Решение по дело №11715/2012 на Софийски градски съд

                               Р Е Ш Е Н И Е

 

Гр. С., 31.10.2014 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГО, 3-ти с-в, в публичното заседание на шести октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОГДАНА ЖЕЛЯВСКА

 

при участието на секретаря В.Х., разгледа докладваното от съдия Желявска гр. дело № 11715 по описа за 2012 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Предявени са обективно съединени искове от К.С.Д., ЕГН **********,*** против „Х.Х.Х.” АД, *** с правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 109 от ЗС, като при условията на евентуалност са предявени иск по чл. 124, ал. 1 ГПК съединен с иск по чл. 109 от ЗС.

В исковата молба ищцата твърди, че е собственик на имот с площ от 2572 кв.м. съгл. Реституционни заповеди, а с площ съгл. протокол за въвод от 2394 г., представляваща южната част на имот стар пл. № 1, кв. 258в, м. К.С. Боянско по кад. план от 1956 г., а по актуалния кадастрален план, к.л. 494 на р-н В., гр. С., кв. 3, имотът попада в УПИ I-за административни сгради и предствляващ реална част от поземлен имот с пл. № 730 от действащия ЗРКП на м. М.Л. – запад, одобрен с Решение № 85 по протокол 56 от 06.08.2003 г. на СОС, който имот представлява ПИ с идентификатор 68134.1932.730 с адм. адрес: гр. С., р-н В., бул. Т.К., целият с площ от 4930 кв.м. Сочи, че е собственик на имота на базата на реституция и наследствено правоприемство. Претендира ответникът да бъде осъден да й предаде владението върху описания имот, а в случай, че не го владее, да бъде призната спрямо него за собственик, както и на основание чл. 109, ал. 1 ЗС ответникът да бъде осъден да премахне за своя сметка намиращите се в имота временни постройки, за които няма законно учредено право на строеж.

Моли да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт 0134 по нот. Дело № 295/2010 г. Претендира разноски, представя списък.

На ответника  „Х.Х.Х.” А са изпратени преписи от исковата молба и доказателства, връчени му редовно на 07.11.2012 г. чрез изпълнителния директор, видно от приложената по делото призовка. От същия е постъпило становище на 04.10.2013 г., извън едномесечния срок за отговор, съдържащо възражения единствено по допустимостта на претенциите. В съдебно заседание на 26.05.2014 г. заявява, че оспорва иска. Представя подробни писмени бележки, с които оспорва предявените искове.

С определението за насрочване от 30.01.2014 г.  настоящият състав е приел, че съгл. чл. 133 ГПК описаните в цитираната разпоредба права на ответника са преклудирани, доколкото не е ангажирал доказателства да са налице особени непредвидени обстоятелства, които са довели до пропускането на срока за подаване на отговор.

С молба от 03.06.2014 г. ответникът е направил възражение за придобивна давност. Възражението не е направено в срока за отговор, поради което същото съгл. чл. 133 ГПК е преклудирано, с оглед на което и съдът няма да го обсъжда. В тази насока е и констатната съдебна практика – напр. Решение № 85 от 17.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 682/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК и Определение № 92 от 18.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7373/2013 г.

          С молба от 03.06.2014 г. ответникът е представил документи, които не са приети като доказателства, поради което съдът не следва да ги обсъжда.

По делото е постъпила молба за встъпване от „К.К.” ЕООД като трето лице помагач на страната на ищеца. Представено е решение на СГС, с което е обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 договор за покупко-продажба на процесния имот. С  определение от 26.05.2014 г. дружеството е конституирано на основание чл. 219 ГПК като трето лице помагач на ищеца.

 

Съдът като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Възстановяване на правото на собственост по ЗВСОНИ (ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г.) се извършва при наличието на следните предпоставки: имотът да е бил собственост на лицето, което се позовава на реституционния ефект, респ. на неговия наследодател; да е отчужден по някои от посочените закони; за него да не е получено обезщетение; да съществува реално до размерите, в които е отчужден; към момента на влизане в сила на закона имотът да се намира в собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични търговски дружества по чл. 61 от ТЗ. В случай, че към този момент имотът е бил предоставен на държавно предприятие, подлежащо на приватизиране, запазването на възстановената собственост е обусловено от заявяването на вещното право пред органа по чл. 3 от ЗППДОП (отм.) в 2-месечен срок от обнародване на решението за приватизация на предприятието- пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОП.

Настоящият състав намира, че от представените по делото доказателства безспорно се установява, че имотът е бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС, както и че ищцата е наследница на лицата, които са били собственици на имота към датата на отчуждаването, по следните съображения:

Със заповед № РД-57-114/17.11.2004 г. на Областен управител С. имотът е отписан от актовите книги за държавна собственост на основание чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ въз основа на молба от ищцата К.Д. в качеството й на наследница на А.С.Д.. Със заповеди от 01.08.2012 г. и от 06.07.2010 г. е допълнена заповедта от 2004 г. за отписване от актовите книги за държавна собственост на процесния имот. Представен е акт за държавна собственост, в който е отразено, че АДС е съставен на 25.09.1962 г. въз основа на допълнително решение на комисията по чл. 11 от ЗОЕГПНС от 05.01.1961 г., потвърдено с Постановление на МС № 78 от 22.05.1962 г. Отразено е, че е отчуждено дворно място, цялото от 8935 кв.м., находящо се в м. К.С.-Боянско, кв. 285а, при граници: ул. Б., ул. Я. и С. Хр. П.. На гърба на Акта са отразени отписаните части.

Видно от удостоверение за наследници, ищцата е наследник на А.С.Д., починала през 1964 г. и оставила за наследник С.П.Д. - син, починал през 1994 г. и оставил за наследник ищцата – дъщеря.

Представен е нотариален акт от 1913 г. за доброволна делба и съдебно решение за делба от 22.06.1945 г. Съгласно цитирания съдебен протокол за делба на Софийскиоколийски съд А.Д. получава в дял празни места в м. Боянско землище, кв. 290 по плана на К.С.. Видно от заключението на СТЕ в кадастралния план от 1956 г. имотът е записан на наследници на Стефан Дедов. Същото е отбелязването и в кад. план от 1964 г. От цитираните документи безспорно се установява, че към датата на одържавяване на имотите по реда на ЗОЕГПНС Д. в качеството й на наследодател на ищцата е била собственик на описаните в протокола за делба недвижими имоти.

От описаните доказателства се установява, че имотите са отчуждени по реда на ЗОЕГПНС. Въпреки че не е представено Постановлението на МС за отчуждаване им, това обстоятелство е вписано изрично в АДС от 25.09.1962 г., в който е отразено, че имотът е собственост на Алесандрина С. Д.. Съгласно трайната съдебна практика всички отбелязвания в актовете за държавна собственост съгл. чл. 179, ал. 1 ГПК се ползват с обвързваща доказателствена сила и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени /така Решение № 41 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1401/2009 г., II г. о./. В този смисъл и доколкото по делото не е опровергано отбелязването, че процесният имот е отчужден именно от Д., то и съдът следва да приеме за доказан този факт. Същевременно не се твърди, а по делото не се и установява да е получено обезщетение по см. на чл. 4 от ЗВСОНИ. Следователно налице е първата предпоставка за възстановяване на собствеността на имота в патримониума на ищцата.

Настоящият състав намира, че е налице и втората предпоставка – към момента на възстановяване на собствеността, а това е датата на влизане в сила на ЗВСОНИ, имотът се е намирал в собственост на държавата като същият съществува във вида и обема, в който е отчужден. В този смисъл неоснователни са възраженията на ответника в писмените бележки, че с оглед извършеното застрояване имотът не съществува във вида, в който е бил отчужден по следните съображения:

В писмо от 01.06.93 г. е отразено, че сградите в процесния имот нямат одобрени архитектурни проекти, а само виза съгл. чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ. В подкрепа на изложеното са и писмо от Главния архитект на С. от 1983 г. и съгласие от АПК Средец С.. Представен е архитектурен план на временна сглобяема сграда за изложбен и демонстрационен център. Издадено е разрешение за строеж от 13.10.1983 г. при условията на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ за срок от 5 години. Представено от Удостоверение от техническата служба отдел Кадастър, регулация и поземлена реформа при район В.-СО, издадено по молба на Х.Х.1 АД, в което е посочено, че сградите в процесния имот подлежат на премахване. В удостоверение от 10.10.2011 г., издадено от СО-р-н В., е отразено, че за сградите в процесния имот няма утвърдени застроителни и регулационни планове, поради което същите не могат да придобият траен градоустройствен статут, поради което и „Х.Х.” АД не е придобило отстъпено право на строеж, собственост или други ограничени вещни права върху тях. Изложеното се потвърждава и от заключението на вещото лице, изготвило СТЕ по делото, което също сочи, че сградите са били с временен статут.

С оглед на това за сградите в имота са приложими последващите правила за временните постройки – пар. 6а от ППЗТСУ /отм./, пар. 50а от ПЗР на ЗИДЗТСУ /отм./ и пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Не е доказано постройките да са придобили траен градойстройноствен статут, напротив, включително и от приложените скици по делото, установяващи актуалния градоустройствен статут на имота се установява, че на мястото на сградите е предвидено изграждането на трасето на ул. Т.К.. Следователно липсата на траен градоустройствен статут на сградите не е пречка да се възстанови собствеността върху терена на бившите собственици, доколкото построените сгради подлежат на премахване /така Определение № 947 от 19.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1011/2010 г., I г. о./. Същественият критерий, който отличава временните постройки, изградени по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) от останалите сгради, е, че ползуването им е ограничено със срок, след изтичането на който или при заемане на терена за предвиденото по плана строителство, постройката се събаря от ползвателя.

Доколкото ответникът не е представил доказателства по см. на пар. 50а от ПЗР на ЗИДЗТСУ /отм./, нито по пар. 17 от ПР на ЗУТ, то и не може да се приеме, че дружеството се легитимира като собственик на законно изградени сгради /така Решение № 15371 от 14.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7507/2010 г./. Това обстоятелство се доказва единствено с договор за придобиване право на строеж по реда на § 50а, ал. 7 от ПЗР на ЗТСУ /отм/, след проведена административна процедура по ал. 5 на същия текст, а такива доказателства не са ангажирани.

С оглед на изложеното съдът намира, че не е налице твърдяната от ответника пречка за възстановяване на имота. Същият не е променен, доколкото с оглед липсата на надлежно учредено вещно право на строеж за сградите, които както бе посочено подлежат на премахване като временни такива, то и теренът не е придобил обслужващо спрямо сградите предназначение, за да се приеме, че същият е с променен статут. В този смисъл не е налице и противоречие с ТР № 1/1995 г. на ОСГК.

По отношение на съдържащите се в делото доказателства, че имотът е включен в капитала на ответника, респ. в капитала на праводателя му, съдът намира следното:

Представен е АДС от 1997 г. за терен с площ от 6760 кв.м. В същия е отразено, че имотът се стопанисва и управлява от Т. ЕАД въз основа на заповед № 06/16.01.1997 г. на Комитета по туризъм към МС. Представен е и устав на „Х.Х.Х.” АД, в който е отразено, че имотът е апортиран от „Т.Т.” АД.

Във връзка с процедура по приватизация на държавното участие в капитала на Туристинженеринг ЕАД Агенцията за приватизация е отразила, че предмет на приватизационната сделка не са вещни права върху имотите, които представляват временни постройки.

От съдържащите се в нотариалното дело по издаване на констативния нотариален акт в полза на ответника документи се установява, че с Решение на СГС от 06.04.2005 г. е вписана промяна на наименованието от „Х.Х.1” АД на „Х.Х.Х.” АД. „Т.Т.” ЕАД е регистрирано с решение на СГС от 09.07.1999 г., в което е отразено, че дружеството е образувано чрез сливане на Т. ЕАД, Т.П. ЕООД, Туристкомплект ЕООД и Т.комплект ЕООД, като със същото решение съдът е вписал прекратяване на слелите се дружества. Отразено е, че новообразуваното дружество поема всички активи и пасиви на сливащите се дружества съобразно балансите им към 31.05.1999 г. С договор от 11.01.2000 г. е прехвърлена собствеността върху акции на Т.Т. ЕАД от страна на Министъра на икономиката на Т. Т. АД. Представен е анализ на правното състояние на имуществото на Т. АД С., който съдът счита, че не доказва наличието на вещни права върху процесния имот, доколкото наличието им следва да бъде преценено от съда въз основа на документите, легитимиращи ответника като собственик. Анализът по своето естество представлява становище, което не създава вещни права. По изложените съображения съдът няма да обсъжда и Анализ на правното състояние на Туристинженеринг ЕАД от 2003 г., още повече, че този документ не е подписан, поради което и не се ползва с доказателствена сила. По същите съображения съдът няма да обсъжда и Правен анализ на Т.-Т.комплект ЕАД, доколкото същият е изготвен от адвокат, който анализира документи и тяхното съдържание, което е задача на съда в настоящото производство. Освен това този анализ е подписан и от Б. Х., който се явява представител на ответното дружество.

От така обсъдените доказателства към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ не се установява имотът да е бил предоставен на държавно предприятие, подлежащо на приватизиране, в който случай запазването на възстановената собственост е обусловено от заявяването на вещното право пред органа по чл. 3 от ЗППДОП (отм.) в 2-месечен срок от обнародване на решението за приватизация на предприятието- пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОП. Напротив, доказателствата сочат, че едва през 1997 г. /видно от АДС / за първи път със заповед на Комитета по туризъм към МС имотът е включен в капитала на Т. ЕАД. Това се потвърждава и от АДС от 31.03.1997 г., в който е отбелязана цитираната заповед от 1997 г. за включване на имота в капитала на Т. ЕАД. В същия АДС е отбелязано, че бивш собственик на имота е АПК Средец, като няма никакви доказателства по делото процесният имот да е преминал преди 1997 г. от АПК, което представлява обединение на селскостопански кооперативи и техните предприятия, в патримониума на Т. ЕАД, преди същото да бъде преобразувано в ЕАД. Т.е. дори и да се приеме, което съдът счита, че не е безспорно установено по делото, че с извършеното впоследствие сливане на Т. ЕАД с други дружества и приватизацията на новообразуваното дружество Т.-Т.комплект ЕАД, процесният имот е включен в капитала на приватизираното дружество, то това разпореждане от страна на държавата с чуждата собственост е непротивопоставимо на собственика. Приватизацията като способ за разпореждане с права не може да засегне правата на собственост, касаещи дълготрайните материални активи, които не са били собственост на държавата, но са се водили като такива по баланса на приватизираното дружество. Това е така, защото реституцията на имота е станала с влизане в сила на ЗВСОНИ - обнародван в ДВ, бр. 15/1992 г., а откриването на процедурата по приватизация е през 2000 г. Следователно се касае до включване на частен имот в патримониума на подлежащо на приватизация държавно предприятие. Моментът на включване на даден имот в трайните активи на приватизиращо се предприятие е от значение за това дали правоимащите могат да получат реалната собственост на имота, която да защитават, както е в този случай с петиторен иск, или да получат права по ЗППДОП и ЗОСОИ за получаване на заместващите я компенсиращи права.

Решението на държавата, с което е внесен частноправният имот в патримониума на държавно предприятие, като негов траен актив, е недействителен (нищожен) административен акт, защото тя не притежава правомощието да извършва национализация на частни имущества, което е и акт, забранен от сега действащата Конституция /така Решение № 87 от 2.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 960/2012 г. по чл. 290 ГПК и  

 

 

 

Решение № 1161 от 26.07.2002 г. на ВКС по гр. д. № 732/2001 г./.

Както бе посочено по-горе правото на собственост върху имотите, отчуждени (национализирани) по законите, които са посочени изчерпателно в ЗВСОНИ възниква по силата на самия закон. Тази собственост не следва да бъде възстановявана или утвърждавана с акт на администрацията /така  

 

 

 

Решение № 1161 от 26.07.2002 г. на ВКС по гр. д. № 732/2001 г., IV г. о./. В този смисъл съдът счита, че не следва да обсъжда заповед от 04.04.2000 г., с която областният управител е отменил като незаконосъобразен АЧДС и е приел, че Заповед на комитета по туризъм с № 06/16.01.1997 г. за включване на дворното място в капитала на Т. ЕАД е постановена след като част от имота е представлявал частна собственост, както и другите доказателства по делото, които сочат, че цитираната заповед е обявена за нищожна. На първо място АДС не представлява индивидуален административен акт, който да подлежи на отмяна от издалия го орган, респ. от съда, доколкото с него не се създават права. Съгласно трайната съдебна практика на ВАС /така напр. Решение № 14154 от 18.12.2008 г. на ВАС по адм. д. № 735/2008 г./ и ВКС актуването, респ. деактуването на имоти, е техническа дейност съврзана с регистриране и отчитане на недвижимите имоти /както изрично посочва и ответникът в писмените бележки/. В този смисъл издаването на посочената заповед, респ. актовете за деактуване/актуване не създават права, а само са индиция дали държавата счита даден имот за своя собственост или не. При това положение твърдението в писмените бележки на ответника, че със заповед от 22.02.1994 г. е отказано да се отпише от актовите книги за държавна собственост процесният недвижим имот, е ирелевантно досежно наличието на право на собственост на ищцата, което както бе посочено възниква с влизане в сила на ЗВСОНИ без да се налага издаването на акт, който да констатира това възстановяване.

          Въз основа на изложеното настоящият състав намира, че по делото безспорно се установява, че ищцата е собственик на процесния имот, подробно описан в исковата молба, по силата на наследствено правоприемство и реституция, доколкото са настъпили всички изискуеми по чл. 1 и сл. от ЗВСОНИ предпоставки за възстановяване на собствеността. Видно от заключението на вещото лице, изготвило СТЕ, процесният имот по букви АБВГДЕЖЗА попада в имота на ответника съгл. нотариален акт № 134/2010 г. При това положение налице са предпоставките за признаване спрямо ответника, че ищцата е собственик на имота по букви АБВГДЕЖЗА.

По отношение на претенцията в частта за осъждане на ответника да предаде владението на ищцата върху процесния имот настоящият състав намира следното:

Видно от Протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 11.05.2012 г. ЧСИ е заварил в имота Х.Х.Х. АД и е предал владението на същия на К.К. ЕООД. Видно от решението по гр.д. № 8365/2012 г. извършеният въвод е отменен. При това положение, както е отбелязано в определението на САС по ч.гр.д. № 857/2013 г., съдебният изпълнител е задължен да възстанови фактическото положение отпреди въвода, поради което и съдът приема, че посочените доказателства установяват по безспорен начин, че имотът е във владение на ответника. Впрочем, останалите доказателства по делото – документите, от които е видно, че имотът е включен в баланса на дружеството, констативния нотариален акт, както и представените от ответника документи – договори за наем, договор с Електроразпределение Столично ЕАД, сметки за електроенергия, също сочат, че процесният имот се намира във владение на ответника. При това положение съдът счита с оглед установеното, че ищцата е собственик на процесния имот, че ответникът следва да бъде осъден да й предаде владението.

По изложените съображения предявеният иск с правно основание чл. 108 от ЗС се явява основателен и следва да бъде уважен, доколкото по делото се доказа наличието на трите кумулативно предвидени в закона предпоставки: ищцата е собственик на имота-предмет на иска, имотът се намира във владение на ответника, както и че последният го владее или държи без правно основание.

По делото се установява, че процесният имот в хода на настоящото производство е прехвърлен на третото лице – помагач на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни, като постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя. В този смисъл извършеното прехвърляне не се отразява върху материално-правната легитимация на ищеца, като носител на правото на собственост /така Определение № 125 от 27.03.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 69/2009 г. и Решение № 1442 от 3.12.1996 г. по гр. д. № 2232/1995 г./, а следва да се отчете единствено в отношенията между ищцата и третото лице помагач, което обстоятелство не се отразява върху основателността на предявения иск. По аргумент от чл. 226, ал. 3 от ГПК силата на присъдено нещо и изпълнителната сила на постановеното осъдително решение в полза на ищеца се разпростира и върху приобретателя по сделката за прехвърляне на имота.

При този изход на спора и на основание чл. 537, ал. 2 съдът следва служебно да отмени издадения в полза на ответника констативен нотариален акт в частта досежно процесния имот, описан подробно в ИМ и показан на скицата на вещото лице, изготвило СТЕ.

По иска с правно основание чл. 109 от ЗС в тежест на ищцата е да докаже правото си на собственост върху имота, за което по-горе съдът е изложил мотиви, както и действията, с които ответникът нарушава правото й на собственост.

Както бе посочено по-горе с оглед характера на постройките – временни такива по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, по делото не се установява да е налице валидно правно основание ответникът да държи постройките в имота на ищцата, доколкото липсва надлежно учредено право на строеж. В производството по негаторния иск ищцата не е длъжна да доказва с какви конкретно действия ответникът й пречи за упражняване на собствеността върху терена, тъй като съществуването на такива пречки се предполага и е очевидно при държане на постройка без правно основание в чужд имот. Тъй като ищцата не може да упражнява в пълен обем вещното си право, искът е основателен и следва да се уважи, като ответникът бъде осъден да премахне постройките, попадащи в процесния имот /така Определение № 234 от 17.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2009 г. и Определение № 947 от 19.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1011/2010 г./.

По изложените съображения предявените искове се явяват основателни и следва да бъдат уважени, като по отношение на претенцията по чл. 109 ЗС същата се явява основателна по отношение на следните сгради, попадащи в имота, отразен по букви АБВГДЖЗА от скицата към приетата по делото СТЕ, а именно:

Сграда с идентификатор 68134.1932.730.2 и със застроена площ /ЗП/ от 10 кв.м.;

сграда с идентификатор 68134.1932.730.1 и със ЗП от 204 кв.м.;

сграда с идентификатор 68134.1932.730.3 и със ЗП от 294 кв.м.;

сграда с идентификатор 68134.1932.730.4 и със ЗП от 291 кв.м.;

сграда с идентификатор 68134.1932.730.5 и със ЗП от 584 кв.м.

Макар в писмените бележки да се претендира премахване само на така описаните сгради, доколкото не е налице надлежно направено изменение на иска, заявен с ИМ в тази част, то по отношение на останалите сгради, описани в ИМ, чието премахване се претендира, следва искът да бъде отхвърлен, тъй като не попадат в процесния имот.

С оглед основателността на главната претенция по чл. 108 ЗС съдът не следва да се произнася по евентуалната такава с правно основание чл. 124, ал. 1 .

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ответникът следва да заплати на ищцата направените от нея разноски по делото, съобразно представения списък и доказателствата за извършването им, както следва: 1600 лева адв. възнаграждение, 1571 лева – държавна такса и 250 лева – разноски за вещо лице, или разноските възлизат общо на 3421 лева. С оглед частичната основателност на претенцията по чл. 109 ЗС, поради липсата на надлежно изменение на иска съобразно изложените по-горе мотиви, то и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата разноски в общ размер на 3100 лева съобразно уважената част от претенциите. Претендираните разноски за банкова комисионна от 3.20 лева и от 2.50 лева, за издаване на съдебни удостоверения от 15 лева и за вписване на ИМ в размер на 151,30 лева не са такива по смисъла на чл. 78, ал. 1 , поради което не следва да бъдат присъждани.

Ответникът претендира адв. възнаграждение в размер на 5000 лева, но в приложения по делото договор за правна защита и съдействие уговореният и заплатен хонорар възлиза на 2000 лева, поради което ищцата следва да бъде осъдена да му заплати сумата от 180 лева съобразно отхвърлената част от исковете.

          Така мотивиран Софийският градски съд,

 

Р Е Ш И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Х. Х.Х.” АД, ***, че К.С.Д., ЕГН **********,***, е собственик на основание реституция по чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ и наследствено правоприемство на следния недвижим имот с площ съгл. Заповед № РД-57-114/06.07.2010 г. и Заповед от 01.08.2012 г. на Областния управител на Област С. от 2572 кв. м. и съгл. протокол за въвод от 11.05.2012 г. по изп. дело № 20128380403751 по описа на ЧСИ М. Б. от 2394 кв.м., който имот представлява южната част на имот стар пл. № 1, кв. 285в, м. К.С.-Боянско по кад. план от 1956 г., а по кадастралния план, одобрен със заповед № РД-09-50-65/10.02.1999 г., к.л. 494 на р-н В., гр. С., кв. 3, попада в УПИ I-за административни сгради, представляващ реална част от поземлен имот с пл. № 730 от действащия ЗРКП на м. М.Л. – запад, одобрен с Решение № 85 по протокол 56 от 06.08.2003 г. на СОС като имот с пл. № 730 съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-68/02.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, която част е означена по буквите АБВГДЕЖЗА на скицата на л. 576 от делото на вещото лице Д. П., изготвило СТЕ, която скица, представлява неразделна част от решението, като описаната част по буквите АБВГДЕЖЗА съставлява реална част от ПИ с идентификатор 68134.1932.730 с адрес: гр. С., бул. Т.К., целият с площ от 4930 кв.м. при граници на целия имот: ПИ с идентификатори 68134.1932.2059, 68134.1932.1472, 68134.1932.2056, 68134.1932.2023, 68134.1932.2022, 68134.1932.2060, 68134.1932.2164 и 68134.1932.2110, като

ОСЪЖДА Х.Х.Х. АД, ЕИК *******, да предаде на К.С.Д. на основание чл. 108 от ЗС владението върху така описания имот.

ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2 нотариален акт № 134, том II, рег. № 10659, дело № 295 от 2010 г. в ЧАСТТА относно така описания имот.

ОСЪЖДА „Х.Х.Х.” АД, ЕИК ******* по предявения от К.С.Д. иск с правно основание чл. 109 от ЗС да премахне сградите, находящи се в гореописания имот, както следва: Сграда с идентификатор 68134.1932.730.2 и със ЗП от 10 кв.м.; сграда с идентификатор 68134.1932.730.1 и със ЗП от 204 кв.м.; сграда с идентификатор 68134.1932.730.3 и със ЗП от 294 кв.м.; сграда с идентификатор 68134.1932.730.4 и със ЗП от 291 кв.м.; както и сграда с идентификатор 68134.1932.730.5 и със ЗП от 584 кв.м., като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 109 от ЗС, предявен от К.С.Д. срещу Х.Х.Х. АД, за осъждане на ответника да премахне сградите с идентификатори: 68134.1932.730.6 със ЗП от 650 кв.м., 68134.1932.730.7 със ЗП от 657 кв.м., 68134.1932.730.8 със ЗП от 18 кв.м. и 68134.1932.730.9 със ЗП от 72 кв.м.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 „Х. Х. Х.” АД да заплати на К.С.Д. направените по делото разноски в общ размер на 3100 лева, съобразно уважената част от исковете.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 К.С.Д. да заплати на „Х. Х. Х.” АД направените по делото разноски в общ размер на 180 лева съобразно отхвърлената част от исковете.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „К.К.” ЕООД, ***, като трето лице-помагач на страната на ищцата.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред САС в четиринадесет дневен срок от съобщението до страните, че е изготвено.

 

                                                            

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: