РЕШЕНИЕ
№839
гр. Пловдив, 05.05.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на четиринадесети януари, две хиляди и
двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря
Ваня Петкова,
като разгледа
докладваното от съдията административно дело № 2584 по описа на съда за
2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.268, ал.1 от ДОПК
.Жалбоподателят в жалбата, по същество чрез процесуалния си представител в
съдебно заседание и с представена писмена защита, излага доводи за
незаконосъобразност, неправилност и постановяване на решението в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Основните възражения на жалбоподателя са свързани с твърдението му, че
на същия не били надлежно връчени постановленията за налагане на обезпечителни
мерки, запорните съобщения, разпорежданията за
изпълнение на запорни съобщения, както и
разпореждания за присъединяване на публични вземания, издадени от публичния
изпълнител по изпълнителното дело, поради което и извършените с тях действия не
били годни да спрат или прекъснат давността по смисъла на чл.172 от ДОПК,
съответно твърди се, че по-отношение на най-старите задължения петгодишната
давност е изтекла към 31.12.2018 г., а за останалите задължения изтича към
31.12.2019 г. Прави се искане за отмяна на решението и задължаване на публичния
изпълнител да отпише задълженията на длъжника, като се произнесе относно
погасяването им по давност. Моли се присъждане на разноски по делото.
Съдът, като прецени становищата на страните и събраните по делото доказателства
намери следното:
Разгледана по същество, съдът намира същата за
неоснователна по следните съображения:
На първо
място, следва да се отбележи, че в рамките на служебно
извършена проверка съдът установи, че оспорваното решение представлява валиден административен акт, издаден от
компетентен орган и в кръга на законоустановените
му правомощия по чл.267 от ДОПК. Решението е издадено след
проведено задължително производство по обжалване на отказа на публичния
изпълнител при ТД на НАП - гр. Пловдив, в писмена форма и съдържа необходимите реквизити, включително и изложение на фактическите
и правните основания за постановяването му. Самият отказ за
прекратяването на изпълнителното производство поради
изтекла давност, също
е издаден от оправомощен за това орган, на
основание чл.226 от ДОПК и в рамките на неговата компетентност.
При извършената проверка съдът установи, че започването,
провеждането и приключването
на процедурата по издаването на
оспорения акт са извършени в съответствие с предвиденото в ДОПК, като в хода й не са
били допуснати съществени нарушения на административно - производствените правила.
На второ
място, от фактическа страна се установява, че против жалбоподателя е било
образувано изпълнително дело № 16140001582 на 02.04.2014 г. по повод събиране
на задължение за имуществена санкция по наказателно постановление №
116/14/10.03.2014 г. на Агенция Митници ТД Тракийска, влязло в сила на
20.03.2013 г., както и задължение от глоба по фиш на Община Пловдив от 2013 г.
На 17.04.2014 г. публичният изпълнител изпратил на жалбоподателя съобщение за
доброволно изпълнение, което му било връчено лично чрез препоръчана пощенска пратка
на 27.04.2014 г. С Разпореждане за присъединяване с изх. №
001582/2014/000003/22.06.2015 г. на основание чл.217, ал.2 от ДОПК от публичния
изпълнител било допуснато присъединяване на публични взискатели
по същото изпълнително дело за вземания за ДДФЛ и осигурителни вноски,
установени с декларации за период 01.01.2012 г. -
31.12.2012 г.; за период 01.04.2013 г. – 30.04.2013
г.; за
период 01.06.2013
г. – 30.06.2013 г.; за период 01.05.2013 г. – 30.05.2013 г.; за период 01.07.2013 г. –
31.07.2013 г.; декларация № 160021404031847/30.04.2013 г. за период 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г.; ГДД №
1600И0190087/30.04.2014 г. и ГДД № 164391300384983/25.04.2013 г. Същото било
изпратено за връчване на адреса на длъжника по изпълнителното дело, като
съгласно известието за доставяне на препоръчаната пратка било връчено на
жалбоподателя Н.М. на 30.06.2015 г., но, в действителност, положеният подпис за
получател не бил неговият. С Разпореждане за присъединяване с изх. № С
160016-105-0069039/04.10.2016 г. на публичния изпълнител към образуваното
против М.изпълнително дело били присъединени и вземанията на публичния
взискател по отношение на задължения за ДДФЛ, установени с декларация за период
01.07.-31.07.2013 г.; задължения за ДДФЛ и осигурителни вноски, установени с
декларация за период 01.08.-31.08.2013 г.; за период 01.09.-30.09.2013 г., за
период 01.10.-31.10.2013 г., за период 01.11 – 30.11.2013 г.; за период
01.12.-31.12.2013 г.; за период 01.01-31.01.2014 г.; декларация №
160021504163777/30.04.2015 г. и ГДД № 1600И0266295/30.04.2015 г. Това
разпореждане било връчено на лице от домакинството на жалбоподателя, посочено с
имена З.М./негова майка/ на адреса му на 08.10.2016 г. В същото бил посочен и
общият размер на публичните задължения по изпълнителното дело, включващ и
присъединените с това разпореждане, и тези, присъединени с предходното. С
Разпореждане за присъединяване от 07.08.2017 г. с изх. № С 170016-105-0164887
към същото изпълнително дело били присъединени вземанията на публичния взискател
/НАП/ за ДДФЛ, ДОО, ЗО и УПФ по декларации за периоди през 2016 г. То било
връчено на адреса на жалбоподателя на лицето З.Манчева, посочена като негова
майка в известието за доставяне, на 22.08.2018 г., като в разпореждането бил
посочен и общият размер на публичните задължения по изпълнителното дело, вкл. и
присъединените с него и тези, присъединени с предходните две разпореждания. С
последващо Разпореждане за присъединяване № С 180016-105-0182023/21.06.2018 г.
били присъединени и вземанията на НАП за ДДФЛ, ДОО, ЗО и УПФ по декларации за 2017 г. И
това разпореждане съдържало общ размер на всички публични задължения,
присъединени до момента на издаването му по изпълнителното дело и било връчено
на същото лице - З.М.по адреса на жалбоподателя. С Постановление за налагане на
обезпечителни мерки от 03.10.2017 г. с изх. № С 170016-022-0055607 на основание
чл.200 от ДОПК публичният изпълнител наложил по изпълнителното дело запор върху
банкови сметки на длъжника в Банка ДСК и Банка СЖЕ за размера на всички
вземания по изпълнителното дело. Това постановление било връчено на адреса на
жалбоподателя също на лицето З.М.на 19.10.2017 г. До банките били изпратени запорни съобщения, като съгласно уведомление от ДСК запорът
бил наложен към 09.10.2017 г., а в другата банка – към 03.10.2017 г. Отделно от
това, с Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С
180016-022-0063061/04.09.2018 г. публичният изпълнител наложил по същото
изпълнително дело запор върху МПС на длъжника, като в постановлението бил
посочен общият размер на публичните вземания по изпълнителното дело.
