РЕШЕНИЕ
№61
гр. Самоков, 27.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното съдебно заседание, проведено
на осми юли през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ
ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Параскева
Г. сложи за разглеждане докладваното от съдията гр.
д. № 604 по описа на съда за
“Макроадванс” АД, гр. София е предявило срещу М.Е.С., с постоянен и настоящ адрес ***, искове за установяване съществуването на следните свои
вземания срещу ответницата: за сумата 500,00 лв., представляваща главница по сключен
между тях договор за потребителски кредит № 30399/09.01.2017 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от подаването на заявление за издаване
на заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 77/2018 г. по описа на РС – Самоков
до окончателното й изплащане; за сумата 34,55 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 10.01.2017 г. до 09.04.2017 г.; за сумата 43,24 лв.,
представляваща мораторна лихва в размер на законната
лихва върху просрочената главница за период от 10.02.2017 г. до 16.01.2018 г. и
за сумата 157,50 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължението
за осигуряване на обезпечение съгласно чл. 20 от договора. Ищецът претендира и
разноските в заповедното и в исковото производство. В частта му по предявения
от ищеца срещу ответницата евентуален иск с правна квалификация чл. 55-59 от ЗЗД, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК за заплащане на сумата 500 лв., ведно със
законната лихва от 09.01.2017 г. до окончателното й изплащане производството е
прекратено с определение от 19.09.2018 г., влязло в сила на 15.10.2018 г.
Ищецът твърди в исковата молба,
че сключил с ответницата договор за потребителски кредит № 30399/09.01.2017 г.,
по силата на който й предоставил потребителски кредит за текущо потребление в
размер 500 лв. със срок на погасяване три месеца. Договорът бил сключен въз
основа на заявление от ответницата, генерирано по електронен път чрез неин
потребителски профил в интернет. Също по електронен път в отговор на
заявлението ищецът изпратил до ответницата необходимата преддоговорна
информация и условията по договора за кредит. Ответницата получила уникален
код, с който потвърдила искането си за отпускане на кредит и същевременно
декларирала, че е запозната с общите условия на договора и стандартния
европейски формуляр. Искането било одобрено от ищеца, който изпратил на
ответницата електронно съобщение с горепосочения договор за потребителски
кредит, а тя подписала съобщението по електронен път, с което се считало, че
договора е сключен. На 09.01.2017 г. ищецът извършил превод на отпуснатата като
кредит парична сума към „Ипей” АД, а ответницата
получила сумата на каса на „Изипей” АД, на същата
дата в 13,03 часа. С настъпване на падежа на 09.04.2017 г. ответницата не
изпълнила в цялост задълженията си по договора за кредит, поради което за ищеца
възникнали и не били погасени претендираните в настоящото производство вземания.
За тези свои вземания ищецът
подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по
което било образувано ч. гр. дело № 77/2018 г. по описа на РС – Самоков. Съдът
издал заповед за изпълнение, която била връчена на ответницата - длъжник в заповедното
производство при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което и на основание
чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК на заявителя - настоящ ищец са дадени указания за
възможността да предяви иск за установяване на вземанията си. Тези обстоятелства
обосновават според ищеца правния му интерес от предявяване на установителни
искове с предмет – заявените в заповедното производство вземания.
В срока по чл. 131 от ГПК адв. Л.Г., назначена за особен представител на ответницата на
основание чл. 47, ал. 6 от ГПК, е представила отговор на исковата молба, в
който е оспорила исковете изцяло по съображения за липса на възникнало валидно
облигационно правоотношение между страните. Твърди се в отговора на исковата
молба, че по делото не се установява ответницата да е направила волеизявление
за сключване на договора. Сочи се, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 11 от Закона за потребителския кредит ЗПК).
Изтъква се, че уговорената договорна лихва била значително завишена, а клаузата
за неустойка била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.
В писмени становища, постъпили
преди съответно насрочените открити съдебни заседания, юрк. Мария Каблешкова - пълномощник на ищеца заявява, че поддържа
исковете и изразява становище за тяхната основателност.
Пред съда ответницата се
представлява от назначения й особен представител адв. Л.Г.,
която заявява, че поддържа становището по исковете, изразено с отговора на
исковата молба и в хода на устните състезания счита, че същите са неоснователни
и недоказани, поради което следва да бъдат отхвърлени.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е останало висящо
по предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, чл. 86, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Исковете са допустими с оглед
установените от приложеното ч. гр. д. № 77/2018 г. на РС – Самоков
обстоятелства, че издадената в заповедното производство заповед за изпълнение е
приложена като връчена на длъжника - настоящ ответник при условията на чл. 47,
ал. 5 от ГПК, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК на
заявителя - настоящ ищец е указана възможността да предяви установителни искове
за вземанията по заповедта за изпълнение в едномесечен срок от съобщението и
този срок е спазен.
Исковете са основателни.
Между ищеца и ответницата валидно
е възникнало облигационно отношение, основано на договор за потребителски
кредит № 30399, сключен между тях на 09.01.2017 г.
Направеното с отговора на
исковата молба възражение за недействителност на договора поради противоречие с
изискванията на чл. 11 от ЗПК е бланкетно, а и по същество е неоснователно. Доколкото
то може да се възприеме и разгледа във връзка с доводите в отговора на исковата
молба за липса на волеизявление на ответницата за сключване на договора предвид
липсата на графически положени собственоръчно подписи върху него от страните,
респ. техни представители, следва да се отбележи, че доказателствата по делото
сочат, че процесният договор представлява договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние. Разпоредбите на този закон
относно размяната на насрещни волеизявления, водещи до сключване на договор, са
специални и изключват приложението на общата разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 27
от ЗПК. Към исковата молба са приложени писмени доказателства, от които се
установява, че договорът е сключен по искане на ответницата чрез съвпадане на
насрещните изявления на страните, разменени по електронен път. Видно е също
така от неоспорената разписка № 07000526467765 от 09.01.2017 г., представена в
оригинал от „Изипей” АД и подписана от ответницата, че
на тази дата тя е получила в брой сумата 500 лв. по договор за кредит № 30399.
Съдържанието на тази разписка изключва възможността ответницата да е получила
кредит по договор, за чието сключване не е направила конкретно волеизявление.
По силата на този договор ищецът
е отпуснал на ответницата потребителски кредит за текущо потребление в размер
500 лв., а тя се е задължила да върне тази сума ведно с договорна лихва в общ
размер 34,55 лв. при фиксиран годишен лихвен процент 41 %, или общо 534,55 лв.
– на 3 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер 178,18 лв., в срок до
09.04.2017 г.
Принципът за автономията на
волята при уговаряне на договорната възнаградителна лихва, установен в чл. 9 от ЗЗД, е ограничен от императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според
която годишният процент на разходите на потребителя по кредита (съгласно чл. 19,
ал. 1 от ЗПК в тези разходи се включва и уговорената възнаградителна лихва) не
може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. По делото не е спорно, че годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита, изчислен съгласно ЗПК е 49,65 %, поради което и с
оглед действащата към датата на сключване на договора разпоредба на чл.
единствен, ал. 1 от ПМС № 426/18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения (обн. ДВ, бр.
106/23.12.2014 г.) уговорката между страните за този размер на ГПР, част от
който е договорната възнаградителна лихва, не е нищожна на основание чл. 19,
ал. 5, вр. ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 20 от договора
ответницата се е задължила в срок до 3 дни, считано от датата на сключването му,
да предостави на ищеца обезпечение – поръчителство от едно физическо лице,
което следва да отговаря на изискванията съгласно Общите условия за
предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „Макроадванс”
АД и да бъде одобрено от ищеца. Установява се от съдържанието на чл. 16.2 от
цитираните Общи условия, че към трудовата заетост, имущественото състояние и
кредитоспособността на евентуалния поръчител не са предявени конкретни
изисквания. В чл. 10 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължението на ответницата да осигури посоченото обезпечение, дължима в размер
5,25 лв. плюс 0,35 % от усвоения размер на кредита – за първия ден на забавата
за изпълнение на това задължение и 0,35 % от усвоения размер на кредита – за
всеки следващ ден, в който той не е обезпечен. Ответницата не е осигурила такова обезпечение
на задълженията си към ищеца, поради което на основание чл. 10 от договора, за
неизпълнение на това нейно договорно задължение ищецът е начислил неустойка в
размер 157,50 лв., изчислена за целия период на договора и платима разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от тях се
добавя сумата 52,50 лв., т. е. размерът на всяка вноска става 230,68 лв.
Възражението в отговора на
исковата молба за нищожност на уговорката за неустойка поради противоречието й
с добрите нрави следва да се разгледа във връзка със служебното произнасяне на
съда по въпроса дали тази уговорка е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143
от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съдът намира, че уговорката за неустойка
по чл. 10 от договора за потребителски кредит е изцяло действителна.
При положение, че присъщ за
неустойката е предварително определен в договора размер на вредите от
неизпълнение на конкретно договорно задължение, без да е необходимо те да се
доказват, е допустимо отнапред да се уговори и начин за разсроченото й плащане
в случай на такова неизпълнение. От уговорка за разсрочено плащане на
неустойката не може да се направи извод, че страните отнапред са приели, че
задължението, чието неизпълнение е скрепено с неустоечна
клауза, няма да бъде изпълнено и че поради това в действителност с тази клауза
се уговаря размер на годишната договорна лихва, който да води до надвишаване на
максимално допустимия ГПР съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК при заобикаляне на тази разпоредба.
Уговорената в чл. 10 от договора
неустойка е за неизпълнение на конкретно договорно задължение на ответницата –
за осигуряване на достатъчно обезпечение на задължението й да върне главницата
и договорната лихва. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК тя не се включва в ГПР по кредита и нейният размер не води до увеличаване
на ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което съгласно
чл. 19, ал. 5 от ЗПК да обуслови нищожността на тази уговорка за неустойка.
Неустоечната клауза
по чл. 10 от договора не е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5
от ЗЗП (чл. 143, т. 5 от ЗЗП в редакцията на тази разпоредба, действаща към
датата на сключване на договора и към датата на приключване на устните
състезания), приложим към процесния договор на основание чл. 24 от ЗПК.
Инициативата на ответницата за
сключване на договора, съдържанието на този договор, както и приетото
заключение по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което ответницата не е
извършвала никакви плащания на задълженията си по договора, оформят една
съвкупност от обстоятелства, които са релевантни за извод на съда при
осъществяване на дължимата съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП преценка, че
неустоечната клауза не е неравноправна, независимо как е уговорена –
индивидуално или не.
Събраните за тези обстоятелства
доказателства обосновават еднозначен извод, че на 09.01.2017 г. в рамките на
около час и половина ответницата е създала свой профил в електронната платформа
kinti.bg, искането й за предоставяне на
кредит в размер около една минимална работна заплата за страната към тази дата
е разгледано и одобрено и е сключен договор за потребителски кредит чрез
размяна на насрещните волеизявления на страните по електронен път. Няма никакви
доказателства в този отрязък от време ответницата да е декларирала и доказвала
пред ищеца източника и размера на получавани от нея доходи, имущественото си
състояние или задължения към трети лица, които обстоятелства са относими към нейната кредитоспособност. Около един час
по-късно ответницата е усвоила предоставения й кредит чрез получаване на сумата
500 лв. на каса на „Изипей” АД. Ответницата не е
изпълнила договорното си задължение да обезпечи паричните си задължения по
договора с поръчителство. Така полученият от нея кредит на основание процесния
договор е останал на практика напълно необезпечен. Вредите за ищеца от
неизпълнение на задължението на ответницата за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство са реални и непосредствени – същият не може да удовлетвори
вземанията си за главница и договорна лихва в общ непогасен размер 534,55 лв. и
авансира редица съдебни и деловодни разноски за принудително изпълнение на тези
вземания. Не може да се пренебрегне и санкционната цел на уговорената между
страните неустойка, която цел не е отречена нито от ЗПК, нито от ЗЗП – да
санкционира виновното поведение на лице, което не осигурява предвидени в
договора обезпечения, при положение че е получило заем веднага в искания
размер, без да доказва доходите си и без да представя никакви доказателства за достатъчно
материални възможности да погасява заема. Ето защо съдът намира, че неустойката
по чл. 10 от договора за потребителски кредит и нейният размер не противоречат
на изискването за добросъвестност, нито водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните, тъй като уравновесяват именно пълната
необезпеченост на заем, отпуснат веднага на физическо лице в поискан от него
размер без никакви доказателства за неговата кредитоспособност. Затова размерът
на тази неустойка не е необосновано висок и в обобщение тази неустоечна клауза не е неравноправна по смисъла на чл. 143,
т. 5 от ЗЗП, поради което и не е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Вече изложените обстоятелства са
изцяло относими и към критериите, примерно посочени в
т. 3 от съобразителната част на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС по т. д. №
1/2009 г., въз основа на които и с оглед спецификите на всеки конкретен случай
съдът преценява дали неустоечната клауза е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави. В тази връзка следва да се допълни, че неустойката по чл. 10 от
процесния договор обезщетява вредите на кредитора от забавеното изпълнение на
съществено непарично задължение на длъжника – за осигуряване на обезпечение на
задълженията му по кредит, който не е обезпечен по никакъв друг начин.
Лишаването на кредитора от такова обезпечение, съпоставено с пълната липса на
изпълнение на паричните задължения на длъжника, обосновават извод, че от това
кредиторът търпи вреди, които се изразяват не само в загуба на предоставения
във вид на кредит паричен актив и в лишаването му от ползите от този актив под
формата на договорна възнаградителна лихва, а и в авансиране на редица съдебни
и деловодни разноски за иницииране на заповедното и на настоящото исково
производство. Ето защо съдът не намира, че единствената цел, за която
неустойката е уговорена, излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна
и санкционна функции. Затова неустоечната клауза не е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави по критериите на посоченото ТР № 1/15.06.2010
г. на ОСТК на ВКС.
Ето защо за ответницата валидно е
възникнало договорното задължение да заплаща на ищеца месечни погасителни
вноски, всяка в размер 230,68 лв., в който са включени части от главницата, от
договорната възнаградителна лихва и от неустойката по чл. 10 от договора.
Съгласно приетото по делото и
неоспорено от страните заключение на в. л. В.К. по
съдебно-счетоводната експертиза, непогасените задължения на ответницата са в
следните размери: 500 лв. за главница; 34,55 лв. за договорна възнаградителна
лихва; 157,50 лв. за неустойка по чл. 10 от договора и 43,24 лв. за законна
лихва за забава върху главницата за претендирания в исковата молба период.
В обобщение, исковете са доказани
по основание и размер и следва да бъдат изцяло уважени.
По разноските:
С оглед направеното от ищеца
искане и предвид изхода на делото, както и в съответствие с т. 12 от
съобразителната част и диспозитива на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК
на ВКС, в настоящото производство съдът следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, включително и в случаите като конкретния, когато с оглед изхода
на делото не се налага изменение на разноските, присъдени с издадената заповед
за изпълнение. Затова ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
общо сумата 820 лв. за разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 77/2018
г. по описа на РС – Самоков и в настоящото исково производство.
От тази сума 175 лв. са разноски
в заповедното производство по ч. гр. д. № 77/2018 г. на РС – Самоков, от които
25 лв. са за внесена държавна такса за разглеждане на заявлението и 150 лв. са
за юрисконсултско възнаграждение. В тази връзка следва да се посочи, че
размерите на разноските в заповедното производство могат да бъдат ревизирани в
исковото производство само при негов изход, който е различен спрямо заповедта
за изпълнение относно съществуването на спорните вземания, а такъв не е
настоящият случай. С оглед изхода на делото ответникът дължи на ищеца и
разноски в исковото производство в общ размер 645 лв., от които 175 лв. – за
довнесена държавна такса в исковото производство; 100 лв. – за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер съгласно
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ; 250 лв. – за възнаграждение
за особен представител на ответницата и 120 лв. – за внесен депозит за
възнаграждение на вещо лице по съдебно-счетоводната експертиза. Искането на
ищеца за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство в исковото производство за разликата над 100 лв. до 300 лв. е
неоснователно с оглед ниската стойност на материалния интерес, но съдът не
дължи отхвърлянето му в тази му част с изричен диспозитив.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземания на „Макроадванс” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г. С.
Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, срещу М.Е.С., ЕГН **********,***
и настоящ адрес ***, за сумата 500,00 лв.,
представляваща дължима на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и неплатена главница
по сключен между страните договор за потребителски кредит № 30399/09.01.2017 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от 17.01.2018 г. – датата на подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 77/2018 г. на
РС – Самоков до окончателното й изплащане, за сумата 34,55 лв., представляваща
дължима на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и неплатена договорна лихва по
договора за потребителски кредит за периода от 10.01.2017 г. до 09.04.2017 г.;
за сумата 157,50 лв., представляваща дължима на основание чл. 92, ал. 1
от ЗЗД и неплатена неустойка по чл. 10 от договора за потребителски кредит за
неизпълнение на договорно задължение на М.Е.С. за
предоставяне на обезпечение и за сумата 43,24 лв., представляваща
обезщетение за забавено изпълнение върху непогасената главница, дължимо на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната лихва за периода от 10.02.2017
г. до 16.01.2018 г.
ОСЪЖДА М.Е.С., ЕГН **********,*** и настоящ адрес ***, да заплати на „Макроадванс”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Г. С.
Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, сумата 820,00 лв. за разноски, от която 175,00
лв. са разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 77/2018 г. по описа
на РС – Самоков, а 645,00 лв. са разноски в настоящото исково производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: