Р Е Ш Е Н И Е № ………
гр. С., 26.08.2024г.
Софийският
окръжен съд, гражданско отделение, в закрито заседание на 26.08.2024 г., в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Г.
разгледа
гр.д. № 704/2011 г. по описа на съда и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 250 от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по молба
на ищеца за допълване на постановеното по делото Решение № 260002/18.01.2024г.
Молителят
твърди, че е предявил искове по чл. 108 ЗС срещу ответниците А. ф.В., О. ф.В., Ф.ф.В.,
С.Е. М.Л., М.Л. дьо Ш. (починала в хода на процеса и заместена от правоприемниците
си Ф.Ж.М.Л. и П.Ф.А. дьо ла Л.М.), С.Б.С. и М.Л.а Б.Х. по отношение на имоти с
идентификатори 03441.4.191, 03441.4.304, 65231.920.444, 65231.920.445, 65231.920.443,
65231.920.261, 65231.920.262, 65231.920.332, 65231.920.448, 65231.920.466,
65231.920.446, 65231.920.447, 65231.920.255, 03441.3.435, 03441.1.963 и
03441.4.478. В хода на производството била постигната спогодба с част от
ответниците по тези искове, а именно - А. ф.В., О. ф.В.; Ф.ф.В.; С.Е. М.Л., М.Л.
дьо Ш. (починала в хода на процеса и заместена от правоприемниците си Ф.Ж.М.Л.
и П.Ф.А. дьо ла Л.М.), и производството по отношение на тези лица било
прекратено, като съдът не е дължал произнасяне по исковете срещу тях.
Независимо от горното, в мотивите на решението съдът бил изразил становище във
връзка с правото на собственост върху посочените имоти, но без да постанови изричен
диспозитив по предявените срещу ответниците С.Б.С. и М.Б.Х. искове по чл. 108 от
ЗС с предмет – тези имоти. Поради това ищецът моли съда да допълни решението
със съответен диспозитив.
Преписи
от молбата са били връчени на останалите страни по делото, но в
законоустановения едноседмичен срок не е постъпил отговор от никоя от тях.
Съдът
констатира, че ищецът е предявил няколко групи искове с различна правна
квалификация и срещу различни ответници.
Предмет
на ревандикационните искове по т. 2.1, т. 2.6 и т. 2.11 от доклада на делото са
шестнадесет поземлени имота с идентификатори № 03441.4.191, № 03441.4.304, №
65231.920.444, № 65231.920.445, № 65231.920.443, № 65231.920.261, №
65231.920.262, № 65231.920.332, № 65231.920.448, № 65231.920.466, №
65231.920.446, № 65231.920.447, № 65231.920.255, № 03441.3.435, № 03441.1.963,
и № 03441.4.478, а самите искове са били предявени срещу ответниците А.ф.В., Ф.ф.В.,
О. ф.В., С.Е. М.Л., М. Л.Б.дьо Ш., М.Б.Х. и С.Б.С..
В хода
на производството е постигната спогодба между ищеца от една страна и част от
ответниците по тези искове от друга страна, а именно - А.ф.В., О. ф.В.; Ф.ф.В.;
С.Е. М.Л., М.Л. дьо Ш. (починала в хода на процеса и заместена от
правоприемниците си Ф.Ж.М.Л. и П.Ф.А. дьо ла Л.М.). Поради това, с определение,
постановено в открито съдебно заседание на 11.03.2024г., съдът е прекратил
производството по делото в частта за предявените искове с правна квалификация
чл. 108 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците херцог А. ф.В., херцог О. ф.В.,
херцог Ф.ф.В., херцогиня С.Е.М.,
херцогиня М. Л.Б. дьо Ш. (починала в хода на процеса и заместена от
наследниците си по закон Ф.Ж.М.Л. и П.Ф.А. дьо ла Л.М.), че ищецът е собственик
по силата на закона (а при условията на евентуалност - на основание пР.бивна
давност, респ. по силата на договор за покупко- продажба, обективиран в н.а. №
182/17.10.1932 г.) на имоти с идентификатори № 03441.4.191, № 03441.4.304, №
65231.920.444, № 65231.920.445, № 65231.920.443, № 65231.920.261, №
65231.920.262, № 65231.920.332, № 65231.920.448, № 65231.920.466, №
65231.920.446, № 65231.920.447, 65231.920.255, № 03441.3.435, № 03441.1.963, №
03441.4.478 по кадастралната карта на с. Б.И., община С., одобрена със заповед
№ РД-18-55 от 01.04.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, и по
кадастралната карта на гр. С., община С., одобрена със заповед № РД-18-3 от
27.01.2005 г. на изпълнителния директор на АГКК, и за осъждане на тези
ответници да му ги предадат. В съответствие с горното, в мотивите на
постановеното по делото решение (стр. 69) е посочено, че исковете срещу
ответниците херцог А.ф.В., херцог О. ф.В., херцог Ф.ф.В., херцогиня С.Е.М., и херцогиня
М. Л.Б. дьо Ш. (починала в хода на процеса и заместена от наследниците си по
закон Ф.Ж.М.Л. и П.Ф.А. дьо ла Л.М.) са престанали да бъдат предмет на делото.
Следователно,
производството по ревандикационните
искове т. 2.1, т. 2.6 и т. 2.11 с предмет – тези имоти – е продължило само срещу ответниците С.Б.С.
и М.- Л.Б.Х., с които не е била постигната
спогодба.
По тези искове,
обаче, съдът не е постановил диспозитив, нито е формулирал мотиви.
Поради това молбата за допълване на решението в тази
му част е основателна.
За да се произнесе по съществото на така предявените
ревандикационни искове за признаване за установено по отношение на С.Б.С. и М.Л.а
Б.Х., че ищецът Република България е собственик по закон (а при условията на
евентуалност – по давност, респ. по силата на договор за покупко- продажба,
обективиран в нотариален акт № 182/17.10.1932г.,) на поземлени идентификатори
03441.4.191, 03441.4.304, 65231.920.444, 65231.920.445, 65231.920.443,
65231.920.261, 65231.920.262, 65231.920.332, 65231.920.448, 65231.920.466,
65231.920.446, 65231.920.447, 65231.920.255, 03441.3.435, 03441.1.963 и
03441.4.478, и за осъждане на тези ответници да му ги предадат, съдът взе
предвид следното:
От представените по
делото преписки за възстановяване на имоти по ЗВСГЗГФ, във връзка със
заключенията по основната и повторната СТЕ, се установява, че имотите – предмет
на тези искове – са предоставени на ответниците М.Б.Х. и С.Б.С., в качеството
им на наследници на Н.Ц.В. Ф. I, по реда на чл. 4,
ал. 2 и § 8 от ПЗР на ЗВСГЗГФ с решения на ПК- С. (респ. ОСЗГ- С.) по Заявление
№ 01012 от 23.11.1998г. в замяна на посочените в това заявление имоти, описани
в крепостни актове № 83/14.08.1900г., № 121/18.12.1900г.,
№ 122/18.12.1900г., № 123/18.12.1900г., № 124/18.12.1900г., № 126/29.12.1900г.
и № 108/23.07.1901г.
В долната таблица са отразени
съответствията между процесните шестнадесет имота (т.е. които са предмет на
исковете), първоначално възстановените имоти по КВС, решенията за
възстановяването им и заявените за възстановяване имоти (т.е послужилите като
основание за възстановяване на процесните имоти).
|
Заявление |
Заявени за възстановяване имоти |
Актове на ПК и ОСЗГ |
Имоти по КВС |
Процесни имоти по КККР |
|
Заявление № 01012 от 23.11.1998г. |
т. 1 Имот с площ 14 дка., описан в кр.а. № 83 от
14.08.1900г. т. 2 Имот с площ 2,5 дка., описан в кр.а. № 121 от
18.12.1900г. т. 3 Имот с площ 2,5 дка., описан в кр.а. № 122 от
18.12.1900г. т. 4 Имот с площ 1,5 дка., описан в кр.а. № 123 от
18.12.1900г. т. 5 Имот с площ 1 дка., описан в кр.а. № 124 от
18.12.1900г. т. 6 Имот с площ 1500 дка., описан в кр.а. №
126/29.12.1900г. т. 7 Имот с площ 3000 дка., описан в кр.а. №
108/23.07.1901г. Обща площ на заявените за възстановяване имоти
- 4521,5 дка. |
Решение № 3030 от 30.06.2000г. Възстановяват се по чл. 4, ал. 2 от
ЗВСГЗГФ имоти, чиято обща площ от 21,5 дка е равна на общата площ на имотите
по кр.а. № 83, кр.а. № 121, кр.а. № 122, кр.а. № 123 и кр.а. № 124 Признава се правото на обезщетяване по § 8 от
ПЗР към ЗВСГЗГФ за 1235,5 дка. |
023001 с площ 7,035 дка |
03441.4.191 |
|
023003 с площ 10,139 дка |
03441.4.591 03441.4.600 03441.4.601 |
|||
|
023004 с площ
4,326 дка |
03441.4.304 |
|||
|
Решение № 01012 от 31.08.2000г. ·
признава правото на собственост
за възстановяване в нови реални граници по чл. 4, ал. 2 от ЗВСГЗГФ на 264,5
дка за част от имота с площ 1500 дка. в м. „М.“. ·
отказва да признае на основание
чл. 6, ал. 4 от ЗВСГЗГФ правото на собственост върху част от имота с площ
1235,5 дка – за обезщетяване. ·
признава правото на собственост
за възстановяване в нови реални граници по чл. 4, ал. 2 от ЗВСГЗГФ на имот в
м. „Ш.“ с площ 3000 дка |
510002 с площ 2164,209 дка |
65231.920.443 65231.920.444 65231.920.445 65231.920.261 65231.920.262 65231.920.332 |
||
|
510025 с площ 1082,309 дка |
65231.920.446 65231.920.447 65231.920.448 65231.920.466 |
|||
|
510027 с площ 18 дка |
65231.920.255 |
|||
|
Решение № 01012 от 09.07.2003г. Признава правото на собственост за
възстановяване по чл. 4, ал. 2 на имоти по кр.а. № 83, кр.а. № 121, кр.а. №
122, кр.а. № 123 и кр.а. № 124. Признава правото на собственост за
обезщетяване по § 8 от ПЗР към ЗВСГЗГФ за част от имота по кр.а. № 126 с площ
1235,5 дка. Като обезщетение се
предоставят три имота с обща площ 1235,6 дка. |
000459 с площ 32,815 дка |
03441.3.435 |
||
|
020004 с площ 19,531 дка |
03441.1.963 |
|||
|
026001 с площ 1183,254 дка |
03441.4.478 |
Един от имотите,
възстановени по Заявление № 01012 от 23.11.1998г., а именно – имот № 023003 по
КВС, е бил отчужден от С.Б.С., М.Б.Х., Ф.ф.В., О. ф.В., А.ф.В., С.Е.М. и М. Л.Б.
дьо Ш. в полза на „А.“ ООД с договор за покупко- продажба, обективиран в н.а. №
118 от 13.12.2007г. (л. 330 - 331 и л. 394 – 395 от делото).
От таблицата на л. 43
- 45 от заключението по основната СТЕ, изготвено от в.л. Р.Г. (л. 4274 - 4276
от делото), както и от таблицата – Приложение 2Б към заключението по повторната
СТЕ, изготвено от в.л. доц. д-р Х.Д. (л. 5165 от делото), се установява, че
имот № 023003 по КВС е идентичен с имоти с идентификатори 03441.4.591,
03441.4.600 и 03441.4.601 по КККР на с. Б.И., община С.. Тези имоти са предмет
на исковете срещу ответника „А.“ ООД и по тях съдът се е произнесъл с основното
решение по делото (Решение № 260002/18.01.2024г. по гр.д. № 704/2011г. на ОС- С.).
Така, предмет на
исковете по т. 2.1, т. 2.6 и т. 2.11, по които се иска допълване на решението,
са останалите шестнадесет имота, възстановени на ответниците С. и Х. (и на
други лица, по отношение на които производството по делото е било прекратено)
по Заявление № 01012 от 23.11.1998г.
По отношение на тези
искове важат същите принципни съображения, които вече са изложени в основното
решение по делото.
В съответствие с тях,
съдът намира, че заявеното от ищеца правно основание „по закон“,
характеризиращо групата главни ревандикационни искове по т. 2.1 от доклада на
делото, не предполага пряко доказване на претендираното право на собственост по
отношение на горски имоти, тъй като във всички закони за горите, действали в
България от 1897г. до сега действащия закон от 2011г., собствеността на
държавата е уредена не чрез обективно доказуеми позитивни предпоставки, а по
негативен способ - чрез изключване на собствеността на други лица. Независимо
че в основното решение този извод е направен за друга група имоти, той има
принципно значение и е съответно приложим и по отношение на шестнадесетте процесни
имота с идентификатори 03441.4.191,
03441.4.304, 65231.920.444, 65231.920.445, 65231.920.443, 65231.920.261, 65231.920.262,
65231.920.332, 65231.920.448, 65231.920.466, 65231.920.446, 65231.920.447,
65231.920.255, 03441.3.435, 03441.1.963 и 03441.4.478, тъй като за тях ищецът също е поддържал, че представляват
гора.
Също така следва да
се има предвид, че претендираните от ответниците конкуриращи права върху тези
имоти са напълно идентични с правата, релевирани от тях по отношение на
имотите, предмет на исковете по т. 2.2, 2.7 и 2.12 от доклада, по които съдът
вече се е произнесъл с основното решение по делото, тъй като тези права са
заявени общо за всички имоти, предмет на всички искове, разглеждани в
настоящото производство. Поради това, доводите на ответниците във връзка с така
релевираните права следва да бъдат разгледани и при произнасянето по исковете
по т. 2.1, 2.6 и 2.11, по които се иска допълване на решението по реда на чл.
250 от ГПК, независимо че част от тях са очевидно неотносими и касаят документи
за собственост, несвързани с процесните имоти.
Така, в рамките на
общо заявените конкуриращи права на собственост върхи всички имоти, предмет на
предявените в настоящото производство искове, ответниците С. и Х. претендират
да са собственици на процесните шестнадесет имота на основание възстановяването
им по силата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ (в редакцията му от 22.11.1997г.) или по
силата на Решение № 12/1998г. на Конституционния съд, а при условията на
евентуалност - по реда на чл. 4, ал. 2 и § 8 от ЗВСГЗГФ, а ищецът оспорва претендираното
от ответниците право на собственост на техните наследодатели върху заявените за
възстановяване имоти, което е материалноправна предпоставка за реституцията.
В основното решение по делото настоящият съдебен
състав вече се е мотивирал, че в идентична хипотеза по отношение на друга група
имоти, по аргумент от съдебната практика (Решение № 900 от 12.01.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 1881/2008 г., III г. о., ГК), в тежест на позоваващите се на реституцията лица е да докажат, че
собствеността им е била пР.бита законосъобразно чрез признат от закона пР.бивен способ и при наличие на предпоставките
за прилагането му.
Следователно, правото
на собственост към настоящия момент върху сега съществуващите процесни шестнадесет
имота е преюдициално обусловено от установяване принадлежността на право на
собственост към минал момент върху същите или други имоти, послужили като
основание за възстановяване (предоставяне) на процесните имоти (арг. от
Определение № 144 от 29.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4042/2008 г., III г. о.,
ГК, Решение № 264 от 27.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 825/2010 г., I г. о., ГК),
както и от законосъобразното възстановяване на това право в патримониума на
ответниците.
Поради това, за да се
приеме за доказано правото на собственост на ищеца върху процесните имоти,
следва да се установи, че имотите, послужили като основание за тяхното
възстановяване на ответниците, не са принадлежали на последните, на техните
наследодатели, или на трети лица. Този факт, обаче, е отрицателен, поради което
не подлежи на пряко доказване. Затова извод за неговото наличие или липса може
и следва да се прави въз основа на комплементарния му положителен факт, а
именно – че ответниците или трети лица са били собственици на имотите,
послужили като основание за възстановяване на процесните имоти. Този факт е
изгоден за ответниците и се твърди от тях, поради което и на основание чл. 154,
ал. 1 от ГПК, доказването му е в тяхна тежест, а не на ищеца.
В съответствие с
горното, т. 5.1.1.1, т. 5.1.1.2, във връзка с т. 2.1 от доклада на делото,
разпределят в тежест на ищеца не пряко доказване на правото му на собственост
върху процесните имоти на така посоченото основание („по закон“), а доказване
единствено на обстоятелствата, че:
-
ответниците владеят или държат процесните имоти (тъй като
това е положителна предпоставка за уважаване на иск по чл. 108 от ЗС), и
-
имотите, послужили като основание за възстановяване на
процесните имоти, са попадали в предметния обхват на посочените от ищеца
нормативни разпоредби, т.е. че са имали качеството „гора” по смисъла на чл. 1
от Закона за горите от 1897 г., чл. 1 от Закона за горите от 1904 г. и чл. 3 от
Закона за горите от 03.05.1922 г. (тъй като това е положителна предпоставка по
тези закони за прилагане на привилегията на държавата да се счита за собственик
на всяка гора, на която не е установен друг собственик), респ. че са
принадлежали на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници по смисъла на чл.
1 от ЗОДСИСБЦФБТН (тъй като това е положителна предпоставка за одържавяването
им по този ред).
Първото от горните
обстоятелства е обявено за ненуждаещо се от доказване със самия доклад на
делото, поради което следва да се счита за установено, без да е необходимо да
се обсъжда по- подробно и без да се анализират доказателствата, ангажирани в
негова подкрепа.
Второто от горните
обстоятелства съдът намира за доказано със заключението по т. 6 от повторната
СТЕ, изготвено от в.л. д-р инж. С.Г.. Според него, имотите, посочени в
документите за собственост, послужили като основание за възстановяване (т.е.
вкл. процесните крепостни актове), са имали фактическите характеристики на гора
съгласно действалото законодателство в периода 1897 - 2011г. и са отговаряли на
изискванията да бъдат гора през целия период между 1897г. и 2011г., тъй като са
с площ не по- малка от един декар, заети са с горска растителност (дървета и
храсти), и през целия изследван период са били постоянно стопанисвани именно
като гори и горски територии.
Освен това, страните
не спорят по въпроса за характера на имотите, а имат съвпадащи изявления по
него, тъй като още с исковата си молба ищецът пряко твърди, че всички процесни
имоти съставляват гора, а ответниците поддържат, че ги стопанисват и ползват
именно като гора и при спазване на специфичните нормативни изисквания за това (т.
3 на стр. 28 от отговора на исковата молба, подаден от отв. С.С.).
Също така, от
приетите по делото заверени копия от реституционни преписки се установява, че всички
процесни имоти (както шестнадесетте имота, предмет на исковете, във връзка с
които се постановява настоящото решение, така и имотите – предмет на всички
останали ревандикационни искове в настоящото производство) са били предоставени
на ответниците по реда на чл. 4, ал. 2 и § 8 от ПЗР на ЗВСГЗГФ, а, съгласно
тези нормативни текстове, на правоимащите лица се предоставят „гори и земи от
държавния горски фонд“, което също е доказателство за горския характер на процесните
имоти.
По въпроса за този характер
не следва да се цени заключението на в.л. Д. в съответната му част, тъй като
такава задача не е била възлагана на тази експертиза, т.е. вещото лице не е
следвало да дава заключение по нея. (Видно от определението, постановено в
открито съдебно заседание на 01.07.2016г., съдът е допуснал повторна съдебно-
техническа експертиза със същите задачи като първоначалната, като изрично е
указал, че вещото лице - геодезист следва да даде отговор само по въпросите от
1 до 5 включително, а вещото лице - лесовъд следва да даде отговор на въпрос 6
(т.е. на въпроса за горския характер на имотите) и на допълнителната задача,
касаеща съответствието между имоти по кадастрална карта от една страна и отдели
и подотдели по лесоустройствен проект от друга страна.)
С оглед
гореизложеното, съдът намира за доказано, че както всички имоти – предмет на
предявените в настоящото производство искове (т.е. вкл. и процесните шестнадесет
такива), така и имотите, послужили като основание за тяхното възстановяване,
имат (респ. са имали) характера на „гора“ по смисъла на всички закони за горите
от 1897г. до 2011г., а също и че ответниците С.С. и М.Х. са упражнявали и
упражняват фактическа власт върху процесните имоти от момента на въвода им в тяхно владение до настоящия момент.
При така направените
изводи за доказаност на първите две предпоставки за уважаване на предявените
ревандикационни искове (чието доказване е било в тежест на ищеца), за да се
приеме за доказано правото му на собственост върху процесните имоти по закон, е
необходимо още, ответниците да не са успели да докажат правоизключващото си възражение, че са
собственици на тези имоти на някое от посочените от тях правни основания –
възстановяване по чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, възстановяване с Решение № 12 от
04.06.1998 г. на Конституционния съд на Република България по к.д. № 13/98 г.,
възстановяване по реда на чл. 4, ал. 2 и § 8 от ЗВСГЗГФ, или пР.биване по
давност. Това са именно обстоятелствата по т. 5.2.1.1, т. 5.2.1.2, т. 5.3.2.1 и
т. 5.3.2.2 от доклада на делото и неговите изменения, извършени с определения в
открити съдебни заседания на 03.02.2014г. и 30.04.2014г., чието доказване е разпределено
в тежест на ответниците по предявените на това основание искове. Наистина,
съдът е дал указанията по т. 5.2.1.1 и т. 5.3.2.1 само във връзка с
претендираното от ответниците възстановяване
по реда на чл. 4, ал. 2 и § 8 от ЗВСГЗГФ, като не е разпределил изрично
доказателствената тежест по допълнително включените в доклада основания (чл. 2,
ал. 2 от ЗВСОНИ и Решение № 12 от 04.06.1998г. на КС), но това не е било
необходимо, тъй като последните се доказват с част от същите обстоятелства, за
доказването на които вече са били дадени надлежни указания, а именно –
притежавано от ответниците или от техните наследодатели право на собственост
върху имотите, послужили като основание за възстановяване на процесните имоти.
Така, в обобщение, в
тежест на ответниците С. и Х. е било доказването на следните обстоятелства:
-
във
връзка с първите три заявени от тях правни основания - наличие на материалните
предпоставки за пР.биване на право на
собственост върху процесните имоти, както следва:
·
качеството им на
наследници на Цар Ф. І и Цар Б. ІІІ;
·
притежавано от
наследодателите им Цар Ф. І и Цар Б. ІІІ право на собственост върху имотите,
послужили като основание за възстановяване на процесните имоти по реда на чл.
4, ал. 2 от ЗВСГЗГФ и § 8 от ДР на ЗВСГЗГФ, на посочените от тях основания:
o
пР.биване на
имотите, послужили като основание за възстановяване на процесните имоти, на
търг от наследодателя им Цар Ф. І от Светата Рилска Обител (Р.я манастир) през
1904г.;
o
пР.биване на
имотите, послужили като основание за възстановяване на процесните имоти, от
наследодателя им Цар Ф. І с крепостни актове № 83/14.08.1900г.,
121/18.12.1900г., 122/18.12.1900г., 123/18.12.1900г., 124/18.12.1900г.,
126/29.12.1900г. и 108/23.07.1901г.;
o
пР.биване на
имотите, послужили като основание за възстановяване на процесните имоти, по
давност, като владението е започнато от наследодателите им Цар Ф. І и Цар Б.
ІІІ, и продължено от Царица Д.лично и като законен представител на Цар С. ІІ и
Княгиня М. за период до 16.09.1946г., за което са издадени нотариални актове №
144/17.09.1930г. и № 145/17.09.1930г., като във връзка с това докажат и
твърдението си, че Интендантството е осъществявало владение от името и в полза
на монарха.
-
във връзка с
четвъртото заявено от ответниците правно основание - упражнявано давностно
владение лично от тях или от трети лица в тяхна полза в продължение на пет
години след въвода им във владение на процесните имоти (т. 5.2.1.2 и т. 5.3.2.2 от доклада на
делото).
Независимо че
ответниците претендират да са собственици на процесните имоти на четири
различни основания (възстановяване по силата на ЗВСОНИ, по възстановяване по силата
на Решение № 12/1998г. на КС, възстановяване по силата на ЗВСГЗГФ или по
давност), общи за първите три от тях са следните две материалноправни
предпоставки, а именно, че:
- ответниците са
наследници на Цар Ф. I и Цар Б. III, и
- Цар Ф. I или
Цар Б. III са притежавали право на собственост върху имотите, послужили като
основание за възстановяване на процесните имоти.
Първата предпоставка е налице, доколкото по делото не
се спори, а и от удостоверенията за наследници на л. 55 – 57 от делото се
установява, че наследници по закон на Цар Ф. I М.Л. С. са Цар Б. III С.
(починал на 28.08.1943г. и оставил за свои наследници С.Б. К., М.Б.Х. и Д.С. С.К.-Г-Р.,
наследници на която са първите две лица) и Н.Б.ф.В. (с наследници - Ф.ф.В., О. ф.В.,
А.ф.В., С. дьо В. и М.дьо Ш.).
Установява се и наличието на претендираната от
ответниците втора материалноправна предпоставка, а именно - наследодателят им
Цар Ф. І да е притежавал право на собственост върху имотите, послужили като
основание за възстановяване на процесните имоти. Този извод се налага от приетите
като доказателства по делото крепостни
актове №83/14.08.1900г., №121/18.12.1900г., №122/18.12.1900г.,
№123/18.12.1900г., №124/18.12.1900г., №126/29.12.1900г. и №108/23.07.1901г. за
право на собственост на това лице върху поземлени имоти с обща площ 4521,5 дка.
Поради това съдът не обсъжда останалите две алтернативно наведени от
ответниците основания за притежавано от техни наследодатели право на
собственост върху същите имотите, а именно – пР.биването им на търг от
Цар Ф. І през 1904г. и пР.биването им по давност, като владението е започнато
от наследодателите им Цар Ф. І и Цар Б. ІІІ, и е продължено от Царица Д.лично и
като законен представител на Цар С. ІІ и Княгиня М. за период до 16.09.1946г.
Не се доказва, обаче, въз основа на така притежаваното
от Цар Ф. І право на собственост върху тези съществували в миналото имоти,
ответниците С. и Х. да са пР.били валидно правото на собственост върху
процесните шестнадесет имота на нито едно от изтъкнатите от тях четири основания,
както следва:
1.
ПР.биване по силата на чл. 4, ал. 2 и § 8 от ПЗР на от
ЗВСГЗГФ
По
делото не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че процесните
имоти са били предоставени на ответниците по реда на чл. 4, ал. 2 и § 8 от ПЗР
на ЗВСГЗГФ в замяна на имоти, описани в крепостни актове №
83/14.08.1900г., № 121/18.12.1900г., № 122/18.12.1900г., № 123/18.12.1900г., №
124/18.12.1900г., № 126/29.12.1900г. и № 108/23.07.1901г., с Решение № 3030 от 30.06.2000г.,
Решение № 01012 от 31.08.2000г. и Решение № 01012 от 09.07.2003г. на ПК- С. и
ОСЗГ – С..
Съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2011
г., ОСГК, „при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен
административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски
земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Върху такъв акт е допустимо
упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК“. В мотивите към
тълкувателното решение е посочено изразено, че държавата не е страна и участник
в административното производство по възстановяване на гори или земеделски земи,
независимо че то се развива пред общинската служба по земеделие (респ.
поземлена комисия, респ. общинска служба по земеделие и гори), тъй като
последната е орган по реституция, а не представител на държавата. Оттук следва,
че, при спор за собственост с участието на държавата по повод реституирани гори
и земеделски земи по ЗВСГЗГФ и ЗСПЗЗ, е допустима проверка както на валидността
на съответния административен акт, така и на неговата законосъобразност, т.е. и
двете хипотези по изречения първо и второ от чл. 17, ал. 2 от ГПК.
Наистина,
съгласно т. 2 от същото тълкувателно решение, проверката по чл. 17, ал. 2 от ГПК е недопустима, ако съответният административен акт вече е бил обект на
съдебен контрол и по въпроса има влязло в сила съдебно решение, но настоящия
случай не такъв, поради което косвеният съдебен контрол върху решенията за
възстановяване на процесните имоти не е изключен – нито по отношение на тяхната
валидност, нито по отношение на тяхната законосъобразност.
По тези
съображения съдът не споделя довода, изложен в отговорите на исковата молба,
депозирани от ответниците С. и Х., че административните актове по
възстановяване на гори и земи от горския фонд били стабилни и влезли в сила,
което не предполагало провеждане на косвен съдебен контрол върху тях.
С оглед
гореизложеното и на основание чл. 168, ал. 1 от АПК, респ. чл. 41, ал. 3 от
Закона за административното производство (отм.), действал към момента на
издаване на оспорените в настоящия процес административни актове (решения на
Поземлена комисия, респ. на Общинска служба по земеделие и гори), косвеният
съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК за тяхната валидност и
законосъобразност следва да се извърши на всички основания по чл. 146 от АПК
(респ. чл. 41, ал. 3 от ЗАП – отм.). Тъй като, обаче, ищецът оспорва единствено
компетентността на административния орган и част от материалните предпоставки
за възстановяването на процесните имоти в полза на ответниците, следващото
изложение акцентира върху тези две спорни между страните обстоятелства.
Останалите предпоставки за законосъобразност на административните актове (а
именно – спазването на установената форма и на административнопроизводствените
правила, както и съответствието с целта на закона) се разглеждат служебно, като
във връзка с тях съдът намира, че по делото не са събрани доказателства за
нарушаването им.
Съдът
намира, че не е налице твърдяната от ищеца материална незаконосъобразност на
тези администранивни актове, тъй като по делото е доказано, че Цар Ф. I е
бил собственик на седемте имота, заявени за възстановяване със Заявление №
01012 от 23.11.1998г., ответниците са се легитимирали надлежно като наследници
на това лице, т.е. налице са били материално правните предпоставки за
възстановяване на процесните имоти в полза на ответниците (и на трети лица,
доколкото те не са негови единствени наследници).
За да
се произнесе относно компетентността на административния орган, издал
оспорените административни актове, съдът взе предвид утвърдената съдебна
практика (Решение № 670 от 17.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1883/2008 г., I г.
о., ГК, Решение № 560 от 19.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 368/2009 г., I г. о.,
ГК, Решение № 198 от 3.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 18/2011 г., I г. о., ГК),
съгласно която възстановяването по ЗВСГЗГФ се обуславя от предпоставката,
отнемането да е извършено по някой от законите или начините, изчерпателно посочени
в чл. 2 от този закон. Нещо повече: съгласно Определение № 139 от 25.02.2009 г.
на ВКС по гр. д. № 3625/2008 г., II г. о., ГК, „Разпоредбата на чл. 2 ЗВСГЗГФ е
ясна и не се нуждае от тълкуване. Същата изчерпателно сочи одържавените по реда
на кои закони гори подлежат на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ, като няма
основание така очертаното приложно поле на закона да подлежи на разширително
тълкуване.“ Следователно, органите по чл. 11 от ЗВСГЗГФ не са оправомощени да
се произнасят по възстановяването на гори, одържавени по други закони, освен
изчерпателно изброените в чл. 2 от ЗВСГЗГФ.
По този въпрос съдът не споделя изложеното на
стр. 78 от писмените бележки на адв. Г., че разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от
ЗВСГЗГФ не посочвала законите, въз основа на които горите са станали държавна
собственост, а само тези, въз основа на които са били включени в държавния
горски фонд. Тази теза противоречи на цитираната по- горе съдебна практика и се
опровергава напр. от разпоредбите на чл. 1 от Закона за собствеността и
стопанисването на частните гори (ДВ, бр. 292 от 1947 г.) и чл. 1 и чл. 8 от
Закона за стопанисване и ползуване на горите (ДВ, бр. 71 от 1948 г.), от които
е видно, че тези закони не само регламентират включването на отчуждените гори в
държавния горски фонд, но имат и пряко отчуждително действие в полза на
държавата.
В
случая имотите, описани в процесните крепостни актове, са били притежавани от
Цар Ф. І, поради което те попадат в предметния обхват на ЗОДСИСБЦФБТН и,
доколкото по делото няма данни за одържавяването им по друг ред, следва да се
приеме, че са били одържавени именно по силата на този закон.
Следователно,
имотите по процесните крепостни актове не са били одържавени по закон или
начин, посочен в чл. 2 от ЗВСГЗГФ (доколкото ЗОДСИСБЦФБТН не фигурира в този
нормативен текст), поради което съдът намира, че те не са подлежали на
възстановяване по реда на този закон. Следователно, ПК- С. и ОСЗГ- С. не са
били материално компетентни да издадат Решение № 3030 от 30.06.2000г., Решение
№ 01012 от 31.08.2000г. и Решение № 01012 от 09.07.2003г., с които процесните
имоти са били възстановени на наследниците на Цар Ф. I.
Поради
това и с оглед утвърденото в правната доктрина (Пенчев К., Тодоров И., Ангелов
Г., Йорданов Б., „Административно-процесуален кодекс. Коментар.“, изд. „Сиела“,
2006г., стр. 300) и трайната съдебна практика (Тълкувателно решение № 2 от
14.V.1991 г. по гр. д. № 2/91 г., ОСГК, Решение № 12216 от 8.12.2023 г. на ВАС
по адм. д. № 5289/2023 г., III о., Решение № 5856 от 5.06.2023 г. на ВАС по
адм. д. № 2794/2023 г., IV о. и мн. др.) разбиране, че всяка некомпетентност
води до нищожност, съдът намира, че така постановените три реституционни
решения са нищожни поради липса на компетентност на издалия ги административен
орган. Следователно, те не легитимират ответниците С.С. и М.Б.Х. като собственици
на процесните имоти с идентификатори 03441.4.191,
03441.4.304, 65231.920.444, 65231.920.445, 65231.920.443, 65231.920.261,
65231.920.262, 65231.920.332, 65231.920.448, 65231.920.466, 65231.920.446,
65231.920.447, 65231.920.255, 03441.3.435, 03441.1.963 и 03441.4.478, предоставени им с тези решения по
реда на чл. 4, ал. 2 от ЗВСГЗГФ и § 8 от ПЗР на ЗВСГЗГФ.
2.
ПР.биване по силата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от
17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г., ОСГК, собствеността върху недвижимите
имоти, отчуждени по изброените в чл. 1 и чл. 2 от ЗВСОНИ закони, се
възстановява при наличието на следните три кумулативни предпоставки,
формулирани в чл. 1, ал. 1 респ. чл. 2, ал. 2 и в чл. 4, ал. 1 ЗВСВОНИ:
-
към момента на
влизане в сила на закона имотите да са собственост на държавата, общините,
обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл.
61 ТЗ;
-
имотите да
съществуват реално до размерите, в които са отчуждени;
-
собствениците да не
са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг
равностоен недвижим имот.
Освен това, без да е посочено изрично,
самата идея за реституция имплицитно изисква, ответниците или техните
наследодатели да са били собственици на посочените от тях имоти преди
одържавяването им, а позоваването на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ предполага наличие
и на пета предпоставка – тези имоти да са им били отнети без законово основание
или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от
народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.
Съдът намира, че в случая не са налице
петата и втората от горните предпоставки, както следва:
-
Петата предпоставка не е налице, тъй като, противно на
поддържаното от ответниците, притежаваните от наследодателя им Цар Ф. I имоти
не са били отнети „без законово основание или отчуждени не по установения
законов ред“ на 11.08.1946г. (датата на
описа на двореца „Царска Б.”). Годни доказателства за това обстоятелство не са
ангажирани, доколкото показанията на св. П. и св. Г. по този въпрос касаят не
факти, а техни мнения и убеждения, поради което съдът не ги цени. Освен това,
тези свидетели нямат преки лични впечатления от събитието за което
свидетелстват, а и не сочат източниците си на информация за него. Поради това
техните показания не отговарят на изискването на съдебната практика (Решение № 76 от 12.10.2020 г. на ВКС
по гр. д. № 1475/2016 г., I г. о., ГК) за тяхното ценене, а именно -
източникът, от който свидетелят е получил информацията, да е известен и
достоверен.
Не следва да се сподели и доводът от писмените бележки, че, държавата
била считала горите за „завзети“, щом в писмо на Дирекцията за държавите имоти
от 04.10.1946 г. се говори за „бившите царски дворци в Чамкория" а с
постановление на Министерския съвет от 05.02.1947 г. се урежда управлението на
„всички имущества, които са се намирали в разпореждане на бившия царски двор“.
Видно е, че първият от тези два документа касае само дворците в Чамкория (но не
и гори), а вторият съдържа обобщената, но неясна формулировка „имущества … в
разпореждане на бившия царски двор“, поради което връзката им с притежаваните
лично от Цар Ф.I горски имоти е спорна. При това
не е изключено, в тези документи думата „бивши“ да е използвана не поради
претендираното от ответниците завземане на имотите от страна на държавата, а с
оглед резултатите от допитването до народа от 08.09.1946г., проведено на
основание чл. 2 от Закона за допитване до народа за премахване на Монархията и
провъзгласяване на Народна република и за свикване на Велико Народно събрание.
Наистина, на 16.09.1946г.
(един ден след обявяване на резултатите от допитването) ответниците и майка им
са напуснали България, след което е било обективно невъзможно да владеят имотите.
Този факт, обаче, както и предходното описване на имотите на 11.08.1946г., не е
нито „отнемане“, нито „отчуждаване“ по смисъла на ЗВСОНИ, тъй като тези правни
институти са свързани с юридическа промяна на собствеността, а не с промяна на
фактическо състояние. Аргумент в тази насока е точната редакция на чл. 2, ал. 2
от ЗВСОНИ, която има предвид възстановяване именно на собственост (а не на
владение), отнета по някой от посочените в тази разпоредба начини. Друг
аргумент в подкрепа на същия извод са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение
№ 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК, тъй като те дори
допускат възможността, отнемането без законово основание или отчуждаването не
по установения законов ред да „… не води
до реално пР.биване на собствеността от държавата, като юридически тя се
запазва от носителя на това право“, независимо
че тази възможност се обсъжда в различен контекст.
Горните изводи не противоречат
на друга част от мотивите към т. 1 от същото тълкувателно решение (цитирани в
писмените бележки на адв. Г.), тъй като в съответната си част те имат предвид
завземане на имоти от държавата без надлежно одържавяване или отчуждаване,
докато в случая е налице правно основание за надлежно одържавяване. Това е
Законът за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите
царе Ф. и Б. и на техните наследници (ДВ, бр. 305 от 31.12.1947 г.), вр. чл. 7
от Конституцията на Народна република България (ДВ, бр. 284 от 6.12.1947 г.).
Наистина, с Решение № 12 от 4.06.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 13/98 г.,
този закон е обявен за противоконституционен, но, съгласно Решение № 3 от
28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г., щом той е приет преди Конституцията
от 1991г., невалидността му настъпва едва от момента на нейното влизане в сила,
т.е. от 13.07.1991г. Следователно, на 31.12.1947г. този закон е породил
еднократно целените с него правни последици и е бил валидно законово основание
за одържавяване (т.е. за отнемане от досегашните собственици) на имуществата,
попадащи в неговия предметен обхват, а това изключва прилагането на чл. 2, ал.
2 от ЗВСОНИ. Аргумент в подкрепа на горното са мотивите към Решение № 3 от
28.04.2020 г. на КС по к. д. № 5/2019 г., в които се приема, че „правните последици от ненормативните правни
актове се пораждат веднъж в правния мир към момент, който предшества във
времето влизането в сила на решението на Конституционния съд“.
-
Отчасти не е налице и втората предпоставка за
възстановяване по чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, тъй като понастоящем имотът по кр.а.
№ 126/29.12.1900г. не съществува в размерите, в които е бил отчужден по силата
на ЗОДСИСБЦФБТН, и не може да бъде върнат реално, защото отчасти е станал
публична държавна собственост. Видно от Решение 3030/30.06.2000г. на ПК – С. (л.
96 – 98 от делото) и Решение № 01012 от 09.07.2003г. на ОСЗГ – С. (л. 122 – 125
от делото), част от този имот с площ 1235,5 дка. попада в територия по чл. 6,
т. 4 от ЗВСГЗГФ, което е пречка пред възстановяването му в стари реални
граници, т.е. във вида, в който е съществувал и е бил одържавен. Поради това
тази част от имота не може да бъде непосредствено възстановена по силата на чл.
2, ал. 2 от ЗВСОНИ.
-
На последно място, възприетият в ЗВСОНИ принцип е за
възстановяване на съществували в миналото имоти в стари реални граници. При
невъзможност за такова възстановяване, чл. 3, ал. 3 от закона предвижда като
алтернативи единствено предоставяне на права по чл. 2, ал. 1, вр ал. 4 от
ЗОСОИ. Тези алтернативи се изчерпват с притежаване на имоти в съсобственост или
получаване на акции, дялове и компенсаторни записи, но не включват предоставяне
на други имоти вместо одържавените такива, вкл. чрез обезщетяване с гори и земи
от ДГФ в друго землище. Така ЗВСОНИ и ЗОСОИ, за разлика от ЗВСГЗГФ, не регламентират
правен механизъм за трансформиране на право на собственост върху едни имоти в
право на собственост върху други имоти при невъзможност за непосредствено
възстановяване на първите. Поради това и доколкото процесните имоти са
юридически различни обекти на правото на собственост спрямо всички имоти,
посочени от ответниците като основание за тяхното възстановяване (независимо от
частичното им физическо припокриване), те не може да са били възстановени на
ответниците по ЗВСОНИ през 1997г., т.е. преди доказаното по делото тяхно
възстановяване по чл. 4, ал. 2 и § 8 от ПЗР на ЗВСГЗГФ през 2000 – 2003г.
По тези съображения съдът намира, че процесните имоти не са били
възстановени на ответниците С. и Х. по силата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ.
3.
ПР.биване по силата на Решение № 12/1998 г. на
Конституционния съд по к.д. № 13/1998г.
Както се обоснова по-
горе, имотите, описани в крепостни актове №83/14.08.1900г., №121/18.12.1900г.,
№122/18.12.1900г., №123/18.12.1900г., №124/18.12.1900г., №126/29.12.1900г. и
№108/23.07.1901г., са били притежавани от Цар Ф. І, и поради това попадат в
предметния обхват на ЗОДСИСБЦФБТН. По аргумент от Решение № 76 от 12.10.2020 г.
на ВКС по гр. д. № 1475/2016 г., I г. о., ГК, вр. Решение № 3 от 28.4.2020г. на
Конституционния съд по к.д. № 5/2019г., обявяването на този закон за
противоконституционен с Решение № 12/1998г. на Конституционния съд по к.д. №
13/1998г. води до „…възстановяване на
предишното правно положение“ (restitutio ad integrum). Това означава, че
към настоящия момент ответниците и останалите наследници на Цар Ф. І се
легитимират като собственици на имотите по тези крепостни актове. Решението на
Конституционния съд, обаче (също както ЗВСОНИ), не урежда правен механизъм за
трансформиране на правото на собственост върху тези имоти в право на
собственост върху други имоти, вкл. процесните такива. Поради това и доколкото
имотите по крепостни актове са юридически различни обекти на правото на
собственост спрямо процесните имоти (независимо от частичното им физическо
припокриване), последните не може да са преминали в собственост на ответниците
само по силата на Решение № 12 от 4.06.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 13/98
г.
По тези съображения
съдът намира, че процесните имоти не са били възстановени на ответниците С. и Х.
по силата на Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд по к.д. № 13/1998г.
4.
ПР.биване по давност
В
началото на изложението по този въпрос следва изрично да се подчертае, че тук
(за разлика от изложеното по- горе в т. 1-3, където изводът за право на
собственост върху процесните имоти е преюдициално обусловен от извод за правото
на собственост върху имотите, послужили като основание за тяхното
възстановяване) предмет на изследване е упражняваното давностно владение пряко
върху процесните шестнадесет имота, а не върху притежавани в миналото имоти,
послужили като основание за тяхното възстановяване. В същия смисъл са
указанията, съдържащи се в т. 5.2.1.2 и т. 5.3.2.2 от доклада на делото.
Самите
процесни имоти (както се посочи по- горе в т. 1) са именно предоставените на
ответниците М.Б.Х. и С.Б.С., в качеството им на наследници на Цар Ф. I,
по реда на чл. 4, ал. 2 и § 8 от ПЗР на ЗВСГЗГФ с решения на ПК- С. (респ.
ОСЗГ- С.) по Заявление № 01012 от 23.11.1998г.
ПР.биването
по давност предполага упражнявано владение върху несобствен имот. В случая тази
предпоставка е налице, тъй като предоставените на ответниците С. и Х. процесни
имоти не са станали тяхна собственост нито в резултат от възстановяване и
обезщетяване по реда на чл. 4, ал. 2 и § 8 от ПЗР на ЗВСГЗГФ, нито по силата на
чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, нито по силата на Решение № 12/1998 г. на
Конституционния съд по к.д. № 13/1998г. Същевременно, видно от решенията на ПК-
С. и ОСЗГ- С. по Заявление № 01012 от 23.11.1998г. и по аргумент от чл. 4, ал.
2 и § 8 от ЗВСГЗГФ, така предоставените имоти са принадлежали (преди
предоставянето им) към държавния горски фонд, т.е. са били държавни и горски.
Следователно, те са останали такива и след предоставянето им на ответниците.
За пР.биване
на тези имоти по давност е било необходимо, такова пР.биване да е било
допустимо по закон, както и ответниците да са ги владели в продължение на
предвидения в закона срок.
Съдът
намира, че в случая не е изпълнена нито една от тези две предпоставки, поради
следните съображения.
Съгласно
разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от ЗС, предпоставките за добросъвестност на
владението са установяването му на правно основание, годно да направи владелеца собственик, съчетано с
порок на формата или с незнание на владелеца, че праводателят му не е бил
собственик. В случая основанието за получаване на имотите от ответниците е
реституция по ЗВСГЗГФ, и то, безспорно, е годно да ги превърне в собственици.
Не се установява, обаче, порок във формата на процесните реституционни решения,
а, както се посочи по- горе, процесните имоти (преди предоставянето им) са били
част от държавния горски фонд, т.е. са били действително притежавани от държавата
в качеството й на праводател на ответниците. Това означава, че в случая не e
била налице нито една от алтернативно предвидените в закона предпоставки за добросъвестност
на владението.
Поради
това съдът намира, че упражняваното от ответниците С. и Х. владение върху
процесните имоти е недобросъвестно.
Следователно,
то е трябвало да продължи не по- малко от десет години, за да доведе до пР.биване
на процесните имоти по давност (арг. от чл. 79, ал. 1 от ЗС).
В случая,
ответниците са поддържали, че владеят процесните имоти от момента на въвода им
в тяхно владение, а от протоколите л. 100, л. 105 и л. 128 от делото се
установява, че въводите във владение на имотите по заявление вх. № 01012 от
23.11.1998г. са извършени през 2000г., 2001г. и 2003г.
От
друга страна, с протоколно определение от открито съдебно заседание на
03.02.2014г. е обявено за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
ответниците С.С. и М.Х. са упражнявали фактическа власт върху процесните имоти
от момента на въводите в тяхно владение до настоящия момент, респ. до момента
на отчуждаването им в полза на трети лица.
Следва
да се има предвид, обаче, че, след влизане в сила на 27.02.2009г. на
разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Закона за горите от 1997г. (отм.), възможността
за пР.биване по давност на гори – държавна собственост – е била изключена по
силата на закона. Освен това, дори да се приеме, че давност е текла и след този
момент, тя е била прекъсната на 09.11.2009г. с предявяване на настоящите искове
(арг. от чл. 116, т. „б“ от ЗЗД) и не тече докато настоящото дело е висящо
(арг. от чл. 115, ал. 1, т. „ж“ от ЗЗД).
Следователно,
от моментите на въводите във владение в процесните имоти до настъпване на
горните обстоятелства, които правят последващо владение върху тях ирелевантно,
не е изтекъл изискуемият по закон десетгодишен срок.
Поради
това ответниците С. и Х. не са пР.били процесните имоти по давност в резултат
от владеенето им след въводите във владение.
Също
така неоснователно ответниците поддържат, че са пР.били по давност процесните
имоти в резултат от упражнявано върху тях владение от 22.11.1997г. (датата на
влизане в сила на разпоредбата на чл. 2,
ал. 2 от ЗВСОНИ) или от 04.06.1998г. (датата на постановяване на Решение № 12/1998 г. на
Конституционния съд по к.д. № 13/1998г.), поради следните съображения.
На
първо място, довод за владение, започнало в някой от тези моменти, e
наведен едва в писмените бележки, поради което e
преклудиран и не следва да се разглежда. В отговорите на исковата молба, както
и в допълнителните молби към тях, ответниците са се позовавали само на владение
върху процесните имоти, което е започнало от момента на въвода им във владение
на тези имоти. Така по делото е бил фиксиран началният момент на периода, през
който ответниците претендират да са владели имотите. Тези техни твърдения са
били възпроизведени в доклада на делото, като с т. 5.2.1.2 и т. 5.3.2.2 от него
са им дадени изрични указания, че следва да докажат претендираното от тях
владение след този момент, а с определение от 30.04.2014г. са били допуснати доказателства именно за това
обстоятелство. До приключване на съдебното дирене ответниците не са твърдели, че владението
им върху процесните имоти е започнало в по- ранен момент, което изключва
възможността за обсъждане на този довод.
На второ място, дори да се разгледа по
същество, доводът е неоснователен, поради следните съображения:
-
Той е вътрешно противоречив, тъй като се основава на
едновременното съществуване на две несъвместими обстоятелства: от една страна –
че тези имоти били възстановени на ответниците по силата на ЗВСОНИ или по
силата на цитираното решение на Конституционния съд, а от друга страна – че
върху тези собствени имоти ответниците били започнали да упражняват давностно
владение срещу себе си, в резултат от което ги пР.били и по давност. Съдът намира, че, ако процесните имоти действително
са били възстановени по силата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ или по силата на
Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд по к.д. № 13/1998г., ответниците
биха ги владели в качеството си
на собственици, а владението им би представлявало упражняване на едно от трите
собственически правомощия. Такова владение не може да доведе до пР.биване на
имотите по давност, тъй като никой не може да владее срещу себе си и да пР.бие
по давност право, което вече е пР.бил на друго основание (арг. от Решение № 172
от 12.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1424/2016 г., I г. о., ГК и Решение № 80 от
25.VI.1965 г. по гр. д. № 58/65 г., ОСГК).
-
Този довод смесва възстановяване и владение на различни
имоти: от една страна – претендирано автоматично възстановяване в стари реални
граници на отнети в миналото имоти по
силата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ или по силата на Решение № 12/1998 г. на
Конституционния съд по к.д. № 13/1998г., а от друга страна – владение върху процесните имоти, които са различни
от отнетите имоти и са били предоставени на ответниците по реда на чл. 4, ал. 2
и § 8 от ПЗР на ЗВСГЗГФ едва след 2000г.
-
Съгласно трайната съдебна практика по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ
(Решение № 38 от 30.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2192/2017 г., II г. о., ГК,
Решение № 584 от 25.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2949/2008 г., I г. о., ГК,
Решение № 496 от 21.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 905/2008 г., I г. о., ГК,
Решение № 112 от 5.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 981/2009 г., II г. о., ГК,
Решение № 547 от 12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 660/2010 г., II г. о., ГК,
Решение № 139 от 23.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 370/2011 г., I г. о., ГК и
др.) „до приключването на
административната процедура, индивидуализацията на имота не е в състояние да се
осъществи, което, съпоставено с елементите на владението, като част от
фактическия състав на пР.биването на имот по давност, прави невъзможно
прилагането на института на пР.бивната давност“. Направен е извод, че „началният момент, от който може да тече пР.бивната
давност, е възстановяването на собствеността“, както и още по- категоричен
такъв, че „не може да се пР.бие по
давност имот, за който не е приключила процедурата … за възстановяване на
собствеността“. Наистина, тези изводи са обосновани основно с аргумента, че
реституционният собственик не може да защити правата си до приключване на
административната процедура по възстановяване, поради което давност срещу него
не може да тече преди този момент. Със същата сила този аргумент важи, обаче, и
по отношение на всяко трето лице, което претендира самостоятелни права върху
имоти, реституирани на неправоимащ, тъй като, до предоставянето на последните
по реда на ЗВСГЗГФ, това лице не може да предполага, на кого ще бъдат
възстановени те по този ред (или вече са му били възстановени по други закони),
за да се защити срещу неговата претенция за пР.биването им по давност. По тези
съображения настоящият съдебен състав намира, че пР.бивна давност върху
реституирани имоти – както за реституционния собственик, така и за трети лица –
може да тече едва след концентрацията на правото на собственост върху конкретни
възстановени имоти, а тя настъпва с индивидуализирането на тези имоти с
положително решение (решения) на органа по реституцията. Затова, противно на
поддържаното в писмените бележки, пР.бивна давност в полза на ответниците върху
процесните имоти е текла едва след възстановяването им по чл. 4, ал. 2 и § 8 от
ПЗР на ЗВСГЗГФ, но не и от посочените по- ранни моменти - 22.11.1997г. или
04.06.1998г. Следователно, десетгодишният давностен срок не е изтекъл нито на
22.11.2007г., нито на 04.06.2008г., нито до 27.02.2009г., а след тази дата пР.биване
на процесните имоти по давност е било невъзможно, с оглед изричната законова
забрана за това.
По тези
съображения съдът намира, че ответниците С.С. и М.Х. не са пР.били процесните
имоти по давност.
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че ответниците не са доказали конкуриращо право
на собственост върху процесните имоти, пР.бито по реда на чл. 4, ал. 2, и § 8
от ПЗР на ЗВСГЗГФ, или на основание чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, или по силата на
Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд по к.д. № 13/1998г., или по давност,
което да изключи правото на собственост на ищеца. Поради това и на основание
чл. 1, ал. 7 от Закона за горите от 1897г. (отм.), тези имоти са били собственост
на държавата, и са останали такива по силата на всички следващи закони за
горите от 1904г. до настоящия момент. Исковете за признаване за
установено по отношение на ответниците М.Б.Х. и С.Б.С., че ищецът Република
България е собственик по закон на процесните имоти с
идентификатори 03441.4.191, 03441.4.304, 65231.920.444,
65231.920.445, 65231.920.443, 65231.920.261, 65231.920.262, 65231.920.332,
65231.920.448, 65231.920.466, 65231.920.446, 65231.920.447, 65231.920.255,
03441.3.435, 03441.1.963 и 03441.4.478, и за осъждане на ответниците да му ги предадат, са
основателни и следва да бъдат уважени.
Поради
уважаването на предявените от ищеца главни ревандикационни искове на първото
заявено правно основание (притежаване на правото на собственост на процесните
имоти по силата на закона – т. 2.1 от доклада на делото), не следва да се
разглеждат евентуалните искове със същия предмет, предявени на основание пР.бивна
давност и правна сделка (т. 2.6 и т. 2.11 от доклада на делото).
За пълнота на изложението, съдът отбелязва, че този
изход на делото не отрича пР.битото по наследство право на собственост на М.Б.Х. и С.Б.С. върху идеална част от
имотите, притежавани от техния наследодател Цар Ф. І по силата на крепостни
актове № 83/14.08.1900г., № 121/18.12.1900г., № 122/18.12.1900г., №
123/18.12.1900г., № 124/18.12.1900г., № 126/29.12.1900г. и № 108/23.07.1901г. (виж.
по- горе т. 3). Предмет на предявените в настоящото производство искове, обаче,
е правото на собственост върху други, различни имоти. Същевременно, както вече
се посочи, специфичните особености на настоящия казус не позволяват прилагане
на никоя от уредените в действащото национално право възможности за пР.биване
на право на собственост върху едни имоти въз основа на притежавано право на
собственост върху други имоти. Поради това и доколкото съдът следва да се
произнася стриктно по исковете, с които е сезиран, евентуално обсъждане на
правата на ответниците и възможностите за тяхната реализация би излязло извън
предмета на настоящото дело.
Така
мотивиран, и на основание чл. 250, ал. 1 от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ДОПЪЛВА Решение № 260002/18.01.2024г.,
постановено по гр.д. № 704 по описа на Софийския окръжен съд за 2011 г., като ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на
ответниците С.Б.С. с ЕГН ********** и М.Б.Х. с ЕГН **********, че ищецът
Република България е собственик по закон на имоти с идентификатори 03441.4.191, 03441.4.304, 65231.920.444,
65231.920.445, 65231.920.443, 65231.920.261, 65231.920.262, 65231.920.332,
65231.920.448, 65231.920.466, 65231.920.446, 65231.920.447, 65231.920.255,
03441.3.435, 03441.1.963 и 03441.4.478, и ОСЪЖДА С.Б.С.
с ЕГН ********** и М.Б.Х. с ЕГН ********** да предадат тези имоти на ищеца.
Препис
от решението да се връчи на страните.
Решението
може да се обжалва пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис от него.
Съдия-
докладчик: