Р Е
Ш Е Н
И Е № 129
гр. София, 09.11.2017
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
окръжен съд, търговско отделение, ІІІ-ти състав, в публично заседание на трети
октомври две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ГЕОРГИ ЧОЛАКОВ
при секретаря Магдалена Букина и в присъствието на
прокурора ……...…………., като разгледа докладваното от съдията т.д. № 9 по описа за 2017 година на СОС и за да се произнесе, взе предвид следното :
„Т.“
ЕАД, ЕИК. е предявил срещу „Т.“ ООД, ЕИК.обективно съединени искове :
1. с
правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД – за заплащане на сумата от 225 170.40 лева, съставляваща
незаплатени изцяло 37 месечни вноски за възнаграждение по договор от 08.05.2008
год. за отстъпване на производствен опит /ноу-хау/, сключен между страните,
дължимо за периода м.02.2010 год. – м.03.2013 год. включително и незаплатена
частично месечна вноска за м.04.2013 год., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 12.01.2017 год., датата на подаване на исковата молба, до
окончателното й заплащане и
2. с
правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, предявен като частичен за сумата от 4
503.40 лева – за заплащане на мораторна неустойка в размер на 4 503.40 лева от
общо дължима неустойка в размер на 4 563.55 лева, дължима на осн. чл.9, ал.4 от
горния договор за забава в плащането на посочените 38 месечни вноски,
съставляващи дължимо възнаграждение по договора за отстъпване на производствен
опит /ноу-хау/.
Нарочно
уточнение, че вторият от исковете е предявен като частичен – за сумата от 4
503.40 лева от общо дължима неустойка в размер на 4 563.55 лева, е внесено с
представената справка по чл.366 от ГПК, приложената към уточняващата молба на
ищеца от 27.01.2017 год.
Претендират
се и направените по делото разноски.
Ищецът
твърди, че между него и ответника е сключен договор от 08.05.2008 год. за
отстъпване на производствен опит /ноу-хау/, по силата на който предоставил
налични документи и въведени процедури и процеси за : 1. ремонт на дизелов агрегат
AD 50; 2. ремонт на преобразовател VPL-30; 3. ремонт, модернизация и техническо обслужване на
РЛС изделие 1 RL 131; 4. модернизация на РЛС
изделие 1
RL 131 в РЛС изделие 1 RL 131 MB; 5. ремонт на РЛС изделие 1 RL 139; 6. модернизация на РЛС изделие 1 RL 139 в РЛС изделие 1 RL 139 MB и 7.
модернизация на РЛС изделие 1 RL 131 в РЛС
изделие 1
RL 131 MB 1, описани в приложение 1 към
договора.
Договореното
лицензионно възнаграждение било в размер на 300 230 лева без ДДС, платимо
на 60 месечни вноски – 59 вноски от 5 004 лева и 1 вноска от 4 994
лева /без ДДС/ или – 59 вноски от 6 004.80 лева с ДДС и 1 вноска от
5 992.80 лева с ДДС.
Ищецът
твърди /ДИМ/, че безсрочната лицензия по договора в полза на „Т.“ ООД била
вписана в Държавния регистър на Патентното ведомство с решение от 11.08.2008
год. на председателя на ведомството.
Твърди,
че за всяка от дължимите му лицензионни вноски издавал фактура, връчвана на
ответника, който изпълнявал задълженията си за заплащане на същите до 05.02.2010
год. За периода от 05.02.2010 год. до 12.04.2013 год. ответникът не заплатил
месечни вноски по 38 бр. фактури на обща стойност 228 170.40 лева, като
ищецът изпратил две покани за плащане на същите, връчени на „Т.“ ООД на 04.05.2015
год. и 28.08.2016 год.
След
връчване на първата покана ответникът заплатил част от дължимите по договора
суми – в размер на 3 000 лева по фактура № **********/12.04.2013 год. и
наново преустановил плащанията. До момента на предявяване на иска незаплатените
суми по договора възлизали общо на 225 170.40 лева.
Ищецът
твърди, че съгл. чл.9, ал.4 от договора при забава в плащането на лицензионна
вноска лицензополучателят дължи мораторна неустойка в размер на 0.1 % от
размера на вноската за всеки ден забава, но не повече от 2 % от вноската. Към
момента на предявяване на иска за неустойка размерът на същата възлиза общо на
4 503.40 лева – подробно описана с просрочени вноски и период на забава за
всяка вноска в уточняваща молба от 27.01.2017 год. и справка по чл.366 от ГПК.
Ищецът
твърди, че към момента на предявяване на иска ответникът не е спорил относно
дължимостта на сумите, съставляващи неплатени вноски по договора, вкл. по
основанието за заплащането им, като с молба за потвърждение на разчети от 31.01.2012
год. е потвърдил задълженията си по неплатени фактури по договора, възлизащи до
31.12.2011 год. на 150 120 лева. С допълнителната искова молба сочи, че
задълженията по договора са били включени в ГФО на ответника за 2013 год. и
2014 год.
Ответникът
оспорва предявените искове по основание и размер. С отговора на и.м., подаден в
срока по чл.367, ал.1 от ГПК, е направил възражения за нищожност на процесния
договор на отделни основания – по чл.26, ал.2, предл.1-во от ЗЗД /като такъв с
невъзможен предмет/ и бланкетно възражение по чл.26, ал.1, предл.1-во и 3-то от ЗЗД /поради противоречие със закона и накърняващ добрите нрави, но без да са
изложени конкретни основания за горното/. Със същия отговор ответникът е
направил и възражение по чл.111, ал.1, б.„в“, предл.3-то от ЗЗД за изтекла
3-годишна погасителна давност по отношение на претендираните суми за всички
месечни вноски, съставляващи възнаграждение по договора, дължимо за периода
м.02.2010 год. – м.04.2013 год. включително, както и възражение по чл.111,
ал.1, б.„б“, предл.2-ро от ЗЗД за изтекла 3-годишна погасителна давност по
отношение на претендираните суми за мораторна неустойка за забава в плащането
на горните вноски. При условията на евентуалност е направил и възражение за
изтекла давност по чл.110 от ЗЗД по отношение на претендираните вноски по
договора, дължими за периода м.02.2010 год. – м.12.2011 год. включително.
Ответникът
твърди, че ищецът не е бил носител на правата върху производствения опит,
описан в приложението към договора, поради което не е могъл да преотстъпва
същите. С допълнителния отговор твърди, че при настъпилото преобразуване на
ищцовото дружество през 2004 год. и отделянето на „Т.“ ЕООД /предходна
дружествена форма/ от „Т.“ ЕАД ответникът е станал универсален правоприемник на
ищеца и като такъв е бил притежател на правото на производствен опит по
отношение на част от процесните изделия – на 1 RL 131 и 1 RL 139.
Горното според ответника сочи, че договорът, сключен между страните, изначално
е бил с невъзможен предмет и нищожен на това основание.
Ответникът
твърди и че вписаната от Патентното ведомство безсрочна лицензия, видно от
представеното от ищеца удостоверение, е въз основа на договор от 30.04.2008
год., а не въз основа на сочения с и.м. договор от 08.05.2008 год. Отделно
сочи, че няма идентичност и между описаните в приложение 1 към договора права
върху производствен опит и тези, описани впоследствие в констативен протокол от
15.04.2010 год., съставен от представители на страните, приложен от ищеца с
ДИМ.
Ответникът
също претендира направените по делото разноски
Софийски окръжен съд, като прецени събраните
по делото доказателства и ги обсъди във връзка с доводите на страните, приема
за установено следното :
Видно от представения с исковата молба договор за
отстъпване на производствен опит /ноу-хау/, сключен между „Т.“ ЕАД и „Т.“ ЕООД
/предходна дружествена форма на ответника/, ищецът отстъпил на ответника ползването
на производствен опит, описан в приложение 1 към договора, срещу заплащане на
възнаграждение в размер на 300 230 лева без ДДС, платимо на 60 месечни
вноски – 59 вноски от 5 004 лева и 1 вноска от 4 994 лева /без ДДС/
или – 59 вноски от 6 004.80 лева с ДДС и 1 вноска от 5 992.80 лева с
ДДС. Плащането на всяка отделна вноска е договорено да бъде извършвано между
1-во и 10-то число на съответния месец, за който вноската е била дължима.
Производственият опит, отстъпен за
ползване, описан в цитираното в договора приложение 1, съставлявал налични
документи и въведени процедури и процеси за : 1. ремонт на дизелов агрегат AD 50; 2. ремонт на преобразовател VPL-30; 3. ремонт, модернизация и техническо обслужване на
РЛС изделие 1 RL 131; 4. модернизация на РЛС
изделие 1
RL 131 в РЛС изделие 1 RL 131 MB; 5. ремонт на РЛС изделие 1 RL 139; 6. модернизация на РЛС изделие 1 RL 139 в РЛС изделие 1 RL 139 MB и 7.
модернизация на РЛС изделие 1 RL 131 в РЛС
изделие 1
RL 131 MB 1.
В самия договор е посочена само
година – 2008, като не са изписани дата и месец на сключване; в титулната /коричната/
страница, която не е част от договора, ръкописно са били добавени 08.05.2008
год. Договорът не е бил ограничен със срок – същият се е прекратявал по взаимно
съгласие на страните, с едностранно шестмесечно предизвестие и при обективна
невъзможност за изпълнение /чл.16/. По делото не са изложени твърдения от
страните до момента на предявяване на иска договорът да е бил прекратен на
някое от горните основания.
С чл.9, ал.4 от договора страните са
договорили мораторна неустойка за забава в плащането на дължима вноска – в
размер на 0.1 % от размера на вноската за всеки ден просрочие, но не повече от
2 % от дължимата сума.
Договорено е /чл.3/, че договорът
подлежи на вписване в регистъра на Патентното ведомство.
Безсрочната лицензия по договора в полза на „Т.“ ЕООД е
била вписана в Държавния регистър на Патентното ведомство с решение от
11.08.2008 год. на председателя на ведомството – представено с допълнителната
искова молба. Видно от решението и издаденото въз основа на него удостоверение
от 13.08.2017 год. на Патентното ведомство, посочено е,
че вписваният лицензионен договор е от дата 30.04.2008 год. Лицензията –
предоставеният за ползване на „Т.“ ЕООД производствен опит, е идентичен с
описаният в договора без дата от 2008 год., представен с и.м.
Видно от представения с ДИМ протокол от 15.04.2010
год. на съвместна комисия на представители на „Т.“ ЕАД и „Т.“ ООД със списък –
приложение 1 за предоставени от „Т.“ ЕАД на „Т.“ ООД патенти, лицензии и
конструктивна документация, комисията е констатирала, че в ответното дружество
е налична документацията за добра ремонтна практика на изделията, описани в договора
от 30.04.2008 год. за отстъпване на производствен опит /ноу-хау/.
От представените извлечения по сметка на ищеца за дати
10.06.2009 год. и 28.07.2009 год. се установяват извършени от ответника две
плащания по процесния договор /посочен с дата 08.05.2008 год./ – съотв. за сумите
от 24 622.56 лева и 6 004.80 лева.
С и.м. са представени 38 бр. фактури, издадени от „Т.“
ЕАД за периода 05.02.2010 год. – 12.04.2013 год. за дължими по договора лицензионни
вноски; в същите като дата на договора е посочена 18.05.2008 год. Първата от
фактурите е била издадена на 05.02.2010 год., а последната – на 12.04.2013 год.;
всички фактури, без последната, са издадени за суми в размер на 6 004.80
лева с ДДС, съставляващи лицензионни вноски /с посочване на поредния номер на
вноската/ по договор за ноу-хау от 18.05.2008 год. Последната, 60-та вноска по
договора, сочена във фактура № **********/12.04.2013 год., е била в размер на
5 992.80 лева с ДДС. Общият размер на сумите по фактурите за дължими
вноски по договора за периода м.02.2010 год. – м.04.2013 год. включително
възлиза на 225 170.40 лева.
С молба за потвърждения на счетоводни задължения,
изпратена от „Т.“ ЕАД до „Т. ООД, ищецът е искал потвърждение на сумата на
разчетите по сключения между страните договор за ноу-хау към 31.12.2011 год. С
потвърждение от 31.01.2012 год. /изписана е погрешно 2011/ на главния
счетоводител на ответника е сочено, че салдото е в размер на 150 120 лева.
Сумата съответства на сбора от 25 неплатени вноски по договора по 6 004.80
лева всяка.
От представените извлечения по сметка на ищеца за дати
15.06.2015 год., 14.07.2015 год. и 26.08.2015 год. се установяват извършени от
ответника три частични плащания по последната от издадените фактури по договора,
№ **********/12.04.2013 год. – всяко за по 1 000 лева.
При служебно извършена справка в ТР по партидата на
ответника съдът констатира, че последният обявен ГФО на дружеството е за 2013
год. По заявленията за обявяване на ГФО от 2014 год. и 2015 год. ДЛР при АВ са
издали два отказа.
От обявения ГФО на ответника за 2013 год., приет на
30.06.2014 год. от общото събрание на съдружниците на „Т.“ ООД, се установяват
обявени задължения към свързани предприятия и конкретно към „Т.“ ЕАД в размер
на 564 хил. лв. към 31.12.2013 год. Обявените задължения към това предприятие
за предходната година /към 31.12.2012 год./ са били в размер на 560 хил. лв.
ГФО е бил представен за обявяване в ТР със заявление Г2 от 30.06.2014 год. –
датата, на която е бил приет от ОС на съдружниците.
От заключението по назначената по делото
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, се установява, че всички
38 бр. фактури, представени с и.м., издадени за периода от 05.02.2010 год. до
12.04.2013 год., с фактурирани вноски по договора на обща стойност 225 170.40
лева, са били декларирани в дневниците на продажбите по ЗДДС, подадени в НАП от
ищеца. По предоставени на в.л. данни от НАП фактурите са били включени в
дневниците на покупките на ответника и по тях е бил ползван данъчен кредит. Неплатените
суми по фактурите – в общ размер на 225 170.40 лева, са били включени като
задължение в ГФО на ответника за 2013 год., 2014 год. и 2015 год., от които
последните два все още не са обявени в регистъра.
При така установената фактическа
обстановка съдът стигна до следните правни изводи :
Първият предявен иск – с правно
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, е доказан изцяло по основание и размер.
Представеният с исковата молба договор за отстъпване на
производствен опит /ноу-хау/, подписан от законните представители на ищеца и
ответника, установява предоставените в изпълнение на задълженията на
лицензодателя „Т.“ ЕАД налични документи и въведени процедури и процеси за : 1.
ремонт на дизелов агрегат AD 50; 2. ремонт
на преобразовател VPL-30; 3. ремонт, модернизация и
техническо обслужване на РЛС изделие 1 RL 131;
4. модернизация на РЛС изделие 1 RL 131 в РЛС
изделие 1
RL 131 MB; 5. ремонт на РЛС изделие 1 RL 139; 6. модернизация на РЛС изделие 1 RL 139 в РЛС изделие 1 RL 139 MB и 7.
модернизация на РЛС изделие 1 RL 131 в РЛС
изделие 1
RL 131 MB 1, описани в приложение 1 към
договора. Обстоятелството, че производственият опит, обективиран в
предоставените на „Т.“ ООД патенти, лицензии и конструктивна документация, е
притежаван от ищеца и отстъпен по договора на ответника, не е бил спорен между
страните вкл. и към 15.04.2010 год., когато с протокол от същата дата съвместна
комисия на представители на двете дружества е констатирала, че в ответното
дружество е налична документацията за добра ремонтна практика на изделията,
описани в договора от 30.04.2008 год. за отстъпване на производствен опит
/ноу-хау/. Действително, приложенията към договора и към съставения
впоследствие протокол не са идентични, но горното се дължи на общото описание
на документите и въведените процедури и процеси в приложение 1 към договора /в
7 пункта/ и диференциацията им с отделни инвентарни номера на документацията на
изделия 1
RL 131, 1 RL 131 MB, 1 RL 139, 1 RL 139 MB и 1 RL 131 MB 1 в списъка към протокола от 15.04.2010 год. /в 645
пункта/.
По делото не бе установена датата на
сключване на процесния договор от 2008 год., доколкото в самият договор,
представен с и.м., не е посочена такава, а същата е интерпретирана по различен
начин от страните. Така например в цитирания горе протокол от 15.04.2010 год.
като дата на договора е сочена 30.04.2008 год. – която е и датата,
възпроизведена в официален документ – решението от 11.08.2008 год. на
председателя на Патентното ведомство за вписване в Държавния регистър на безсрочната
лицензия по договора в полза на „Т.“ ЕООД и издаденото въз основа на него
удостоверение от 13.08.2017 год. на Патентното ведомство. От друга страна, ответникът при извършените от него две плащания на
лицензионни вноски на 10.06.2009 год. и 28.07.2009 год. е сочил като основание
за плащането им договор с дата 08.05.2008 год., а ищецът в издадените от него
фактури за същите вноски е сочил като основание договор от 18.05.2008 год.
Независимо от горното, датата на договора не може да е по-късна от датата, на
която е възпроизведено съдържанието му в официален документ – решението от
11.08.2008 год. на председателя на Патентното ведомство, но неустановяването на
точната дата на сключването му не се отразява на крайния извод за
съществуването на договорното правоотношение и на дължимостта на лицензионните
вноски от лицензополучателя.
Възраженията на ответника по чл.26,
ал.2, предл.1-во от ЗЗД и по чл.26, ал.1, предл.1-во и 3-то от ЗЗД са
неоснователни – договорът не е нито с невъзможен предмет, нито сключен в противоречие
със закона и накърняващ добрите нрави. Ответникът, както е указано и с доклада
по делото, разпределящ доказателствената тежест за подлежащите на установяване
факти от страните, не е сочил доказателства за твърдяното от него
обстоятелство, че към момента на сключване на договора е бил собственик на
правото на производствен опит по отношение на част от процесните изделия – на 1 RL 131 и 1 RL 139, респ.
че ищецът не могъл и съотв. не е преотстъпил този опит.
Между страните не е спорно, че
ответникът до 05.02.2010 год. е заплащал лицензионните вноски по договора, като
горното се установява и от представените извлечения по сметка на ищеца за дати
10.06.2009 год. и 28.07.2009 год., от които са видни извършените две плащания
по договора съотв. за сумите от 24 622.56 лева и 6 004.80 лева.
Ответникът – видно от неоспореното от страните и прието от съда като обективно
и изчерпателно заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза, е
осчетоводил всички издадени от ищеца 38 бр. фактури за дължими за периода след 05.02.2010
год. лицензионни вноски на обща стойност 228 170.40 лева /38 вноски,
дължими за периода м.02.2010 год. – м.04.2013 год. включително/; фактурите са
били включени в дневниците на покупките на ответника и по тях е бил ползван
данъчен кредит. От представените с ДИМ извлечения по сметка на ищеца за дати
15.06.2015 год., 14.07.2015 год. и 26.08.2015 год. се установяват извършени от
ответника три частични плащания по последната от издадените фактури по договора
– № **********/12.04.2013 год. – всяко за 1 000 лева, поради което след
извършеното последно частично плащане общата дължима сума по договора е
възлизала на 225 170.40 лева. Пак според заключението на в.л. неплатените суми
по фактурите – в общ размер на 225 170.40 лева, са били включени като
задължение в ГФО на ответника за 2013 год., 2014 год. и 2015 год., от които
последните два все още не са обявени в ТР.
Дължимостта на горните суми се
оспорва от ответника с възражението, че са погасени по давност – с изтекла
3-годишна погасителна давност по чл.111, ал.1, б.„в“, предл.3-то от ЗЗД – което
възражение съдът намира за неоснователно. Съдът споделя изложеното от ответника
в отговора на и.м., че начинът, по който е било договореното възнаграждението
на лицензодателя в чл.9, ал.1 – ал.3 от договора, води до извода, че вземането
на ищеца е такова за периодично плащане по смисъла на чл.111, ал.1, б.„в“,
предл.3-то от ЗЗД и се погасява с изтичане на тригодишна давност – за всяка
отделена лицензионна вноска, считано от падежа на същата /10-то число на
съответния месец/, начиная от 10.02.2010 год. Страните са договорили
изплащането на сумата от 300 230 лева без ДДС, възнаграждението по
договора, да стане на 60 месечни вноски – 59 равни вноски от 5 004 лева и една
последна изравнителна вноска от 4 994 лева /без ДДС/. Падежът на всяка
вноска е бил 10-то число на съответния месец, което води до извода, че срокът в
случая е уговорен в полза не на кредитора, а на длъжника. Действително,
последният е могъл да плати изцяло дължимото възнаграждение и преди падежа, но
кредиторът не е могъл да иска предварително изпълнение за плащане на вноска с
ненастъпил падеж. Поради изложеното съдът приема, че задължението покрива
всички характеристики на периодичното плащане – същото е еднородно, периодично
дължимо на равни интервали от време, с предварително известен размер и падеж и
давността за всяко отделно плащане /лицензионна вноска/ е изтичала след три
години, считано от падежа му – 10-то число на месеца, за който вноската е била
дължима.
Горното води до извода, че
вземанията на ищеца за дължимите по договора вноски в случая биха се погасили
по давност в периода 10.02.2013 год. – 10.04.2016 год. ако давността не бе
прекъсната с признаване на вземането на длъжника /чл.116, б.„а“ от ЗЗД/.
Горното е било сторено веднъж с потвърждението на счетоводни задължения,
извършено на 31.01.2012 год. от главния счетоводител на ответника в отговор на
запитване от ищеца, и втори път – с включването като задължение в ГФО на
ответника за 2013 год. на неплатените суми по процесните фактури – в общ размер
на 225 170.40 лева.
Видно както от цитираното
потвърждение на счетоводни задължения, така и от заключението по назначената
ССЕ, ищецът е искал потвърждение на сумата на разчетите по сключения между
страните договор за ноу-хау към дата 31.12.2011 год., като в отговор главният
счетоводител на ответника е потвърдил, че салдото е в размер на 150 120
лева /сбора от 25 вноски по договора по 6 004.80 лева всяка, неплатени до
този момент /. От датата на потвърждението,
31.01.2012 год., която е и датата, на която вземането по договора е било
признато, 3-годишната давност за отделните вноски е била прекъсната и е
започнала да тече нова такава – с краен срок за погасяване 31.01.2015 год.
Трайната и постоянна съдебна
практика на ВКС приема, че –
„Изявлението на главния счетоводител
на дружество-търговец за признание на дълга прекъсва давността на основание чл.116,
б.„а“ от ЗЗД, когато представляващият дружеството не се е противопоставил на
признанието веднага след узнаването му – чл.301 от ТЗ. Прекъсва давността и вписването
на дълга в справките-декларации на търговеца по ЗДДС, подадени до ТД на НАП и
ползването на данъчен кредит – в този случай длъжникът е направил недвусмислено
изявление за задължението си към кредитора пред държавен орган; изявление, с
което не само се доказва съществуването на дълга, но се признава и задължението
към кредитора за декларираното вземане, т.е. тези действия на търговеца
съставляват писмено, еднозначно волеизявление за признаване на вземането по
смисъла на чл.116, б. „а“ от ЗЗД“ – решение № 49/04.04.2017 год. на ВКС по
гр.д. № 50236/2016 год., IV г.о., ГК.
В настоящия случай не бе установено,
а и не се твърди противопоставяне от страна на законния представител на
ответника по смисъла на чл.301 от ТЗ на изявлението на главния счетоводител за
признаване на дълга. Нещо повече, установено бе, че през 2009 год. ответникът е
извършил две плащания на вноски по договора съотв. за сумите от 24 622.56
лева и 6 004.80 лева, а между страните не се спори, че плащания са били
извършвани до 05.02.2010 год. От заключението на ССЕ бе установено и че
неоспорването на дълга е било обективирано и от конклудентни действия на
ответника, изразили се във включването в дневниците на покупките на ответника
на всички 38 бр. фактури, представени с и.м., издадени за периода от 05.02.2010
год. до 12.04.2013 год., както и ползването на данъчен кредит по тях.
След прекъсването на давността с
признанието на вземането, извършено на 31.01.2012 год. и преди изтичане на
3-годишната давност по чл.111, ал.1, б.„в“, предл.3-то от ЗЗД – на 31.01.2015
год., е било извършено и второ признаване на вземането – с включването като
задължение в ГФО на ответника за 2013 год. на неплатените суми по процесните
фактури. Заключението по ССЕ установява, че от общо декларираните задължения за
2013 год. на „Т.“ ООД към свързани предприятия задължението на ответника към „Т.“
ЕАД в размер на 564 хил. лв. към 31.12.2013 год. включва задълженията по
процесните фактури в общ размер на 225 170.40 лева. Горното признание на
вземането е било извършено с приемането на 30.06.2014 год. на отчета от общото
събрание на съдружниците на „Т.“ ООД, а манифестирането му – с подаване да
заявление Г2 от същата дата до Агенция по вписванията за обявяване на акта в
регистъра. Поради изложеното съдът приема, че от тази дата – 30.06.2014 год.,
давността е била прекъсната на осн. чл.116, б.„а“ от ЗЗД за втори път, като
новата 3-годишна давност е следвало да изтече на – 30.06.2017 год. Искът е бил
предявен на 12.01.2017 год., поради което вземането не е погасено по давност.
Поради изложеното съдът следва да осъди на осн. чл.79,
ал.1 от ЗЗД „Т.“ ООД да заплати на „Т.“ ЕАД сумата от 225 170.40 лева,
съставляваща незаплатени изцяло 37 месечни вноски за възнаграждение по договор без
дата от 2008 год. за отстъпване на производствен опит /ноу-хау/, сключен между
страните, дължимо за периода м.02.2010 год. – м.03.2013 год. включително и незаплатена
частично месечна вноска за м.04.2013 год., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 12.01.2017 год., датата на подаване на исковата молба, до
окончателното й заплащане
Вторият предявен иск – с правно основание чл.92, ал.1
от ЗЗД, предявен като частичен за сумата от 4 503.40 лева – за заплащане на
мораторна неустойка в размер на 4 503.40 лева от общо дължима неустойка в
размер на 4 563.55 лева, дължима на осн. чл.9, ал.4 от договора, следва да се
отхвърли, тъй като вземането за неустойка е погасено по давност – с изтичането
на 3-годишната погасителна давност по чл.111, ал.1, б.„б“, предл.2-ро от ЗЗД.
Падежът на всяка от дължимите вноски по договора, претендирани за периода м.02.2010
год. – м.04.2013 год., е 10-то число на месеца, за който вноската е била
дължима, следователно давността за неустойката, дължима за забавено плащане, е
изтекла в периода от 10.02.2013 год. до 10.04.2016 год., т.е. преди предявяване
на иска. В случая давността не е била прекъсвана с признаване на вземането за
неустойка, доколкото не бе удостоверено, че това задължение на ответника е било
включено в обявения ГФО за 2013 год. – от заключението на ССЕ бе установено, че
в отчета са били включени единствено задълженията на „Т.“ ООД по издадените по
договора фактури.
С оглед изхода на делото и
на осн. чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да се осъди да заплати на ищеца сумата от 15 402.89 лева, съставляваща направени
по делото разноски съразмерно с уважената част на исковете – от удостоверени по
делото разноски в размер на 15 710.95 лева – внесена ДТ в размер на 9 186.95
лева, заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство в размер на 6
124 лева и внесен депозит за ССЕ в размер на 400 лева.
С оглед изхода на делото и
на осн. чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да се осъди да заплати на ответника сумата от 69.71 лева, съставляваща направени по
делото разноски съразмерно с отхвърлената част на исковете – от удостоверени по
делото разноски в размер на 3 555 лева – заплатен адвокатски хонорар за
процесуално представителство; по делото не бе удостоверено заплащането на
адвокатски хонорар от ответника до пълния договорен размер от 7 110 лева.
Воден
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА на осн. чл.79, ал.1 от ЗЗД „Т.“ ООД,
ЕИК. да заплати на „Т.“ ЕАД, ЕИК. сумата от 225 170.40 лева /двеста двадесет и пет хиляди сто и седемдесет лв.
и четиридесет ст./, съставляваща незаплатени изцяло 37 месечни вноски за
възнаграждение по договор без дата от 2008 год. за отстъпване на производствен
опит /ноу-хау/, сключен между страните, дължимо за периода м.02.2010 год. –
м.03.2013 год. включително и незаплатена частично месечна вноска за м.04.2013
год., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.01.2017 год. до
окончателното й заплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.“ ЕАД, ЕИК .срещу
„Т. “ ООД, ЕИК. иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, предявен като
частичен за сумата от 4 503.40 лева /четири хиляди петстотин и три лв. и
четиридесет ст./ – за заплащане на мораторна неустойка в размер на 4 503.40
лева от общо дължима неустойка в размер на 4 563.55 лева, дължима на осн. чл.9,
ал.4 от договор без дата от 2008 год. за отстъпване на производствен опит
/ноу-хау/ за забава в плащането на 38 месечни вноски, съставляващи дължимо
възнаграждение по договора за периода м.02.2010 год. – м.04.2013 год. включително.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.1 от ЗЗД „Т.“
ООД, ЕИК . да заплати на „Т.“ ЕАД, ЕИК. сумата от 15 402.89 лева /петнадесет хиляди четиристотин и два лв. и
осемдесет и девет ст./, съставляваща направени по делото разноски съразмерно с
уважената част на исковете.
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.3 от ЗЗД „Т.“
ЕАД, ЕИК. да заплати на „Т. “ ООД, ЕИК . сумата от 69.71 лева /шестдесет и девет лв. и седемдесет и една ст./,
съставляваща направени по делото разноски съразмерно с отхвърлената част на
исковете.
Решението подлежи на обжалване
пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :