№ 748
гр. София, 20.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-4, в публично заседание на трети
юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Никола Чомпалов
при участието на секретаря Анелия Й. Груева
като разгледа докладваното от Никола Чомпалов Търговско дело №
20221100900098 по описа за 2022 година
СГС е сезиран с искова молба от „К.Д.М.“ АД, с която са предявени срещу „К.И К.“ АД
искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД. Твърди се от ищеца, че „К.ИТ“ ЕООД
е сключил на 22.10.2014 г. договор с ответника, по който е поел задължението да извършва
абонаментни услуги по системна помощ и специализирани консултантски услуги за
поддръжка на база данни, инсталирани на сървъра на възложителя, а съгласно споразумение
от 31.03.2017 г. ответникът е поел задължението да плаща възнаграждение от 500 лв. на
месец. Сочи се от ищеца, че за периода м.02 –22.10.2019 г. ответникът не е платил
дължимото възнаграждение в размер на 4347,83 лв., поради което е изпаднал в забава, за
която на основание чл.6.1 от договора дължи неустойка в размер на 1 % на ден, т.е общо
44 210,69 лв. Според ищеца на 22.11.2021 г. е сключен договор за цесия, по който „К.ИТ“
ЕООД му е прехвърлил вземанията по процесния договор. Иска се от ищеца ответникът да
бъде осъден да заплати сумата от 4347,83 лв. - възнаграждение по процесния договор за
периода м.02 –22.10.2019 г., както и сумата от 39 862,86 лв. – неустойка за забава за периода
06.03.2019 г. – 14.01.2022 г.
Ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове с довода, че през
процесния период от страна на цедента не са извършени дейности по процесния договор, а
представените с исковата молба протоколи са с невярно съдържание, както и са неистински.
Оспорва се записването на фактурите в търговските му книги да представлява доказателство
за извършване на възложената по договора работа, поради което в полза на ищеца не е
възникнало вземане, което да може да се придобие от ищеца по силата на договора за цесия.
Оспорва се вземането за неустойка да е било предмет на договора за цесия.
Ищецът е подал допълнителна искова молба, с която поддържа предявените искове с
довода, че представените протоколи са подписани от името на ответника от лице, което е
1
разполагало с надлежна представителна власт.
Ответникът е подал допълнителен отговор, с който поддържа възраженията в писмения
отговор.
Представен е договор от 22.10.2014 г., от който се установява, че между „К.ИТ“ ЕООД и
ответника е възникнало облигационно правоотношение, по което „К.ИТ“ ЕООД е поел
задължението да извършва абонаментни услуги по системна помощ и специализирани
консултантски услуги за поддръжка на база данни, инсталирани на сървъра на ответника,
който в качеството на възложител е поел задължението да плаща месечно възнаграждение.
Представено е споразумение от 31.03.2017 г., с което е уговорено ответникът да плаща
възнаграждение от 500 лв. на месец.
Представени са протоколи от 01.03.2019 г., 01.04.2019 г., 01.05.2019 г., 01.06.2019 г.,
01.07.2019 г., 01.08.2019 г., 01.09.2019 г., 01.10.2019 г. и от 01.11.2019 г., в които се сочи, че
„К.ИТ“ ЕООД е изпълнил точно задълженията си по договора за периода 01.02.2019 г. –
22.10.2019 г.
Представен е договор за цесия от 22.11.2021 г., от който се установява, че „К.ИТ“ ЕООД е
прехвърлил на ищеца вземанията срещу ответника, които произтичат от неизпълнение на
задълженията по договор от 22.10.2014 г. – в общ размер на 42 341,12 лв.
С определението за доклад по чл.374 ГПК от 28.04.2022 г. е прието на основание чл.146
ал.1, т.3 и т.4 ГПК за безспорно установени и ненуждаещи се от доказване следните
фактически обстоятелства – че по представените с исковата молба фактури са направени
записвания в търговските книги на ответника, който ги е включил в дневника за покупки и е
ползвал данъчен кредит, както и че по фактурите са направени записвания в търговските
книги на „К.ИТ“ ЕООД и че записванията са редовно водени.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на спора пред първоинстанционния съд са искове с правно основание чл.99 ал.1,
вр. с чл.79, чл.266 ал.1 и чл.92 ЗЗД.
Ищецът е предявил в качеството на цесионер за съдебна защита заявените с исковата
молба вземания, поради което основателността на исковете изисква да се извърши проверка
за това дали цедентът, негов частен праводател, е притежавал вземанията срещу ответника.
Това е така, защото правоприемникът цесионер не може да има повече права от своя
праводател цедент и да бъде в по-изгодно от него правно положение.
Установи се от представения по делото договор от 22.10.2014 г., че между „К.ИТ“ ЕООД
и ответника е възникнало облигационно правоотношение, по което „К.ИТ“ ЕООД е поел
задължението да извършва абонаментни услуги по системна помощ и специализирани
консултантски услуги за поддръжка на база данни, инсталирани на сървъра на ответника, а
2
ответникът в качеството на възложител е поел задължението да плаща месечно
възнаграждение, което съгласно споразумение от 31.03.2017 г. възлиза в размер на 500 лв.
на месец.
От страна на ответника е направено с писмения отговор признание на фактите, че
издадените от изпълнителя „К.ИТ“ ЕООД фактури за процесния период са осчетоводени при
него и че по тях е ползван данъчен кредит, поради което с определението за доклад по
чл.374 ГПК от 28.04.2022 г. са приети от съда на основание чл.146 ал.1, т.3 и т.4 ГПК за
безспорно установени и ненуждаещи се от доказване следните фактически обстоятелства –
че за описаните в исковата молба фактури са направени записвания в търговските книги на
ответника, който ги е включил в дневника за покупки и е ползвал данъчен кредит, както и че
за тези фактури са направени записвания в търговските книги на „К.ИТ“ ЕООД, а
записванията са редовно водени.
Признанието на ответника по отношение на посочените по-горе факти и направените въз
основа на това признание фактически констатации са основание за доказателствения извод,
че за процесния период „К.ИТ“ ЕООД в качеството на изпълнител е извършил дължимата
по договора престация. В константната практика на съдилищата е утвърдено разбирането, че
записването на фактурата в търговските книги на възложителя, респ. на купувача, както и
ползването на данъчен кредит по тях, са факти, които сочат, че възложителят, респ.
купувачът, е получил уговорената престация.
В този смисъл съдът приема, че лицето, подписало протоколите за приемане на
изпълнените през процесния период работи, е разполагало с надлежна представителна власт
по отношение на ответника. След като ответникът е записал в търговските си книги
фактурите и е ползвал по тях данъчен кредит, е налице потвърждаване на действията по
смисъла на чл.301 ТЗ.
При тези факти съдът намира, че в полза на цедента „К.ИТ“ ЕООД, който е изпълнител по
процесния договор, е възникнало вземане за възнаграждение в размер на 4347,83 лв.
Доколкото по делото няма данни, а и не се твърди, да е налице некачествено изпълнение
по чл.264 ал.2 ЗЗД, съдът намира, че няма основание ответникът в качеството на възложител
да се освободи от задължението да плати възнаграждение по чл.266 ал.1 ЗЗД.
Изпълнителят по процесния договор „К.ИТ“ ЕООД е притежавал срещу ответника
вземане по чл.79 ал.1 ЗЗД в размер на 4347,83 лв., поради което това вземане валидно е било
прехвърлено в полза на ищеца цесионер по силата на договора за цесия от 22.11.2021 г. От
страна на ответника, който носи доказателствената тежест, не се представиха доказателства
за плащане на дължимото възнаграждение, поради което искът по чл.79 ал.1 ЗЗД е доказан
по основание и размер.
Ответникът в качеството на възложител не е платил дължимото възнаграждение, поради
което е изпаднал в забава, за която в клаузата на т.6.1 от договора е предвидено задължение
за плащане на неустойка в размер на 1 процент на ден върху месечната главница /500 лв./. В
3
т.3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС е прието, че добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. В съответствие с ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г.,
ОСГTК на ВКС съдът още с доклада по чл.374 ГПК е уведомил страните, че служебно ще
извърши проверка за нищожността на неустоечната клауза.
Според съда процесната неустоечна клауза е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, защото излиза извън присъщите обезщетителна и обезпечителна функции, а поради
прекомерния си размер е несъразмерна не само с тези функции, но и с предназначението да
служи като санкция за неизпълнението на задължението.
Още към сключване на процесния договор е определен размер на неустойката от 1 % за
всеки ден забава, т.е в размер на 365 % за една година. Това означава, че още към сключване
на договора е било ясно, че за период на забава с продължителност от само една година /365
дни/ неустоечното задължение ще бъде в размер на 365 % върху неплатената главница за
един месец от 500 лв. За период на забавата с продължителност от една година /365 дни/
неустойката върху една месечна такса от 500 лв. възлиза на 1825 лв. / 500 х 0,01; 5 х 365/, т.е
само за една година се натрупва неустойка, която по размер надвишава повече от три пъти
размера на главницата. Ясно е било на страните още при възникване на процесното
облигационно правоотношение, че само за една година забава на задължението да се плати
месечната такса от 500 лв. неустойката ще възлиза на 1825 лв., който размер не само достига
размера на главницата, но и го надвишава повече от три пъти.
При преценката за действителност на клаузата за неустойка следва да се изследва какви
са предполагаемите евентуално вреди, които страните са предвиждали, че ще настъпят от
забавеното изпълнение на задължението да се плати на падежа месечната такса от 500 лв.
Предполагаемите и евентуални вреди от забавата да се изпълни в срок паричното
задължение от 500 лв. на месец се равняват на размера на законната лихва по чл.86 ЗЗД,
която кредиторът със сигурност би имал право да претендира при липса на клауза за
неустойка.
На основание чл.162 ГПК с помощта на лихвен калкулатор, който е общодостъпно
средство за изчисление на законната лихва и без необходимост от каквито и да е специални
знания, съдът определя размер на законната лихва за една година /06.03.2019 г. -06.03.2020
г./ от 50,98 лв. - върху главницата за първия месец от процесния период. Неустойката от 1
% на ден върху главницата от 500 лв. за период на забава с продължителност от една година
възлиза по размер на 1825 лв. / 0,01 х 500 лв.; 5 лв. х 365 – броят дни за една календарна
година/. Този размер на неустойката, натрупана за една година, надвишава 35 пъти размера
на законната лихва, натрупана за една година – 50,98 лв.
Според съда неустоечна клауза, която е уговорено отнапред да се изчислява в размер на 1
% върху главница за всеки ден забава, излиза извън присъщите на неустойката
обезщетителна, обезпечителна и санкционни функции, защото в този случай размерът на
неустойката само за една година забава е 35 пъти по-висок от размера на законната лихва за
4
забава. Неустойка, за която още при сключване на договора е било ясно, че за една година
забава ще се равнява на 365 % върху главницата, е в грубо и драстично противоречие с
добрите нрави. Такъв размер на неустойката, който само една година забава е 35 пъти по-
висок от размера на законната лихва, е насочен не към обезщетяване на кредитора, а към
неговото неоснователно обогатяване, но този правен резултат е в противоречие с добрите
нрави и с естеството на неустойката да служи за обезщетение, да гарантира изпълнението на
дълга и да санкционира длъжника за неизпълнението.
Не съществуват законови пречки страните да уговорят неустойка, която да надвишава 2
или до около 3 пъти размера на законната лихва, защото в този случай може да се приеме, че
санкционната функция на неустойката има превес пред нейните обезщетителна и
обезпечителна функции. Размерът на процесната неустойка обаче е 35 пъти по-висок от
размера на законната лихва за забава. Това означава, че процесната неустоечна клауза не се
използва за санкция, още по-малко за обезщетение или за обезпечение на дълга, а се
използва с единствената цел да осигури получаване от кредитора на значителна материална
облага, която по размер само за една година надвишава три пъти размера на главницата от
500 лв.
Следва да се спомене, че за целия процесен период на забавата натрупаната неустойка
върху вземането по първата фактура възлиза на 5175 лв. – в този случай се стига до крайно
неприемливия резултат, при който неустойката е десет пъти по-висока по размер от
главницата от 500 лв. За процесния период законната лихва, изчислена на основание чл.162
ГПК, възлиза на 145,29 лв. върху вземането от 500 лв. по първата фактура – неустойката от
5175 лв. е 35 пъти по висока от размера на законната лихва за целия период на забавата.
Като краен извод - съотношението между размера на неустойката за една година забава с
продължителност от 365 дни – 1825 лв., и очакваните за кредитора евентуални вреди, които
ще настъпят със сигурност от неизпълнението на паричното задължение в размер на
законната лихва, която възлиза за една година на 50,98 лв., сочи, че крайната цел на
неустоечната клауза е да се обогати кредиторът, а не да се обезщети за вредите от забавата,
респ. не да се обезпечи изпълнението на паричното задължение. Неустойка, чийто размер е
35 пъти по-висок от размера на законната лихва, не притежава и присъщите санкционни
функции. За период на забава от една година се натрупва размер на неустойка, който
надвишава три пъти размера на главницата. В този случай резултатът е не обезщетяване на
кредитора, а неговото неоправдано обогатяване, което е в противоречие с предназначението
на неустойката да служи като обезщетение, да обезпечи изпълнението на дълга и да
санкционира длъжника за неизпълнението.
За пълнота на изложението следва да се спомене, че размерът само на натрупаната
неустойка върху главницата по първата фактура – 5175 лв. надвишава общия размер на
главницата по всички 9 фактури – 4347,83 лв.
Неустоечната клауза е нищожна, защото е в противоречие с добрите нрави – чл.26 ал.1,
предл.3-то ЗЗД, поради което не поражда правни последици по възникване на задължение за
5
неустойка по чл.92 ЗЗД.
При тези факти съдът намира, че в полза на цедента не е съществувало вземане по чл.92
ЗЗД, поради което и цесионерът в качеството на негов частен правоприемник не е придобил
такова вземане. Следователно искът по чл.92 ЗЗД следва да се отхвърли.
С оглед на изложеното съдът намира, че искът по чл.79 ал.1 ЗЗД следва да се уважи, а
искът по чл.92 ЗЗД следва да се отхвърли.
Мотивиран съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „К.И К.“ АД, ЕИК *******, гр.София, ул.“*******, да заплати на „К.Д.М.“ АД,
EИК ******* гр.София, ул.“*******, на основание чл.99 ал.1, вр. с чл.79 ал.1 ЗЗД сумата от
4 347,83 лв. – възнаграждение за абонаментно обслужване за периода 01.02 – 22.10.2019 г.
по договор от 22.10.2014 г., сключен между „К.ИТ“ ЕООД и „К.И К.“ АД, което е
прехвърлено с договор за цесия от 22.11.2021 г., ведно със законната лихва от 14.01.2022 г.
до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 409,93 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.Д.М.“ АД срещу „К.И К.“ АД иск с правно основание
чл.99 ал.1, вр. с чл.92 ЗЗД за сумата от 39 862,86 лв. – неустойка за забава за периода
06.03.2019 г. – 14.01.2022 г. по т.6.1 от договор от 22.10.2014 г., сключен между „К.ИТ“
ЕООД и „К.И К.“ АД, върху главница от 4 347,83 лв., която е прехвърлена с договор за
цесия от 22.11.2021 г.
ОСЪЖДА „К.Д.М.“ АД, EИК ******* гр.София, ул.“*******, да заплати на „К.И К.“ АД,
ЕИК *******, гр.София, ул.“*******, съдебни разноски в размер на 1803,34 лв.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
6