Решение по дело №58/2025 на Административен съд - Кърджали

Производството е по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Постъпила е искова молба от С. Л. С. от [населено място], с [ЕГН], действащ чрез адв. Д. К., в която се твърди, че с Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали му било отпуснато парично обезщетение за безработица.

Сочи, че обжалвал постановеното разпореждане пред директора на ТП на НОИ – Кърджали, като предвид липсата на правни познания и опит, в производството по обжалване на Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. бил представляван от изрично упълномощен за това адвокат: Д. К. от Адвокатска колегия - [област], видно от сключен договор за правна защита и съдействие № [номер]/[дата], за което заплатил в брой адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.

С Решение № 2153-08-253/30.10.2024 г. на директора на ТП на НОИ Кърджали била отхвърлена жалбата срещу Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. Решението на директора на ТП на НОИ - Кърджали, било обжалвано пред Административен съд Кърджали, който с Решение № 118/15.01.2025 г., постановено по административно дело № 471/2024 г. по описа на Административен съд - Кърджали, отменил оспорения акт на директора на ТП на НОИ Кърджали и потвърденото с него разпореждане на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали.

Счита, че направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение при обжалване на Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали, съставлявали имуществена вреда. Поради особеностите на предвиденото в специалния закон/КСО/ административно производство, разпореждането на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали не можело да бъде обжалвано директно пред съда. В КСО липсвал специален ред. по който страната, оспорваща административен акт по административен ред можело да търси направените разходи по повод на оспорването. В АПК въпросът с разноските в административното производство бил уреден в чл. 12. ал. 3 от АПК, а именно, че не се събират държавни такси и не се заплащат разноски, освен ако това е предвидено в АПК или в друг закон, както и в случаите на обжалване на административни актове по съдебен ред. В глава шеста „Оспорване на административните актове по административен ред“ по АПК липсвала норма, уреждаща този въпрос. В съдебното производство на основание чл. 143 от АПК съдът се произнасял по отговорността за разноските и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция по делото, но не и за направените пред съответния административен орган при упражнено право на защита по административен ред. Съдебната практика приемала, че липсвал процесуален ред за присъждането на разноските, направени във връзка с обжалването по административен ред, поради което претенцията за обезщетяване на страна, направила разноски в производство по оспорване на акт по административен ред, поради липсата на друг специален ред, следвало да се реализира по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

С оглед горното намира, че в конкретния случай били налице предпоставките за реализиране на отговорността по чл. 203 от АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като държавата отговаряла за вредите, причинени от незаконосъобразни действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица в качеството им на административни органи при или по повод изпълнение на административна дейност, независимо дали длъжностното лице е действа.то виновно. изпълнение на административна дейност. Във фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се включвали следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменен по съответния ред; вреда от такъв административен акт; причинна връзка - пряка и непосредствена между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Съдебната практика на ВАС приемала, че пряката последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения, тоест увреденото лице не би претърпяло вредите, ако не бе незаконосъобразния административен акт и ако административния орган или длъжностните лица бяха действали съобразно закона. Под вреди следвало да се разбират само тези, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат. Освен преки, вредите следвало да бъдат и непосредствени, тоест да са настъпили на място и по време, следващо противоправния резултат.

В случая била налице предпоставката - отменен незаконосъобразен административен акт, издаден в изпълнение на административна дейност.

На следващо място, налице било и второто условие за възникване на право на обезщетение, т.е. настъпили вреди за ищеца, били пряко следствие от издадения незаконосъобразен административен акт - Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди Национален осигурителен институт гр.София [улица], да заплати на С. Л. С. от [населено място], с [ЕГН], сумата в размер на 500 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, произтичащи от заплатено възнаграждение за адвокат в размер на 500 лв. за обжалване по административен ред на Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от завеждане на исковата молба до окончателното плащане на сумата, както и направените по делото разноски.

В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. От пълномощника адв. Д. К. е постъпила молба, с която поддържа иска по изложените в исковата молба съображения и моли за решение в този смисъл.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът НОИ – София, чрез пълномощника юрисконсулт В. депозира отговор на исковата молба, в който са изложени доводи за недопустимост и неоснователност на предявения иск. В тази връзка се сочат твърдения, че процесният договор за правна защита и съдействие е уреждал договорни отношения между страните – клиент и адвокат, по силата на който доверителят е заплатил адвокатско възнаграждение на адвокат, а не на ТП на НОИ – Кърджали. Изложени са съображения, че фактът, относно наличието на отменен от Административен съд – Кърджали акт на директора на ТП на НОИ – Кърджали и връщането на преписката за ново произнасяне на ръководител „Пенсионно осигуряване“, по подаденото заявление, за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, не водело автоматично до извода, че са настъпили вреди и то, които са в пряка и непосредствена връзка с отменения акт. Релевирани са доводи относно приложението на чл. 120, ал. 2 от КСО, а именно, че посочената разпоредба въвеждала забрана за присъждане на разноски, произтичащи от заплатено възнаграждение за адвокат. В заключение се сочи, че в случай съдът уважи иска, то ищецът би получил обезщетение за целия правен спор, общо в размер на 1000 лв. Моли съда да отхвърли предявения иск и присъди юрисконсултско възнаграждение. При условията на евентуалност релевира искане съдът да не присъжда или да намали адвокатското възнаграждение съобразно цената на иска.

В съдебно заседание ответникът не се представлява. От пълномощника юрисконсулт Б. е постъпило становище, в което поддържа депозирания отговор и моли съда да отхвърли предявения иск, излагайки съображения в подкрепа на доводите си за необоснованост и неоснователност на исковата претенция. Сочи релевантните разпоредби на чл. 4 от ЗОДОВ, чл. 117 от КСО и разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от КСО, като относно последната, релевира доводи, че КСО въвежда забрана за заплащане на внесените от страните адвокатски възнаграждения в производството по административно обжалване на актовете по КСО. Счита, че в конкретният случай не са налице основанията на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Искането е съдът да постанови решение, с което да отхвърли исковата молба като неоснователна и присъди юрисконсултско възнаграждение. В случай, че съдът уважи исковата молба, моли да не бъдат присъждани или бъдат намалени претендираните от ищеца разноски за адвокатското възнаграждение.

В съдебно заседание представителят на Окръжна прокуратура – Кърджали, прокурор Г. изразява становище за основателност на исковата претенция. Счита, че в случая били налице всички изискуеми предпоставки за уважаване на иска, тъй като бил налице незаконен административен акт; касаело се за понесена имуществена вреда от ищеца, произтичаща от заплатения от него адвокатски хонорар за обжалване на разпореждането за отказ за отпускане на пенсия, както и била налице пряка причинно-следствена връзка. Относно въведеният довод за изменението на чл. 120, ал. 2 от КСО, в действие от 01.08.2023 г., излага доводи за противоречие на нормата с въведеното правило в чл. 7 от Конституцията на Р България. Предвид това счита горе въведеният довод от пълномощника на ответника за неоснователен.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На 31.10.2023 г. С. Л. С. от [населено място], е депозирал чрез Бюро по труда – [област] до ТП на НОИ – Кърджали заявление/с вх. № 081-00-1358/, с което е поискал да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица/л. 60 от а. д. № 471/2024 г. на Административен съд – Кърджали, прието като доказателство в настоящето производство/.

С Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г., издадено от ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали на ищеца е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 10.10.2023 г. до 09.10.2024 г. в размер на *** лв./л. 20 от а. д. № 471/2024 г./.

Недоволен от размера на отпуснатото обезщетение, С. Л. С. е обжалвал така постановеното разпореждане в срока чл. 117, ал. 2, т. 1 във вр. с ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ, при което е било постановено Решение № 2153-08-253/30.10.2024 г., издадено от директор на ТП на НОИ – Кърджали, с което жалбата против Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г., е била отхвърлена. В производството по оспорване по административен ред на Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г., на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, ищецът е сключил Договор за правна защита и съдействие № [номер]/[дата] с адв. Д. Й. К. от АК – [област], с договорено и заплатено, в брой, възнаграждение, в размер на 500 лв./л. 37, стр. 2 от настоящето дело/.

С Решение № 118/15.01.2025 г., постановено по а. д. № 471/2024 г. по описа на Административен съд – Кърджали, е било отменено Решение № 2153-08-253/30.10.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, като съдът е постановил изпращане на преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление с вх. № 081-00-1358/31.10.2023 г. на С. Л. С., при спазване на дадените указания по прилагането на закона. Изрично в мотивите на акта съдът е посочил, че решението на директора на ТП на НОИ и потвърденото с него разпореждане са незаконосъобразни и следва да бъдат отменени. Решението на административния съд е окончателно и е влязло в сила на 15.01.2025 г.

При така събраните доказателства и приетите за установени обстоятелства, съдът намира предявеният иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за допустим и доказан по основание и размер.

При проверката на допустимостта на иска, съдът счита, че са налице положителните процесуални предпоставки, обуславящи правото на ищеца да иска от съда да се произнесе по предявените претенции, с които е сезиран. Допустимостта на иска се извежда от наведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, че е неблагоприятно засегнат от отмененият като незаконосъобразен административен акт, издаден от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали. Искът е допустим за разглеждане в производството пред Административен съд – Кърджали, по реда на глава ХІ от АПК/чл. 203 и сл./, като предявен пред съда по мястото на увреждането – чл. 7 от ЗОДОВ. В конкретния случай искът за обезщетение е предявен в 5-годишен срок от влизане в сила на съдебния акт, с който е бил отменен незаконосъобразният административния акт.

Процесуалната легитимация на страните в исковото производство следва от изложените в исковата молба твърдения, относно наличието на претендираното право и доколкото в конкретния случай ищецът твърди, че настъпването на вредите, за които се претендира да бъдат обезщетени, е резултат именно от издаването на незаконосъобразното разпореждане на длъжностно лице в ТП на НОИ - Кърджали, с което е му е било отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, то искът е насочен срещу носителя на пасивната процесуална легитимация – Национален осигурителен институт гр.София, който е юридическо лице и се явява пасивно легитимиран ответник в производството по аргумент от чл. 205, ал. 1 от АПК. В тази връзка, съгласно чл. 2, ал. 1 от Правилник за организацията и дейността на Националния осигурителен институт, НОИ е юридическо лице със седалище в [населено място], каквито очевидно не са териториалните поделения - чл. 9, ал. 1 от Правилника.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество, като се произнесе дали са налице кумулативните елементи от сложния фактически състав за ангажиране отговорността на НОИ – София, за причинените имуществени вреди на С. Л. С.. Носител на доказателствената тежест за установяване на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, е ищецът, който следва да установи в процеса, при условията на пълно и главно доказване, въведените с исковата молба фактически твърдения и обстоятелства, на които основава претенцията си.

За уважаването на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, следва да е налице отменен като незаконосъобразен административен акт и настъпили причинени вреди - щети или пропуснати ползи, които следва да се намират в причинно-следствена връзка с отменения незаконосъобразен акт. Отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е обективна, т.е. държавата отговаря за вредите, причинени от незаконосъобразни бездействия на нейни органи и длъжностни лица в качеството им на административни органи, при или по повод изпълнение на административна дейност, независимо дали длъжностното лице е действало виновно, като първото условие е актът да е в изпълнение на административна дейност.

В случая е безспорно, че е налице отменен като незаконосъобразен административен акт – Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, потвърден с Решение № 2153-08-253/30.10.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, които актове са отменени с влязло в сила Решение № 118/15.01.2025 г. по а. д. № 471/2024 г.

Отменените като незаконосъобразни решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали и разпореждане на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали са индивидуални административни актове. С процесното разпореждане е било частично уважено претендирано право, за което съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КСО е предвидено задължително административно обжалване.

С други думи налице е първата от по-горе посочените предпоставки за реализиране на отговорността по ЗОДОВ.

Както в КСО, така и в АПК липсва специален ред, по който страната в оспорване на актовете по административен ред може да търси направените от нея разноски в това производство. Към настоящия момент е действаща разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. (ДВ бр. 88 от 4.11.2022 г.), съгласно която за процесуално представителство, защита и съдействие пред административен орган възнаграждението се определя по реда на предходните алинеи. Законодателният пропуск, относно присъждане на разноски сторени в административното производство не може да се запълни с прилагането на чл. 143 от АПК по аналогия, тъй като тази разпоредба регулира разпределеното на разноските, направени само в съдебното производство, поради което нормата на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ се явява неприложима. Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК не може да бъде прилагана по аналогия от съда, като основание за присъждане на разноски, направени в производството пред директора на ТП на НОИ, развило се по реда на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КСО. Прилагането на посочената процесуална норма/чл. 143/ по аналогия е недопустимо. Единствената възможност за страните в този случай е да реализират правата си по исков ред. В този смисъл е налице и съдебна практика - Решение № 3407 от 9.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 16005/2010 г., IV о., Решение № 12086 от 28.09.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8835/2011 г., IV о.

С други думи, единственият начин да се търси възстановяване на заплатено адвокатско възнаграждение от страната в производството по административно оспорване е по реда и при условията на ЗОДОВ.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая е налице и втората от горецитираните предпоставки, а именно настъпилите за ищеца вреди да са в причинно-следствена връзка с отменения незаконосъобразен акт. В тази връзка по делото е безспорно, че в производството по оспорване на разпореждането пред административния орган, ищецът е упълномощил адвокат, за което е заплатил в брой адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., което се установява от приложения по делото в оригинал Договор за правна защита и съдействие № [номер]/[дата]

Ищецът не би ангажирал адвокат и не би заплатил адвокатско възнаграждение, ако не е било издадено незаконосъобразното Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г., за което, както вече бе посочено по горе законодателят е предвидил задължително обжалване по административен ред. В конкретния случай е налице намаляване на имуществото на С. Л., поради заплащане на адвокатско възнаграждение, което е предизвикано от издаване на незаконосъобразното разпореждане, материализиращо отказ за предоставяне на заявеното право. В тази връзка, издаденият административен акт е необходимо условие за съществуване на договора за правна помощ и съдействие, сключен именно с цел защита срещу конкретния акт, с който неблагоприятно е засегнат ищецът.

Настоящият състав приема, че адвокатската защита е израз на обичайната грижа на лицето за охраняването на неговите права и интереси, поради което и вредите се явяват пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт. По тези съображения неоснователни са доводите на ответника, че от отмененото разпореждане за ищеца не са произтекли преки вреди.

В конкретния случай, ангажираният адвокат е осъществил реално предмета на договора за правна защита и съдействие, като уговореното възнаграждение е било заплатено в брой от ищеца.

Отново следва да се отбележи, че след като в закона не е предвиден специален ред за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение, направени в хода на производството по задължителния административен контрол по чл. 117 от КСО, невъзстановените разходи за адвокатски хонорар представляват имуществена вреда, за която ответникът дължи обезщетение, на основание чл. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ.

По силата на чл. 4 от ЗОДОВ, държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

По изложените съображения съдът намира за установено по делото, че налице пряка причинно-следствена връзка между изплатената сума за адвокатско възнаграждение от страна на ищеца във воденото пред директора на ТП на НОИ – Кърджали производство по оспорване по административен ред на Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали. Видно от съдържанието на приложения Договор за правна защита и съдействие № [номер]/[дата] и пълномощното към него от същата дата (обсъдени по-горе), безспорно са били изготвени за оказване на правна защита и съдействие в производството по оспорване на разпореждането пред директора на ТП на НОИ. Доколкото в договора за правна защита и съдействие изрично е отразено/словесно и с цифри/, че е заплатена договорената сума от 500 лв. в брой, то доказано се явява и твърдението, че посочената сума е изплатена от ищеца в брой, при сключването на договора. Цитираният договор има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила уговорения размер на адвокатското възнаграждение.

В случай, че заявеното право на парично обезщетение за безработица би било удовлетворено с горепосоченото разпореждане в нормативно установения размер, ищецът не би заплатил адвокатско възнаграждение за оспорване по административен ред, което пък е задължително условия за последващо оспорване по съдебен ред.

Съдът намира за неоснователен довода на пълномощника на ответника, че искът следва да бъде отхвърлен, обоснован с приложението на чл. 120, ал. 2 от КСО, съгласно която норма при обжалване по административен ред жалбоподателят няма право на платеното възнаграждение за адвокатска защита. В тази връзка следва да се отбележи, че действително действащата към момента редакцията на нормата е в сила от 01.08.2023 г., като производството по административно обжалване на отменения като незаконосъобразен ИАА е протекло през периода м. 09 – м.10.2024 г., т.е. при действието на горепосочената редакция на нормата. Настоящият състав обаче счита, че разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от КСО не аргументира извода за неоснователност на исковата претенция по ЗОДОВ. Анализът на съдържанието на нормата обоснова нормативно въведена пречка за жалбоподателя при провеждането на административно обжалване на актове по реда на чл. 117 от КСО/задължителния административен контрол/, да търси възстановяване на заплатеното адвокатско възнаграждение в това производство, респ. от административния орган. Това от своя страна не би могло да възпрепятства възможността за жалбоподателя да претендира обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от разходите за заплатено адвокатско възнаграждение в производството по административно обжалване, по реда на ЗОДОВ, след отмяната на ИАА. Да се приеме обратното, че чл. 120, ал. 2 от КСО въвежда безусловна и категорична пречка за съответното лице да търси възстановяване на понесените от него разходи за адвокатско възнаграждение, изобщо и независимо от изхода на проведеното оспорване по административен ред на акта, би означавало, в разрез с чл. 5, ал. 1 от Конституцията, да се приложи норма, която е в пряко противоречие с чл. 7 от Конституцията на Република България, съгласно която разпоредба държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Именно в съответствие с посочената разпоредба на Конституцията са и нормите на чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ, изразяващи общия принцип, визиран в чл. 7 от Конституцията, който има всеобхватен характер, действащ спрямо всички.

На следващо място адвокатската защита, която макар да не е задължителна в производството по чл. 117 от КСО по обжалване на разпорежданията, е основно право на всеки гражданин, за да може да защити правата си по най-добрия и ефективен начин, още повече когато тези права са свързани с отпускането на пенсии, добавки, компенсации, помощи, обезщетения и др. по КСО. В този смисъл е разпоредбата на чл. 56 от Конституцията, съгласно която: „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник”.

В горния смисъл е и Решение № 9044 от 22.07.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3720/2024 г., III о.

Не може да се приеме и че нормата на чл. 120, ал. 2 от КСО е относима към чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, която хипотеза предвижда, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, ЗОДОВ не се прилага. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ, обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и 2, чл. 2а и чл. 2б, ал. 1, може да се търси по този закон, а не по общия ред. Настоящият случай касае претенция за обезщетение за имуществени вреди, вследствие на отменен като незаконосъобразен ИАА, поради което приложими са разпоредбите на чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ.

Съдът счита, че размерът на възнаграждението по договора за правна защита и съдействие е съразмерен с извършената реална правна защита, поради което така поисканият размер на обезщетение от 500 лв. се явява доказан, т.е. същият би обезщетил ищеца за действително понесените от него вреди от причиненото му от държавния орган непозволено увреждане.

С други думи, в конкретния случай претендираното обезщетение, произтичащо от уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за производство по обжалване пред административния орган, не надвишава разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, поради което не може да се приеме, че е прекомерен.

Според съда по делото не са налице предпоставките за приложението на чл. 5 от ЗОДОВ. В настоящия казус са неприложими хипотезите на визираната норма, която в ал. 1 предвижда отпадане на отговорността на държавата за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, и в ал. 2 регламентира намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за това. Липсват каквито и да са доказателства, от които да се изведе изводът, че в конкретния случай единствено ищецът е виновен за настъпилия вредоносен резултат, респ. че поведението на пострадалия е единствен казуален фактор или, че поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган, респ. с поведението си е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат

Предвид горното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и цена от 500 лв., се явява основателен и доказан по размер, поради което следва да бъде постановено решение, с което да бъде осъден Национален осигурителен институт гр. София да заплати на С. Л. С. от [населено място], с [ЕГН], сумата в размер на 500 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, произтичащи от заплатено възнаграждение за адвокат в размер на 500 лв. за обжалване по административен ред на Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали, пред директора на ТП на НОИ - Кърджали.

Върху така присъдената главница, респ. с оглед уважаването на иска за обезщетение, предвид депозираното надлежното искане от страна на ищеца за присъждане на законна лихва, то основателен се явява и акцесорния иск за присъждане на законна лихва, а именно: върху обезщетението следва да бъде присъден законна лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба – 28.01.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

При този изход на делото и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ в полза на ищеца следва да бъдат присъдени и деловодни разноски в исковото производство, произтичащи от заплатено адвокатско възнаграждение и внесена държавна такса, а именно в размер на 410 лв., от които внесена държавна такса в размер на 10 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., заплатено в брой съгласно Договор за правна защита и съдействие № [номер]/[дата]/л. 4/.

Съдът намира, че така заплатеното възнаграждение не е прекомерно и отразява реално извършените процесуални действия от страна на пълномощника. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно Решение на Съда от 25 януари 2024 година по дело C-438/22: (т. 54) - член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията. Както вече бе посочено по-горе, в конкретния случай заплатеното възнаграждение отговаря на реално осъществената процесуална защита и съдействие. С други думи, с оглед фактическата и правна сложност на производство и осъществените процесуални действия от пълномощника на ищеца, заплатеното възнаграждение не надхвърля обичайно присъжданите на процесуалните представители разноски по дела с подобен характер. В този смисъл е и указанието на СЕС по дело С-438/22, че съдът да преценява във всеки конкретен случай релевантните обстоятелства, характеризиращи случая, както икономическия и правен контекст, в който той се вписва.

Предвид това съдът намира, че разноските за адвокатско възнаграждение следва да присъдени в пълен размер.

Водим от горното и на основание чл. 203 и следващите от АПК, във връзка с чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 4 и чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, съдът

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт със седалище и адрес на управление: [населено място] ***, [улица], да заплати на С. Л. С. от [населено място], с [ЕГН], сумата в размер на 500 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, произтичащи от заплатено възнаграждение за адвокат в размер на 500 лв. за обжалване по административен ред на Разпореждане № 081-00-1358-3/19.09.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 28.01.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт със седалище и адрес на управление: [населено място] ***, [улица], да заплати на С. Л. С. от [населено място], с [ЕГН], деловодни разноски в размер на 410 лв.

Препис от решението да се връчи на страните.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС, чрез Административен съд – Кърджали, в 14 - дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.