Р
Е Ш Е
Н И Е
№…….....................
гр. София, 16.12.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, IV - Б състав в публичното заседание на втори
декември, две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА И.
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.с.
ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при
секретаря М Димитрова , като разгледа докладваното съдия Станимира И. въззивно гр. дело № 14057
по описа за 2020г. на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 20235319/26.10.2020г. по гр.д. № 20400 по описа за 2019г. на Софийски
районен съд, 128-ми състав е признато за
установено на основание на чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК, че В.Г.Г., ЕГН ********** с адрес:
*** дължи на Изпълнителна агенция „В.К.и
В.П.Д.Булстат*********със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*********сумата
от 296,92лв. ведно със законната
лихва от подаване на заявлението– 23.10.2018г.,
до изплащането й, представляваща
обезщетение за ползване за периода от
01.02.2018г. до 01.07.2018г. на имот, представляващ апартамент № 28 в гр.
София, ж.к. „*********след прекратяване на наемното правоотношение, за които е
издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 68014/2018г. по описа на
СРС, като В.Г.Г., ЕГН ********** е
осъден да заплати на Изпълнителна
агенция „В.К.и В.П.Д.Булстат*********съдебни разноски от 700лв. по исковото и по заповедното дело.
Срещу така постановено решение е
депозирана въззивна жалба вх.№ 25169104/18.11.2020г. по регистъра на СРС от ответника
по исковете - В.Г.Г., ЕГН **********
в частта, в която исковете са уважени.
Изложил е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на
съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочил е, че по делото не
било установено наемното правоотношение между страните да е било валидно
прекратено на посочената от ищеца дата.
Установено било по делото, че предизвестието за прекратяване на договора
не било връчено нито на въззивника, нито на член на домакинството му. Не били
установени и предпоставките на чл. 47 от ГПК в редакцията преди измененията от
31.10.2017г. за залепване на уведомление за това предизвестие. Протоколът за залепване на уведомлението бил
съставен от служители на ищеца, а не на такива на съда, куриерска служба или
кметство. Отделно не било установено, че
бил търсен три пъти в рамките на 30 дни, както и че не е намерено друго лице, което да е съгласно да
приеме книжата. По делото не било установено и че са налице предпоставките за
прекратяване на договора, посочени в предизвестието на ищеца – прекратяване на
правоотношението за изпълнение на военна служба. Това правоотношение било прекратено още на
05.03.2007г., тоест преди да се сключи наемния договор. Основанието за
сключване на договора за наем било обстоятелството, че след прекратяване на
правоотношението за военна служба
въззивникът живее в имота и няма друго жилище. Второто посочено от ищеца
основание за прекратяване на наемното правоотношение било още по-неясно –
изтичане на срока на настаняването. В случая това настаняване било
безсрочно. По делото било установено, че
въззивникът плащал наема за жилището
съобразно утвърдената между страните практика – в края на годината за изтеклата
година. За претендирания период платил
по банков път на МО дължимия наем. Това плащане било коректно, защото договорът
бил сключен с МО, а не с ищеца, едва с писмото от 14.09.2017г. ищецът бил
посочил, че наемодател вече бил той, а не МО, но това писмо не било доведено до
знанието на въззивника. Нямало твърдение в исковата молба, че с посещението от
12.10.2017г. било връчено предизвестието. Претендирал е разноски.
Въззиваемият-ищец Изпълнителна агенция „В.К.и В.П.Д.Булстат *********, е оспорил
жалбата. Посочил е, че решението на СРС в обжалваната част е правилно. Навел е твърдения, че договорът за наем бил
сключен с Министерство на отбраната, но на основание на § 6 от ПМС №
123/15.05.2015г. на МС въззиваемият бил встъпил в наемното правоотношение на
мястото на наемодателя. Приложима в случая била разпоредбата на чл. 23 и чл. 24
от Наредба № Н-22/16.07.2010г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд
на МО, като прекратяването на наемното правоотношение ставало по реда на ЗЗД- с
едномесечно предизвестие. Установено било прекратяването на договора за наем на
посочените в писмото от 14.09.2017г. три отделни основания – поради прекратяване
на договора за военна служба; поради изтичане на срока на настаняването; поради
неплащане на наемна цена за повече от един месец или системното и неплащане в
срок. Приета декларация от ответника
установявал, че не е служител на МО. Не били налице предпоставките на §4 от ПЗР
на Наредба № Н-22-наемателят да е над 65г. Договорът за наем сочел, че имот се
отдава под наем временно за периода на действие на § 165 от ПЗР на ЗОВС на РБ.
Тази разпоредба не била запазена в следващите редакции на закона, поради което
договора и на това основание следвало да се счита за прекратен. Въззивникът не бил плащал наема за периода от
01.07.2016г. до 01.102017г. и установено било и третото основание по писмото от
14.09.2017г. Отделно разпоредбите на чл. 16, ал.2 и на чл. 19, ал. 4 не позволявали срок на наемен договор да е
повече от 10 години, което било допълнително основание да се приеме, че
договорът за наем бил прекратен на 28.12.2017г. Правилно било прието от СРС че
предизвестието от 14.09.2017г- било редовно връчено на въззивника по реда на
чл. 47 от ГПК. Приетият протокол от 04.10.2017г. установявал предпоставките за
приложението на тази разпоредба. Нямало изискване към тази дата брой на посещения
да е повече от веднъж. Връчването на това предизвестите било съобразено с чл.
24 от Наредба № Н-22 и чл. 47 от ГПК в редакцията й към 04.10.2017г. Размер на обезщетението бил установен по
делото от приетите по делото договор за наем и заключение съдебно-счетоводната
експертиза. Установено било че въззивникът ползвал имота за процесния период
без основание. Плащанията на суми по изпълнителното дело не следвало да се
съобразяват при преценката за основателност на иска. Представените от въззивника документи за
плащания били от 2018г., но експертизата не установила постъпили суми на
посочени в тях дати, а и тези документи не сочели титуляри на банкова сметка, ***. Претендирал е разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
с искова молба вх.№ 2009171/08.04.2019г. по регистъра на СРС на Изпълнителна агенция „В.К.и В.П.Д.Булстат*********срещу
В.Г.Г., ЕГН **********, с която е
поискал от съда на основание на чл. 422 вр. с чл. 415 и чл. 124 от ГПК вр. с
чл. 236, ал.2 от ЗЗД да признае за установено, че В.Г.Г., ЕГН ********** дължи на Изпълнителна агенция „В.К.и В.П.Д.Булстат*********заплащане на
сумата от 296,92лв. ведно със
законната лихва от подаване на заявлението– 23.10.2018г., до изплащането й, представляваща обезщетение за ползване за периода от 01.02.2018г. до 01.07.2018г. на
имот, представляващ апартамент № 28 в гр. София, ж.к. „*********след
прекратяване на наемното правоотношение, за които е издадена заповед за
изпълнение по заповедно дело № 68014/2018г. по описа на СРС, като му се
присъдят разноски. Навел е твърдения, че със Заповед № 971/05.09.1991г. В.Г.
бил настанен в апартамент № 28 в гр. София, ж.к. „*********от ведомствения
жилищен фонд на МО, на 05.03.2007г. бил сключен договор за наем на имота,
изменен със споразумение от 27.12.2007г., съгласно което обезщетението било уговорено
да е 4-кратен размер на наем. Посочил е, че на 28.03.2013г. ответникът подписал
декларация по чл. 17 от наредба № Н – 22/16.07.2010г., на 14.09.2017г. ищецът
съставил предизвестие за прекратяване на наемното правоотношение поради
прекратяване на договора за военна служба и същото било залепено на вратата на
жилището съобразно чл. 47 от ГПК, а лично му било връчено при повторното посещение на жилището на
23.10.2017г. Така договорът за наем бил прекратен, но ответникът продължил да
ползва имота , на 23.11.2017г. била издадена заповед за принудително изземване
на имота. За процесния период ответникът нямал законово основание за ползването
на имота и дължал обезщетение за ползването му без основание. Посочил е, че е
правоприемник на МО по отношение на правата и на задълженията по договора за
наем на основание на § 6 от ПМС № 123/15.05.2015г. на МС обн. в ДВ бр.
37/22.05.2015г. Максималния срок на договора за наем бил 10 години и той бил
изтекъл.
Ответникът В.Г.Г., ЕГН ********** в предоставения му срок е оспорил исковете.
Навел е твърдения, че действително бил
настанен в имота със заповед от 1991г. и сключил договора от 2007г. и
допълнителното споразумение към него. Не
му било връчено валидно предизвестието за прекратяване на договора от
14.09.2017г. – подпис за получено на
23.10.2017г. не бил негов. Не били
налице предпоставки на чл. 47 от ГПК за залепване на уведомление, защото не бил
търсен три пъти за един месец и да не е
намерено лице, което да е съгласно за приеме книжа, не било установено, че не
живее там. Тази разпоредба не била приложима. Не били осъществени основанията
за прекратяване на договора, посочени в писмото от 14.09.2017г. Договорът бил
безсрочен, договорът за военна служба бил прекратен още преди сключване на договора
наем. Основанието на последният било обстоятелството, че след прекратяване на
правоотношението за военна служба живеел
в имота и нямал друго жилище. Плащал
наема за жилището съобразно утвърдената между страните практика – в края на
годината за изтеклата година. За претендирания
период платил по банков път на МО дължимия наем. Към 23.10.2017г. живял в имота
заедно със съпругата си С.Д.Г.. Претендирал е
разноски.
По делото е приложено заповедно
дело № 68014/2018г-. по описа на СРС съгласно което по заявление вх. № 3082553/23.10.2018г.
е издадена заповед за изпълнение, с която е разпоредено В.Г.Г., ЕГН ********** да заплати на Изпълнителна агенция „В.К.и В.П.Д.Булстат*********заплащане на
сумата от 296,92лв. ведно със
законната лихва от подаване на заявлението– 23.10.2018г., до изплащането й, представляваща обезщетение за ползване за периода от 01.02.2018г. до 01.07.2018г. на
имот, представляващ апартамент № 28 в гр. София, ж.к. „*********след
прекратяване на наемното правоотношение, както и съдебни разноски от 175лв., за
така издадена заповед длъжникът е уведомен на 27.12.2018г, депозирал е
възражение вх. № 3003333/16.01.2019г. по регистъра на СРС, изпратено по пощата,
на 22.03.2019г. заявителят е уведомен за необходимостта да представи
доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е предявил иск за
установяване на вземанията по заповедта и такива е представил на 08.04.2019г.
Приета е неоспорена от страните
Заповед № 971/05.09.1991г. на Началник на Гарнизонна жилищна част –София,
съгласно която В.Г.Г. от поделение 22870
и семейството му са настанени в апартамент № 28 в гр. София, ж.к. „*********на
основание на чл. 13 от Закона за наемите и чл. 1-3 от Указ за създаване на
жилищен фонд при МО, считано от сключване на договора за предаване на имота.
Приети са неоспорени от страните
договор за отдаване под наем, допълнително споразумение от 27.12.2007г., носещ
подпис на страните по тях, съгласно които на 05.03.2007г. Изпълнителна агенция
„Държавна собственост на Министерство на отбраната” е сключило договор с В. Г.Г. за наем на апартамент № 28 в гр. София,
ж.к. „*********при месечен наем от по 28,45лв., която следва да се актуализира
по основна наемна цена на чл. 33 от ППЗДС, платима до 5-то число на текущия
месец по банков път по сметка на
наемодателя B**********4 или в брой в касата на наемодателя.
Основанието за сключване на договора е посочено като чл. 23 от Наредба №
3/19.08.1998г. за настаняване в жилища , ателиета и гаражи от ведомствен фонд
на МО и Заповед № 971/05.09.1991г . , като е посочено, че В.Г. е с-на от
резерва. Съгласно чл. 3 от договора срок на същия е период на действието на §
165 от ПЗР на ЗОВС на РБ. Съгласно чл. 8 от договора, изменен със
споразумението от 27.12.2007г. при
задържане на имота след прекратяване на договора наемателят дължи обезщетение в
размер на четирикратния размер на наема, който наем считано от 30.06.2007г. е
14,22лв. месечно. Съгласно чл. 31 от
договора основание за прекратяване на договора е неплащане на наемна цена или
съответна част от консумативите за повече от 1 месец или системно неплащане на
същите в срок; прекратяване на договора за кадрова военна служба или служебно
правоотношение; поради изтичане на срока за настаняване.
Приета е неоспорена от страните
декларация от 28.03.2013г. с която В.Г. на основание на чл. 17 от Наредба №
Н-22/16.07.2010г. е декларирал, че не работи в МО, семейството му е от 2
членове- В.Г. и съпругата му С.Г., нито един от тях не притежава жилище или
вещно право на ползване върху такова, не са прехвърляли такива.
Прието е извлечение от сметки на
ищеца сочещи задължения на ответника, за които са предявени исковете.
Прието е писмо изх. №
12086/14.09.2017г., носещо подпис за изпълнителния директор на ИА”В.К.и военно
почивно дело”, с което ищецът е посочил на ответника, че е правоприемник на
ИА”ДС при МО” и прекратява договора за наем от 05.03.2007г. за апартамент № 28
в ж.к. ********поради прекратяване на правоотношението му за изпълнение на
военна служба или трудовото правоотношение с МО; поради изтичане на срока за
настаняване и поради неплащане на наем за 14 месеца в периода от 01.07.2016г.
до 01.10.2017г.. С това писмо ищецът е поканил ответника в едномесечен срок от
получаването му да освободи имота и го предаде , като е уведомен че след
изтичане на този срок за всеки месец ще му се начислява обезщетение от по
56,88лв. поради ползване на имота на отпаднало основание. В писмото се съдържа
покана за плащане на непогасени задължения, като е посочена и банкова сметка ***
- BG 22 ********. На стр. 2 от заповедта е изписан ръкописен текст
„получих екземпляр на 23.10.2017г.” и е положен подпис.
Приет е протокол от 04.10.2017г.
носещ подпис за авторите му – В. И. и Х.Х.– служители на ищеца, съгласно който на 04.10.2017г. двамата са посетили процесния имот за връчване на писмо изх. №
12086/14.09.2017г., при позвъняването на вратата никой не отворил, не се намерило лице, което
да получи книжата, залепили копие от писмото на входната врата на блока и на
информационното табло във входа.
Прието е известие за доставяне,
съгласно което на 18.09.2017г. ищецът е изпратил по пощата писмо на ответника
върнало се с отбелязване от адреса на процесния имот като непотърсено.
Приети са писма от 05.10.2017г. и
от 07.11.2017г., съгласно които ищецът на 05.10.2017г. е поискал съдействие от 8-мо
РУ на МВР за връчване на ответника на писмото от 14.09.2017г., на 07.11.2017г. зам.началник на 08-Ру е върнал
същото , сочейки че е връчено срещу подпис на получателя.
Приети са неоспорени от
страните заключения по
съдебно-графическа експертиза, с която вещото лице е посочило, че подписа след
текста „получих екземпляра на 23.10.2017г.” върху писмото от 14.09.2017г. не е изпълнен от В.Г. .
Разпитана по делото св.С.Г. е заявила, че е съпруга на ответника , живеели с него в ап.
28 в ж.к. ********и към момента , не помнела дали септември-октомври 2017г.
друг е живял с тях. При предявяване на уведомлението от 14.09.2017г. е
посочила, че не е изписвала текст и не е подписвала същото.
Приета е Заповед №
ДС-303/23.11.2017г. на М.НА О.за изземване от В.Г.Г. *** поради прекратяване на правоотношението за
наем с писмо от 14.09.2017г.
Приети са неоспорени от страните
Решение № 2928/27.02.2019г. по адм.д. № 14609/2017г. на ВАС и Решение №
2486/17.02.2020г. по адм.д. № 11055/2019г на ВАС, с които е отхвърлена жалбата
на В.Г. срещу Заповед № ДС-303/23.11.2017г. на Министъра на отбраната. С
решенията е прието че писмото от 14.09.2017г. е връчено на Г. и основанията за
прекратяване на договора са били осъществени, изтекъл е срок на предизвестието,
препис от заповедта за изземването била връчена по същият начин на наемателя –
със залепване на входната врата на апратамента и на информационното табло на
входа, и жалба срещу същата била депозирана в срок на 06.12.2017г.
Прието е писмо от 24.09.2019г. от
началник отдел Счетоводство с приложена справка, съгласно което за периода от
х01.07.2015г. до 23.10.2018г. преведен наем за имота е 692,28лв., от които през 2018г. са платени за задължения за
2017гщ., както и такива за юни 2018г. 56,88лв; август 2018г. от 18,12лв. , останали са и
75лв., които в справка не са отнесени към конкретно задължение.
Приети са вносни бележки съгласно
които В.Г. е наредил по банкова сметка ***003122848132 суми с основание наем както
следва: на 23.01.2018г. сумата от 30лв. за януари и февруари 2018г.; на 27.03.2018г. – 15лв. за март 2018г.; на
20.04.2018г. – 15лв. за април 2018г.; на
30.05.2018г. – 15лв. за май 2018г.; , 30лв. – за юли и юни 2018г.; на
20.09.2018г. – 75лв. за периода август –
декември 2018г.
С прието по делото заключение по
съдебно-счетоводната експертиза вещото лице след запознаване с документи по
делото и проверки при ищеца е посочило,
че за процесиня период ищецът издал 6 фактури всяка за по 56,88лв. като наем за
жилище - общо 341,28лв., фактурите били осчетоводени. Поради събиране на тези суми принудително по изпълнително
дело крайно салдо било „0” . За периода от юли 2015г. до април 2018г. били правени
плащания на суми за имота , като на 04.01.2016г.
била платена сумата от 170,76лв., следващите плащания били по банков път , като на 05.10.2017г. била платена сумата от 341,52лв. с посочено основание
наем за 2016г. и за 2017г.; на 23.10.2018г. бил платен наем от 30 лв. за януари
и февруари 2018г.; на 27.03.2018г. били платени 15лв. за наем на имота за март
2018г.;; на 20.04.2018г. – 15лв. за наем за април 2018г.; на 30.05.2018г. били
платени 15лв. наем за май 2018г; на 05.07.2018г. били платени 30лв. наем за юни
и юли 2018г. на 26.09.2018г. били платени 75лв. за наем за периода август
–декември 2018г.
С
оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от права страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269
от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното
по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо. Районният съд се е произнесъл по исковете, с
които е сезиран – за обезщетение от лишаване от възможност за ползване на имот след прекратяване на
договор за наем, поради което и съдът приема, че съдът се е произнесъл по
предявения иск.
По правилността на решението в обжалваната част:
В конкретния случай твърденията
по исковата молба определят правна
квалификация на исковете като такива по чл. 236, ал.2 от ЗЗД.
Предявените искове са с правно чл. 422 вр. с чл. 415 и чл. 124
от ГПК вр. с чл. 236, ал.2 от ЗЗД– иск за установяване на
съществуване на вземане за обезщетение
за лишаване от възможност за ползване на имот
след прекратяване на договор за наем и въпреки противопоставяне на наемодателя,
за което е издадена заповед за изпълнение.
При така предявените искове в
тежест на ищеца е да докаже, че страните са били обвързани от
валидно на наемно
правоотношение с конкретен обект, предаден при сключване на договора в
определено състояние, уговорена наемна цена , съответно – уговорено обезщетение за ползване на имота
след прекратяване на договора, че
действието на договора е прекратено, но
въпреки противопоставяне на ищеца ответникът
е продължил да ползва имота, сума, която ищец би получил ако не беше поведение на ответника, продължил ползването на имота.
С разпоредбата на
чл. 236 , ал. 2 от ЗЗД законодателят е уредил правоотношения между страни по
прекратен договор за наем, по който наемателят е продължил ползването на имота,
обект на договора за наем, въпреки изричното противопоставяне на наемодателя. При
наличието на предпоставките на хипотезата на чл. 236, ал.2 от ЗЗД по силата на
закона възниква „квази наемно
правоотношение” между страни по договор за наем, действието на който е
прекратено. При тази хипотеза бившият наемател е длъжен
да изпълнява задълженията си по прекратения
договор за наем, а именно да пази вещта, да я ползва само по предназначеине, да
заплаща консумативи свързани с ползването й. За него остава и задължение за
плащане цената на ползването на тази вещ. Задължението за плащане на цена на ползването на вещта, обаче, вече не е престационно задължение,
тоест не е изпълнение на задължение по договор. Такова то е било през времето
на действието на правоотношението по валиден договор за наем. След
прекратяването на договора за наем в хипотезата на чл. 236, ал.2 от ЗЗД задължението за плащане на цената на
ползването на вещта е обезщетително.
Отговорността на бившия наемател в хипотеза на чл. 236 ал.2 от ЗЗД е за
заплащане на обезщетение за причинени вреди, които бившия наемодател е
претърпял от поведението на бившия наемател. Съпоставянето на размера на
обезщетението с наемната цена по договора, не променя характера на вземането -
то си остава такова за обезщетение, а не за наем. Конкретния размер на това
обезщетение, подлежи на установяване и може да се изразява както в пропусната
възможност на наемодателя да реализира
доходи от вещта, така и в невъзможност да я ползва сам, а дори и в това, че
същата се е амортизирала в резултат на ползването й от бившия наемател. При
тези хипотези бившият наемодател има право да получи уговорения наем в договора
за наем, независимо че сключения договор за наем вече
не обвързва страните. Отделно той може да получи и сума надвишаваща размер на
уговорения наем, ако има такава уговорка в договора или ако докаже че претърпени от него вреди надхвърлят размера
на уговорения в договор наем. Законодателят с разпоредбата на чл. 236, ал.2 от ЗЗД е уредил необорима презумпция че неизпълнение на задължението да върне
вещта след прекратяването на договора за наем води до претърпяване на вреди от
наемодателя поради невъзможността да ползва вещта, обект на договора за наем. Обезщетението е съизмеримо със средната
пазарна наемна цена, но само ако тя е по-висока от уговорения наем.
При претенция за обезщетение до размера на уговорения наем или на уговорено обезщетение, ирелевантно обстоятелство е размер на
пазарния наем. Това е така, защото с разпоредба на чл. 236, ал.2 от ЗЗД законодателят въвежда и необорима презумпция
че размер на вреди е не по-малък от размер на уговорения наем.
Обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем. Средният пазарен
наем подлежи на изследване само ако заявена претенция е над уговорен наем. Това
обезщетение се дължи независимо от това дали е имало реална възможност за
отдаването на имота под наем на ІІІ-то лице, защото поведението на бившия
наемател е препятствало наемодателя да извлича ползи от имота. (В този смисъл
Решение № 391/26.05.2010г. по гр.д.№
765/2009г. на ВКС, ІІІ-то Г.О.; Решение № 144/17.05.2011г. по гр.д.№ 401/2010г.
на ВКС, ІV-то Г.О., Решение № 146/01.12.2010г. по гр.д.№ 934/2009г. на ВКС,
ІІ-ро Т.О.; Решение № 54/11.07.2011г. по т.д.№ 377/2010г. на ВКС, І-ро Т.О.;
Определение № 606/06.08.2012г. по т.д.№ 967/2011г. на ВКС, ІІ-ро Т.О. Решение № 18/05.03.2010г. по т.д.№ 527/2009г. на І-во
Т.О. на ВКС; Решение № 134/08.05.2009г. по гр.д.№ 185/2008г. на ВКС, ІV-то
Г.О.; Решение № 581/23.07.2008г. по
т.д.№ 196/2008г. на ВКС, ТК; Решение № 935/09.06.1999г. по гр.д.№ 282/1999г. на
ВКС, V-то Г.О).
По
делото не се спори и се установява от приетите по делото Заповед № 971/1991г.,
договор за наем от 05.03.2007г. и
допълнително споразумение от 27.12.2007г., че В.Г. е сключил договор за наем с
ИА“Държавна собственост на МО” за апартамент № 28 в гр. София, ж.к. „*********срещу
задължение за плащане на месечен наем от по 14,22лв. считано от 30.06.2007г., платим
до 5-то число на текущия месец и задължение за плащане на обезщетение в
четирикратния размер на месечния наем за времето, през което не е върнал имота след прекратяване на договора
за наем. Приетите по делото Заповед от 1991г., договор и споразумение от 2007г.
носят подписи на техните автори , сочат горепосочените съглашения. Съдът
приема, че договорът за наем е сключен с В.Г. поради това, че той е бил
военнослужещ към момента на възникване на наемното правоотношение. Същото
изрично е посочено в настанителната заповед от 1991г., сочеща че Г. е работел в
поделение 22870. Същото е посочено и в договора за наем – че наемателят е „от
резерва”. В подкрепа на този извод са и посочените в тези документи основания
за издаването им – чл. 23 от Наредба № 3/19.08.1998г. /отм/, която разписва
правилата за настаняване на военнослужещи и семействата им в имоти от жилищния
фонд на МО. Действително, с декларацията от 2013г. ищецът е
посочил, че не е служител на МО. Това обстоятелство е декларирано като настъпило
след сключване на договора за наем, не е установено същото да е било осъществено към сключване на договора
за наем, поради което и тази декларация съдът приема, че не може да обоснове
извод, че към възникване на наемното правоотношение ищецът не е бил
военнослужещ. При така възприето съдът приема че прекратяването на военната
служба на В.Г. е възможно основание за прекратяване на договора за наем,
съгласно разпоредбата на чл. 31, т. 7 от
договора. Това основание е предвидено и в действащите към сключване на договора
разпоредби на Наредба № 3/1998г., и тези на приетите в последствие Наредба №
Н-10/2009г. и Наредба № Н-22/2010г. за настаняване в имоти от жилищния фонд на
МО…
Съдът приема за установено, че
договорът за наем е сключен за периода на действие на § 165 ПЗР на ЗОВС на РБ
/отм./. Същото изрично е посочено в чл. 3 от договора за наем. Тази разпоредба
съдът приема, че не е била основание за сключване на договора за наем. Този
извод се налага при тълкуване на волята на страните по договора за наем, както
и на обстоятелството, че основанията за сключването на договора са посочени
изрично – чл. 23 от Наредба № 3/1998г. и Заповед за настаняване от 1991г. поради
това, че наемателят е военнослужещ, а § 165 от ПЗС на ЗОВС на РБ /отм/ изключва
действащ договор за полагане на труд с МО. В подкрепа на извода на съда е и
обстоятелството че по делото не се твърди и не се установява наемателят да е
отговарял на изискванията на разпоредбата на чл. 240, ал.3 от ЗОВР /отм./, към
която препраща на § 165 от ПЗР на ЗОВС на РБ /отм/, а именно да е кадрови военнослужещ,
на когото е предоставено под наем
ведомствено жилище и който запазва правото си на
ведомствено жилище, което заемат и след
освобождаване от военна служба поради пенсиониране, при условие, че не се е ползвал
от правото си да
закупят ведомствено жилище и ако
нямат собствено жилище. Не е установено В.Г. към сключването на договора за наем да е освободен от военна служба поради пенсиониране. Не е
установено и на него преди това да му е предоставено за ползване под нам
ведомствено жилище. При така установеното съдът приема, че разпоредбата на чл.
3 от договора за наем сочи период на действие на договора за наем, но не и
основанието за сключването му. Съдът приема,
че разпоредбата на § 165 от ПЗР на ЗОВС на РБ /отм / не е загубила
действието си към процесния период. За този извод съдът съобрази
разпоредбата на § 4а от
Наредба № Н-10/18.06.2009г. за настаняване в имоти от жилищния фонд на МО и в
имоти , наети за отдаване под наем /Наредба № Н-10/2009, отм./, възпроизведена
в действащата към момента § 4 от ПЗР
на Наредба № Н- 22/16.07.2010г. за ползване под наем на имоти от жилищвния фонд
на МО и за изплащане на компесационни суми на служители, които живеят при
условията на свободно договаряне /Наредба № Н-22/2010г./., съгласно които лицата (военнослужещи
и цивилни служители), заварени като наематели на жилища от жилищния фонд на
Министерството на отбраната по отм. § 165 от Преходните и заключителните
разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за отбраната и
въоръжените сили на Република продължават пожизнено да ползват под наем имотите, които обитават,
ако са на възраст над 65 години и те и членовете на семейството им не са закупували
жилище от фонда на министерството; не притежават на
територията на страната собствен имот, годен за постоянно обитаване;
не са
извършвали разпоредителни действия със собствен жилищен имот или вила, годни за
постоянно обитаване, през последните десет години.
Съдът приема, че основание за прекратяване на
договора за наем е и неплащане
на наем и консумативи за повече от месец или при системно забавяне на
плащанията им. Същото
изрично е уговорено като възможност с разпоредбата на чл.
31, т.2 от договора за наем. Това основание е предвидено и в действащите към
сключване на договора разпоредби на Наредба № 3/1998г., и тези на приетите в последствие Наредба № Н-10/2009г. и Наредба
№ Н-22/2010г.
Съдът
приема за установено по делото, че ищецът „Изпълнителна агенция „В.К.и военно
дело” е заместило в това наемно правоотношение наемодателя посочен в договора
за наем. Разпоредбата на § 6 от ПМС № 123/15.05.2015г. на МС за изменение и
допълнение на нормативни актове /ПМС №
123/15.05.2015г./ изрично сочи, че дейността, архивът, правата и задълженията по
договорите, сключени във връзка с дейността по настаняването под наем,
управлението и експлоатацията на жилищния фонд на Министерството на отбраната и
на движимите вещи в него преминават от реорганизираните административни звена
на Министерството на отбраната в Изпълнителна агенция "В.К.и
военно-почивно дело". Установено е по делото, че за така настъпилото
правоприемство ответникът по исковете е бил уведомен. ПМС № 123/2015г. е било
обнародвано в Държавен вестник. Отделно , установи се от заключението по съдебно-счетоводната експертиза,
че на 04.01.2016г. задължения по договора за наем са платени на ищеца,
тоест ответникът е знаел кой е наемодателя по договора, на когото следва да
заплаща наема. Съдът изцяло кредитира заключението по съдебно-счетоводната експертиза
като неопровергано от останалите събрани по делото доказателства.
Съдът приема за установено по делото, че към 14.09.2017г. са били
осъществени основанията за прекратяване на договора по чл. 31, т. 7 и т. 2 от
договора – прекратяване на правоотношението за военна служба и неплащане
системно на наемни вноски и консумативи, неплащане за повече от месец на същите.
Тези основания за прекратяване на договора са уговорени в договора, както и
разпоредбата на чл. 23 от Наредба № Н-22/2010г., и чл. 23 от Наредба № Н –
10/2009г./отм/, чл. 27 от Наредба № 3/1998г. /отм/. Приетата декларация от
28.03.2013г. на ответника по исковете носи
неговия подпис, не е оспорена от страните
и установява, че към 28.03.2013г. В.Г. не
е работел в Министерство на отбраната. Така установеното обоснова извод, че към
14.09.2017г. е било настъпило обстоятелството, , предвидено като основание за
прекратяване на договора по чл. 31, т. 7 от договора. Установява се от прието
заключение по счетоводната експертиза, че към 14.09.2017г. неплатени задължения
по договора за наем са били в размер на 341,52лв. /наем за 2016г. и за 2017г./.
Вещото лице е посочило, че на 05.10.2017г. е платена тази сума с посочено
основание наем за 2016г. и за 2017г. Ответникът по исковете не е установил а в негова тежест е било да
докаже, че е платил задълженията си за
2016г. и за 2017г. по-рано. При така установеното и като съобрази уговорения с
договора за наем падеж на задължението за плащане на наем – до 5-то число на
текущия месец, то съдът приема за установено, че към 14.09.2017г. е било осъществено и основанието по чл.31, т.2 от
договора за прекратяването му. Неоснователни са доводите на въззивника, че
страните се били съгласили наем да се заплаща в края на годината за цялата
година. Доказателства за такова постигнато съглашение между страните не са ангажирани по делото. Плащане на наема веднъж годишно в края на
годината от наемателя независимо дали е
правено еднократно или системно не е основание да се приеме, че съглашение за изменение
на уговорения с договор падеж на задължението е постигнато между страните. Договорът за наем е писмен и доказателства за
измененията му може да бъдат само писмени доказателства. Такива не са
ангажирани по делото. Установено по делото е , че наемателят е знаел за настъпила промяна на
страна на наемодателя и съображения за този извод съдът изложи по-горе. С оглед
гореизложеното съдът приема за установено по делото, че към 14.09.2017г.
настъпили са били обстоятелствата, предвидени като основание за прекратяване на
договора в чл. 31, т. 2 от договора.
При така възприето без значение по делото е дали е осъществено
основанието за прекратяване на договора по чл. 31, т. 8 от договора.
Съдът приема за установено по делото,
че на 14.09.2017г. ищецът е съставил изявление до ответника за
прекратяване на договора за наем с едномесечно предизвестие, сочещо основанията
по чл. 31, т. 2 и т. 7 от договора за наем. Това се установява от прието по
делото писмо от 14.09.2017г. Възможността
за прекратяване на договора при осъществяване на тези основания с предизвестие
от един месец е уговорено в договора за
наем. В същият смисъл са и разпоредбите на чл. 24 от Наредба № Н-22/2010г. и №
Н-10/2009г.
Съдът приема за установено, че към началото на процесния период –
01.02.2018г., договорът за наем е бил прекратен с едномесечното предизвестие от 14.09.2017г. ,
тоест че към 01.02.2018г. е бил изтекъл един месец от узнаване от наемателя на
изявлението на наемодателя за прекратяване на договора. Действително, по делото се установи от приетите
по делото заключения по съдебно-графическите експертизи, които съдът изцяло
кредитира, че подпис за „получил екземпляр на 2310.2017г.” на това писмо от
14.09.2017г. не е положен от ответника по исковете. Същевременно, приетият по
делото протокол от 04.10.2017г. неоспорен от страните установява, че на
04.10.2017г. служители на ищеца са потърсил ответника на адреса на имота, за да
му връчат предизвестието за прекратяване от
14.09.2017г., не са го намерили и са залепили същото на вратата на
жилището и на информационното табло във
входа на блока. По делото не се спори,
че към този момент въззивникът е живеел в имота. Същото се установява и от
събраните по делото гласни доказателства, които в тази част съдът кредитира
като резултат от личните впечатления на свидетеля , неопровергани от останалите
обстоятелства по делото. Не се твърди и не се установява така залепените
преписи от писмото от 14.09.2017г. да са
били премахнати преди достигането им до знанието на въззивника. Напротив ,
установява се от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че на
следващия ден - на 05.10.2017г. по банкова сметка ***016г. и за 2017г. Тази
банкова сметка ***.09.2017г. Не е установено преди това до знанието на
въззивника да е достигнало банковата сметка на ищеца, по която следва да
заплаща наем, което дава основание да се приеме, че към 05.10.2017г. до знанието
на наемателя е достигнало изявлението на
наемодателя от 14.09.2017г. Отделно, установява се по делото от прието известие
за доставяне, че това писмо е било изпратено на въззивника и по пощата, но не е
било потърсено от него през септември 2017г. Следва да се посочи, че
прекратяването на договора за наем е посочено и като основание на заповедта за
изземване на имота от 23.11.2017г. Срещу тази заповед е била подадена жалба от
наемателя пред ВАС на 06.12.2017г. и
тази жалба е била в срок с оглед на връчване на заповедта, което връчване е
осъществено на 24.11.2017г. по начин
идентичен с този на връчването на предизвестието от 14.09.2017г. Последните
обстоятелства се установяват от приетите по делото решение №
2486/17.02.2020г. на ВАС по дело 11055/2019г.
С Решенията на ВАС е прието за установено както съществуване на основание за
прекратяване на договора за наем, така и валидно уведомяване за прекратяването
на договора за наем преди издаване на
заповедта за изземване от 23.11.2017г. При така установените факти по събраните
доказателства обсъдени в съвкупност, обосновават извод, че преди 31.12.2017г. до
знанието на наемателя е било достигнало изявлението на наемодателя от
14.09.2017г. за прекратяването на договора за наем. Следва да се посочи, че
релевантното за делото обстоятелство е достигане до знанието на наемателя за
изявлението на наемодателя от 14.09.2017г. поне един месец преди началото на
процесния период, тоест до 31.12.2017г. Това обстоятелство съдът приема за
установено по делото по съображения, изложени по-горе.
С оглед гореизложеното съдът приема за установено по делото, че за
процесния период договорът за наем от 2007г. е бил прекратен. По делото не се
спори, а и се установява от събраните гласни доказателства, че въззивникът е
ползвал имота през процесния период. Съдът кредитира показанията на св. Г. в
тази им част като резултат от личните впечатления на свидетеля. Съдът приема,
че ползването на имота е продължило от наемателя въпреки противопоставянето на
наемодателя. За този извод съдът съобрази писмото на наемодателя от
14.09.2017г. съдържащо искане за освобождаване на имота, както и заповедта от
23.11.2017г. за изземването на имота.
При така възприето съдът приема за установено по делото валидно
възникнало вземане на ищеца към ответника за заплащане на обезщетение съобразно чл. 8 от договора за
наем – в размер на четирикратния размер на месечния наем , тоест по 56,88лв.
месечно. С въззивната жалба не са въведени оплаквания срещу изводите на
районния съд в частта за размера на дължимото обезщетение при обосноваване на
изводите си за този размер районният съд не е допуснал нарушение на императивна
правна норма поради което и при съобразяване на ограниченията на чл. 269 от ГПК
то съдът приема за установено по делото, че
ответникът по исковете дължи на ищеца сумата от 296,92лв.,
представляващи обезщетение за ползването на имота след прекратяване на договора
за наем въпреки противопоставянето на наемодателя за процесния период.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че
отговорността за разноски следва да се постави в тежест на въззивника и той следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемия сумата от 100лв. възнаграждение за юрисконсулт
в производството пред СГС определено по реда на чл. 78, ал.8 от ГПК.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20235319/26.10.2020г. по гр.д. № 20400 по описа за
2019г. на Софийски
районен съд, 128-ми състав в обжалваната
част.
ОСЪЖДА В.Г.Г., ЕГН ********** с адрес: *** да заплати на Изпълнителна агенция „В.К.и В.П.Д.Булстат*********със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „*********на основание на чл. 78, ал. 3
вр. с ал. 8 от ГПК сумата от 100лв.
/сто лева/, представляващи възнаграждение за юрисконсулт в производството пред
СГС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.