РЕШЕНИЕ
гр. София, 28.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на седемнадесети юли две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 10789 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 72282 от 21.03.2019 г., постановено
по гр. дело № 12518/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 169-ти състав, са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу М.А.Г., по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. чл. 79, ал.1,
пр. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи сума в общ размер на 4 272,34 лв., от която 3 576,59 лв. -
главница, представляваща цена за топлинна енергия за имот - апартамент № 28,
находящ се в гр. София, ж.к. „**********, с аб. № 069298, доставена за периода
от 01.06.2015 г. - 30.04.2016 г., сумата от 616,32 лв. - обезщетение за забава
(мораторна лихва) за периода 15.08.2014 г. - 10.08.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 07.09.2017 г. до окончателното й плащане,
сумата от 64,82 лв. - главница за услуга за дялово разпределение за периода
01.06.2015 г. - 30.04.2016 г. и сумата от 14,61 лв. - обезщетение за забава за
периода 15.08.2014 г. - 10.08.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 18.09.2017 г. по ч.гр.д. № 62191/2017 г. по описа на СРС, 50
състав.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Изтъква се, че ответникът не е подал
отговор на исковата молба и не е оспорил облигационната връзка, респективно че
не е собственик на имота, до който е доставял топлинна енергия. Счита, че в
нарушение на процесуалния закон съдът е отказал постановяването на неприсъствено
решение, а от изслушаните пред СРС експертизи при условията на пълно и главно доказване
е установил спорните по делото факти. Моли съда да отмени обжалваното решение и
уважи предявените осъдителни искове, както и да присъди направените по делото
разноски.
Въззиваемият ответник - М.А.Г. не е подал отговор на въззивната жалба и не взема становище
по същата.
Въззиваемия - „Н.“ ЕАД - третото лице
помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба, не се явява негов
процесуален представител и не взема становище по въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа
на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания,
които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира
следното:
В конкретния случай ищецът твърди, че ответникът
е потребител на топлинна енергия като собственик на процесния недвижим имот - апартамент № 28, находящ се в гр. София, ж.к. „**********,
с аб. № 069298. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители
на топлинна енергия” са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по
силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ
/след 17.07.2012 г./ "битов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач/и (страна) по
сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респективно то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
С оглед събраните по делото писмени
доказателства обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че от
доказателствата по делото не се установява твърдението на ищеца, че именно ответникът
М.А.Г. е собственик
или пък вещен ползвател на процесния имот, до който ищецът твърди че е
доставил топлинна енергия през процесния период, т.е. че е пасивно материално
легитимиран да отговаря по така предявените искове. В тази връзка следва да се
отбележи, че първоинстанционният съд, разпределяйки правилно доказателствената
тежест с доклада по делото, обективиран в Определение от 31.01.2019 г., е
посочил чия е доказателствената тежест за установяване на този факт, като в
съответствие с разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК и е дал на ищеца указания, че
не сочи доказателства в тази насока. Противно на поддържаното във въззивната
жалба настоящият състав на съда приема, че ищецът не е установил при условията
на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК
принадлежността правото на собственост на ответника върху процесния недвижим
имот. Този факт съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК подлежи на доказаване от ищеца, поради
което и при прилагане последиците на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК обосновано и законосъобразно първоинстанционният съд е приел за недоказано
твърдението на ищеца, че ответникът е потребител на топлинна енергия за процесния
недвиим имот. За пълнота на изложението
следва да се отбележи, че това обстоятелство не се установява от представения
Протокол за проведено ОС на ЕС от 07.08.2002 г., който представлява частен
свидетелстващ документ и единствено удостоверява обстоятелството, че Г. е
присъствал на ОС на общо събрание
на вх. **********“, проведено на 07.08.2002 г., като представител на ап. 1. От
същите не може да се направи извод за наличие на право на собственост върху
процесния имот, респ. неговия обем (собствен, притежаван в съсобственост -
обикновена дялова или в режим на СИО, вещно право на ползване, по наемно правоотношение
и пр.), както е приел и първоинстанционният съд.
Ето
защо в съответствие с доказателствата по делото предявения главен установителен
иск е бил отхвърлен, като с оглед изхода на делото по главния иск неоснователен
е и предявения акцесорен иск.
Доколкото във въззивната жалба липсват
други конкретни оплаквания, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението извън
наведените оплаквания, като с оглед неоснователността на въззивната жалба и
поради съвпадане на крайните изводи обжалваното решение следва да бъде потвърдено
изцяло.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 72282
от 21.03.2019 г., постановено по гр. дело № 12518/2018
г. по описа на СРС, І ГО,169-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Н.“
ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: