Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 16.10.2018г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО 7-ми състав
На осемнадесети септември година 2018
В открито съдебно заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Гергана Христова- Коюмджиева
Секретар: Ирена
Апостолова
Прокурор: Радослав Стоев
като
разгледа докладваното от съдията гр.дело № 12890 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск по чл.4, § 3 от ДЕС, разглеждан по
процесуалния ред на ЗОДОВ.
По изложените в искова молба обстоятелства ищецът Ц.Л.Г. ЕГН **********,
съдебен адрес: ***, „Делови център П.“, ет. 6, офис 606, чрез пълномощниците му адв.М.Е. и адв. К.Б., е предявил
против П.на Р България, при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския Съюз /ДЕС/ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, за осъждане на ответника, да
заплати на ищеца сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, вследствие деликт от
страна на държавата, изразяващ се в нарушение на правото на ищеца на свободно
придвижване и пребиваване, установено с норма на общностното
право – чл.21 ДЕС, ведно със мораторна лихва върху
сумата, считано от датата на увреждането – 11.07.2014 год. до 21.10.2016 год. –
датата на завеждане на исковата молба в съда възлизаща на 6 963,84лв.,
както и законна лихва върху сумата от 30 000 лева от датата на завеждане
на исковата молба - 21.10.2016 год., до окончателното изплащане.
Твърди се, че на 16.06.2014 г.
ищецът е привлечен като обвиняем тъй като, според постановление на следовател
от Следствен отдел при Софийска градска П.- гр.София, във времето от 25.07.2013
г. до 16.06.2014 г., като длъжностно лице, заемащо отговорно служебно
положение, не бил изпълнил служебните си задължения по чл.20, ал.З от ЗБНБ и
чл.103 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), като не е наложил надзорни
мерки над „КТБ” АД, за извършени нарушения констатирани в доклади на надзорните
инспекции на БНБ от 29.11.2010г. и от 25.07.2013г.
Сочи се, че с постановление от 11.07.2014 г., прокурор при Софийска
градска П.на ищеца Ц.Г. е наложена мярка за процесуална принуда „Забрана за
напускане на пределите на Република България“ по чл.68, ал.1 от НПК. В мотивите
на постановлението било отразено, че е налице опасност обвиняемият да се укрие
извън страната, а изводът за това се базирал на „съвкупната оценка на
обстоятелствата за личността на обвиняемия“. Конкретни
съображения защо прокурорът е приел, че е налице опасност г-н Г. да се укрие не
са изложени. Не е обосновано защо личното поведение на ищеца представлява
истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, засягаща някой от основните
интереси на обществото.
Сочи се, че на 25.11.2014 г. на
ищеца било повдигнато и ново обвинение, а именно, че на 28.03.2014 г. като
длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение, бил нарушил служебните
си задължения, установени в чл.20, ал.З от ЗБНБ и § 2 от ДР на ЗКИ, като е
издал Заповед БНБ-43011 от 28.03.2014 г., с която е разрешил на КТБ да включи в
капитала си от втори ред сума в размер на левовата равностойност на 35 000 000 евро, привлечена по силата на договор за предоставяне
на заем под формата на подчинен срочен дълг, сключен на 24.03.2014г.
Във връзка с повдигнатите
обвинения, с протоколно определение от 03.12.2014 г. на Софийския градски съд,
на ищеца Ц. Г. била наложена мярка за
процесуална принуда по чл.69, ал.2 от НПК, като същия е временно отстранен от
заеманата длъжност „подуправител на БНБ и ръководител на Управление „Банков
надзор“ при БНБ“. Определението на СГС било потвърдено от Апелативен съд -
София на 11.12.2014 г.
Сочи се, че с Решение от 21 януари 2015 г. на Народното събрание на
Република България, обнародвано в ДВ брой № 7/27.01.2015 г., ищецът Г. бил освободен от длъжността подуправител
на БНБ, на основание чл.14, ал.1 от ЗБНБ, във връзка с чл.12, ал.2 и чл.19,
ал.1 от ЗБНБ.
Твърди се, че на 16 април 2015 г.
ищецът Ц.Г. подал до СГП искане да му бъде разрешено пътуване извън пределите
на страната за периода от 21.05.2015 г. до 30.05.2015 г., за да посети сина си
и семейството му, които живеят в Прага. В молбата бил посочен и точният адрес,
на който живее семейството.
С постановление от 24.04.2015 г.
СГП оставила искането му без уважение без да изследва личното поведение на
ищеца и пропорционалността на наложената мярка, като реално отказът бил
мотивиран с „характера на престъплението“, в което е обвинен Ц.Г..
Твърди се, че с Определение № 1754/22.05.2015 г., СГС потвърждава
постановлението на СГП, без да са изтъкнати конкретни съображения, свързани с
личността на Г., от които е направен изводът,
че има опасност той да се укрие в чужбина. Съществуването на такава „опасност“
е мотивирано с характера на повдигнатите обвинения, високата им наказуемост и
предположението, че ищецът разполага със средства, които да му помогнат да се
укрие в чужбина.
Твърди се, че с Постановление от 02.02.2016 г. на прокурор при СГП
мярката е отменена поради изтичането на нормативно определения максимален срок
за нейното налагане.
В исковата молба се поддържа, че са
налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, предвид
наличието на норма от общностното право – чл. 21 ДЕС,
която е била съществено нарушена от Прокуратурата на РБ. Цитираната норма
установявала правото на всеки гражданин на държава – членка на ЕС, какъвто бил
и ищецът, да се придвижва и да пребивава свободно в рамките на територията на
ЕС. Заявява в тази връзка, че това субективно право могло да бъде ограничавано, но в случая
предпоставки за това липсвали, като сочи, че въведените с ДЕС и Директива
2004/38/ЕО ограничения, не били относими в настоящия
случай. Съобразно с изложеното ищецът твърди, че с Постановление от 11.07.2014
год. на прокурор при СГП му била наложена мярка за процесуална принуда „забрана
да напуска пределите на Република България“ по чл. 68, ал. 1 НК, която била неколкократно потвърждавана по пътя на инстанционния
контрол. Твърди, че тези нарушения се явявали и съществени, тъй като ответникът
бил длъжен да осигури в съответната си компетентност спазване на правото на ЕС
и да откаже служебно да приложи национална норма, която нарушава приложимите
норми на общностното право. Сочи, че е претърпял и
вреди, изразяващи се в чувство на безсилие, стрес, притеснение и същите стояли
в причинно – следствена връзка с поведението на ответника.
Претендира осъждане на ответника да
му заплати понесените в производството разноски.
Ответникът
- П.на РБ, в срока по чл.131 ГПК е депозирал писмен отговор, в който поддържа,
че претенцията е недопустима, тъй като нормите от правото на ЕС нямали пряко
приложение и не създавали задължения за
прокурора да ги съобразява. Ответникът поддържа, че отговорността на прокуратурата като правозащитен орган може да бъде
ангажирана на някое от изрично посочените в ЗОДОВ основания, или по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД, но не и на посоченото от ищеца основание,
предвид на което липсвала процесуална легитимация на ответника. Оспорва
исковете по основание и размер. Поддържа, че не били представени доказателства
за противоправност, установена по реда на НПК, което
обосновавало липса и на останалите елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Навежда довод, че отговорността на държавата за дейността на прокуратурата като правозащитен орган може
да бъде ангажирана на някое от изрично посочените в чл. 2 от ЗОДОВ основания,
респективно по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД като
обща разпоредба.
Твърди, че цитираните в исковата молба разпоредби от правото на ЕС нямат
пряко приложение и не
създават задължения
за прокурора в
наказателния процес.
В тази връзка, от изложението на
обстоятелствата в исковата молба не става ясно в какво се състои спорът между
ищеца и ответната страна, какво е спорното право, чието нарушаване се
претендира по отношение на ПРБ като ответник. Оспорва пасивната процесуалната легитимация на ПРБ.
Поддържа се в отговора, че претендираните вреди се твърдят като произтичащи от
нарушаването на правото на ЕС. Цитираните разпоредби от правото на ЕС в случая не се прилагат и прокурорът няма
задължението да ги съобразява.
Сочи се, че отговорността по чл. 49 ЗЗД има
обезпечително-гаранционна функция. Тя е за чужди виновни действия и произтича
от противоправното поведение на прекия причинител на
вредата и възниква, когато вредите са причинени от действия, които съставляват
пряко извършване на възложена работа или чрез бездействия за изпълнение на
задължения, произтичащи от закона или характера на работата, както и когато
вредите са причинени "по повод" на възложената работа и са пряко
свързани с нея. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи от
който са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност
на деянието, причинна връзка и вина.
Твърди се, че в исковата молба не са посочени
доказателства за противоправност, установена по реда
на НПК. Навежда
довод, че липсата на противоправност
води след себе си и липсата на останалите елементи от фактическия състав на чл.
49 от ЗЗД, а и доказателства за тях не се сочат. Претендира присъждане на разноските по
делото, включително юрисконсултско възнаграждение.
След преценка на събраните по делото доказателства и
доводите на страните, по реда на чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК вр.
чл.12 ГПК, съдът прие за установено от фактическа
страна следното:
Не е спорно, че с Решение от 12 юни 2013 г., обнародвано в Държавен вестник (ДВ) брой № 52/14.06.2013 г., Народното събрание на Република България (НС) избира г-н Ц.Л.Г. за подуправител на Българската народна банка (БНБ), ръководител на управление „Банков надзор“ с мандат 6 години, който започва на 16 юни 2013 г. и завършва на 16 юни 2019 г. Решението за избора на длъжността е обнародвано в ДВ бр.52/2013г./л.14 от делото/
Между ищеца и БНБ е сключен договор за
управление на 14.06.2013г./извадка от договора на л.15-л.18 от делото/
На
16.06.2014г. е издадено постановление за привличане на обвиняем и
вземане на мярка за неотклонение от следовател при ОС при СГП по ДП № 92/2014г., с което Ц.Г., с което е
привлечен в качеството на обвиняем, за
това че в периода от 25.07.2013г. до момента,
като длъжностно лице – подуправител на БНБ и ръководител на управление „Банков
надзор” при БНБ, не изпълнил служебните си задължения по чл.20, ал.3 от ЗБНБ и
чл.103 от ЗКИ, като не наложил надзорни мерки не е наложил надзорни мерки над „К.Т.Б.”
АД, за извършени нарушения констатирани в доклади на надзорните инспекции на
БНБ от 29.11.2010г. и от 25.07.2013г., с цел да набави облага за другиго- престъпление по чл. 282, ал.2, пр.2 вр. ал.1 от НК
и по отношение на него е взета мярка за неотклонение "подписка". /препис на л.19-л.21 от делото/
Видно от приетия препис от
дипломатически паспорт № ********* /13.09.2013г., същия е издаден от МВнР на ищеца Ц.Л.Г. в качеството му на гуверньор на БНБ и е
със срок на валидност до 11.09.2017г./л.92 от делото/
Не е спорно, че с постановление
от 11.07.2014 г., по пр.пр. № 6466/ 2014г. на Софийска
градска прокуратура, на Ц.Л.Г., в
качеството на обвиняем по ДП №92/2014г., за извършено престъпление по чл. 282, ал.2, пр.2 вр.
ал.1 от НК, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 8 г. /“тежко
престъпление“ по см. на чл.93, т.7 НК/, е наложена
мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане на пределите на Република България“
по чл.68, ал.1 от НПК. /препис
на л.22 - л.23/
В мотивите на постановлението е отразено, че забраната за напускане пределите
на страната, като мярка на процесуална принуда цели да се гарантира участието
на обвиняемия в наказателното производство, респ. пресичане на опасността обвиняемия да се укрие извън страната от наказателното
производство.
Не се твърди и не се доказа наложената мярка на процесуална принуда да е обжалвана по съответния процесуален ред.
Видно от приетия препис от
постановление за привличане на обвиняем от 25.11.2014г. на СО- СГП, на 25.11.2014 г. спрямо ищеца Г. е
повдигнато и ново обвинение, а именно, че на 28.03.2014 г. като длъжностно
лице, заемащо отговорно служебно положение, бил нарушил служебните си
задължения, установени в чл.20, ал.З от ЗБНБ и § 2 от ДР на ЗКИ, като е издал
Заповед БНБ-43011 от 28.03.2014 г., с която е разрешил на КТБ да включи в
капитала си от втори ред сума в размер на левовата равностойност на 35 000 000 евро, привлечена по силата на договор за предоставяне на
заем под формата на подчинен срочен дълг, сключен на 24.03.2014 г.
между банката (като заемател) и ТЦ-ИМЕ АД (като
заемодател), финансирайки непряко плащания към самата банка, извършени от
заемодателя „ТЦ-ИМЕ“ АД, със средства, осигурени от самата нея по пет договора
за кредит от 25.03.2014 г. с „Д.“ АД, „Търговски парк Тракия“ ЕАД, „П.“ АД, „Р.И.АД
и „О.И.“ АД, в нарушение на чл.63 б.“в“ вр. С чл.62,
б.“а“ от Регламент „ЕС“ № 575/2013 г. на Европейския парламент и на Съвета от
26.06.2013 г. съгласно който, „елемент от капитала на втори ред могат да бъдат
подчинени заеми, когато са спазени условията по чл.63 - б. “в“ - да не са
финансирани пряко ши непряко от институцията“ и чл.4, ал.2, т.З, б.“б“ от
Наредба № 8 от 14.12.2006 г. (отм. ДВ, бр.40 от 13.05.2014), съгласно който, „в
капитала от втори ред могат да бъдат включени сумите, привлечени като подчинен
срочен дълг при условие, че изплащането им не е обезпечено под никаква форма от
банката“, с цел да набави за акционерите на КТБ облага - увеличаване на
капитала, като от това са могли да настъпят немаловажни вредни последици -
застрашаване на стабилността на банковата система и накърняване интересите на
вложителите на банката (престъпление по чл.282, ал.2, пр.2-ро, вр.ал.1, пр.1 НК)./л.24-л.28 от
делото/
Видно от приетия препис от протокол от о.с.з. на 03.12.2014г. по НЧД
№ 5228/2014г. на СГС, НО, 5 състав, с
определение от 03.12.2014 г. на СГС по същото дело, на Ц.Л.Г., е наложена и мярка
за процесуална принуда по чл.69, ал.2 от НПК, като същия е временно отстранен
от заеманата длъжност „подуправител на БНБ и ръководител на Управление „Банков
надзор“ при БНБ“. /препис на л.110- л.161/
Не е спорно, като се установява от представения препис – извлечение от ДВ бр.7/2015г., че с
Решение от 21 януари 2015 г. на Народното събрание на Република България, ищецът Ц.Л.Г.
бил освободен от длъжността подуправител на БНБ. /препис
на л.108/
Видно от Молба вх.№ 6466/14 от 16.04.2015г. ищецът Ц.Г. отправил до СГП
искане на основание чл.68, ал.2 вр. с ал.1 НПК ,да му бъде разрешено пътуване извън
пределите на страната за периода от 21.05.2015 г. до 30.05.2015 г., за да
посети сина си и семейството му, които живеят в Прага. В молбата е посочен и
точният адрес, на който живее семейството. (л.62 от
делото)
Установи се, че с постановление
от 24.04.2015г. по пр.пр. № 6466/ 2014г. на
Софийска градска прокуратура, ДП 92/2014г. по описа на СО при СГП, наблюдаващия
прокурор разгледал молбата от 16.04.2015г., като отказал да разреши напускане
на пределите на страната на обвиняемия Ц.Г.. В мотивите на постановлението е отразено, че досъдебното производство не е
приключило, обвинението е за тежко престъпление, предстоящи редица действия по
разследването, вкл. и с участието на обвиняемия Г.. Развити са съображения, че нормата на
чл.68 от НПК въвежда възможност за
налагане на принципна забрана за
напускане на страната, като желанието на обвиняемия да посети сина си в Р Чехия,
не е изключителна причина, водеща до изключване на временната забрана. /препис на
л.60-л.61/
Видно от приетия препис от жалба вх.№56848/04.05.2015г. , ищецът Г. по реда на чл.68, ал.3 НПК, е обжалвал
пред СГС, постановление на СГП от
27.04.2015г., с което му е отказано временно напускане пределите на
България за периода от 21.05.2015 г. до 30.05.2015 г./л.72 –л.73 от делото/
С определение №1754
/22.05.2015г. по н.ч.х.д.№2009/2015г. по описа на СГС, НО, 29 състав е
потвърдено постановление на СГП от
27.04.2015г., с което не е уважено искането на Ц.Л.Г. – обвиняем по ДП
92/2014г. по описа на СО при СГП, да му бъде разрешено пътуване извън страна от
21.05.2015 г. до 30.05.2015г. /л.70 –л.71 от делото/
С Постановление от 02.02.2016 г. на прокурор при СГП по ДП 92/2014г. мярката
за неотклонение „подписка“ е
отменена поради изтичането на нормативно определения максимален срок за нейното
налагане. В мотивите на постановлението
е отразено, че наложената на Ц.Г. на 11.07.2014г. мярка за
процесуална принуда „Забрана за напускане на пределите на Република България“ е
отменена с постановление на СГП от 18.12.2015г. /л.35/
Безспорно е, че наказателния процес във връзка, с който на Ц.Г. е наложена мярка за процесуална принуда „Забрана
за напускане на пределите на Република България“, във връзка с повдигнато
обвинение за извършено престъпление по
чл. 282, ал.2, пр.2 вр. ал.1 от НК и престъпление по чл.282,
ал.2, пр.2-ро, вр.ал.1, пр.1 НК, е висящ пред СпНС и по
повдигнатото му обвинение, няма постановен и влязъл в сила съдебен акт,
включително към момента на приключване на исковото производство пред първа
инстанция.
За установяване вида и
интензитета на понесените неимуществени вреди са разпитани свидетели.
Свидетелката Т.Г./58 г.,
бивша съпруга на ищеца/, сочи, че познава ищеца от 1974г. , имали граждански брак от който имат. След развода
им от 2000 г. подържали приятелски
отношения, чували се почти всеки ден. Св. Г.сочи, че била при ищеца, когато той
получил писмото за налагане на забрана за пътуване през 2014г. Бил шокиран,
защото не знаел какво се случва. Наскоро
му били предявили обвинение. Чувствал се
притеснен от това, че все пак бил подуправител, в платен отпуск, но се надявал
се да се върне на работа. Най-много се притесняваше от това, че няма да може да
изпълнява служебните ангажименти, които е поел. В качеството си на подуправител
съпруга и имал регулярни срещи в Лондон, в европейската банкова организация. Преди мярката почти всеки месец бил в чужбина.
Св. Г.сочи, че синът им и снаха им се
установили на работа в Прага и те, като родители имали намерение да ги посетят.
Пожелали да им разрешат да пътуват, още повече, че щели да ходят в страна от
член на ЕС, за определен период, на определен адрес, но им беше отказано и
шокът бил много голям. Сочи, че всяка година на рождения му ден на сина им
се събирали. Създало се
напрежение. Очаквали внуче и ищецът се
чувствал безпомощен. По това време ищецът бил в платен отпуск, не бил отстранен
от длъжност. Шокът му бил голям, че го мислят за престъпник.
Свидетеля
О.М./50г., без родство/, сочи, че познава ищецо от 1993г. от БНБ, сектор „Банков надзор“, като са в
приятелски отношения с ищеца. Като подуправител на БНБ ищецът бил
началник на цялото управление „Банков надзор“
Св. М.знае за образуваното срещу ищеца наказателно производство през 2014г.
Г. бил изключително обиден, наранен, в потрес. Забраната да напуска страната не
му позволила да пътува и да си види
децата, които са в чужбина. Повдигнатите обвинения били за събития от 2010г., а
той станал подуправител 2013г., което било шокиращо.
Свидетелят П.Г. /55г., брат на
ищеца/, сочи, че се чува всеки ден с ищеца. Сочи, че брат му е обикновено е
ведър и приветлив, а когато разбрал за наложена да напуска страната, станал
мълчалив и се затворил в себе си.
Факта, че не можел да отиде да види сина си, а много искал да го направи, а трябваше да
изчака срока на забраната му се отразил негативно. Свидетелят Г. знае, че брат
му е правил опити да поиска разрешение да види синът си, но при последвалия
отказ Ц. бил наранен и разстроен. Бил
обиден от липсата на доверие, външно беше разстроен. Забраната отпадна в
началото на 2016-а г., защото му се родило внуче и тогава пътуваха веднъж и
после втори път. След това ищецът доста пъти пътувал.
Показанията на свидетелите Т.Г., П.Г. и О.М., съдът преценява по реда на
чл.172 ГПК, като взема предвид възможната заинтересованост и пристрастие.
С оглед на така приетото за установено
от фактическа страна, съдът направи следните изводи:
По допустимостта:
Съдът намира, че така предявените искове
са редовни и допустими. По българското право отговорността на държавата за
вреди от нарушения на общностното право произтича от чл.
4, § 3 от ДЕС, а се реализира по процесуалния ред на ЗОДОВ – в този смисъл и
Определение № 269 от 08.05.2015 год. по ч.гр.д.№ 1867/2015 год. на III г.о., ВКС. В цитирания акт на ВКС, е прието, че процесуалния
ред по ЗОДОВ е единствения предвиден
вътрешното законодателство за разглеждане на искове, свързани с отговорността
на държава за вреди, като законът е създаден предвид общата разпоредба на чл.7
от Конституцията на Р България.
На следващо място правото на ЕС не съдържа разпоредби относно реда за
ангажиране на отговорността на държавата. При това положение, и съгласно
принципа на процесуалната автономия, всяка държава членка трябва да уреди във
вътрешния си правен ред процесуалните правила, предназначени да гарантират
пълната защита на правата, които страните в процеса черпят от правото на ЕС.
Това се отнася както до определянето на компетентния национален съд, така и до
определянето на ответника, т.е. кой орган трябва да представлява държавата.
По същество:
Предявения от ищеца главен иск за обезщетение е по чл. 4,
пар. 3 от Договора за Европейския съюз във вр. с чл. 18 ДЕО за неимуществени вреди в размер на 30 000
лв. в резултат на взета мярка за процесуална принуда по чл. 68, ал. 1 НПК от
прокурор при СГП, по ДП №
92/2014г. по описа на СО при СГП, както и отказа да му бъде разрешено пътуване
извън страна от 21.05.2015 г. до 30.05.2015г.
Отговорността на държавата
за вредите, настъпили от нарушаване на правото на ЕС, не е изрично уредена нито
в Договорите, нито във вторичното право на ЕС, а е изцяло достояние на
съдебната практика. В станалото нарицателно решение в делото Francovich Съдът на ЕС заключава, че "принципът на
отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти
вследствие на нарушения на общностното право, за
които носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договора". Като правно основание на принципа за
отговорността на държавата за причинените от нея вреди вследствие на извършено
нарушение на правото на ЕС се сочи чл. 4, §3 ДЕС. Съгласно тази разпоредба
държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или
специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от
Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила
задълженията си, държавата членка трябва a fortiori
да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да
поправи последиците от това неизпълнение. Това включва и задължението за
обезщетяване на вредите, настъпили вследствие от това неизпълнение.
Условия за ангажиране на
отговорността на държавата:
В решението си в делото Francovich Съдът извежда условията, при наличието на които
отговорността на държавата може да бъде ангажирана, а именно:
• нарушената правна норма от
правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; и
• съдържанието на тези права
трябва да може да бъде установено въз основа на разпоредбите на директивата; и
• наличието на пряка
причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди.
В случая основанието за претендираното обезщетение е чл. 4, пар.
3 ДЕС/ съгласно който държавите членки предприемат всички необходими мерки,
независимо дали общи или специални, за да гарантират изпълнението на
задълженията произтичащи от договора или от актовете на институциите на
Общността.
Според чл. 18 ДЕО всеки
гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава в рамките на
територията на държавите членки, при спазване на ограниченията и условията,
предвидени в договора. За България като членка на ЕС тази материално правна разпоредба
има директен ефект.
Анализа на приетите неоспорени писмени
доказателства сочи, че в случая не се установява нарушение на общностното право.. Нормата
на чл.45 параграф 3 от ДФЕС както и чл.27 § 2 от Директива 2004 /38/ЕО,
допускат възможността за държавите – членки
за ограничение на свободата на предвижването. Съгласно чл.27, § 1 от Директива 2004 /38/ЕО, „. При спазване на
разпоредбите на настоящата глава държавите–членки могат да ограничат свободата
на движение и пребиваване на граждани на Съюза и на членове на техните
семейства, независимо от националността им, от съображения, свързани с
обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Забранява се
позоваването на такива съображения за икономически цели. 2. Мерките,
предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената
сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се
основават изключително на личното поведение на въпросното лице”.
В случая
не се спори, че в случая мярката за процесуална принуда „Забрана за напускане на пределите на
Република България“ по чл.68, ал.1 от НПК е взета по отношение на Ц.Л.Г., в
качеството му обвиняем по ДП №92/2014г., за извършено престъпление по чл. 282, ал.2, пр.2 вр.
ал.1 от НК, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 8 г. /“тежко престъпление“
по см. на чл.93, т.7 НК/. Не е спорно, че наказателното производство е с висок
обществен интерес и е следено от широк кръг засегнати от казуса „КТБ“ граждани,
фирми и и организации. Не се спори, че наказателното производство срещу ищеца е
висящо и към момента на постановяване на настоящото няма влязла в сила присъда
по повдигнатите обвинения.
Нормата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ изчерпателно
изброява хипотезите, при които Прокуратурата на РБ носи отговорност за вредите
настъпили в резултат на незаконно действие или акт на прокурор. Постановление
за вземане на мярка за процесуална принуда по чл. 68, ал. 1 НПК забрана да се
напуска страната не е включено. Посочени по –горе норми на Общностното
право с директно приложение, даваща право на свободно придвижване на гражданите
на ЕС и държавата е длъжна да вземе всички мерки за гарантиране на това право. Съобразно така дадената
от съда правна квалификация и разпределената доказателствена
тежест в процеса, съдът намира, че в производството не бяха доказани
претенциите. Исковете подлежат на отхвърляне. Съображения:
В случая ищецът твърди, че вредите, чието обезщетяване
претендира са му били причинени от акт на правозащитен орган – Постановление от
11.07.2014г. за взета мярка на процесуална принудя „Забрана за напускане на
пределите на Република България“ по чл.68, ал.1 от НПК по ДП № 92/2014г. по
описа на СО –СГП , чрез който акт ме у
забранено напускане пределите на страната –ограничение правото на свободното
движение. Следователно основателността на предявения иск предполага
кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било
извършено соченото процесуално-следствено действие-неправомерно; 2/ с
извършеното процесуално –следствено действие правозащитен орган да е нарушил
конкретна норма на общностното право уреждаща
свободно движение на капитали, която предоставя права на частноправни субекти;
3/ да е претърпял вреди – имуществени и неимуществени и 4/ между незаконното
съобразно общностна норма право действие на
правозащитен орган и неблагоприятните последици /вредите/ да е налице причинно
следствена връзка.
Елементите от
горепосочения фактически състав следваше да се докажат от ищеца, съобразно правилата
за разпределение на доказателствената тежест – чл.
154, ал.1 от ГПК. Следва да се отбележи, че отговорността на държавата е
обективна и не е необходимо вредите да са причинени виновно от длъжностните
лица за разлика от общата хипотеза предмет на уредба в националното
законодателство - чл. 49 ЗЗД.
В случая
не се установиха основания за
ангажиране отговорността на държавата в лицето на нейният правозащитен орган
Прокуратурата на РБ за вреди от наложената мярка. Не се установи наложената мярка да е
незаконосъобразна и противоправна. Не се твърди и да
е обжалвана. Действително с постановление от 24.04.2015 г. СГП е оставила искането на ищеца за разрешение да
пътува в Р Чехия в периода 21.05.2015г.-
30.05.2015г. без уважение .
При проведеното от ищеца обжалване с влязло в законна сила Определение № 1754/22.05.2015
г., Софийски градски съд е потвърдил постановлението на СГП, като е изложил
съображения за високата обществена опасност на деянието, високата му
наказуемост, последиците за ширак кръг засегнати
физически, юридически лица и държавата, данните за свързаност с Ц. В..
Предвид изложеното, решаващия състав намира, че е налице хипотезата по чл.27 § 2 от Директива
2004 /38/ЕО, допускаща възможността за държавите
–членки за ограничение на свободата на предвижването от съображения, свързани с
обществения ред, обществената сигурност, предвид наказателното производство, в
което ищецът Г. има качеството му обвиняем по ДП №92/2014г., за извършено престъпление по чл. 282, ал.2, пр.2 вр.
ал.1 от НК, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 8 г. /“тежко престъпление“
по см. на чл.93, т.7 НК/.
Както бе посочено, неимеществените
вреди от нарушения на общоностно право подлежат на обезщетяване, но само и доколкото ответникът, със своето противоправно деяние е довел до вреди, отразили се в
неимуществената сфера на ищеца. Липсата на противоправност води след себе си и липсата на останалите
елементи от фактическия състав на деликт от страна на
държавата, което обуславя неоснователност на главния иск за обезщетение от
30 000лв. Отделен е въпроса, че в правото на ЕС липсват разпоредби и
относно размера на дължимото обезщетение. Следователно, прилагат се принципите
на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. По-специално, за
да определи подлежащата на обезщетяване вреда, националният съд може да провери
дали увреденото лице е проявило дължимата грижа, за да избегне вредите или да
ограничи техния размер, и по-конкретно дали е използвало своевременно правните
средства за защита, с които е разполагало.
За
пълното на изложението следва да се посочи, че цитираната от ищеца практика на
СЕО, касае случаи на засягане на трудови, икономически и социални права, като е
неотносима към настоящия случай.
С
оглед акцесорния му характер и обусловеност от
главния иск, като неоснователен следва се отхвърли и иска за мораторна лихва в размер на 6 963,84лв.
По изложените съображения, съдът намира че предявените
искове, като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
Предвид изхода на спора, ищецът няма право на
разноски. Ответникът не е представил доказателства за сторени разноски, нито
списък по чл.80 ГПК, поради което такива не му се следват.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, I-състав
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, предявените от Ц.Л.Г. ЕГН **********, съдебен адрес: ***, „Делови център П.“, ет. 6, офис 606, срещу
Прокуратурата на РБ , осъдителни искове по
чл. 4, §3 от ДЕС вр.ЗОДОВ, за сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, вследствие деликт
от страна на държавата, изразяващ се в нарушение на правото на ищеца на
свободно придвижване и пребиваване, установено с норма на общностното
право, ведно със мораторна лихва върху сумата,
считано от датата на увреждането – 11.07.2014 год. до 21.10.2016 год. – датата
на завеждане на исковата молба в съда възлизаща на 6 963,84лв., както и законна лихва върху сумата от 30 000 лева от
датата на завеждане на исковата молба - 21.10.2016 год., до окончателното
изплащане, като неоснователни.
Решението може да се обжалва с въззивна
жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: