за
недопустимост на съдебното решение и в тях визираното от жалбоподателите
процесуално нарушение не фигурира. Недопустимо е само това съдебно решение,
което не отговаря на изискванията, позволяващи делото да се реши по същество -
липса на право на иск, ненадлежно упражнено право на иск, десезиране на съда
(оттегляне или отказ от иска), липса на заявено искане за възобновяване на
производство, спряно по взаимно съгласие на страните, устно предявен иск или
изменен устно иск, в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за
това, или при нарушаване принципа на диспозитивното начало – съдът се е
произнесъл по предмет, с какъвто не е бил сезиран, респ. разгледал е иск на
непредявено основание – определил е спорното право въз основа на обстоятелства,
на които страната не се е позовала, каквито данни в случая отсъстват /в този
смисъл определение № 351 от 22.05.2020г., постановено по т.д. № 2396/2019г. на
ВКС, Второ ТО, постановено по въпроса за допустимостта на съдебно решение,
постановено при изпълнени след изтичане на установения от съда срок за
отстраняване на нередовности на въззивната жалба/.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита
първоинстанционното решение за допустимо, а наведените от
въззивниците-ответници възражения в обратен смисъл за неоснователни.
По правилността на обжалваното първоинстанционно
решение:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно
използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността
на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия.
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150,
ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от
закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
В конкретния случай по делото е представен договор за продажба
на недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 01.04.1994г., с който
ответниците С.М.Н. и Р.С.Н. са придобили правото на собственост върху следния
недвижим имот: ап. № 59, находящ се в гр. София,жк “*****”, бл*****По делото не
се твърди, нито се доказва от ответниците, чиято е доказателствената тежест по
чл. 154, ал. 1 от ГПК, да са извършили разпоредителни сделки с имота след
неговото придобиване през 1994г.
С оглед изложеното се налага извод, че се установява принципното
съществуване на облигационно правоотношение между страните за процесния период,
произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е
доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на
ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи условия по
реда на ЗЕ, по който жалбоподателите, като съсобственици на топлоснабден имот в
сграда в режим на етажна собственост, се явяват страна по силата на посочената
по-горе законова разпоредба.
Неоснователни са релевираните доводи относно влизането
в сила на Общите условия за продажба на топлинна енергия от “Т.С.” ЕАД на
потребители на топлинна енергия за битови нужди. Настоящият съдебен състав
споделя разрешението на въпроса, дадено в решение № 189 от 11.04.2011г.,
постановено по т.д. № 39/2010г. по описа на ВКС, Второ ТО, в което е прието, че
съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 от ЗЕ /приложима за продажба на
електрическа енергия при публично известни обши условия/ предпоставка за
влизане в сила на Общите условия е публикуването им най-малко в един централен
и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична
е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ, съгласно която топлопреносните
предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Влизането
в сила на Общите условия /ОУ/ не е обусловено от писменото им приемане от
страна на потребителите. Действително, съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест в процеса ищцовото дружество следва да докаже
влизането в сила на представените в първоинстанционното производство Общи условия
за продажба на топлинна енергия. В посоченото решение на ВКС е прието, че не
съществува пречка, ако на съда е служебно известно в кои всекидневници са
публикувани ОУ, същите да бъдат посочени в съдебното решение.
Въззивниците-ответници не твърдят и не установяват наличието на други
публикувани ОУ с различно съдържание от представените. В случая Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, одобрени с
Решение ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, са публикувани във вестник “24 часа” и във
вестник “19 минути” и са в сила от 14.03.2014г. Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014
г. на Съвета на директорите на “Т.С.” ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от
27.06.2016г. на КЕВР, са публикувани във вестник “19 минути” и във вестник
„Монитор“ на 11.07.2016г. и са в сила от 10.08.2016г.
На етапа на въззивното производство не е спорно
обстоятелството, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа, че стойността на реално доставената в имота през периода
от м.05.2014г. до м.04.2017г. топлинна енергия с включени изравнителни сметки
възлиза на сумата от 1 823, 70 лева. По делото е установено, че е налице
плащане в размер на 839, 85 лева за потребената топлинна енергия в периода от
м.05.2014г. до м.05.2015г. След отчитане на извършеното частично плащане
непогасеният остатък от задължението възлиза на сумата от 983, 75 лева. Предвид липсата на доказателства, че са заплатили
стойността на потребената топлинна енергия, ответниците се явяват задължени
лица по предявените искове за реално изпълнение, като всеки един от тях дължи
заплащане на сумата, съответстваща на притежаваната от него квота в
съсобствеността /чл. 30, ал. 3 от ЗС/, т.е. – дължат сумата за главница по
равно /по 1/2 част от 983, 85 лева, или по 491, 74 лева/.
По претенциите за мораторна лихва върху главниците за
доставена топлинна енергия:
На първо място следва да се посочи, че противно на
релевираните в жалбата на „Т.С.“ ЕАД доводи, в случая не са приложими Общите
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, в
сила от 12.03.2014г. Както бе посочено по-горе начислената сума за топлинна
енергия за първия отоплителен сезон от исковия период – м.05.2014г. до м.04.2015г.
в размер на 839, 85 лева е била заплатена от потребителите преди началото на
исковия период по претенцията за мораторна лихва, поради което върху посочената
главница не се дължи обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Именно
поради тези съображения първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 99, 35 лева до пълния претендиран размер от
99, 81 лева. Релевираните от дружеството-въззивник доводи относно приложимия
ред и срок за плащане на топлинната енергия са неотносими към конкретния правен
спор. Първоинстанционният съд не е приел, че ответниците не са изпаднали в
забава, а че плащането за отоплителен сезон 2014г. – 2015г. е извършено преди
началото на исковия период на претендираното акцесорно вземане. Към датата на
издаване на общата фактура за отоплителен сезон 2015 – 2016г. са действали Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди от “Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от същите, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия от 2016г., продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2,
т.е. ако не са заплатени в 45-дневен срок след издаване на обща фактура за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. С оглед изложеното
се налага извод, че поставянето на потребителя в забава не е обусловено от
публикуване на общата фактура на интернет-страницата на дружеството. Задължението
за заплащане на стойността на потребената топлинна енергия е възникнало като
срочно. Следователно, изпадането в забава не е обусловено от изпращането на
покана до длъжника, нито от публикуване на общите фактури на
интернет-страницата на ищцовото дружество. По тези съображения доводите на
въззивниците-ответници за недължимост на акцесорното вземане за обезщетение за
забава са неоснователни. Ето защо предявената претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
е основателна за установения в първоинстанционното решение период и размер.
По отношение на възражението, че ответниците не са
пасивно легитимирани да отговарят по предявените искове за цена на услугата дялово
разпределение, съдът намира следното:
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Всички дейности и обществени отношения, свързани с
топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката,
което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на услугата по
дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
Както в заявлението, така и в исковата
молба ищецът поддържа, че претендираната главница включва стойността на
доставената топлинна енергия през исковия период и дялово разпределение за същия период. Ето защо това вземане е
част от спорния предмет и е включено в претендираната от ищеца главница.
По силата на чл. 22 от Общите условия на
ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от
продавача по реда на 61 и следв. от Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007г., отм. ДВ,
бр. 60 от 07.07.2020г./ или чрез възлагане на търговец, избран
от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата
дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда - етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД *** от
2008г., както и чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР и чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение No ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, потребителите /клиентите/ заплащат на доставчика както
сумите за потребление на топлинна енергия, така и сумите за извършване на
услугата “дялово разпределение” от избрания от тях търговец, като
стойността й се формира от: 1/. цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/. цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и
3/. за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано
с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите.
С договор от 07.11.2007г., сключен между
ищеца и "ПМУ – СОФИЯ 98" ООД /предишно фирмено наименование на „ПМУ
СОФИЯ“ ООД/, страните са договорили заплащане от “Т.С.” ЕАД на извършваните
услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя
средства за дялово разпределение в
тях. Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира
ежегодно до септември следващата година. Представен е и договор от 21.03.2006г.,
сключен между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово
разпределение, с който страните са договорили абонаментна цена за отчитане на
показанията на индикаторите за разпределение на
топлинна енергия и разхода за отопление, водомерите за топла вода, поддръжката
на монтираните уреди и изготвянето на обща и индивидуални сметки - 4, 00 лв. на
измервателен уред.
По делото са представени изготвените от
фирмата за дялово разпределение “П.И.” ООД индивидуални справки за използвана
топлинна енергия и протоколи за отчет на уредите, които са подписани от посочения
в тях абонат – С.М.Н.. Тези
документи не са оспорени от ответниците и въз основа на същите се установява,
че в топлоснабдения имот е извършвана услугата дялово разпределение за целия
процесен период, поради което претенцията за заплащането й е установена в
своето основание, независимо от обстоятелството, че по делото не е представен
договор между етажните собственици и „ПМУ И.“ ЕООД за извършване на услугата
дялово разпределение. Настоящият съдебен състав счита, че липсата на сключен договор между клиентите
на топлинна енергия за битови нужди в сграда етажна собственост и лице по чл. 139б, ал. 1 ЗЕ не може да обуслови
извод за липса на договорна връзка между клиентите и топлопреносното
предприятие, нито за незаконосъобразно отчитане на топлинната енергия, стига
същото да е извършено съобразно нормативните изисквания. Чл.
139в, ал. 1 ЗЕ вменява задължение за клиентите в сграда - етажна
собственост да изберат лице, регистрирано по реда на чл. 139а, за извършване на
услугата дялово разпределение, като решението се взема по реда на ал. 2. Според
ал. 3 на чл. 139в, клиентите са длъжни да уведомят писмено топлопреносното
предприятие за резултатите от избора. В случая ответниците не твърдят клиентите
в сградата да са избрали друго лице, различно от третото лице помагач, нито да
са уведомили ищеца писмено за такъв нов избор, поради което ищецът правилно е
начислявал сумите за топлинна енергия въз основа на данните от дяловото
разпределение, извършвано от "П.И.“ ООД, последното вписано в публичния
регистър в Министерство на енергетиката по чл.
139а, ал. 1 ЗЕ.
Предвид ангажираните по делото
доказателства се налага извод, че
ищецът се легитимира като носител на вземане за стойността на извършваната
услуга дялово разпределение От заключението
на съдебно-техническата експертиза се установява, че дяловите единици за всеки
отоплителен сезон са били определяни след извършен от “П.И.” ООД реален отчет
на монтираните разпределители на три броя отоплителни тела и една щранг-лира,
както са снемани и показанията на монтирания водомер за топла вода.
По изложените съображения се налага извод за
неоснователност на възраженията на ответниците за липса на основание за
ангажиране на имуществената им отговорност за цената на извършената услуга дялово
разпределение. Цената на предоставената услуга „дялово разпределение“ е
определена въз основа на приетото и неоспорено заключение на
съдебно-счетоводната експертиза.
Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваните му части.
По отношение на разноските:
Предвид обстоятелството, че и двете въззивни жалби са
отхвърлени, никоя от страните няма право на съдебни разноски за въззивното
производство.
Въззивниците С.М.Н. и Р.С.Н. са представлявани от
особен представител по чл. 47 от ГПК, поради което в тяхна тежест следва да се
възложат разноските за държавна такса по подадената въззивна жалба, които
възлизат на сумата от общо 50 лева. Тази сума следва да бъде присъдена по реда
на чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 51832 от
26.02.2020г., постановено по
гр.дело № 1971/2019г. по описа на СРС, ГО, 77 състав, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА С.М.Н., ЕГН ********** и Р.С.Н., ЕГН **********,
и двамата с адрес *** на основание чл.
78, ал. 6 от ГПК да заплатят по сметка на Софийски градски съд сумата от 50 /петдесет/
лева, представляваща дължима държавна
такса за въззивното производство
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "П.И." ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.