№ 1340
гр. Плевен, 15.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря Галя Р. Николова
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20254430100906 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал.1, предложение първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК и евентуален
иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД вр. чл.146 ЗЗП по
отношение на клауза по договора; иск по чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД..
Производството е образувано по предявена искова молба от Г. В. Й., с
ЕГН **********, срещу „***” АД, ЕИК ***, за прогласяване на нищожност на
Договор за потребителски кредит № *** на ***г. поради противоречие със
закона, а при условията на евентуалност да бъде прогласена за нищожна
клаузата за неустойка по договора, и да бъде осъден ответника да плати
сумата от 324.63 лв., недължимо платена по договора за заем.
Ответникът „***” АД, ЕИК ***, счита установителния иск за
недопустим, твърди неначисляване на неустойка и незаплащане на такава,
възражение относно цената на иска, твърди неоснователност на иска, твърди
сключени два анекса към договора, които обаче били отделни договори, моли
се да се отхвърлят исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
1
Не се спори между страните и се установява от Договор за
потребителски кредит № ***/***г., Приложение № 1 към него, Погасителен
план, Стандартен европейски формуляр, Анекс № 1 и Анекс № 2 и Общи
условия /л.4-9 от делото/, че между ищцата и „***” АД, е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който ответникът е предоставил на
ищцата сумата от 500 лв. със срок – 14.03.2020г., при годишна лихва по
кредита, посочена като ОЕ-7%, обща дължима сума от 500лв. при правилно
изпълнение на задълженията, ГПР 49%, размер на неустойка, уговорена
между страните – 0.00лв. От приложение № 2 е видно, че кредитът е при
промоционални условия, и от погасителния план е видно, че между страните е
уговорена една вноска за връщане на кредита, без лихва и неустойка.
Представени са и два анекса към договора за кредит, които, независимо от
твърденията на ответника в отговора на исковата молба не са отделни
договори, а и в двата анекса изрично, като изречение последно е записано, че
са неразделна част от сключения между страните Договор за потребителски
кредит № ***/***г.
Съгласно първият от тези анекси, на ищеца са предоставени 500лв.,
срокът е 15.04.2020г., главницата е 500лв., лихвата е 16.66лв , неустойка в
случай на непредставяне на обезпечение – 148.50лв. Вторият от анексите е със
сума на кредита 500лв., срокът е 16.05.2020г., главницата е 500лв., лихвата е
16.66лв., неустойка в случай на непредставяне на обезпечение – 148.50лв. И в
двата анекса е отразен ГПР в размер на 49%. И в двата анекса, размерът на
неустойката като крайна сума е посочен в погасителния план, а в самото
приложение към анекса, в т. 10 е уговорено, че при непредставяне на
обезпечение съгл. т. 5.6. от договора за кредит, се заплаща неустойка 4.95лв.
средно на ден, като неустойката не трябва да надвишава 1% от главницата по
кредита.
Видно от т. 5.1 от Договор за потребителски кредит № ***/***г., в срок
до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е
длъжен да предостави едно от следните обезпечения: поръчителство на две
физически лица или банкова гаранция в размер на сбора от главница и лихва
по кредита. В чл. 5.3. са изброени условията, на които следва да отговарят
поръчителите, и включват нетен осигурителен доход от поне 1500 лв., да са
лица над 20 годишна възраст, да работят на безсрочен трудов договор, да
имат не по-малко от 5 години трудов и осигурителен стаж, да не са
2
кредитополучателя или поръчители по други договори и ред други.
Признават се от ответника следните заплащания:
1. На 16.03.2020 г. - рефинансирана сума в размер на 500 лева – главница,
като е посочено, че рефинансирането представлява счетоводна операция,
не е ефективно заплащане от кредитополучателя;
2. На 15.04.2020 г. - заплатена сума в размер на 165.16 лева, както следва
16.66 лева - възнаградителна лихва и 148.50 лева - неустойка и на
16.04.2020 г. - рефинансирана сума в размер на 500 лева – главница, като
се сочи, че това е счетоводна операция, не е ефективно заплащане от
кредитополучателя;
3. На 15.05.2020 г. - заплатена сума в размер на 659.47 лева, от които
главница – 500лв., възнаградителна лихва – 16.10 лв. и неустойка –
143.37лв.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД, вр.
чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК:
Установи се по делото, че между ответника и ищеца са възникнали
правоотношения по Договор за потребителски кредит № ***/***г. и двата
анекса към него, по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. От събраните по делото доказателства се
установява, че императивно определеното съдържание на договора е налице.
Ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства.
3
Процесният договор отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради
което попада в приложното поле на потребителската защита, като приложими
са освен правилата на ЗПК, но и правилата на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно
от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22
ЗПК изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото
му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.
23 ЗПК, а именно - че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Настоящият съдебен състав приема, че в случая е налице нарушение на
нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, според която годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит и който се изчислява по формула, съгласно Приложение
1 към закона, като вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Легална дефиниция за "Общ разход по кредита за
потребителя" е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е посочено, че това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за посредници и всички други видове разходи, пряко свързани
с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин
се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от
4
сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин.
Според съда в съдържанието на договора за потребителски кредит е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посоченият ГПР в
размер на 49 % е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/.
Още в първоначалния договор, който е без договорна лихва и предвидена
неустойка е посочен ГПР от 49%, което е практически невъзможно, в
анексите, в които вече се предвижда договорна лихва и неустойка ГПР отново
е 49 % и не включва неустойката, независимо, че тя е предварително
определена от кредитора и му е била известна. Предвидената в анексите към
Договора сума в размер на два пъти по 148.50 лв. за неустойка, следва да се
включи в ГПР, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай
това ще доведе до съществена разлика в посочения и действително
прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита. В
настоящия случай, в първоначално подписания между страните договор
липсва конкретизация относно начина, по който е формиран 49 % ГПР, което
води и до неяснота въобще при какви условия е подписан този договор и дали
е било предвидено още изначално сключване на анекси при такъв ГПР. Налице
е неяснота относно включените в ГПР компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Гореизложеното обосновава извод не
само за неравноправен характер на клаузата за неустойка за непредставено
обезпечение, но и за противоречие на договора с императивните разпоредби
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото в уговорения ГПР не са
отразени всички действителни разходи по кредита. Така потребителят, като
икономически по-слабата страна е бил лишен от възможността да извърши
информиран избор за крайната цена на договора и икономическите последици
от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти, с което се
нарушава принципът на добросъвестността. Като не е посочил коректно
5
неговата стойност и не е включил стойността на неустойката, кредиторът е
нарушил изискванията на закона, което води до недействителност на цялата
сделка, с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК. В тази хипотеза потребителят
следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. Поради
горното, съдът намира, че още първоначално сключения договор за
потребителски кредит е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК,
недействителни се явяват и двата последвали анекса. Поради което
предявеният иск чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е изцяло основателен, по
изложените съображения и констатирани противоречия и заобикаляне на
нормите на ЗПК и следва да бъде уважен.
При този изход на спора по предявения главен иск, съдът не дължи
произнасяне по предявения евентуален иск.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в
друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на
ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Ответникът е противопоставил възражение, че
претендираната от ищеца е получена на правно основание - Договор за
потребителски кредит № ***/***г., като от представената справка от
счетоводството на ответника, инкорпорирана в становището му от 06.08.2025г.
е видно, че ефективно от ищеца е заплатена главница от 500лв., два пъти
неустойка от 148.50лв. – общо 297.00лв. и възнаградителни лихви от 16.66лв.
и 16.10лв., или общо 329.76лв. над главницата от 500лв. Доколкото обаче,
съобразно горепосоченото, ищецът дължи на основание чл. 23 ЗПК, само
чистата сума по кредита, която е в размер на 500 лв., то разликата от 329.76
лева се явява получена от ответника по първоначалния иск без правно
основание, поради което искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, следва да бъде
уважен в предявения си размер от 324.63лв.
6
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените по делото разноски за държавна такса в размер
на 85.00 лева, която е правилно внесена – по 50лв. за всеки от двата предявени
иска, намалена с 15%, поради извършване на процесуалното действие –
подаване на искова молба в електронна форма. Следва да се присъди и
платената такса от 1.20 лв. за преписа от и.м.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ, при направено
възражение за прекомерност от ответника, в минималния размер по Наредба
№1/2004, а именно - 400 лв. Съдът намира, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ
определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на
предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните
претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение № 60345 от
11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. №
3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е
приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето
му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на
предявените искове и броя на ответниците. Отделно от гореизложеното при
определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът намира, че не е
обвързан от определените с Наредба № 1 МРАВ размери на минималните
адвокатски възнаграждения. За да достигне до това становище съдът
съобразява практиката, обективирана в Решение от 05.12.2006г. по обединени
дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно горното решение
делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски съвет - на
правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
7
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 400.00 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
8
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал.1,
предложение първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК, Договор за
потребителски кредит № ***/***г., както и сключените към него Анекс № 1 и
Анекс № 2 между Г. В. Й., ЕГН **********, от ***, и „***” АД, ЕИК ***,, със
седалище и адрес на управление: ***, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, „***”
АД, ЕИК ***,, със седалище и адрес на управление: ***, ДА ЗАПЛАТИ на Г.
В. Й., ЕГН **********, от ***, сумата от 324.63лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № ***/***г. и
анекси към него, ведно със законната лихва върху сумата от 12.02.2025г. до
окончателното заплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „***” АД, ЕИК ***,, със
седалище и адрес на управление: ***, ДА ЗАПЛАТИ на Г. В. Й., ЕГН
**********, от ***, сумата от 86.20 лв. - направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗА,
„***” АД, ЕИК ***,, със седалище и адрес на управление: ***, ДА ЗАПЛАТИ
на адвокат С. С. Т., личен № ***, като процесуален представител на ищеца Г.
В. Й. по гр.д. 906/2025г. на ПлРС, сумата от 400.00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната в производството безплатна правна
помощ.
Банкова сметка на ищеца за заплащане на присъдените суми: IBAN: ***
- титуляр Г. В. Й..
Банкова сметка на процесуалния представител на ищеца: IBAN: *** -
титуляр адв. С. С. Т..
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9