Постановлението било връчено отново по адреса на жалбоподателя на З. Г.. М. на
24.09.2018 г. Запорно съобщение до ОД на МВР Пловдив
било изпратено на 04.09.2018 г., като реално запорът върху МПС бил наложен на
12.09.2018 г. По възражение на жалбоподателя от 04.07.2019 г. до публичния
изпълнител било постановено разпореждане от 30.07.2019 г.с изх. № С
190016-137-0007040, с което било прекратено изпълнителното дело поради изтекла
погасителна давност само по отношение на вземането за глоба по фиш в полза на
Община Пловдив, а за останалите задължения по изпълнителното дело било отказано
прекратяване поради изтекла давност. Преди произнасянето на публичния изпълнител,
последвало ново възражение от 16.07.2019 г., касателно погасяване на вземанията
на Агенция митници във връзка с издаденото наказателно постановление и тези на
НАП, отнасящи се до задълженията по декларации за периодите 2012 г.- 2014 г.,
които били присъединени с първите постановления за присъединяване от 22.06.2015
г. и от 04.10.2016 г. По възражението било произнесено и Разпореждането,
предмет на оспорваното по настоящото дело решение, с което се отказало
прекратяване поради изтекла погасителна давност, като било счетено, че с
наложените обезпечителни мерки – запор върху банкови сметки и запор върху МПС,
в срока по чл.171, ал.1 от ДОПК, давността е спряна и към момента на
произнасянето на публичния изпълнител вземанията не подлежат на погасяване по
давност с оглед разпоредбата на чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК. С обжалваното
решение, с което се отхвърлила жалбата срещу това разпореждане, било прието по
отношение на задължението по наказателното постановление, с което е била
наложена имуществена санкция на ЕТ, че същото съставлява публично вземане,
чието събиране е по реда на ДОПК. Предвид датата на влизане в сила на
наказателното постановление 20.03.2014 г., било счетено, че в срока по чл.171
от ДОПК, считано от 1 януари на годината, следваща тази, през която публичното
задължение е трябвало да се плати, е било образувано изпълнителното дело, като
връчването на съобщението за доброволно изпълнение на 27.04.2014 г. е
прекъснало давността съгласно чл.172, ал.2 от ДОПК и понеже са предприети
действия по обезпечение – запорите върху банкови сметки и върху МПС, то те са
довели до спиране на давността по чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК и не е изтекъл и
10-годишният абсолютен давностен срок, считано от
01.01.2015 г. Относно останалите задължения е прието, че по отношение на
най-рано възникналите такива, а именно дължимите ДДФЛ и осигурителни вноски за
2012 г., не е изтекла давността, като е отчетен характерът на задълженията,
които се определят по окончателен размер с данъчна декларация за съответната
година, и се внасят в срока за подаване
на данъчната декларация, а тя се подава до 30.04. на следващата годината на
придобиване на дохода. Счетено е, че
лицето е следвало да подаде ГДД, в която да декларира получен доход и дължим
данък, както и осигурителни вноски по КСО за 2012 г. до 30.04.2013 г., като
тези задължения следва да се платят до тази дата, сиреч изискуеми са през 2013
г. Поради това е заключено и че давността по чл.171 от ДОПК за тях почва да
тече от 01.01.2014 г. Отчетено е, че разпореждането за присъединяване от
22.06.2015г., което касае именно тези най-ранно възникнали задължения, се
приравнява по своите последици на съобщението за доброволно изпълнение, а то е
действие, насочено към принудително изпълнение, поради което и прекъсва
давността. Счетено е също, че от датата на връчване на това разпореждане
30.06.2015 г., е започнала да тече нова давност, а отделно от това са налице и
постановленията за налагане на обезпечителни мерки, които спират давността.
Заключено е, че по отношение на задълженията за ДДФЛ и осигурителни вноски за
2012 г. не е изтекла нито новата 5-годишна давност, нито абсолютната
10-годишна. Посочено е, че изложеното относно принудителното събиране на
задълженията за 2012 г. с още по-голяма тежест се отнася към принудителното
събиране на дължимите в следващите периоди данъци и осигурителни вноски, за
които се иска признаване на изтекла погасителна давност и такова е отказано.
Не се спори
между страните по отношение характера на вземанията, които са предмет на
изпълнителното дело, а именно, че се касае до публични държавни вземания, които
се подчиняват на реда за събирането им, съответно и предвидената погасителна
давност по ДОПК. Това се отнася и за имуществената санкция, наложена с
наказателното постановление, като се има предвид и разрешението, дадено в ТР №
3 от 03.07.2014 г. на ВАС по т.д. № 3/13 г., а именно, че давностните
срокове, предвидени за изпълнение на административното наказание глоба в чл.82
от ЗАНН, не са приложими по отношение на имуществената санкция, наложена с
влязло в сила наказателно постановление. За същата се прилагат давностните срокове по чл.171 от ДОПК.
Възражението
по жалбата относно това, че наказателното постановление не е влязло в сила,
поради което и не е подлежало изобщо на изпълнение наложената с него
имуществена санкция са напълно неоснователни, като от приложената преписка по
издаването на наказателното постановление е видно, че същото е връчено на
адреса на санкционирания едноличен търговец на 12.03.2014 г. и като необжалвано
следователно е влязло в сила на 20.03.2014 г., каквото отбелязване е извършено
и върху него. Жалбоподателят не е оспорил подписа върху известието за доставяне
на наказателното постановление. Поради това и след влизането му в сила
наложената имуществена санкция подлежи на изпълнение и следва да се плати. При
това положение и с оглед разпоредбата на чл.171, ал.1 от ДОПК, която предвижда,
че публичните вземания се погасяват с изтичане на 5-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, то давността по отношение на това публично
вземане е започнала да тече, считано от 01.01.2015 г. Поради това и практически
без съществено значение в случая е датата на издаване, съответно връчване на
съобщението за доброволно изпълнение по изпълнителното дело по чл.221, ал.1 от ДОПК за изчисляване на давността, доколкото и образуването на изпълнителното
дело, и започването на производството с изпращането и връчването на съобщението
за доброволно изпълнение, са станали преди да е започнал да тече предвиденият в
чл.171, ал.1 от ДОПК 5-годишен давностен срок за
вземането па наказателното постановление. Иначе, както се установява от
приетата по делото графическа експертиза, която съдът кредитира като изготвена
обективно и професионално, жалбоподателят М.лично е подписал известието за
доставяне на съобщението за доброволно изпълнение на 27.04.2014 г.
Действително, за разлика от възприетото по
отношение на погасителната давност по ЗЗД, в която връзка е налице и изирично Тълкувателно Решение
№ 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, погасяването по давност на публичните вземания е
подчинено на специфичния характер на тези вземания, съответно начина на
установяването им и процедурата по тяхното събиране, включително и по
принудителен ред. В тази насока се установяват и конкретни различия в сравнение
с прилагане на давността по ЗЗД и поради това следва да се съобразява точния
смисъл на разпоредбите на чл.171 – 172 от ДОПК. Така например, в общия случай
изпращането на съобщение за доброволно изпълнение или напр. извършване на
справки за имущественото състояние на длъжника, не се считат за действия по
изпълнението, които да оказват влияние върху изчисляването на погасителната
давност, но налагането на запор и възбрана се считат за действия по
принудителното изпълнение, които прекъсват давността /Съгл. цитираното ТР 2/2015
г. на ВКС/. Според чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК обаче, налагането на обезпечителни
мерки, а такива са предвидените в чл.198 от ДОПК – запор върху вещи, сметки,
вземания, възбрана върху недвижим имот или кораб, са основание не за
прекъсване, а за спиране на давността. Съответно давността по ДОПК се прекъсва
съгласно чл.172, ал.2 от ДОПК с предприемането на действия по принудително
изпълнение. Глава 25 от ДОПК, озаглавена „Принудително изпълнение“ има няколко
раздела, като в раздел 2 са предвидени способите на принудително изпълнение,
които биха могли да се реализират посредством конкретни изпълнителни действия,
а в раздел 4 – действията по принудително изпълнение. В този именно раздел е
включена разпоредбата за започване на производството – чл.221, ал.1 от ДОПК, сочеща,
че пристъпването към изпълнение следва да стане с изпращане на длъжника на
съобщение с предоставяне на срок за доброволно изпълнение. Следователно и по
смисъла на ДОПК с оглед систематичното място на посочената разпоредба /в раздел
„Действия“ на глава „Принудително изпълнение“/ съобщението за доброволно
изпълнение следва да се счете по смисъла на закона за действие по изпълнението,
което съгласно чл.172, ал.2 от ДОПК е основание за прекъсване на давността,
както впрочем принципно правилно е отчетено и от решаващия административен
орган. В тази връзка и правилни са
разсъжденията в обжалваното решение и относно това, че по своята същност разпореждането
за присъединяване би следвало да се приравни на действие
по започване на производството, каквото е и съобщението за доброволно
изпълнение и поради това и с издаването му давността би следвало да се счита за
прекъсната. Налице е спор в съдебната практика и теория относно това дали е
необходимо това разпореждане за присъединяване на друг взискател и съответно
вземания към вече образувано изпълнително дело против същия длъжник да бъде
връчено на длъжника, за да произведе действието по прекъсване на давността по
отношение на присъединените вземания. Според настоящия съдебен състав, макар да
не е налице такова изрично изискване за връчване, както по отношение на
съобщението за доброволно изпълнение, а така също и независимо от факта, че с
разпореждането за присъединяване на практика не се предоставя нов срок за
доброволно изпълнение, а същото има основно отношение към правата на
взискателите в изпълнителното производство, то следва да се приеме, че за да
има действие по прекъсване на давностния срок, това
действие на публичния изпълнител следва все пак да е станало известно на
длъжника, защото на практика с него същият бива уведомен за обстоятелството, че
предмет на изпълнителното производство вече са и други вземания, сиреч и за тях
вече има висящо изпълнително производство. В случая, досежно коментираните в
решението на Директора на ТД на НАП разпореждания за присъединяване, издадени
от публичния изпълнител на 22.06.2015 г. и на 04.10.2016 г., с които са
присъединени част от вземанията, предмет на възражението за изтекла погасителна
давност, се установява, че първото от тях не е надлежно връчено на жалбоподателя.
Видно от доказателствата по делото, налице е известие за доставяне на
разпореждането с № 5100013879996, в което е отбелязано да е връчено на Н.М. на
30.06.2015 г., обаче от заключението на графическата експертиза се установява
категорично, че поставеният след името подпис не е на жалбоподателя Манчев. По
отношение на другото разпореждане за присъединяване, което е с дата на издаване
04.10.2016 г., по делото е приложено известие за доставянето му по пощата, с
отразено връчване на адреса на жалбоподателя, известен от началото на
изпълнителното производство с.Ягодово, ул.“Ал.Стамболийски“ № 18, на лицето З.
М. срещу подпис на 08.10.2016 г. Възражението на жалбоподателя за нередовност
на това връчване на второто по ред разпореждане за присъединяване на вземания
според съда е напълно неоснователно. Следва да се има предвид, че в случая
връчването е било осъществено по реда на чл.30, ал.3, вр.
с чл.29, ал.7, вр. с §1, т.2 от ДР на ДОПК, тоест на
пълнолетен член от домакинството на лицето, респективно пълнолетно лице, което
има същия постоянен адрес. Съгласно изискването на чл. 36, ал.2 от Закона за пощенските услуги /в
редакцията му към момента на осъщественото връчване/ условията за доставянето
на пощенските пратки и на пощенските
колети се определят с общи правила, изготвени
от Комисията за регулиране на съобщенията. Според чл.5 от Общите правила за условията за доставяне
на пощенските пратки и пощенските колети, приети с Решение № 581 от 27.05.2010 г. на Комисията за
регулиране на съобщенията, обн., ДВ, бр.45 от 15.06.2010 г., в сила от 15.06.2010 г., препоръчаните пощенски
пратки се доставят на адреса
на получателя срещу подпис и може да се доставят на
лице, пълнолетен член на домакинството
на получателя, живеещо на адреса,
посочен в пратката, срещу подпис и документ за самоличност. В случая, от доказателствата по делото и
по-конкретно наличното на л.98 известие за доставяне на същия получател Н.М.на последващо разпореждане за присъединяване, което касае
вземания, за които не е налице възражение за погасяване по давност, е видно, че
известието отново е изпратено и връчено на адреса на жалбоподателя на дата
22.08.2017 г. на лицето З.Манчева, за което изрично е отразено и че е майка на
адресата М.. Очевидно и от множество други известия за доставяне на документи
по изпълнителното дело, те са връчвани именно на това лице с тези две имена и
на адреса, предоставен от жалбоподателя, където то е било намирано, поради което
и следва да се счете, че така осъщественото връчване на разпореждането за
присъединяване от 04.10.2016 г. е било надлежно осъществено на пълнолетен член
от адреса и от домакинството на жалбоподателя на 08.10.2016 г., поради което и
това именно разпореждане от тази дата е произвело действие по прекъсване на
давността и от тази дата е започнала да тече нова давност. Според съда това
прекъсване на давността по чл.172, ал.2 от ДОПК, следва да се отнесе до всички
присъединени до този момент по изпълнителното дело вземания, доколкото изрично
в разпореждането за присъединяване е указан общият размер на всички публични
задължения по изпълнителното дело, в това число и присъединените с него и е
видно, че в този общ размер са включени и задълженията, присъединени с
предходното разпореждане за присъединяване от 22.06.2015 г., за което иначе се
установява да не е било надлежно връчено на длъжника. Поради това и според съда
на практика към 08.10.2016 г. жалбоподателят – длъжник по изпълнителното дело,
е бил надлежно уведомен по отношение на всички вземания, предмет на
изпълнителното дело към този момент, за които се предприемат и съответните
изпълнителни действия. Ето защо и прекъсването на давността към тази дата е относимо, както по отношение на първоначално посочените в
съобщението за доброволно изпълнение публични вземания, така и по отношение на
тези, които са били присъединени по изпълнителното дело и за които към тази
дата жалбоподателят е бил уведомен за първи път, че са предмет на
изпълнителното дело.
Отделно от това, постановените след въпросните две
присъединявания на вземания към изпълнителното дело обезпечителни мерки – с
постановления от 03.10.2017 г. / за запор върху банковите сметки на длъжника в
две банки/ и от 04.09.2018 г./ за запор върху МПС на длъжника/, също съдържат
размера на вземането по изпълнителното дело и е видно, че той съответства на
сбора на първоначално приетите за изпълнение в изпълнителното производство
вземания и присъединените такива към момента на издаване на всяко от
постановленията, като следователно и налагането на посочените обезпечителни
мерки, съгласно чл.172, ал.1, 5 от ДОПК, е довело до спиране на погасителната
давност по отношение на всички вземания, предмет на изпълнителното производство
към момента на налагането им. Спирането пък запазва своето действие, докато трае наложената обезпечителна мярка. Следва да се има предвид тук, че спирането ще
настъпи от момента на налагане на съответната обезпечителна мярка, а това се
осъществява в конкретния случай от момента на получаване на съобщението от
съответната банка за запора върху сметки, респективно от съответната ОД на МВР
за запора върху МПС. В случая е видно, че банките са наложили запори по
изпратените им изрични запорни съобщения на
03.10.2017 г. и на 09.10.2017 г., а запорът върху МПС е наложен реално на 12.09.2018
г. Действието на запорите в тази връзка не зависи от уведомяването на длъжника
за вземането на такива обезпечителни мерки от публичния изпълнител и настъпва
независимо от това дали и кога същият е уведомен, като уведомяването на
длъжника за постановленията за налагане на обезпечителните мерки има своето
значение с оглед възможността на
същия да реализира правата си по защита срещу принудителното изпълнение, за
което срокът му тече от момента на съобщаване на конкретното действие на
публичния изпълнител /чл.266, ал.1 от ДОПК/. Ето защо и без значение по отношение на
въпроса за спирането на давността с постановленията за налагане на
обезпечителни мерки са възраженията на длъжника, че те не са му били надлежно
връчени. Нещо повече, установява се, че същите в действителност са редовно
връчени на пълнолетно лице от домакинството на жалбоподателя - З.М..
С оглед на
посочените по-горе обстоятелства, правилни се явяват изводите на решаващия
орган относно това, че погасителната давност по отношение на вземанията,
предмет на възражението на длъжника от 16.06.2019 г. и постановеното по него
Разпореждане на публичния изпълнител от 30.07.2019 г. не е изтекла, както по
отношение на вземането съставляващо имуществена санкция по влязло в сила
наказателно постановление, така и по отношение на най-старото възникнало през
2012 г. публично задължение, предмет на изпълнителното дело, а оттам и на още
по-голямо основание, по-късно възникналите такива. Давността по отношение
вземането по наказателното постановление е започнала да тече от 01.01.2015 г. и би изтекла към 01.01.2019 г., но тя е била
спряна в рамките и преди изтичането на петгодишния срок по чл.171, ал.1 от ДОПК, а именно към датата на налагането на първия от запорите през октомври
2017 г., съгласно чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК. С оглед липсата на данни за
преустановяване на наложения запор /няма данни кога са връчени на банката
разпорежданията за изпълнение на запорно съобщение,
които иначе по своята същност съставляват предприети действия по принудително
изпълнение, прекъсващи давността на основание чл.172, ал.2 от ДОПК/, то следва
да се счете, че към момента на издаване на Разпореждането на публичния
изпълнител от 30.07.2019 г. и на обжалваното решение на Директора на ТД на НАП
Пловдив давността за това вземане не е била изтекла, защото е била своевременно
спряна с действията на публичния изпълнител по обезпечаване на вземанията. Към
този момент категорично не е изтекла и абсолютната давност по чл.171, ал.1 от ДОПК, която не зависи от спирането и прекъсването на давностния
срок.
По отношение на
останалите публични задължения, напълно правилен и законосъобразен е подходът
на решаващия орган, постановил обжалвания акт. Съобразно с характера на
задълженията и начина, по който същите са подлежали на деклариране, съответно
установяване и плащане, същият е установил при приложението на съответната
редакция на чл.7, ал.4 от КСО, във връзка с чл.6, ал.9 от КСО, чл.2, ал.4 от
Наредбата за общественото осигуряване на самоосигуряващите
се лица и българските граждани на работа в чужбина, чл.53 от ЗДДФЛ и чл.40 от ЗЗО, че макар осигурителните вноски да
се внасят до десето число на месеца, следващ този, за който дължат, те се
установяват с данъчната декларация за съответната година, в нея се приспадат
авансово внесените вноски и се определя окончателния размерна дължимите
осигуровки, те се внасят в срока на подаване на годишната данъчна декларация, а
тя се подава до 30 април на годината, следваща годината на придобиване на
дохода, като срокът за внасяне на вноските за НЗОК пък съвпада със срока за
внасяне на вноските за ДОО. Такъв подход при определяне на момента, от който
вземанията са установени и е следвало да се внесат и съответно от който започва
да тече погасителната давност за тях, е възприет напр. в Решение № 3435/2020 г.
по адм. дело № 12387/2019 г. на ВАС. Следователно и за задълженията за
осигурителни вноски по ДОО и здравноосигурителни вноски, както и данък върху
доходите на физически лица, които са дължими за 2012 г., погасителната давност
започва да тече, считано от 01.01.2014 г., съответно за тези от 2013 г.
началото на давностния срок е считано от 01.01.2015
г. и т.н. за последващите периоди. Предвид наличното прекъсване на давността
към датата на връчване на второто по ред постановление за присъединяване на
вземания, издадено на 04.10.2016 г., а именно към 08.10.2016 г., което е
осъществено в рамките на петгодишния давностен срок и
оттам е започнал да тече нов такъв, както и осъщественото спиране на същия с
налагането на обезпечителните мерки през 2017 г. и 2018 г., отново в рамките на
петгодишния давностен срок и неизтичането на
абсолютната давност по чл.171, ал.2 от ДОПК, се налага изводът, че действията на
публичния изпълнител, обективирани в Разпореждане № С190016-137-0007051/30.07.2019 г. са
правилни и законосъобразни,
съответно такова се явява и обжалваното решение на Директора на ТД на НАП Пловдив.
Предвид изхода на спора
и съгласно разпоредбата на чл.161, ал.1 от ДОПК, във връзка с §2 от ДР на ДОПК, във връзка с чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37
от ЗПП, във връзка с чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, ще
следва по направеното искане на ответника да се присъди юрисконсултско
възнаграждение от 100 лева.